Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Kleine Mann und die Kleine Miss, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)

Издание:

Ерих Кестнер. Малкия мъж и Малката мис

Преведе от немски: Цветана Узунова-Калудиева

Народна култура — София 1969

Корица, илюстрации и графическо оформление: Хорст Лемке

Редактор: Сийка Рачева

Художник: Хорст Лемке

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректор: Евдокия Попова

Дадена за печат на 26.X.1968 г. Печатни коли 13 1/4

Издат. коли 10,07. Формат 84×108/32. Тираж 40,100

Издат. №9(2452). Поръчка на печатницата №1208 ЛГ V. Цена 0,82 лв.

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

„Народна култура“ — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

 

Erich Kästner. Der Kleine Mann und die Kleine Miss

Atrium Verlag, Zürich 1967

Übersetzung: Zwetana Usunova — Kaludiewa

Redigiert von Sijka Ratschewa Verlag Narodna kultura, Sofia 1969

История

  1. — Добавяне

malkijat-myzh-001.png
malkijat-myzh-005.png

Драги деца,

Вчера имах едно изненадващо посещение. Позвъни се. Аз отворих. И кой стоеше на вратата? Ученикът Якоб Бързаков от улица „Петльоборци“ 17, партерът вляво.

— Неканените гости идват най-неочаквано — заяви той доволен.

— Влезте, влезте, неканен господине — отвърнах аз и двамата се запътихме най-напред към кухнята, защото там е хладилникът. — Ти още повече си пораснал — забелязах аз.

— Та какво друго му е работа на младия човек? — попита той. — Малко училище, някое и друго домашно, дребните покупки за милата майчица, частните уроци по английски, тренировките в спортния отбор, миенето на зъбите, лъскането на обущата, чистенето на носа, миенето на краката, рязането на ноктите, сресването на косата — това работа ли е? И какво, да му се не види макар, да прави човек през останалото време? Най-умно е да расте.

— Точно така — кимнах аз. — Хем по този начин ще си изпълни и задължението. Но от растенето се огладнява. Какво ще кажеш за един желиран котлет? Или не си гладен?

Якоб хвърли бърз поглед към хладилника. После впери очи в моите и рече:

— Човек не бива да лъже!

 

 

След като унищожи желирания котлет, той въздъхна:

— Ех, че беше сладко! — Избърса си устата, зави кокала от котлета в книжната салфетка и побърза да обясни: — Може да срещна по пътя към дома някое куче.

— Още един желиран котлет? — предложих аз. — Има още един в хладилника.

— Не, благодаря — отвърна той. — Засега стомахът ми е затворен поради препълване. Освен това аз не съм дошъл тук за свое удоволствие. Дошъл съм със служебно поръчение: да ви предам хиляди поздрави и една целувчица по върха на носа.

Той напъха кокала от котлета в джоба на панталона си и като се местеше смутено на кухненския стол ту насам, ту натам, най-сетне попита:

— Ще имате ли нещо против, ако се откажем от целуването по върха на носа? Щото мен не ме бива много за такива неща.

— И мене не! — признах си аз. — Но кой все пак, било със или без целувка по носа, ми изпраща хилядите поздрави?

— Разбира се, Максчо — отвърна Якоб. — Изпрати ми дълго писмо. Десет страници, големи колкото пощенска марка! Още ме болят зениците от четенето.

— Трябвало е да продиктува писмото си на Роза Марципан да го напише на машината!

— Нямало е как!

— И защо, ако мога да попитам?

— Защото тя е на легло и си има бебе. Момченце.

— Виж ти каква умна идея! — възкликнах аз. — И как се казва момченцето?

— Още никак не се казва. Роза иска да го кръсти Даниел, а Фокус Мокус държи да бъде Фердинанд. — Якоб се изкиска. — Хем Максчо им направил чудесно предложение! Но те и двамата били против.

— Представям си, че пак си е направил някоя шега?

— Понеже таткото се казва Фокус Мокус, той им предложил да нарекат сина Фокусчо Мокусчо!

— Аз винаги съм си мислил — рекох аз, — но сега вече съм убеден, че Максчо е голямо магаре!

