Ерих Кестнер
Малкия мъж и Малката мис (5)

Четвъртата глава

„Операция Спящата красавица“. Главният надзирател Мюленшулте си спомня смътно. Плешивия Ото отново е жаден. Какво е това пиано във въздуха? Комисарят Теслозъбов си събира багажа. Цирк „Щилке“ гостува в Глазгоу и Лондон.

През нощта, която настъпи след този ден, беше направено едно сензационно нападение. То се проведе съвсем безшумно. Злосторниците се измъкнаха, без никой да ги види. Те не откраднаха нито пари, нито кожи, нито бижута. Откраднаха двама задържани. Не нападнаха някакъв бижутериен магазин, нито пък банкова сграда. Нападнаха зданието на следствения затвор.

Разбира се, това беше ужасно нахалство. Но въпреки това, беше нещо съвсем ново. И печатът, и радиото, и хроникалните филми откачиха по едно сериозно мъмрене. Но всичко това стана по-късно и изобщо твърде късно. Когато вече можеха само да се смеят или да се карат.

Началникът на полицията започна да се кара. Директорът на затвора си подаде оставката. Криминалният комисар Теслозъбов си взе отпуск. Но каква полза? Полицията се беше изложила като кифладжия.

При това директорът на затвора все пак беше забелязал нападението пръв. Макар и — приблизително — шест-седем часа по-късно. Но той нямаше вина за това. Защото доктор Хойблайн — така се казваше той — не живееше в затвора, а в едно предградие на същия град.

Но най-добре ще бъде да разкажа всичко подред. Това все още си остава най-правилният метод. Той не е нов наистина. Но защо пък трябва да бъде нов? Не всякога новото е правилно и не всякога правилното трябва да бъде ново.

 

 

И така: господин доктор Хойблайн пристигна с колата си, както всяка заран, точно в осем часа пред външната порта на затвора и натисна три пъти клаксона, за да му отворят. Но никой не му отвори. Той почака и изсвири отново. Никой не се помръдна. Такова нещо никога не му се беше случвало.

Той слезе разярен от колата, вдигна се на пръсти и погледна през решетъчното прозорче към надзирателската стая. Отначало си глътна езика. После каза сам на себе си:

— Но това не е възможно! — Потропа с ръка по прозореца. — Вичорек! — изкрещя той. — Какво ви е прихванало всъщност?

Надзирателят Вичорек седеше пред писалищната маса и спеше. До стола му лежеше овчарската кучка Диана и спеше. Никакво удряне по прозореца не помогна.

Доктор Хойблайн изтича към вратата и заблъска с юмруци по нея. Едното желязно крило изскърца и се открехна. Хойблайн чу как отвътре издрънча тежката връзка ключове. Възможно ли беше такова нещо — неговият затвор не беше заключен! Той се хвърли със сетни сили към масивната порта, докато тя се отвори дотолкова, че той можа да влезе цял разтреперан с олюляващи се крачки в двора. След това затвори портата, завъртя ключа в ключалката и понечи да си поеме за миг дъх. Ала не успя.

Защото забеляза в същия миг главния надзирател Мюленшулте, който стискаше овчарското куче Плутон за стоманената верижка, но те двамата не го виждаха. Лежаха спокойно на пода и спяха.

Доктор Хойблайн премина с подкосени крака двора и стигна до зданието на затвора. Косите му настръхнаха. И тази врата беше отворена! Той се запромъква през коридорите. Започна да се изкачва от етаж на етаж. Навсякъде картината беше същата. Задържаните спяха. Затворническите надзиратели спяха. Медицинската сестра в амбулаторията спеше. Готвачката и нейните помощнички също спяха. Огнярят и двата му късоопашати папагала спяха. Спяха дори мухите по стените.

В отчаянието си доктор Хойблайн извика по телефона началника на полицията и му съобщи със заекващ глас неприятната новина. Началникът изрева в слушалката:

— Разказвайте такива приказки на госпожа баба си под коледното дърво!

Но после се замисли. Ами ако това съвсем не беше приказка?

