Ерих Кестнер
Малкия мъж и Малката мис (9)

Осмата глава

Максчо брои швейцарските тунели. Тайната се разкрива. Роза трябва да се поугои. Вила „Светулчица“. Едно телевизионно предаване и много чуждестранни разговори. Фербанкс 3712. Мисис Симпсон се е казвала преди женитбата си Ханхен Пихелщайнер.

В Кале те се качиха в една „каравела“ на „Ер Франс“ и отлетяха за Цюрих заедно с множество доволни французи, които отиваха на зимен курорт. Там беше валяло сняг. Пред летището Фокус Мокус взе едно такси.

— В Цюрих ли ще останем? — попита Максчо.

— Не, моето момче — отвърна професорът.

На Цюрихската Централна гара те се качиха в един извънредно модерен влак, който се състоеше само от четири първокласни вагона, и се настаниха в ресторанта.

— Навън има табела с надпис „Цюрих-Милано“. За Милано ли заминаваме?

— Не, моето момче — отвърна професорът. После той поръча за себе си чаша уиски, а за момчето — сироп. — Разбира се, без водка.

— С удоволствие — каза сервитьорката и изгледа Максчо. — За жалост нямаме напръстници.

— В обикновена чаша със сламка. Малкият обича да седи върху ръба на чашата. Само да не бъде препълнена. Иначе може да си измокри краката.

— С удоволствие — каза отново сервитьорката. — Както обичате.

 

 

Светът беше снежнобял. Влакът летеше край Цюрихското езеро. Профуча край Фирвалдщетското езеро. Планините се приближиха. Пътят започна да се изкачва. Тунелите следваха един след друг. Лампите горяха.

След като изчете вестниците, Фокус Мокус се задълбочи в една книга със заглавие „Важни указания на един специалист за обучение на вентрилози“. Максчо седеше на ръба на чашата, държеше се за сламката, отпиваше на глътчици от своя сироп и броеше тунелите.

— Все още ли не можеш да ми съобщиш своята тайна? — настоя той.

— Не, моето момче.

— Ама че работа! И ти се пишеш мой бащински приятел! Двадесет и шест.

— Какво е пък това двадесет и шест?

— Двадесет и шест… хайде пак: двадесет и седмият тунел.

Снегът падаше на едри парцали. Виждаха се глетчери. И замръзнали на лед водопади. Влакът се изкачваше все нагоре. И още по-нагоре. На една гара имаше табела „Гьошенен“. И отново пак стана тъмно.

— Сега минаваме тунела „Сен Готар“ — обясни професорът. — Дълъг е най-малко десет минути. А когато излезем от другата страна, в Айроло, ще грее слънце.

— Сигурен ли си?

— Не съм.

Въпреки това Фокус Мокус излезе прав. Когато десет минути по-късно изплуваха из мрака, най-напред трябваше да затворят очи — толкова силно блестеше слънцето. Небето сияеше ясно синьо. Пътниците също сияеха. А и самият влак беше весел. Защото сега най-после започнаха да слизат надолу. Все по-надолу и по-надолу. Все по-бързо и по-бързо. Пъстро боядисани къщи прелитаха край тях. По балконите се развяваше пране, простряно да съхне на слънце. Имената на гарите звучаха по италиански. Всичко се беше променило. Само тунели имаше още.

— Четиридесет и три — рече Максчо. — От Цюрих насам четиридесет и три — не, четиридесет и четири. — Защото отново вагонът заподскача в продължение на половин минута в мрак.

— Внимавай да не сбъркаш — рече развеселено Фокус Мокус. — Инак ще трябва да се върнем в Цюрих обратно и да повторим пътуването.

— Не се шегувай, защото наистина ще сбъркам!

Отново стана тъмно. Отново стана светло.

— Четиридесет и пет — преброи Максчо.

 

 

Влакът фучеше през долината. Виждаха се зелени храсти с червени плодове. Вляво и вдясно от железопътната линия се появиха кипариси и палми. На една голяма кръстовищна гара имаше табела „Белинцона“. А когато след известно време кондукторът мина през вагоните и извика: „Следващата спирка е Лугано. Престой само една минута!“ — професорът пъхна Малкия мъж в джобчето на сакото си и стана.