Якоб продължаваше да се кикоти невъзмутимо и престана едва когато аз го погледнах изпод око и заявих съвсем спокойно:

— Който продължава да се смее, няма да получи лимонада!

malkijat-myzh-007.png

 

 

Лимонадата си той изпи отвъд в работния ми кабинет, докато пристъпваше бавно пред полѝците с книги и разглеждаше заглавията им. Неочаквано застана на място, цапна се с длан по челото, та изплющя, и рече огорчен:

— Ето на, остарявам вече!

— Не бива да прибързваме с нищо — възразих аз. — Почакай поне до деня на конфирмацията си!

— Започвам да остарявам и да забравям — продължи той. — И какво забравям всеки път? Все най-важното!

— Е, то трябва да има и стари момчета! — рекох аз, за да го успокоя. — Все пак би ми било приятно да узная, кое най-важно нещо ти едва не забрави този път?

Якоб изпразни чашата си докрай, остави я на дъската на прозореца, пое си дълбоко дъх, сякаш се готви да почне да декламира Шилеровата „Песен за камбаната“, и заговори:

— Максчо ми пише, че вие сте му обещали миналата година да продължите разказа за Малкия мъж и…

— Точно така — отвърнах аз. — В Лугано. На терасата. Роза Марципан и Фокус Мокус също бяха там. И госпожа и госпожица Симпсон също. Пиехме прасковено болле! Луната беше пълна. Под нас над езерото пламнаха първите фойерверки със съскане и гърмежи. Небето и водата блестяха във всички цветове на дъгата. Беше великолепно. И когато след фойерверка Фокус Мокус запали отново лампите на терасата, забелязахме, че Максчо го няма. В тъмното той се беше изкачил по моята чаша и без да иска, беше цопнал вътре. Извадихме го. Беше мокър до кости, главата му беше замаяна и после три дни поред миришеше целият на прасковено болле.

Якоб Бързаков ме гледаше опулено, после каза почтително:

— Леле, каква страшна памет имате! — и веднага добави: — Инак такава памет обикновено се среща само у слоновете!

— Ти си роден само да правиш комплименти — отвърнах аз. — Но да оставим това. Онази вечер аз наистина му обещах да напиша втора книга. Да не би той да смята, че съм се отказал? Хм!

— Ами… не мога да ви кажа точно. — Якоб запристъпва от крак на крак и от смущение ушите му пламнаха. — Той, изглежда, си е въобразил, че вие предпочитате да стоите по прозорците или по кафенетата, или… или че предпочитате да се шляете и да се зазяпвате по витрините и по градинските огради, и че…

— Предугаждам нещо страшно! — прекъснах го аз. — Този хлапак ме взема за най-големият мързеливец!

— Е, е, думата „мързеливец“ той не е употребил нито веднъж в писмото си. Дори и „мързеланко“ не! Кълна се в ремъка на училищната си чанта!

— Но прилагателната думичка „мързелив“ е написал, нали?

— Това е възможно — призна неуверено Якоб. — В същност той го е казал много хубаво. „Струва ми се — така ми пише, — че нашият уважаван поет на поетите е станал доста мързеливичък.“

При тези думи аз не можах да не се разсмея. Настроението на Якоб малко се разведри. И той ме попита:

malkijat-myzh-010.png

— Та кога, значи, смятате да почнете да пишете?

— Аз вече съм започнал — отвърнах аз победоносно и така гордо се ударих по гърдите, че ребрата ми изпукаха. — Ето там върху писалищната ми маса лежи първата глава. Пишещата машина още дими от писането.

Очите на Якоб светнаха от любопитство.

— Може ли да хвърля набързо едно око?

— Не. Неготови още работи не показвам.

Той гледаше като хипнотизиран към работната ми маса.

— Жалко. Ужасно жалко. Защото Максчо ще си помисли, че не сте ми го показали, защото то въобще не е първата глава, а нещо съвсем друго.

— Якоб Бързаков — казах аз високомерно, — ти в никакъв случай нямаш благороден характер. Хранил съм змия в пазвата си. И то с желиран котлет и лимонада!

Момчето попита оклюмано:

— Да се омитам ли?