Десет минути по-късно една дузина дежурни полицейски коли профучаха през града. Сините им ламбички се въртяха. Сигналните им сирени пищяха. След тях летяха големи служебни коли. В първата седяха лично началникът на полицията, главният медицински съветник доктор Гринайзен, криминалният комисар Теслозъбов и професор Дикхут, директор на съдебния химически институт. Минувачите гледаха стреснато след бясно гонещите се коли.

— Какво им е припарило толкова? — попита една жена с тежка пазарска чанта в ръка.

— Може на някого да е изкипяло млякото — обади се един ученик, който стоеше до нея.

— Олеле, каква беля направих! — извика ужасена тя. — Сигурно пак съм забравила да изключа газа за горене! — и в същия миг се обърна и изчезна зад най-близкия ъгъл.

— Ама и тебе си те бива! — каза един господин със строг вид.

— Не искам да се хваля! — отвърна момчето. — Човек върши каквото може.

 

 

Началникът на полицията седеше в стаята на надзирателите и заяви с глух глас:

— Това не е никакъв предварителен арест, господа! Това е лудница.

Той гледаше спящия надзирател Вичорек и спящата овчарска кучка Диана. Гледаше мрачно и спящия главен надзирател Мюленшулте и миналогодишния европейски шампион на овчарски кучета Плутон. Бяха ги довлекли и двамата в помещението. Не можеха да ги оставят да се въргалят на двора на затвора.

 

 

Главният медицински съветник Гринайзен и професор Дикхут бяха прегледали двамата надзиратели и двете кучета. Гринайзен каза:

— Температура нормална. Пулсът нормален. Дишането най-нормално. И четиримата пращят от здраве.

— Само дето са много уморени — намеси се иронично началникът на полицията. — Кога смятате, че най-после ще се разсъни този умопобъркан затвор? Ще трябва все пак да мога да попитам някого какво се е случило снощи.

Доктор Хойблайн, директорът на затвора, който беше вперил поглед навън през решетъчния прозорец, промълви:

— В приказката за Спящата красавица сънят трае сто години.

— Толкова много време ние нямаме! — Началникът на полицията изграчи от възбуда. — Дотогава нас отдавна ще са ни пенсионирали!

В разговора се намеси и професор Дикхут. Той не вярваше на приказки. Нали беше химик.

— Американски колеги — започна той — са разработили така наречените човечни средства за борба, които ние още не познаваме. Може тук да са употребили от тях. Стрелят със сънни гранати по неприятелските части. Изведнъж всички се повалят на земята и заспиват…

— За сто години?

— Ами, за няколко часа.

— И нима вие наистина вярвате, че нощес оттук е минал танк с американски сънни гранати и е бомбардирал затвора?

— Съвсем не, господин началник — отвърна усмихнато професор Дикхут. — Естествено подобни сънни отрови могат съответно да бъдат дозирани, след като вече са били открити. В таблетки, в туби за пръскане, в бидони. Могат да се употребяват като средствата, с които градинарите пръскат против вредни насекоми.

— Принуден съм да ви вярвам — отвърна началникът на полицията. — Вие сте специалистът по тези въпроси. Може такъв да е бил случаят. Питам се само — защо? Защо и за какво е трябвало да се принуди цял един затвор да заспи този съвременен сън на Спящата красавица?

— Аз знам защо — извика криминалният комисар Теслозъбов задъхан. Той току-що се беше върнал от горния етаж и беше дочул въпроса. — Откраднали са двама задържани. Двамата негодници, които бяха отвлекли Малкия мъж! — И той се хвърли към телефона.

 

 

Когато телефонът иззвъня, професор Фокус Мокус и Малкия мъж седяха в своята хотелска стая и закусваха. Фокус Мокус вдигна слушалката, обади се и извика зарадван:

— Добро утро, господин комисар. Разбира се, че е тук. Пак целият се е изпоцапал с ягодов мармалад. Но нали е милионер, може да си позволи подобно нещо… Какво се е случило?… Бернхард и Плешивия Ото са изчезнали? Та това е нечувано!… Моля? Нощно нападение? Всички спят? И овчарските кучета?… Аха. Голямо нападение с химически средства? Никакви следи?… Не се безпокойте. Аз не изпускам момчето от очи. Моля?… Сигурно. Трябва да са били цяла банда. Телефонирахте ли вече в „Темпелхоф“? Летището е най-важното. Проверете какви частни самолети са излетели!… Много правилно… Ще ни се обадите ли пак? Добре. И много ви благодаря.