— Това ли беше цялата тайна? — попита разочаровано Максчо. — Че ще слезем в Лугано? Че какво тайнствено има тук?

Фокус Мокус понечи да отговори. Но пак последваха няколко тунела и Максчо беше изцяло зает с броенето.

После влакът спря. Отвън някой извика:

— Лугано! Моля, побързайте със слизането!

И те побързаха. Изобщо всичко стана много бързо. Едва Фокус Мокус стъпи на перона, и веднага разпери ръце, а едва беше разперил ръце, и една хубава руса дама му се хвърли на врата.

— Внимание! — предупреди той. — Да не смачкаш Максчо!

Малкият се разсмя.

— Не се безпокойте! И на мен не ми е неприятно. Нали марципанът е мекичък.

Пред гарата тримата се качиха в един автомобил, а Марципаненото момиче седна зад кормилото.

— Това пък какво е? — попита учуден Максчо. — Под наем ли е взета колата?

— Не. Тя е наша — отвърна Фокус Мокус. — Всеки има от нея по една трета. Ти коя трета си избираш?

Но Максчо мълчеше. Те двамата бяха излетели за Цюрих. Защо? За да заминат за Лугано. Защо? Защото Роза ги чакаше на гарата. Защо? За да се качат в една кола, една трета от която принадлежеше нему. И сега? Сега те пътуваха през един хубав град, който се наричаше Лугано, през един хубав площад, по средата на който се издигаше огромно коледно дърво, край едно хубаво езеро и приветливи хотели. Накъде? Пред кой хотел щяха да спрат?

Но не спряха пред нито един от хотелите. Прекосиха града и поеха по едно от възвишенията, които ограждаха езерото. Минаваха край вили и градини. През кестенови гори и през села с църкви, гробища, училища, търговски магазини, кръчми, и ресторантчета и бензиностанции. Улиците започнаха да се стесняват. Не бяха вече асфалтирани. Колата подскачаше като зайче. Но съвсем неочаквано тя сви по някакъв коларски път и спря пред една бяла ограда. До входната врата имаше закачена табела.

— „Вила Безгрижие“ — прочете Максчо.

Роза Марципан отключи портата, мина с колата по шумолящия пясък до гаража, слезе отново и каза усмихната:

— Поздравявам ви от сърце с „добре дошли“! Ние сме си у дома.

Значи, това беше тайната. Затова Роза трябваше да отиде да посети една стара леля, макар че въобще нямаше никаква леля. Затова се мъчеха да баламосват Малкия мъж. То трябваше да бъде изненада за него и наистина беше.

Максчо разглеждаше хубавата жълто боядисана вила със зелени капаци на прозорците и рече:

— Обрахте ми точките!

А когато прекосиха ливадата и отидоха между дървета и лехи с цветя до терасата, от която дълбоко някъде долу се виждаше Луганското езеро, а зад отсрещния му бряг — Монте Бре и Сан-Салваторе с техните въжени линии, след като помълчаха малко, Максчо добави:

— И то всичките! — Това беше най-високата похвала, която той познаваше, и затова много пестеливо си служеше с нея.

 

 

„Вила Безгрижие“ не беше нито много малка, нито много голяма. В нея имаше място за дресираните гълъбици Ема и Мина, за бялото цилиндрено зайче Алба и за Красивия Валдемар. Освен двете спални и дрешниците имаше още всекидневна с високи широки прозорци и една кухня, в която можеше не само да се пече и готви, но и ако искаше човек, да се храни вътре съвсем удобно и приятно.

Апетит имаха достатъчно. Хапнаха си добре. Беше им приятно. Ема и Мина кълвяха зрънца. Алба гризеше цикория. Тримата собственици на къщата поглъщаха виенски шницели и препечени златисти картофки. Максчо се хранеше на една малка масичка върху голямата кухненска маса и докато дъвчеха с апетит, той научи всичко, което още не знаеше досега. (Почти всичко.)