Аз поклатих посивялата си глава.

— Не. За наказание веднага ще седнеш да прочетеш първата глава от втората част на „Малкия мъж“!

И — бам, той вече седеше на един стол, сграби ръкописа с две ръце и зачете високо и отчетливо:

— „Първа глава. Криминалният комисар Теслозъбов захапва на гранит. Бернхард има някакъв комплекс и…“

— Чети си наум, Якоб! — казах нервно аз. — Аз вече така знам текста наизуст, че мога да го пея. — После запалих цигара и се загледах през прозореца навън.

 

 

Най-сетне той свърши, остави внимателно ръкописа на място върху бюрото, кимна и рече:

— Точно така беше. Дори и ученикът Бързаков се явява отново. Повече няма какво да се желае.

— На заслужилите — слава! — заключих аз. — Кой знае какво щеше да стане тогава с Малкия мъж, ако ти не гледаше през вашия прозорец!

— Всеки може да гледа през прозорец!

— Изкуството е там, да погледнеш точно когато трябва!

— Значи, аз съм човек на изкуството! — рече той и разкриви лице в някаква гримаса. — Само това оставаше! Ако видехте бележките ми по пеене и по рисуване, щяхте сериозно да се усъмните в това. Така, а сега аз да си вървя! — И той стана. — Утре ще пиша на Максчо, че вече сте започнали да пишете.

— А къде е в същност той сега?

— Гастролират в Копенхаген. Този път в цирк „Шуман“. Разбира се, пак жънат огромен успех. Той на драго сърце бил съгласен да останат по-дълго. Нали там се намира паркът „Тиволѝ“. „Най-хубавият панаирен площад на света“ — така ми пише. А в града имало хиляда магазина за шоколад и бонбони и най-важното с десет вида фуре. Освен това магазините били отворени много по̀ до късно от където и да било другаде по света. Вие обичате ли бонбони фуре?

— Много.

— Аз пък не.

— Ти повече си падаш по ананасовите тортички.

Лицето му доби строго изражение.

— Вие сте голям шегаджия, господин поете на поетите. Но както и да е, те живеят всички заедно в един хотел край морето, което там се наричало „Ьорезунд“. И там също имало известен панаирен площад. Най-старият от всички. Съществувал от преди повече от сто и петдесет години и се наричал „Бакен“. А срещу него пък имало огромен парк с пет хиляди сърни и елени и с шестстотингодишни дъбови дървета. Един от дъбовете дори бил осемстотингодишен. И навред имало огромни долмени, останали още от времето на викингите. И можело да си вземеш за разходка файтон с коне вместо такси. А пък сърните изобщо не се страхували от хората, най-много да помръднели с уши, когато минавали покрай тях. Но директорът Гороломов в никакъв случай не можел да продължи договора им, защото идущия месец трябвало да играят в Осло. Но в Осло сигурно също е много хубаво.

— Навярно — казах аз. — А къде е на легло през това време мама Марципан с безименното си бебенце?

— Мама Марципан и бебето също са в Копенхаген! Те може би ще останат там четиринадесет дни повече и чак след това ще отлетят за Осло. За всеки случай или нещо такова. Защото в същност те се чувствуват много добре. Само… — и той прехапа долната си устна — само дето бебето си няма име.

 

 

Той вече почти стоеше на стълбата, когато му хрумна още нещо.

— Ами какво ще стане с децата, които не са чели първата книга за Малкия мъж? — попита той. — Искам да кажа, онези деца, които ще получат подарък най-напред втората книга? А това може да се случи, нали?

— Да. Ще трябва да се съобразим с това положение.

— Е, и? — Якоб се въодушеви. — Когато миличките малчугани прочетат първата глава от втората книга, ръкописа на която вие току-що ми дадохте, и ако не са чели първата книга, то те изобщо няма да разберат за какво става дума! Те не знаят, че Максчо е отвличан и че бе освободен, и че целият град толкова се вълнуваше за него! А и за Бернхард, и за Плешивия Ото, че и за сеньор Лопец горките хлапенца нищичко няма да знаят. Възможно е те дори и да не подозират, че Максчо е висок само пет сантиметра и…

— Престани! — помолих аз. Краката ми така се бяха разтреперали от страх, че трябваше да се облегна на отворената външна врата.

