Ерих Кестнер
Трима мъже в снега (1)

Предговор за българския читател

В момента, когато пиша тия редове, авторът на Трима мъже в снега празнува юбилей. Точно преди 60 години той се е родил в Дрезден. Но може би е по-добре да го оставим сам да ни разкаже? Да му дадем думата:

„Явил съм се на тоя свят през 1899 г.^[1] Баща ми — на млади години майстор седлар със собствена работилничка — по онова време вече бе работник в една фабрика за куфари. Бях около седемгодишен, когато в града ни избухнаха стачки. Конни полицаи с извадени саби препускаха по нашата улица и безогледно удряха сред насъбраната тълпа. Аз стоях на прозореца, а майка ми, разплакана, ме дърпаше оттам… Беше 1906 година. Тогава Германия имаше кайзер и за рождения му ден на големия площад ставаха величествени паради. Тези паради доведоха до Първата световна война.

През 1917 година, когато първите ми съученици бяха паднали вече на западния и източния фронт, повикаха във войската и мене. Оставаха ми още две години училище. Когато войната свърши, завърнах се у дома с болно сърце. Трябваше да ме крепят, за да изкача стълбите… През 1919 г. в нашия град хвърлиха от моста в река Елба един министър социалист и стреляха по него, докато потъна. И по други случаи из града прехвърчаха куршуми. А в Университета трябваше да мине доста време, докато се усмириха духовете на воювалите студенти. Когато най-сетне те започнаха да мислят пак за учене, изведнъж твърде осезателно се почувствува, че Германия беше загубила войната. Парите внезапно се обезцениха. Онова, което родителите ми дълги години наред бяха спестявали, късайки залъка от устата си, за няколко дни се превърна в нищо… Моят роден град ми отпусна стипендия. Ала скоро стана тъй, че тая месечна стипендия стигаше само за една кутия цигари. За да мога да продължа следването си, започнах да работя. В края на седмицата получавах цяла чанта банкноти, но трябваше да тичам с всички сили, ако исках да си купя нещо за ядене. Докато стигнех до ъгъла, парите вече бяха обезценени. Разполагах с банкноти, върху които бяха отбелязани милиардни цифри. И след няколко часа те едва стигаха, за да се прибера у дома с трамвай. Беше 1923 година… Сетне инфлацията свърши. Едва ли у някой честен човек бяха останали пари. И тогава — още студент — станах журналист и редактор. Учех нощем… Докато правех дипломната си работа, се принудих да напусна временно редакцията. По време на Лайпцигския панаир носехме плакати и така — в качеството си на подвижни рекламни стълбове — припечелвахме по няколко марки. Беше 1925 година… След изпитите се върнах в редакцията. И през 1927 година изхвръкнах отново на улицата, защото на един десничарски вестник от нашата конкуренция не се харесваха достатъчно моите статии, а директорът на моя вестник нямаше достатъчно смелост… И така през 1927 година, потеглих с празни джобове, за да завладея Берлин. В края на годината се появи първата ми книга. Последваха я други. Бяха преведени. Бяха филмирани. Попрището ми изглеждаше осигурено… Но и от това не излезе нищо. Стопанската депресия се разрастваше. Банките пропадаха. Безработицата и борбите между повече от 20 партии подготвиха почвата за диктатурата. Хитлер дойде на власт и Гьобелс изгори книгите ми. На литературната ми работа бе поставен край. Беше 1933 година…“

Нека читателите не ми се сърдят, че спирам автора посред речта му. Но от скромност той пропусна вече толкова неща, че ако не ги допълня веднага, положително ще се добие невярна представа за него.

И така: Кестнер споменава за следването си и пропуска да каже, че едновременно е завършил немска и френска литература, история и философия. Говори за дипломната си работа, написана сред оскъдица и глад, и премълчава оценката й. „Би било желателно — се казва в нея, — но едва ли може да се очаква, поне на пет години веднъж някой от професорите да дава толкова задълбочен труд!“ Пише за първите си книги — и не казва, че само от 1927 до 1932 година са излезли над десет негови романи и стихосбирки. „С открито сърце“, „Фабиан“, „Емил и детективите“, „Песни между столовете“, „Хвърчащата класна стая“, „Антон и Точица“, „35-ти май“ — само тези няколко са достатъчни, за да го разкрият като първокласен поет, забележителен социалкритик, голям познавач на детската душа и майстор на сатирата. Кестнер споменава, че книгите му били преведени, и „забравя“ да добави една малка цифра — преведени на 20 езика! Целият интелектуален свят в отечеството му и в чужбина говори за него. Големи филмови къщи се борят да получат правата за екранизиране. Милиони хора знаят наизуст стиховете му. Критиците го сравняват с Тухолски, с Брехт…

„Още с появата си, Кестнер създаде школа“

— пишат възторжено за него. Десетки поети се опитват да му подражават. И никой не успява да постигне неговата проста непосредственост.