Така той разбра, че Фокус Мокус купил вилата под най-голям секрет. Докато той и Максчо били в Бреганзона, Роза мобилирала празната къща с хубави стари мебели, при което отслабнала с килограм и половина и седемдесет грама отгоре. Това правело хиляда петстотин и седемдесет (1570) грама и тя, Роза, в никакъв случай не смятала да продължи тази диета за отслабване.

— Другите жени дават мило за драго, за да отслабнат! — подхвърли Фокус Мокус на Максчо и му намигна.

Роза заяви:

— Само че аз не съм друга жена!

— В това отношение, струва ми се, тя има право — отвърна Максчо на Фокус Мокус и също намигна. — Освен това тя знае, че ти обичаш закръглени дами. Може би ще трябва да я поугоим.

Професорът кимна.

— Хубаво предложение.

— С „доброкачествена кърма Лайхсенринг“? Или тя се използува само за кокошки?

— Май че е така. Пък и много скъпо ще ни излезе. Ще я храним по пет пъти на ден със спагети и макарони. Тестените изделия тук са съвсем евтини.

— По шест пъти — предложи Максчо. — С много масло, доматено пюре и сос с месо. Докато надебелее хубавичко.

— Но какво ще правим, ако и тогава пак не ни харесва? — попита Фокус Мокус. — Ако стане много дебела?

Максчо и за това знаеше съвет.

— Тогава ще я оставим да я татуират цялата и ще я показваме по панаирите. Като отскубнала се от някой харем вдовица. Срещу входни билети.

— За деца и за войници — половин такса — каза Фокус Мокус. — А ти ще каниш публиката пред вратата.

— Точно така! — Максчо потърка ръце. — Приближете се, уважаеми господа. Тук ще видите нещо невиждано досега! Татуиран марципан, току-що пристигнал от Арабия. Любимата вдовица на емир Омар.

— Заповядайте, уважаеми дами и господа — извика Фокус Мокус. — Тя се нарича принцеса Дебеланка, ще ви чете бъдещето на ръка, ако десницата ви е измита, а после ще ви покаже в съседното помещение своя харемен танц със седемте воала, при който вдига тежести и е забранено да й се хвърля храна.

— Прекрасно! — възкликна Максчо. — Точно така ще направим. А с парите, които ще спечелим от нея, ще си купим фабрика за макарони.

Хубавицата Роза Марципан ги гледаше отчаяно. После промълви:

— Вие сте двама ужасни и изпечени негодници! Да си бях останала в Арабия! Вярно, че там сутрин получавахме за закуска разредена водица и десет тояги по петите, но вие двамата сте по-ужасни от моя мил емир Омар, по прякор Грозника.

Най-после и тримата избухнаха в силен смях. Също и Мина и Ема, смеещите се гълъбици, се засмяха с тях. Само бялата зайка не се включи в смеха. Зайчетата могат да се смеят най-много насън.

След като се нахраниха, Роза се зае да измие съдовете. Фокус Мокус ги бършеше. А Максчо, сложил на главата си коронената шапчица от Юдит, пееше песента за крал Билеам.

 

 

Когато съвсем се стъмни, те излязоха още веднъж навън и минаха през градината до терасата, за да се порадват на блесналия мрак. Лугано трептеше цял в светлинки дълбоко под краката им като бижутериен магазин. По черното езеро плуваше осветен параход. Монте Бре — малкият заострен връх с многото вили, хотели и селца, приличаше на осветено коледно дърво.

Но приказното небе над главите на тримата собственици на вилата — с неговите златни, зелени, сини и бели звезди, това прастаро блестящо небе и този път надминаваше по красота света на блесналите лампи, колкото и хубав да бе той.

— Аз не съм любопитен — рече Максчо, когато се намести удобно в старата си кибритена кутийка, — но все пак къде остана моето жилище?

Професор Фокус Мокус се изтегна удобно в широкото френско легло, което от днес вече беше негова собственост, и попита нехайно:

— Какво жилище?