Ала той не преставаше да говори:

— Е, може пък книжарите да продават втората книга само за деца, които вече са чели първата.

— Глупости! — изръмжах аз. — Откъде ще знаят книжарите това? И кой ли ще им го каже? Леля Фрида, която влиза в книжарница само от дъжд на вятър? Или може би чичо Теодор, който купува книга само защото е по-евтина от някоя играчка с механизъм?

malkijat-myzh-014.png

— Лоша ни е работата — отвърна Якоб и седна на стъпалото.

Аз седнах до него и промърморих:

— Да, много лоша, млади приятелю!

След известно време той каза:

— Сетих се нещо! Ще трябва в началото на втората книга да разкажете съдържанието на първата. Умна ли е идеята ми? — Той целият просия, сякаш току-що беше открил Америка.

Аз махнах тъжно с ръка.

— За това ще ми трябват най-малко тридесет, а може би и четиридесет странички от книгата! А как смяташ, какво ще кажат тогава останалите деца, които вече ще са чели първата книга?

— Ще ругаят.

— Точно така.

— Направо ще ругаят. „Тоя господин Кестнер заслужава да глътне три пъти земята!“ — биха ругали например те или пък: „Би трябвало да му смъкнат скалпа с томахавка!“, или пък: „Да вървим, приятели, и да му сипем габърчета в бирата!“, или пък: „Да му стовари Касиус Клей една, та да види!“, или пък…

— Не бъди толкова кръвожаден, Якоб! По-добре ми помогни да изляза от тая задънена улица! — Но и на него не му хрумваше нищо умно. На мен също не ми хрумваше нищо. Така ние сигурно щяхме да седим и до ден-днешен на стълбите, ако изведнъж не се образува отнякъде течение, което затръшна със силен трясък вратата на жилището. А връзката ми с ключовете си лежеше вътре върху писалищната маса!

— Това се вика човек на изкуството без късмет! — рече Якоб. — На поета на поетите не му върви. Къде има тук най-близо ключар?

За щастие аз знаех къде. Момчето ми обеща, че на път към дома си ще каже на ключаря да дойде, сбогува се и изхвърча със светкавична бързина навън.

Ключарят обаче не беше толкова бърз, а още по-малко светкавичен. Той дойде, когато здрачът отдавна вече се беше промъкнал в стълбището. И може би се дължеше на здрача, но докато седях на стълбите, през ума ми мина спасителното хрумване. (Ако това беше вярно, занапред имаше често-често да седя по здрач без ключ на стълбите.)

Така или иначе, когато ключарят отвори вратата, аз му дадох от радост две марки повече, благодарих му, задето беше дошъл толкова късно, и написах писмо на господин Лемке, който беше правил илюстрациите за първата книга на Малкия мъж. Писах му:

„Моля Ви да направите за началото на втората книга десет илюстрации върху съдържанието на първата книга! Така децата, които не са я чели, ще знаят какво се случи там. А останалите деца пък, които вече са я чели, въпреки това ще бъдат волни, защото десетте илюстрации ще бъдат нови и за тях. Впрочем, ако срещнете трудности при измислянето на новите илюстрации, направете като мен: седнете по здрач на стълбите!“

Няколко дни по-късно дойде отговорът. Ето какво ми пишеше господин Лемке:

„Изпълних Вашия съвет и седнах по здрач на стълбите. За жалост добрият Ви съвет ми излезе доста скъпо, защото чистачката тъкмо била намазала стълбището с паркетин, а аз разбрах това едва когато някой запали стълбищното осветление. А сиви панталони с червен задник са много грозни. Въпреки това Ви изпращам десетте рисунки. С най-сърдечни поздрави от стълбище до стълбище.