„Романите му за деца, четени с еднакво удоволствие и от възрастни, се превръщат в чужбина в читанки за изучаване на немски език. Романите му за възрастни разтърсват духовете…“

Нима нацистите ще простят на този Кестнер, който в продължение на години ги е осмивал, жилил и заклеймявал с остроумните си стихове, с гневните си статии и памфлети? Който ги е наричал в очите „глупци“, който им е предрекъл, че не те ще пробудят Германия, който е дръзнал да им посвети редове като следните:

Часовниковата стрелка обратно

вий искате сега да завъртите,

и смятате, че ходът безвъзвратен

на Времето така ще промените?

Въртете я! Но нека се запомни:

Не може Времето да бъде спряно!

Единствен само вашият часовник

ще бъде безнадеждно изостанал!…

Не, името на д-р Кестнер не липсва в списъка за аутодафето на 10 май 1933 година. На кладата пред Берлинския университет книгите му се намират сред най-отбрано общество: сред произведенията на Томас и Хайнрих Ман, на Ремарк и Цвайг. Ала единственият, който присъствува лично на това варварско изгаряне, е той. Когато пламъците се издигат и осветляват оскотялата тълпа на „кафявите рицари“, някакъв женски глас извиква: „Та тук е Кестнер!“

Смаяни погледи се извръщат нататък. Нацистите окаменяват. Един дребен човек със сиво пардесю стои сред множеството, вперил очи в кладата. Д-р Ерих Кестнер присъствува на изгарянето на своите книги…

Кестнер не напуска Германия. Когато приятелите му го умоляват да стори това, той отговаря:

„В тежки времена един писател трябва да сподели съдбата на своя народ. Аз искам да остана, за да бъда очевидец на ужасите, които идват. Искам да напиша роман за нацистката диктатура. И искам да съм видял със собствените си очи онова, за което ще пиша!“

Ерих Кестнер остава в Германия. И истинско чудо е, че оцелява. В отечеството книгите му са забранени. В досието му с едри букви пише: „Нежелателен и неблагонадежден.“ Доходите от онова, което излиза в чужбина, нацистите с присъщото си безсрамие и цинизъм блокират като „чужди девизи“ и подхвърлят на автора трохи. Може би единствено тяхната алчност за валутата, която тече от стохилядните задгранични издания на забранения германски писател ги спира да извършат с него онова, което правят с почти всички свои вътрешни врагове. Отначало се задоволяват да го следят на всяка крачка. От време на време го провокират. Правят му безсрамното предложение да основе в Швейцария пронацистки вестник, тайно финансиран от Гьобелсовото министерство. И когато отказва, увеличават тормоза над него: отвличат го на разпити. Арестуват го на няколко пъти. Накратко: отравят живота му.

Тъкмо през тия години, когато при всяко иззвъняване на звънеца Кестнер настръхнал очаква да го извлекат от дома му, да го тикнат в един от прословутите черни автомобили на гестапо и да го откарат зад бодливата тел на някой от многобройните лагери за „нежелателни и неблагонадеждни лица“, е написан хумористичният роман Трима мъже в снега. Роман, който излиза зад граница, но който преди това грижливо е проверен от нацистката цензура. Нима Кестнер се е огънал? Нима е станал сътрудник на нацистите?

Не. Използувал е само тяхното късогледство и невежество. Жадни да увеличават авоарите си от чужда валута и същевременно да опровергаят мнението на целия свят, че в Хитлеровия райх се твори само под диктовка, гьобелсовци прибягват към един евтин трик. Разрешават на Кестнер да пише за чужбина, при условие че не ще пише срещу техния режим.

Какво жестоко „разрешение“. Да не се възползуваш от него, значи да подпишеш присъдата си. Да се възползуваш е все едно да се оплюеш сам. Нима можеш да предложиш на милионите си читатели онова, което знаеш, че ще се понрави на хитлеристките цензори?