Когато Фокус Мокус му разказа всичко, Максчо каза:

— Ако зад всичко това не стои сеньор Лопец, аз мога да изям една метла.

— Дано само се намери такава малка метличка — рече Фокус Мокус. — А сега избърши мармелада от лицето си!

Максчо се избърса. После попита:

— Смяташ ли, че този път пак са искали да ме откраднат?

Фокус Мокус поклати глава.

— Не. Бандата сигурно отдавна вече е изчезнала яко дим. Това е било отбранителен бой.

— А защо този Лопец е накарал да измъкнат Бернхард и Плешивия Ото от затвора? То е било много опасно, а сигурно и много скъпо. Или не?

— За този човек парите не играят никаква роля — отвърна Фокус Мокус и отпи последната глътка кафе. — А кое е било по-опасно за него? Да накара да откраднат двамата негодници или да остави да се стигне до съдебен процес? Кой знае какво биха издали те само за да не ги държат дълго затворени.

— Ясно — рече Максчо. — Така ще да е било. А пък аз много се радвам, че няма да има нужда да изям метлата.

Пръв от дълбоко заспалите се събуди европейският шампион Плутон. Той разтвори широко уста, но само за да се прозине. Овчарските кучета може да са умни, но не се наемат да говорят.

Вторият спящ, който поиска думата, беше главният надзирател Мюленшулте. Той отвори неочаквано очи, огледа се и рече:

— Виж ти!

Това не беше кой знае колко много. Но началникът на полицията накара да му налеят в устата един литър силно кафе. Това помогна.

Той започна да си спомня.

— Вичорек и аз играехме на дама, когато звънецът на външната порта иззвъня. Та, значи, аз излязох заедно с Плутон и с връзката ключове навън, отворих прозорчето на шпионката и видях един мъж в черен, закопчан догоре жакет. Каза, че бил заместникът на затворническия свещеник и че го били повикали, защото задържаният от килия № 34 искал да изповяда една кражба с взлом.

— Ама че глупост! — извика възбудено доктор Хойблайн.

— Вземате ми думата от устата, господин директоре. „Ама че глупост!“ — рекох му аз. Тогава той напъха един метален маркуч през отвореното прозорче. Мен ми мина през ума: „Да не мисли тоя да вкара вътре и прахосмукачката си… посред нощ… през вратата на затвора…“ и…

— И? — попита главният медицински съветник доктор Гринайзен.

— И после нищо — отвърна Мюленшулте. — Пълен мрак. Съжалявам. — Той се сепна. — Вичорек! Как можеш да спиш? Густав! Събуди се де!

Но надзирателят Вичорек още не си беше отспал.

 

 

Приблизително по същото време отвори очи и Плешивия Ото и също не малко се учуди. Седеше в самолет. Вътре блестеше утринното слънце. Небето беше стоманено синьо. Летяха над бели облаци като над десет хиляди най-пухкави перушинени юргани.

— Странно — изръмжа той. — Не прилича много на затвор.

В това време някой до него каза:

— Пожелавам ти добро утро. Отспа ли си?

Ото погледна недоверчиво съседа си. Но след това се ухили чак до ушите.

— Боало, дърти приятелю, ти пък откъде довтаса?

— Питай ме по-добре ти как довтаса тук — отвърна мосю Боало.

— Всичко подред. Най-напред една ракийка, ако може. Или това е безалкохолен самолет? — След като гаврътна третата чаша, той се почувствува поободрен. — И Бернхард ли е тука?

— Да, но той още спи.

— Жалко — отвърна Плешивия Ото. — Искам да кажа, жалко е, дето не сте го оставили да си стои в затвора. Братле, да го знаеш какъв гаден може да бъде! Държа се с мене като с ваксаджия! А аз такива работи не понасям. Я ме пусни да мина, че да му ударя една!