Ваш Хорст Лемке“

И той ми изпрати рисунките. Аз написах текста под тях. И сега ние двамата с него се надяваме, че за онези, които не са чели първата книга, следващите страници ще бъдат от полза, а също така се надяваме, че цялата книга ще достави удоволствие на всички читатели.

malkijat-myzh-016.png
malkijat-myzh-017.pngТова са двамата най-малки членове на китайската акробатически трупа „Семейство Бамбус“ от цирка „Щилке“. Тя се нарича Чин Чин, а той Ву Фу. И двамата са високи не повече от петдесет сантиметра и са женени. Но всъщност името им е Пихелщайнер, те са родом от Пихелщайн в Бохемската гора и не са никакви китайци. Бохемското село Пихелщайн е известно по три причини: всички негови жители са много дребни на ръст. Всички се наричат Пихелщайнер. И всички са изключителни гимнастици.
malkijat-myzh-018.pngТова е синът на Чин Чин и Ву Фу. Нарича се Максчо Пихелщайнер, но всички му казват Малкия мъж и спи в една кибритена кутийка, защото е висок само пет сантиметра. На шестгодишна възраст той загубва родителите си. Тях ги отвява една буря от Айфеловата кула. Две седмици по-късно един португалски кораб намира двете им китайски плитчици някъде в Атлантическия океан. Цирковите артисти погребват тържествено плитчиците в една кутийка от слонова кост. А Максчо е много, много нещастен.
malkijat-myzh-019.pngТова е професор Фокус Мокус, илюзионистът на цирка. Той се грижи за отглеждането и възпитанието на Малкия мъж и го учи да чете, да пише и да смята. А това е много сложна работа за едно момченце, високо само пет сантиметра. Нощем кибритената кутийка, в която спи Максчо, стои на нощната масичка на професора. Ема и Мина спят на гардероба, а Алба, бялата зайка, в една плетена кошничка. Ема и Мина не са домашни помощнички, а са смеещи се гълъбици, които — също като зайката — помагат на професора да изпълнява своите илюзионистични номера.
malkijat-myzh-020.pngТова е Красивия Валдемар, по професия манекен от витрина, докато го купува Фокус Мокус. Защо? Защото Максчо, колкото и да е дребничък, иска да стане артист. На Фокус Мокус му хрумва спасителната идея: той ще направи Максчо първия невидим артист! За целта джудженцето трябва месеци наред да се катери по Красивия Валдемар и да играе непрекъснато гимнастика, докато овладее цялото изкуство, необходимо за един сензационен цирков номер. А ето ви вече и името на този номер: „Големият джебчия и Малкия мъж“.
malkijat-myzh-021.pngТова са дебелият господин Слабакови адвокатът доктор Рогоносов. Те стоят без вратовръзки, без тиранти а без връзки на обувките посред цирковия манеж, ограбени до шушка от Фокус Мокус, подпомогнат от невидимия Максчо, без двамата да забележат нещо. Разбира се, те си получават обратно и тридесетте предмета. (На стр. 87 в първата книга предметите са изброени съвсем точно.) Публиката си пада от смях. А когато накрая Фокус Мокус показва Максчо да го видят всички, овациите нямат край. За една нощ професорът и неговият чирак магьосник стават знаменитости.
malkijat-myzh-022.pngТова е жилището на Максчо, направено по мярка, подарък от крал Билеам от Бреганзона. Сега момченцето се къпе във вана, вместо както преди в сапунерката на професора. Да, славата си има и приятните страни. Гимнастическото дружество „Пихелщайн“ (Г. д-во 1872) прави Максчо свой почетен член. Една фирма за детски играчки започва да продава кибритени кутийки с куклички, които напълно наподобяват Максчо… Когато един ден Фокус Мокус се връща в хотела, не Максчо лежи в старата кибритена кутийка, а една кукличка! Момченцето е било откраднато!
malkijat-myzh-023.pngТова са Бернхард и Плешивия Ото, двама отвратителни наши съвременници. Те са членове на една международна банда, скриват Малкия мъж в една празна къща, пазят го на смени, чакат да получат по-нататъшни заповеди и се ядосват, че са ги принудили да играят ролята на детски бавачки. Максчо не знае къде се намира. Но в едно отношение той е по-добре, отколкото Фокус Мокус и Роза Марципан, и криминалната полиция, че и всички останали: той знае, че е още жив! Фокус Мокус обещава възнаграждение от 50 000 марки. Но и това нищо не помага.
malkijat-myzh-024.pngТова са Роза Марципан и Фокус Мокус в ресторанта „Златният бут“. Професорът нито е спал, нито е ял нещо в продължение на ден и половина. Дори хубавата Роза, акробатка на трамплин в цирка, не може да го утеши, когато му казва:

— Тук може да ни помогне само един човек — самият Максчо!