И все пак Кестнер успява да намери път сред това непроходимо наглед тресавище. На помощ му идва един негов далечен предтеча. Езоп.

Сред мрачната, смразяваща действителност на третия райх. Кестнер написва една весела, безобидно шеговита история — първия си роман за възрастни с „щастлив край“. Изведнъж за него сякаш не съществуват проблеми. Изведнъж конфликтите като че ли изчезват. Главният герой на книгата, милионерът Тоблер, е малко чудат и ексцентричен, но безусловно добродушен старик, а беднякът в края на краищата си намира доходна работа и дори се оженва за дъщерята на милионера. Всички са доволни. Доволни са, разбира се, и нацистките цензори. И ръкописът заминава за чужбина.

Съвременният Езоп е разказал една от своите басни. Но за онзи, който умее да чете между редовете, „веселата“ историйка за преоблечения милионер се превръща в мрачна гротеска. Язвите на капиталистическото общество, страхотната бездна между богати и бедни, сервилността, подлизурството и угодничеството към едните, грубата жестокост и безогледност към другите, магическата мощ на парите, безизходицата за милионите безработни, независимо от способностите им, фалша, интересчийството, липсата на морал у господствуващата класа в царството на Мамона — всичко това Кестнер е показал в своята съвременна басня. И толкова по-силно се акцентува това именно чрез парадоксалния „щастлив завършек“, именно чрез невероятността на изградената фабула. Нима капиталистическият свят е станал по-добър с това, че в него има един безработен по-малко?

Трима мъже в снега излиза в Швейцария и веднага бива преведена по цял свят. Филмират я. И на нацистите не хрумва дори какво са експортирали.

Дванадесетте години на Хитлеровото господство минават. Дванадесет години Кестнер е свидетел на нацистката вакханалия и на страхотното безумие, наречено „война за жизнено пространство“… А когато през 1945 година от още димящите развалини трябва да се създаде нова, миролюбива и демократична Германия, той е в първите редици. Най-сетне отново може да пише. Най-сетне отново може да работи за народа си. Поне през първите години изглежда така. Защото краят на войната заварва Кестнер в Мюнхен, в столицата на „американската зона“. Една след друга излизат новите му книги: „Делнични дреболии“, „Конференция на животните“, „Двойната Лотхен“. Същевременно Кестнер става душа и сърце на един от най-големите ежедневници… за да го напусне още на втората година разочарован, в знак на протест. Какво се е случило? Нищо особено — само това, че народът в Западна Германия трябва да се прости отново с „голямата свобода“ и да се задоволи със „свободата на дребно“. Новите властници искат ясна проамериканска ориентация на вестника. И, верен на себе си, Кестнер отново е в опозиция. Но този път той разполага с оръжия. Той председателствува германската секция на ПЕН клуба и, което е по-важно, все още не му е забранено да пише. Тези свои оръжия, заедно с целия си авторитет на писател антифашист и общественик, Кестнер хвърля в борбата за мир и дружба между народите, за осуетяване плановете на аденауеровци, щраусовци и техните господари. Гневно звучи гласът му на събранията на германските интелектуалци, остро жилят право в сърцата на новоизпечените военнолюбци неговите скечове в мюнхенското вариете „Свобода на дребно“.

… Свободни сме! И дума да не става!

Свободни сме (Доколкото ни дават!)

Пак можем, щом премръзнем, да треперим,

пред пълните витрини да се зверим,

със празен джоб „безгрижно да живеем“,

да дишаме безплатно, да се смеем,

да пукнем, ако щем, сме с пълно право!…

И — продължи ли тъй — във строя пак

със бодра стъпка да ударим крак!

Свободни сме! Какво ли ни остава?…

Кестнер се включва активно в борбата против „Атомната смърт“, борбата на честните интелектуалци в Западна Германия, пред чиито очи нагло се прокарват нови закони за задължителна военна служба, гласуват се чудовищни военни бюджети, строят се атомни площадки. Та може ли изобщо да се очаква, че Кестнер ще остане настрана от тая борба? Не, този път той не иска да дочака „снежната топка да се превърне в лавина… Снежната топка трябва да се стъпче, преди да се е търкулнала по склона!“

С живо слово и с перо Кестнер разобличава, осмива, предупреждава, застанал на страната на милионите хора, жадуващи да запазят световния мир.