— Не се дразни — предупреди го Боало. — Спомни си за високото си кръвно налягане!

— Мен не ме бива много да мисля! — отвърна Ото.

Боало кимна.

— Много добре, че най-после признаваш това. Твоята глупост струваше доста много пари на шефа. Да се оставиш да те мине едно петсантиметрово хлапе! И ви опандизили. Колегата Балхауз веднага съобщава по етера на Лопец. Лопец съобщава на мене. Аз наемам един самолет и двадесетина специалисти. И се включваме в играта „Струва си да се посети Берлин“, приспиваме цял един затвор, рискуваме мило за драго — и за какво всичко това? Само за да извадим двама заплеси като вас от дупката!

— Я си затваряй човката, че става течение! — извика някой ядно. Беше Бернхард. Той се бе събудил и бе успял да чуе упреците на Боало. — И само недей да приказваш, че Лопец ви е изпратил, защото толкова много сме му домилели. Кажи си, че го е било страх да не би Ото да се раздрънка. Тоя хапльо е готов да продаде и двете си баби за бутилка ракия.

— Направи ми това удоволствие и поспи още малко! — изръмжа Плешивия Ото. — И защо ли не го оставихме тоя тип в затвора? Не мога да му понасям приказките! Особено пък на гладен стомах.

— Гладен ли си? — попита Боало.

— Ами че разбира се.

— Няколко сандвича?

— Сандвичи, няколко ракии! — отвърна Ото. — По отношение на яденето аз все още съм сукалче.

 

 

Междувременно полицията не си беше клатила краката. Комисарят Теслозъбов беше намерил на летището „Темпелхоф“ хангара, от който през нощта бе излетял наетият от частна компания самолет. Ала самолетът не беше пристигнал в Париж, а се бе запилял кой знае в каква посока.

Обаче и вестникарските репортьори също не си бяха клатили краката. И сега онова, което те знаеха и което не знаеха, вече беше отпечатано във вестниците, които всеки можеше да си купи след обяд по улиците. Дописките се пъчеха на първа страница.

„Операция Спящата красавица“ гласяха заглавията им с тлъсти черни букви.

Докато четеше вестниците, криминалният комисар Теслозъбов позеленя от яд. Други хора от яд ги хваща жълтеница. Него го хвана зеленица — една съвсем нова болест. Но това далеч не беше още всичко. Работата стана много по-дебела.

 

 

Два ча̀са по-късно жена му иззвъня по телефона в кабинета му. Тя съвсем си беше загубила нервите и крещеше, и плачеше, и се караше, така че се наложи той да държи слушалката далече от ухото си. Иначе тъпанчето щеше да му се пукне.

— Ти да не си полудял? — крещеше тя с най-висок дискант. — За какво ни е притрябвало пиано?

— Пиано ли? — Той се задържа за бюрото да не падне.

— Точно така! Не можаха да го качат по стълбата, та отидоха да докарат специален кулокран, за да го изтеглят нагоре във въздуха и да го вкарат през прозореца.

— Но, котенцето ми! — рече Теслозъбов. — Аз не съм поръчвал никакво пиано.

— Дори си го и платил! — изкрещя тя. — Хората ми показаха сметката! А щом си решил да купуваш пиано, защо пък пращаш други хора, които искат да наемат квартирата ни, понеже ние сме щели да се изнасяме?

Теслозъбов не можа да си поеме дъх.

— И една болнична линейка идва — крещеше вече с прегракнал глас тя. — Дошли да приберат племенника ти, който си бил счупил крака в нашата баня!

— Моля те, успокой се — каза спокойно той. — Идвам веднага. И недей излиза вън от вратата.

— Че как да изляза! Отпред са натрупани десет огромни сандъка с винен оцет! Какво ти е притрябвало да поръчваш десет огромни сандъка винен оцет?

Криминалният комисар Теслозъбов хлопна слушалката на вилката и нахлупи шапката върху черепа си.

 

 

Когато зави по улица „Констанцер щрасе“, той още отдалеч видя множеството хора, които се бяха натрупали пред дома му. Високо нейде във въздуха се клатушкаше пиано. А госпожа Теслозъбова, на име Хилдегард, пълничка и иначе съвсем тиха личност, се беше надвесила дълбоко навън над отворения прозорец на третия етаж и като размахваше ръце на вси страни, отказваше да приеме пианото.

