Ерих Кестнер
Малкия мъж и Малката мис (6)

Петата глава

Конференция но печата в Мюнхен. Село на колелета. Максчо „фризира“ една репортьорка. Ездачът-акробат Галопински трябва да поиска разрешение от коня си. Пет порции карамелизиран пудинг са твърде много. А какво ще кажете за една екскурзия до Пихелщайн?

Както вече казахме, такъв един цирк съвсем не е дребна работа. И на цирковия директор никак не му е лесно. Най-подходящо е да го сравним с кмет. С тази разлика, че в другите градове и села освен мирните домашни животни живеят още само хора и в никакъв случай лъвове, тигри, слонове, мечки, маймуни и тюлени.

Към това трябва да прибавим още една съществена разлика: циркът представлява пътуващо село. Всеки месец или всеки втори месец са на ново място. На бърза ръка преместват селото за една нощ другаде. И още на следващия или най-много на по-следващия ден същото това село вече се е разположило — ни лук яло, ни лук мирисало — на края на някой нов голям град, и то в друга страна, с друг език. И още същата вечер се дава първото гала-представление. Същинска магия.

Но тук няма никаква магия. Тук само се работи. И всеки си върши работата както трябва. Всеки човек действува като малко колелце в часовникова машина. Шефът по товаренето, отговорникът на менажерията, отговорникът по издигането на шатъра, отговорникът на колите и главният отговорник по електричеството са най-големите колелца. И в чия глава и под чий цилиндър се побира целият този часовников механизъм? На господин директора. На кмета на пътуващото село. Затова той има нужда от нерви като въжета. Или има нужда като директора Гороломов от много чифтове сиви и черни ръкавици.

 

 

Пътуването от Лондон до Мюнхен също мина много добре. Когато след обяд Гороломов прие мюнхенските журналисти в цирк „Короната“, той беше сложил на ръцете си снежнобели ръкавици, а връхчетата на мустаците му бяха щръкнали като на парад.

Той обгърна бързо насъбралите се с поглед.

— Дами и господа — започна той, — ние сме едно пътуващо село. Сто и петдесет души чиновници и артисти живеят заедно със своите семейства в пътнически вагони. Те си готвят и се грижат за себе си сами.

— Ами? — възкликна една госпожица с бележник в ръка и очила с дебели рамки. — Те дори сами си готвят? Нима им е вкусно?

Директорът Гороломов я заплаши с облечения си в бяла ръкавица показалец:

— Не мерете думите ми на аптекарски везни, млада госпожо! Аз само имам намерение да ви изброя няколко цифри. И така: само за нашите 300 животни ние купуваме всеки ден по 150 килограма месо, 20 килограма хляб, 100 килограма плодове и зеленчуци, 25 литра мляко, 12 кубически метра трици и 6 кубически метра пръст. За нашите коли ние имаме нужда от 400 литра гориво на ден. За електрическата ни централа и за отоплението — по 500 литра гориво.

— Ама че ужас — обади се един от журналистите, — това се вика скъпо удоволствие!

Гороломов кимна енергично.

— И когато вечер не са продадени всички места в салона, това никак не ни е приятно, а само струва още по-скъпо. Защото моите хора не регулират глада си съобразно продажбата на билетите на касата. Те например изяждат на ден по 50 килограма хляб, 50 килограма картофи и 25 килограма прясно месо.

— А колко изяжда Малкия мъж? — попита един журналист. — Това сигурно живо би интересувало нашите читатели.

Директорът посочи към вратата. Професор Фокус Мокус и мистър Питейноводов тъкмо се бяха появили там.

— Ами попитайте самия него!

Журналистите, както и шумната госпожица, скочиха от столовете си и заръкопляскаха. Максчо, който стоеше във външното джобче на професора, им махаше с ръка. Когато всички отново седнаха, репортьорът повтори въпроса си.

— Колко изяждам и изпивам на ден ли? — Максчо се замисли за миг. — Ами с точност до милиметър не знам, пък и понякога ям повече, понякога по-малко, също като хората, които са трийсет или четирийсет пъти по-високи от мен. И така, изяждам приблизително два квадратни сантиметра черен хляб, една бучка масло на върха на ножа, една чаена лъжичка какао, един напръстник лимонада, един сух бисквит, три кубически сантиметра телешки шницел или говеждо филе, една десета част варен картоф, две хапчици салам…

— И никакво сирене? — попита шумната госпожица.

— Напротив, напротив. Но само швейцарско сирене. И то много! На ден по двайсет до трийсет дупки!

Всички избухнаха в смях. Освен госпожицата.