Максчо отвърна:

— Двустайното жилище, което Юдит и Осрам ми подариха на времето.

— Ах, да. Твоето двустайно жилище. Кой знае къде го е завряла Роза.

— Няма го никъде. Когато пристигнахме, Роза ни показа всички стаи. Аз не съм сляп!

— Не си, не може да ти се вменява в упрек подобно нещо. Може пък при пренасянето тя да е забравила да го опакова?

— Вие двамата ще ме скъсате от смях! — рече сърдито Максчо. — Тя по-скоро би си забравила името, отколкото моето хубаво жилище! Знам аз това. Но знам и още нещо: вие пак имате някакви тайни.

— Това, разбира се, също е възможно — рече Фокус Мокус. — Около Коледа се случват такива неща. Но понеже ти не можеш да понасяш никакви тайни, аз сега ще ти разкрия от игла до конец всичко, което искахме да скрием от теб до Бъдни вечер. И така…

— Замълчи! — извика Максчо. — Аз вече не искам да го знам. Аз съм една малка овча глава.

— Грешиш — рече Фокус Мокус. — Ти си една голяма овча глава. А сега ще изгасиш вече лампата, нали? Наша милост господин илюзионистът сме уморени.

— И малкият господин Овча глава също — промълви Максчо и натисна бутончето на нощната лампичка.

След обяда на 24 декември през външната порта на „Вила Безгрижие“ влезе една кола комби. От нея изскочиха трима мъже, внесоха сандъци и кутии и всякакви инструменти в градината и се заловиха за работа на половината път между терасата и вилата, насред поляната. Какво правеха там, не се виждаше.

Освен това по същото време Максчо трябваше да украси двуметровата елха, която стоеше насред всекидневната. Той подскачаше, лек като птиче, от клонче на клонче, затъкваше свещи, окачваше стъклени топки, захарни кравайчета и ангелски коси по дървото. Фокус Мокус стоеше край него като същински генерал и току казваше:

— Синята топка малко по-вдясно… Третата свещ на четвъртия клон отдолу нагоре е накриво… Шоколаденото кравайче малко по̀ в средата… Още малко… Сега пък много го измести…

Роза надникна в стаята при тях, рече:

— Де да ми беше и на мен така хубаво! — и отново понечи да се върне в кухнята.

— Не можеш ли да останеш тук? — попита Максчо. — Можем да те използуваме.

— За какво пък?

— Като марципанче за коледното дърво!

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Ти си и ще си останеш завинаги най-приятното, искам да кажа, най-неприветливото дете, което познавам.

А Максчо, който се люлееше на едно захарно кравайче, извика:

— Ще видим твоите какви ще бъдат!

При тези думи тя побърза да изчезне, като само промълви:

— Струва ми се, че гъската загаря! — и изчезна.

 

 

Когато съвсем се стъмни, те запалиха свещите по дървото и няколко бенгалски огньове, които засъскаха и заискриха, после изпяха коледната песен и всеки целуна другия. Общо шест целувки.

— Други подаръци няма — обади се с решителен глас Фокус Мокус. — Ние си подарихме взаимно вилата. Това беше достатъчно голяма сума.

— Пак ме баламосвате! — рече съвсем спокойно Максчо. — А къде е моето двустайно жилище? И какво правиха днес тези хора в градината?

— Е, добре — рече Фокус Мокус. — Наистина не е обичайно на Бъдни вечер да се търсят великденски яйца по градината, но ние все пак можем да надникнем навън.

Той пъхна момченцето в джоба на сакото си. Роза взе два сгъваеми стола. И тримата излязоха навън.

Най-напред двата прожектора на покрива на вилата им сочеха пътя. После за известно време стана съвсем тъмно. Но неочаквано на поляната нещо заблестя, засвятка и започнаха да премигват светлинки, сякаш хиляда светулки се бяха събрали пред краката им, за да отпразнуват своето коледно тържество. Но това съвсем не бяха хиляда светулки, а беше една малка къщичка, не по-висока от двадесет сантиметра, и от всичките й прозорчета блещукаха светлинки.