А на улицата стояха не само любопитни минувачи и празноскитащи, о, не. Фоторепортьори, кинооператори, журналисти с бележници в ръка стояха накуп отдолу. Щракаха фотоапарати, бръмчаха операторски камери, правеха се бележки, носеха се смехове, така че от шума никой не можеше сам да си чуе думата.

Теслозъбов скочи от колата си.

— Най-после се явява главното действуващо лице! — извика един репортьор.

— Какво правите пък вие тук? — запита той разгневен.

— Виж ти въпрос! — рече вестникарят, и то честно обиден. — Нали вие сте казали най-тържествено да ни поканят! Че кой друг би могъл да ни телефонира и да ни накара да дойдем пред къщата ви?

— Ако не сте го сторили вие сам — намеси се един фоторепортьор, — тогава това непременно е бил само някой, който не ви долюбва много-много. Пианото във въздуха, жена ви на прозореца — във всички ежедневници и във филмовата хроника, с един елегантен коментар…

Криминалният комисар Теслозъбов се понесе нагоре по стълбището, покатери се през сандъците с оцет и заблъска с юмруци по вратата, докато най-после жена му отвори. После изтича към телефона, повика дежурната полицейска кола да му дойде на помощ и най-сетне помоли да го свържат с началника на полицията.

— Господин началник — каза той, — подавам си оставката.

— Знам вече какво се е случило — отвърна началникът на полицията. — Не се безпокойте излишно, драги Теслозъбов. Този сеньор Лопец наистина е едра риба. И през ум дори не ми минава да се лиша от такъв работлив човек като вас завинаги. Давам ви обаче отпуска за половин година. После ще видим какво ще правим по-нататък. Съгласен ли сте?

— Съгласен — рече Теслозъбов. — Дори да трябва да прекося пешком Атлантическия океан, аз ще вкарам в чувала тоя сеньор Лопец.

 

 

Същата тази вечер той седеше заедно с мистър Питейноводов в бара на хотел „Хилтон“. Американецът поиска да му разкаже още веднъж с най-малки подробности всичко, свързано с „Операция Спящата красавица“, бедните сведения, получени от Международната полиция, и с подареното пиано.

— И как мога аз да ви помогна? — попита той.

— Аз трябва да намеря този Лопец — обясни Теслозъбов. — Той ме направи за присмех. Не мога да му простя това. Днес целият свят ми се надсмива. Аз искам светът в най-скоро време да се смее на него.

— Много добре ви разбирам — рече Питейноводов. — Значи, искате да заминете за Южна Америка?

— Именно.

— И да се свържете там с полицията?

— Не. Човек, богат като Лопец, си има приятели и сред полицаите. Те ще го предупредят и аз пак ще остана с пръст в устата.

— А кой тогава ще ви помогне?

— Вие.

— Аз?

— Чуйте ме добре — помоли комисарят. — Вие ще изпратите една филмова експедиция в района, където ние предполагаме, че живее сеньор Лопец. Това, че неколцина детективи от Ню Йорк и криминалният комисар Теслозъбов от Берлин ще се числят към нея, няма да направи никому впечатление. Ние ще работим като членове на експедицията. Като шофьори, като доставчици на храна, като палаткаджии, а моят приятел Мак Кинтош от Ню Йорк — като преводач. Той познава Южна Америка като джоба на жилетката си и е един от най-умните детективи на земята. Външно експедицията ще снима културен филм за страната и хората, за нравите и обичаите им, за учебното дело, за редки растения и екзотични пеперуди…

— Гадна работа — рече Питейноводов и се потърси. — Но разбирам какво имате пред вид.

— Ще заснемем някой и друг кактус и папагал и ще се възползуваме от случая да разпитаме хората. Невъзможно е този Лопец да няма никакви врагове. Ние ще намерим неговия странен замък…

— Такава една експедиция струва скъпо. Може нищо да не излезе от нея. Но дори и да успеем да заснемем само сто свестни метра лента, които да могат да ни влязат в работа, аз ще финансирам предприятието.