 

 

Пресконференцията трая още цял час. Най-напред Фокус Мокус разговаря с господата, а накрая дойде ред на мистър Питейноводов. Той разказа за филма, който щеше да заснеме. За снимките в цирка и за полета на Малкия мъж, яхнал гълъбицата Ема под купола на цирка. За вътрешните снимки в студио 5 в Гайзелгащайг. И за външните снимки в Пихелщайн, където няма жител, по-висок от 51 сантиметра. В онова странно село, откъдето родителите на Максчо бяха тръгнали един ден, за да опитат щастието си като артисти.

— А ти изобщо спомняш ли си за Пихелщайн? — попита неприятната госпожица.

— Не — отвърна Максчо. — Аз никога не съм бил там. — Той не можеше да понася тази гъска. Беше му ужасно неприятна.

— Но за милите си дребнички родители сигурно все още си спомняш? — продължи тя сладникаво умилена. — И как си се чувствувал, когато са ти разказали, че бурята ги е отвяла от Айфеловата кула? И за погребването на изкуствените китайски плитчици? Много ли плака тогава?

Максчо мълчеше. Всички останали седяха мълчаливо и неподвижно на столовете си.

— Но защо не отговаряш! — попита нетърпеливата госпожица.

— Не отговаря, защото вие нямате никакво чувство за такт — каза тихо Фокус Мокус.

— Какво общо има тук тактът? — Тя почука с химикалката си по масата. — Добрият репортьор не бива да се гевези. И тъй, малкият, ще кажеш ли най-после?

Максчо кимна.

— Веднага, уважаема госпожо.

И той вече стоеше върху масата. Покатери се като светкавица по дамата. В следния миг стоеше по средата на изкусно напластената й фризура и дърпаше и късаше косите й с всички сили.

— Олеле! — изкрещя тя с цяло гърло. — Пусни ме! — ревеше тя. — Нима никой няма да ми помогне?

Никой не си помръдна пръста дори. Тя махаше на вси страни. Но Максчо не се смущаваше. Размахваше ръце като косач. Косите хвърчаха на снопчета из въздуха. Тя грачеше. Ревеше. Крещеше като набучена на кол. Но Максчо беше неумолим. Фоторепортьорите защракаха с апаратите си. Беше невъобразима сцена.

Госпожицата вече не приличаше на себе си. Сложната й фризура беше отишла по дяволите. От сълзите гримът по очите й се беше размазал. С последни сили младата жена се цапардоса по главата, с желание да смачка Малкия мъж. Но улучи собствената си глава и една фиба и изпъшка болезнено. Чернилката смъдеше на очите й. Тя вече не можеше и да вижда. Косите висяха на дълги повесма чак до блузата й. Беше ужасна на глед.

А Максчо отдавна вече се беше върнал във външното джобче на Фокус Мокус. Задъхваше се.

— Така — каза накрая той, — а сега ще ви отговоря. Да, много плаках тогава! Доволна ли сте сега?

 

 

Мистър Питейноводов беше изключителен организатор и — както наричат такива опитни хора като него в техните кръгове — стар филмов вълк. Никой не можеше с нищо да го подведе — нито оператор, нито звукооператор, нито помощник-режисьор, нито отговорник на продукция, нито осветител. Снимачните срокове за телевизионното серийно предаване и за филма за Малкия мъж бяха набелязани в главата му, сякаш ги бяха снимали там. Всеки ден се изпълняваше точно предвидената от него работа. За него не съществуваха неуредици, не съществуваха оправдания.

Нощем той гледаше и прослушваше, заобиколен от най-главните си сътрудници в работната зала, така наречените „мостри“. Така се наричат промитите в копирната зала снимки. До него седеше монтажистът и той му даваше указания къде и как да изреже отделните сцени и да ги вмъкне като самостоятелни части в бъдещия филм.

Самият той не страдаше ни най-малко от този упорит труд от ранно утро до късна нощ. Разбира се, сътрудниците му бяха изнурени вечер до сетни сили. Но те успяваха да се владеят. Той беше директорът. Той беше шефът.

— Този човек е истинска фурия — казваха те с възхита за него. Той беше локомотивът, който теглеше след себе си всички останали.

 

 

Фокус Мокус и той се разбираха чудесно помежду си. Говореха си на „ти“ още от първия снимачен ден и се наричаха по име. Наистина професорът рядко казваше „Джон“ на дългия американец. Понякога му викаше по немски „Йоханес“, но много по-често „Малечко Палечко“.

Максчо, както и всички останали циркови артисти си вършеха работата много добре. Само ездачът-акробат създаде трудности, защото отказваше да облече отново фрака на илюзиониста и да падне от коня си пред обектива на камерата.