Двустайното жилище на Максчо с банята и кухнята заемаше първия етаж. На партера имаше работна стая и игрална зала, както и гимнастическа зала с баня с душ. Имаше и вътрешна стълба. Тя водеше до таванския етаж и там горе, под наклонения покрив, също блещукаха три прозореца.

Роза и Фокус Мокус седяха на сгъваемите столове, мълчаха и се усмихваха доволно. А знаете ли какво каза Максчо? Направо нищо не каза! Има такива деца. Колкото повече им е радостно, толкова повече се умълчават. Когато бях малко момче, и с мен ставаше точно същото. А някои възрастни не могат да разберат това. И много жалко, но няма как, те не могат да се променят.

За щастие Марципаненото момиче и професорът не бяха от тоя род хора. Те можеха да чакат и затова чакаха. Останаха спокойно на местата си и когато Максчо се спусна надолу по Фокус Мокус, пристъпи бавно до къщичката и занаднича през прозореца. Той не можеше да се нагледа.

Най-после Фокус Мокус се понакашля.

— Искаш ли ключа да влезеш вътре?

Малкия мъж поклати глава.

— Ключът е ужасно мъничък. Може ние да го изгубим — добави Роза.

Максчо отново поклати глава, изтича неочаквано към двамата възрастни, покатери се по Фокус Мокус, вмъкна се във външното джобче на сакото му и каза една-единствена дума:

— Утре. — Така каза.

 

 

На първия ден на празника, значи, на 25 декември, Максчо беше весел и шумен както винаги. Фокус Мокус взе едно одеяло от камилска вълна и седна насред поляната, край самата лилипутска къщичка, защото времето беше приятно и слънчево. През това време Максчо инспектираше своето собствено жилище от мазето до тавана и току разтваряше някой прозорец и извикваше:

— Ето го и лоста от Пихелщайн!

Или:

— И библиотеката ми е тук!

Или:

— Това истински телефон ли е?

— Разбира се, моето момче. А ако избереш номер 01, ще се обади една не чак дотам непозната нам дама.

Максчо се настани във фотьойла и набра номер 01. (Такъв малък телефонен апарат никога досега не сте виждали.)

— Кой на телефона, моля? — попита той. — Госпожица Роза? Вие ли сте лично? Моето име е домопритежател Макс Пихелщайнер. Поздравявам ви най-сърдечно… Какво има?… Да бързаме?… Защо? Защо трябва веднага да дойдем да ядем?… Какво-о? — Малкия мъж погледна втренчено навън към професора и остави слушалката на апарата. — Знаеш ли какво ме попита тя? — извика той.

— Не знам, моето момче.

— Дали толкова сме се заплеснали по играта, та ни е щукнало от ума, че от 15,15 часа има интересно предаване по телевизията.

Фокус Мокус погледна часовника си и скочи.

— Брей, как минава времето, когато човек не върши нищо! Да вървим, затвори прозорците и заключи вратата!

Когато после тръгнаха обратно през поляната, Максчо отново почна да реди стихове. Запя:

Към нови подвизи напред!

Очаква ни богат банкет —

на гъска печена с омлет

позамирисва ми отблизо.

След туй ще има телевизия.

Двамина нови на екрана

във първи роли ще застанат

и ний ще гледаме с нескрита

възхита двамата, които

сега ще бъдем ний самите.

Този следобед милиони деца седяха заедно със своите родители пред телевизионните екрани и в продължение на половин час ушите им пламтяха от възбуда. Те гледаха Пихелщайн и цирка, илюзиониста професор с бялата зайка и двете гълъбици, трите сестри Марципан, въздушните акробатки, и видяха още — което беше най-важното — със собствените си очи петсантиметровото момченце, което спеше в кибритена кутийка. Видяха и чуха как Максчо се учи от Фокус Мокус да чете и пише. Присъствуваха, докато те двамата купиха от един магазин за мъжка мода витринния манекен и гледаха как след това, вече в хотелската стая, Максчо изучаваше катераческото изкуство по тялото на Красивия Валдемар. Предаването приключи с песента за „Невидимия лейтенант“ и говорителката съобщи, че продължението ще бъде представено в неделя след четиринадесет дни.