И тя излиза права… Максчо започва да реве с все сили в пустата къща, сякаш се къса от болки в стомаха. Плешивия Ото побягва към аптеката за валерианови капки и се възползува от случая да купи и едно шише ракия за себе си. Вратите той е заключил предварително. Обаче кибритената кутийка въпреки това се оказва празна. Защото Максчо е напуснал къщата на гърба на Ото, скочил оттам върху градинската порта и търси помощ.

malkijat-myzh-025.pngТова е Якоб Бързаков, хлапакът от отсрещния партерен етаж. Той плюе черешови кокички направо на улица „Петльоборци“ и чува, че някой го вика и ругае, но той не го вижда. Изтичва разярен навън и веднага познава малкия мъж, когото полицията търси вече дни наред! Двамата уведомяват комисаря от криминалната полиция Теслозъбов. И когато Плешивия Ото се връща с валериановите капки (и с ракията), полицията задържа него и Бернхард… Вечерта Фокус Мокус изяжда от радост два шницела. Максчо седи на масата и разказва своите приключения. Налага се да заключат входа на хотела. Целият град тържествува, че Малкия мъж е спасен.

И така, многоуважаеми читатели,

Това беше нашият опит да въведем непосветения читател чрез десет илюстрации в действието. Онзи, комуто това се вижда недостатъчно, може да си купи първата книжка. В края на краищата всяко дете има всяка година рожден ден, пък и многоочакваното новогодишно тържество се празнува всяка година.

Направи ли ви всъщност впечатление, че илюстрациите съвсем не са десет? Я ги пребройте! Само девет са! Господин Лемке и аз искахме да проверим дали вие внимавате добре. Не бива всичко да се приема на доверие. Дори и когато се касае за такива мили хора като господин Лемке и господин Кестнер. Но отсега нататък вече няма да се лъжем.

Отсега нататък ще ви разкажа без заобикалки всичко, което се случи след арестуването на двамата негодници. Бяха ги отвели в предварителния затвор и всеки седеше сам — отделен от другия — в единична килия. Бернхард беше втренчил мрачен поглед в голата стена. Плешивия Ото обаче заблъска с юмруци по вратата.

— Дайте си ми шишето с ракията! — ревеше той. — Вие ми я измъкнахте от ръцете! Това противоречи на всички човешки права!

malkijat-myzh-027.png

Тогава прозорчето на шпионката на килийната врата се отвори и един затворнически пазач попита недружелюбно:

— Кого или какво искате да ви дадем?

— Шишето с ракията си искам! — изкрещя Плешивия Ото.

— Вие май не сте с всичкия си! — измърмори пазачът. — Тук сте в затвор, а не в кръчма!

Ото толкова беше изжаднял, че чак очите му се бяха разкривили.

— Ще се оплача! И ще ви изхвърлят оттук! — изхленчи той.

— Това не вярвам — отвърна пазачът. — Но че вас няма да ви изхвърлят оттук, в това съм сигурен! — И той затръшна капака на шпионката.

На другата заран отведоха двамата задържани под най-строга охрана в полицейското управление. Криминалният комисар Теслозъбов искаше да ги разпита в присъствието на Максчо. Защото Малкия мъж беше не само жертвата, а и главният свидетел на престъплението. Така Фокус Мокус го пъхна в джобчето на сакото си и двамата се отправиха към управлението. Бяха поканили да дойде също и ученика Якоб Бързаков като свидетел и го бяха докарали с полицейска кола от училището. Целият клас му завиждаше ужасно. Ако не за друго, то поне защото те трябваше да се потят над диктовката по смятане.

Така Максчо, Фокус Мокус и Якоб се срещнаха при господин Теслозъбов и с това започва…