— Това накърнява моята професионална чест! — заяви гордо маестро Галопински. — Целият свят ще види филма и по този начин Нерон и аз ще бъдем ликвидирани во веки веков. — Нерон беше неговият черен жребец.

Дори и когато Питейноводов му предложи допълнителен хонорар и сто килограма бучки захар за коня, двамата останаха твърди и неумолими. Случаят изглеждаше безнадежден. Питейноводов вече беше готов да телеграфира на изпълняващия каубойски роли Том Мидлтон дали той и неговият бял жребец Белчо са свободни, когато Фокус Мокус се намеси в разговора.

— Честолюбието е достойно за уважение чувство — рече той. — Но аз познавам както Том Мидлтон, така и неговия бял жребец. И двамата са прекрасни в професията си. Само че, драги колега Галопински, Том и Белчо съвсем не могат да се причислят към световната класа на вашето изкуство и на вашия Нерон. Том не е достатъчно елегантен. Той ще падне от коня си като разстроено пиано, а жребецът му от напрежение и нервност ще изтича не по коридора към клетките, а към ложите.

— Страхувам се, че сте прав, драги професоре — каза ездачът-акробат. — Обаче нищо не може да се промени. Нерон и аз се изложихме един-единствен път в живота си. Тогава в Берлин, когато аз, без да подозирам, бях облякъл вашия дяволски фрак. Ние и днес още се измъчваме от това. И сега Нерон и аз нарочно да се изложим пред филмовата публика и пред телевизията? За да ни се присмиват от Вашингтон до Москва и от Буенос Айрес до Хонконг? Не, уважаеми господа. Такова количество бучки захар не съществува изобщо в целия свят.

 

 

Фокус Мокус и Питейноводов обориха глави. Неочаквано Максчо извика:

— Хрумна ми нещо!

Всички потръпнаха, защото от толкова много грижи изобщо бяха забравили, че той седеше във външното джобче на професора и слушаше всичко.

— Хрумна ми нещо — повтори Максчо и потърка ръце. — И без това във всяко кино се продават големи печатани програми. Там може да се отпечата колко тежко е било на господин Галопински да се изтъркаля от гърба на Нерон. Защото и двамата са артисти от световна класа и в същност съвсем не могат да извършат такова нещо. Затова се е наложило двамата да репетират падането в продължение на няколко месеца. Като клоуните.

— Аз не обичам да ми се присмиват — призна Галопински. Той вече малко беше се разколебал.

— Че откога хората се присмиват на клоуните? — попита мистър Питейноводов учудено. — И последният глупчо в цирка знае, че те не са несръчни, а само се преструват на такива. Хората не се смеят на тях, а се смеят вместо тях, защото те самите остават сериозни.

Маестро Галопински беше ездач, а не философ. А освен това без коня си, той беше само половин порция. Затова неочаквано се изправи, изпръхтя:

— Моля да ми оставите малко време да си помисля — и закрачи към вратата.

— Но къде отивате? — попита мистър Питейноводов.

— Във вагона за животните — и той изчезна.

— И какво ще прави там?

— Отива да се посъветва с коня си — обади се Максчо. — Без Нерон той не върши нищо сам.

— Остава само да кажеш, че конят му може и да говори!

— Не, но може да слуша — каза Фокус Мокус. — След като му каже каквото иска, Галопински го поглежда. И толкова. Веднага разбира дали Нерон е съгласен.

— Те двамата винаги така правят — добави Максчо.

Мистър Питейноводов не можа да каже „гък“.

Пет минути по-късно Галопински се върна от вагона за животните.

— Всичко е наред — каза той. — Конят ми няма нищо против.

 

 

Бяха тежки седмици. Вечер след вечер и три пъти в седмицата следобедно цирково представление. Сутрин в седем часа пристигаха във филмовото студио. Гримьорът вече ги чакаше с гримьорската си четчица в ръка. Когато гримираше Максчо, той си служеше с лупа.

В зала №5 бяха построили какво ли не: хотелска стая, хотелски коридор, витрина с Красивия Валдемар и други витринни манекени, вътрешната част на един магазин за мъжка мода, стаята на крадците, партерния прозорец на Якоб Бързаков, всекидневната на тяхното жилище, кабинета на криминалния комисар, Синия салон, жилищния вагон на директора Гороломов и какво ли не още. Истински панаир. Два дни правиха снимките в Синия салон, три дни в бърлогата на крадците, половин ден в салона за посетители на „Разкривеното зарче“, където артистката, която изпълняваше ролята на съдържателка на кръчмата, запрати на изпълнителя на Бернхардовата роля карамелизирания пудинг в лицето.