Всички деца бяха възхитени и непрекъснато възбудено говореха за Малкия мъж, докато си легнат. Възрастните също говориха с часове за това и казваха, че ако не бяха видели хлапенцето със собствените си очи, просто нямало да повярват, че изобщо е възможно подобно нещо.

 

 

Междувременно главните изпълнители седяха във всекидневната на своята спокойна вила и гледаха замислено всеки пред себе си.

— Намирам, че бяхме доста добри — обади се Фокус Мокус, — но не съм съвсем сигурен.

— Моят отскок за двойното салто беше най-жалък — заяви отчаяна Роза Марципан. — Приличах на парализирана баба.

В това време иззвъня телефонът и се обади първият желаещ да им честити. Беше ученикът Якоб Бързаков от Берлин, който се закле в името на ремъка на училищната си чанта, че той, неговите родители, роднините, съседите и всички хора от улица „Петльоборци“ никога досега не са виждали нещо по-очарователно.

— Вие нещо изчезнахте — извика от далечината той, — но и аз веднага ще изчезна, защото иначе разговорът ще стане много скъп. — И изчезна.

— Жалко — рече Максчо. — Тъкмо исках да му разкажа за моята малка къщичка. А вие знаете ли как смятам да я нарека? „Вила Светулчица“! Харесва ли ви името?

Докато се наслаждаваха на името, телефонът иззвъня отново. Този път се обади кметът от напълно покритото със сняг село Пихелщайн. Всички били много въодушевени и се чувствували невъобразимо почетени, тъй като сега тяхното село станало световно известно, което сигурно щяло да се отрази благоприятно на туристическите посещения.

Следващият разговор беше от Бреганзона. Крал Билеам ги поздрави от името на всички обитатели на двореца. Представлението било прекрасно и той каза, че дава слушалката на децата си. Най-после на Максчо се удаде възможност да опише своята „Вила Светулчица“. Всъщност нямаше по-подходящи слушатели от Юдит и Осрам. Та нали именно те му бяха подарили на времето сегашния първи етаж на къщичката — двустайното жилище с кухня и баня.

Разговорите не преставаха. Следващият, който се обади да ги поздрави, беше мистър Питейноводов и Фокус Мокус извика:

— Ало, Малечко-Палечко. Аз мислех, че ти спиш?

— Не. Бях наредил да ме събудят. Предаването беше много хубаво. Мога да бъда доволен от вас, а вие — от мене. И така: лека нощ на всички ви.

— А къде се намираш сега? — попита Фокус Мокус.

В това време се обади непознат глас:

— Говори бордовият радист на яхтата „Приятен сън“. Мистър Питейноводов отново заспа. Ние се намираме на котва в пристанището на Александрия. Изживяхме един незабравим половин час. Поздравете, моля, Малкия мъж. Край на предаването.

Последното повикване за този паметен ден дойде от зимната квартира на цирк „Щилке“. Директор Гороломов, както изглеждаше, беше извън себе си от радост.

— Това, че не мога в този момент да притисна и трима ви до развълнуваните си гърди, е единственото, което не достига за пълното ми щастие. Вие бяхте божествени. Бяхте акъловземателни. Бяхте…

Максчо тичаше от мембраната на слушалката до микрофона.

— Директор Великаноломов, с какви ръкавици сте в момента?

— Със златни — отвърна директорът. — Със златни ръкавици, златно мое момче! Моята съпруга ми беше оставила един чифт подарък под коледното дърво. Тя има способността да предвижда бъдещето.

А кой ги повика на сутринта на втория коледен ден още веднъж по телефона? Директорът Гороломов.

— Професоре, сам ли сте? Или Максчо е край вас?

— Не, той се къпе в момента в своето собствено жилище. Какво се е подпалило?

— Преди малко получих телеграма от Аляска с твърде странно съдържание.