— Не мога нищо да ви обещая — рече криминалният комисар. — Аз самият имам, малко пари в банката и една застраховка за живот, срещу която мога да взема заем.

— Аз или не се захващам с нещо — отвърна сухо Питейноводов, — или поемам целия риск върху себе си, и ще го сторя. Кога отлитате?

— В други ден.

— Добре. Обадете се на вашия приятел Мак Кинтош. Аз ще осведомя моето бюро в Ню Йорк. Филмовата експедиция ще бъде съставена. Всичко останало ще ви разкажа утре. А как е жена ви?

— Ще се премести за известно време при сестра си — рече комисарят. — У дома не смее вече да си покаже главата през вратата. Всички ни се присмиват. Станахме за посмешище. Тази заран на стената на къщата беше написано с тебешир:

ЧАСТНИ УРОЦИ ПО ПИАНО ДАВАТ ОТ ДНЕС НА ЧЕТИРИ РЪЦЕ КРИМИНАЛНИЯТ КОМИСАР ОТ ЗАПАСА ТЕСЛОЗЪБОВ И СЪПРУГАТА МУ. ЗАПИСВАНИЯТА СТАВАТ НА ТРЕТИЯ ЕТАЖ.

Изключихме звънеца и прехвърлихме телефона на дежурство в централата. Не можеше да се издържа повече.

— Този Лопец е шарлатан от класа — рече мистър Питейноводов. — Но кои са тукашните му сътрудници? Кой е платил пианото? Кой е извикал да дойде болничната кола? И кой е заръчал десетте сандъка с дяволския оцет?

— Полицията не знае. Всичко е правено с фалшиви имена и адреси. Само банкнотите са били истински.

— Кой е наел частния самолет? Кой е бил шеф на туристическата компания? Кой е пилотирал? Как е била проведена в подробности „Операция Спящата красавица“? Накъде е излетял самолетът с този Плешив Ото и с Бернхард на борда си от „Темпелхоф“?

— Полицията не знае. В Париж знаят не повече от нас. Нашата лаборатория направи химически анализ на впръскания газ, с който е бил приспан затворът. Но това не ни помага да направим нито крачка по-нататък. Какво ни казва една химическа формула?

Мистър Питейноводов се изправи енергично.

— На работа! — каза той. — Стягайте си куфарите!

На по-следващия ден комисарят Теслозъбов отлетя за Ню Йорк и ние доста дълго време няма да чуваме нищо за него.

 

 

Мистър Питейноводов седеше често в цирк „Щилке“ и си вземаше бележки. Още по-често отиваше при Максчо, Фокус Мокус и Роза Марципан в хотела. Понякога и ученикът Якоб Бързаков присъствуваше на тези срещи. Най-често те разговаряха за филма, който смятаха да снимат през октомври и ноември в Мюнхен. Якоб знаеше вече, че ще му дадат няколко седмици отпуск от училище, за да може и той да играе във филма.

— Черепът ще ми се пръсне от радост — каза той. — Това ще бъде филмът на века. Защо вече не сме октомври?

— Защото само преди няколко дни ти плюеше черешови кокички по улицата — отвърна Максчо. — Недей, моля ти се, да объркваш календара!

 

 

Молбата на Максчо беше съвсем справедлива. Не беше дошъл още редът на Мюнхен. През август цирк „Щилке“ гостува в „Келвин хол“ в Глазгоу, отвъд в Шотландия. През септември играха в Лондон. В „Олимпия хол“. Имаха успех — както писа дори „Таймс“, — какъвто досега не беше виждан. „Макси е чудо номер едно“ — се казваше в рецензията.

И чак предпоследния ден на месец септември дойде време. Отново натовариха хора и животни. Отново един товарен влак, отрупан с клетки и вагони за живеене, затрака в нощта. Отново прекосиха — този път между Харвик и Хук — Ламанша на ферибот. Отново един жираф, ездачът-акробат Галопински и лъвът Али ги хвана морската болест. Влакът пак затрака през Холандия. Този път целта беше Мюнхен. И с това започва…