Понеже осветлението все се оказваше неподходящо, се наложи да повторят тази сцена четири пъти. Още при третия пудинг артистът вече беше извън себе си от ярост. Но мистър Питейноводов от нищо не се умилостивяваше, докато най-после операторът му остана доволен от четвъртото снимане.

На обяд ядяха в ресторанта. И ето двамата крадци седяха заедно с Роза, Фокус Мокус и артиста, изпълняващ ролята на криминалния комисар Теслозъбов, по мирно и по тихо на масата. Максчо стоеше до чинията на Якоб Бързаков и опитваше супата му от дробчета. Мистър Питейноводов разговаряше с небръснатия изпълнител на ролята на Плешивия Ото. Съдържателката на филмовото ресторантче обслужваше тъкмо артистката, която току-що бе изпълнила ролята на съдържателка на „Разкривеното зарче“. С други думи, беше много весело. И всички много се смееха.

Най-много обаче се смяха, когато същия този ден, за който става дума, сервираха десерта. Тоест артистът, който изпълняваше ролята на Бернхард, не се смя. Развика се от ужас, защото, какво смятате, че им поднесоха за десерт? Карамелизиран пудинг със сироп от малини!

Да ти захвърлят четири пудинга в лицето и сега да ти поднесат пети под носа, това решително му се стори прекалено. Той се потърси от ужас и се успокои едва когато съдържателката на ресторантчето му донесе вместо „люлеещата се пача“, сирене камамбер с ръжено хлебче.

 

 

Максчо беше неуморим. Снимането на филма му доставяше удоволствие. А онова, което доставя удоволствие на едно момченце, го кара да се напряга десет пъти по-малко, отколкото при работа, която то не може да понася. Всъщност и с нас възрастните става така. Затова е толкова важно каква професия ще си избере един ден човек. (Но аз виждам, че се отклонявам от темата.)

Та тъкмо ви разказвах, снимането на филма доставяше удоволствие на Максчо. Но не по-малко му беше приятно и в дните, когато беше свободен от снимки. Понякога той се покатерваше по оператора и му позволяваха да погледне през визьора. Дори когато камерата се движеше по релси или я издигаха с кран.

Най-интересни, разбира се, му се сториха външните снимки в Пихелщайн. В селото, където всички жители се наричаха Пихелщайнер и бяха много по-дребни от цялото останало човечество. В селото, откъдето бяха родом неговите родители, и което те бяха напуснали с куфари и чантички в ръка приблизително десетина години преди неговото раждане, за да отидат да постъпят в цирка.

 

 

Когато една октомврийска вечер след представление четиримата седяха в клуба на артистите „Каната“, мистър Питейноводов рече:

— Утре заран в шест заминавам с колата за Пихелщайн. Операторът е вече там. Екипът заминава тази нощ. Ако и утре имаме такова хубаво и приятно есенно време като днес, по обяд ще снимам на открито. Ако ли не — в гимнастическия салон. Гимнастическото дружество иска да ни покаже на какво е способно: земна гимнастика, двоен лост, халки, кон, момичетата — на шведска стена и на висилка — с това именно ще започне нашият филм. — Той направи малка пауза, усмихна се и попита: — Искате ли да дойдете с мен?

— О! — промълви Максчо.

— А какво ще стане през това време с цирк „Щилке“? — попита Фокус Мокус.

— Вие ще можете да се върнете навреме с колата — каза Питейноводов. — Аз самият ще остана по време на снимането в Пихелщайн. Наистина ще трябва да спя в Регенсбург. Защото леглата в пихелщайнския хотел са твърде къси. Най-дългото било седемдесет сантиметра. Ще се наложи да съединят за мене три легла, но за това пък стаите ще бъдат малки.

— Разбира се, че и ние ще дойдем — заяви решително Роза Марципан. — Момчето трябва най-после да посети родното място на своите родители!

— Ще ти бъде ли приятно? — попита внимателно Фокус Мокус.

Максчо го погледна нерешително.

— Иска ми се — отвърна той. — Но и мъничко ме е страх.

— Нали ние сме с теб — отвърна професорът.

— Наистина. Защото инак… Все дребни хора, и всички на име Пихелщайнер, и всички мои сродници, и всички ще ми разказват как са учили заедно с родителите ми…

Когато рано на другата сутрин тръгнаха от Мюнхен, беше още тъмно и у мъгливо. По-късно, когато се разсветли, мъглата се вдигна, а в Регенсбург вече грееше слънце. Небето се синна като коприна. Дърветата бяха пъстри като есенни букети. След Регенсбург тръгнаха по междуселски шосета. Пътят водеше нагоре сред поля и ниви.

— Там на високото е Пихелщайн — обади се шофьорът на Питейноводов.

И с това започва…