— От Аляска ли? Не се ли намираше тя на Северния полюс, точно зад ъгъла? — попита Фокус Мокус.

— Възможно е. Така или иначе, текстът на телеграмата гласи: „Предайте професор Фокус Мокус настойчива молба да повика Фербанкс 3712, защото жизнено важно. Благодаря. Джейн Симпсон, по баща Ханхен Пихелщайнер“. Записахте ли си номера?

— Фербанкс 3712. Джейн Симпсон.

— По баща Пихелщайнер! Ханхен, само това ни липсваше! Посред Аляска! А ние смятаме, че там има само златотърсачи, ескимоси и кучешки шейни! Моята жена мисли…

— Може би вашата жена има право — отвърна Фокус Мокус, остави бързо слушалката, вдигна я веднага отново и поръча на гишето за чуждестранни разговори в Лугано „Фербанкс 3712“.

— Фербанкс 3712 — повтори госпожицата от гишето, — с удоволствие. Но сега там, предполагам, е среднощ или вчера.

— Моля, дайте ми светкавичен разговор.

— С удоволствие, господин професоре. И сърдечно ви благодаря за хубавото телевизионно предаване. Беше невиждано.

Следобед Фокус Мокус се оплака, че го боли глава, излегна се върху кушетката, каза, че имал нужда от спокойствие и помоли двамата да излязат да се разходят с колата. Те нямаха нищо против. Преди това обаче Роза го принуди да глътне две хапчета против главоболие. Това не му беше много приятно, защото всъщност него не го болеше главата.

Когато двамата излязоха от къщи, той седна пред телефона и зачака. Защо не им каза нито дума за Фербанкс 3712, той сам не можеше да си обясни.

Междувременно Роза и Максчо насочиха колата към Карона, където се порадваха на двете магарета — на старото и на малкото, както и на мекащия козел, които гледаха от години насам над една рушаща се стена към шосето и се оставяха да ги фотографират. После поеха към Моркоте и покрай езерото към Мелиде.

Тук се възхитиха от построената на открито за деца „миниатюрна Швейцария“: с планини и замъци, с езера и градове, с пътуващи параходи, влакове и омнибуси. За четвърт час човек можеше спокойно да се разходи пешком из цяла Швейцария. Максчо седеше в джоба на палтото на Роза и каза, когато се качиха отново в колата:

— Това е точно страничка като за мене! Тъкмо моят номер.

В Лугано влязоха в местния ресторант, където един очарователен главен келнер им поднесе топъл шоколад и пресни ананасови тортички. Когато видя Максчо, той целият просия.

— Какво съвпадение! На времето доторе Кестнер седеше всеки следобед на същата тази маса и пишеше своя роман „Малкия мъж“.

— На кой стол? — попита Максчо.

— На стола, на който сега седи госпожица Марципан.

— А вие откъде знаете как се казвам? — попита Роза.

Максчо намигна на главния келнер. Той отвърна на намигането му, поклони се и отиде да поздрави нови посетители.

— Какво има да намигаш? — попита остро Роза. — Откъде знае той наистина името ми?

— Ами че от книгата „Малкия мъж“. Откъде другаде?

Роза така избухна в смях, че хората се извърнаха към тях.

— Естествено! — възкликна тя. — А сега да вървим бързо в игралната зала! На глупавите хора обикновено им върви на рулетка.

И наистина за десет минути тя спечели трийсет франка.

 

 

Когато се върнаха във вилата, Роза искаше непременно да даде на професора още две таблетки. Той обаче отказа и само рече:

— Мен въобще не ме болеше главата. Исках само да се освободя от вас за известно време.

— Гледай ти какъв прекрасен човек съм си намерила за годеник! — рече Роза Марципан на Максчо.

— Един изчеткан лъжец — рече Максчо на Роза.

— Изпечен лъжец — поправи го тя.

Фокус Мокус ги заплаши с пръст.

— Ако не се сплескате моментално на четирите си букви…

— Ние сме двама души! — обади се Максчо.

— … е добре, от мен да мине, на осемте ви букви…

— Ние седим вече, о повелителю — изпя Роза, — само че не на четири, нито на осем букви, а върху цялата азбука. Максчо на малката, а аз…

— Тихо! — заповяда професорът. — Току-що разговарях по телефона с Аляска. С някоя си мисис Джейн Симпсон. Това е жизнено важно, пишело в нейната телеграма до Гороломов, който ме повика тази заран по телефона. Жизнено важно, какво можеше да означава това? Моминското й име било Ханхен Пихелщайнер. Аз веднага дадох поръчка за международен разговор, глътнах ония две ужасни хапчета и ви помолих да излезете на разходка с колата.

Роза седеше на дивана. Максчо седеше на облегалката до нея. И двамата мълчаха като риби.

— Преди около един час ме свързаха. Разговарях надълго с мисис Симпсон и тя ми обеща на часа да си приготви багажа. Утре заран ще й изпратя телеграфически парите за път и ако всичко мине благополучно, ще празнуваме Нова година заедно с тях.

— С кои тях? — попита Роза. — Защо казваш „с тях“?

— Мисис Симпсон има дъщеря. Мис Ѐмили Симпсон е деветгодишна и ако тя е съгласна, ние бихме могли да я наричаме Емилия. Или мис Емил. Все ще ни хрумне нещо най-малко подходящо.

Максчо седеше като вкаменен.

— Те са ни видели по телевизията и цяла вечер плакали — продължи професорът. — Мисис Симпсон, изглежда, е една малка нещастна женица.

— Колко малка? — промълви Максчо.

— Петдесет сантиметра.

— И колко нещастна? — попита Роза.

— На нея не и се харесвало в Пихелщайн. От това започнало всичко и затова преди десет години тя избягала посред нощ. Не искала да се омъжи за някой пихелщайнец, а за истински голям мъж. И да има големи деца. Три пъти по-големи от нея самата. „Добър ден — искала тя да казват хората на децата и, — коя е малката жена, която вие водите за ръка?“ — „Ха, че това е нашата мама“ — щели да отговорят радостно децата. Това било на времето най-съкровеното желание на Ханхен Пихелщайнер. Тя заминала като пътник без билет с един транспортен параход чак за Канада. Капитанът заловил моряка, който я скрил, и веднага го изпъдил. И понеже морякът, който се наричал Симпсон, бил истински голям човек, двамата се оженили. Той си намерил работа като опаковчик в една консервна фабрика. По-късно се записал в списъка на един агент, който търсел работници за една ферма за отглеждане на животни със скъпи кожи в Аляска. Там мисис Симпсон родила дъщеря. А на другия ден мистър Симпсон изчезнал. И никога повече не се вестил.

— Това пък не го разбирам! — обади се Роза. — Нима толкова се е разочаровал, че детето не е било момче? Че момиченцата също са много сладки. Аз например…

Но тя не довърши изречението си. Защото Максчо дръпна косата си и извика:

— Мили, мили Фокус Мокус, та кажи ми най-после колко е голяма дъщерята! Не мога да издържам повече!

— Ами ти вече поотгатна — отвърна Фокус Мокус и се усмихна.

— Нима наистина?…

— Тя наистина е малка точно колкото тебе.

 

 

Много още неща бих могъл да ви разкажа за тази паметна вечер. Но няма да го сторя. Смятам, че има мигове, в които разказвачът би трябвало да излезе на пръсти от стаята и да остави сами героите на своя роман. Той затваря вратата зад себе си, ослушва се още известно време и после тръгва покрай блесналата „Вила Светулчица“ до терасата в градината и се вглежда надолу към Лугано. Какъв блясък и колко много трепкащи светлинки!

„Мис Ѐмили се нарича високото колкото палец момиченце — мисли си той, докато гледа надолу към града. — А дали и то е толкова хубаво и умничко като Максчо? — пита се загрижено той. — Но Ѐмили или Емилия, не, не подхожда, Максчо и Емили? Не. Максчо и Емилия? Не. Максчо и… — Неочаквано той възкликва: — Измислих го! Максчо и Емилийчо!“ И с това започва…