Ерих Кестнер
Малкия мъж и Малката мис (3)

Втората глава

Директорът Гороломов сменява цвета на ръкавиците си. Роза Марципан услужва на мистър Питейноводов с театралния си бинокъл. Филмови разговори в Синия салон. Някои не бива да спят нощем, други не могат, трети пък не желаят.

Мистър Питейноводов беше неуморим човек.

— Аз спя само два пъти в годината — обичаше да казва той, — веднъж през юли, а втория път през декември, но по цял месец, ден след ден, двадесет и четири часа без прекъсване, и тогава съм неумолим.

Когато репортьорите се чудеха и питаха дали поне не става по малко, за да хапне нещо, той отвръщаше:

— Не. Аз не мога да търпя половинчатите работи. Прекарвам сънните си месеци на своята яхта „Приятен сън“ и освен капитана и екипажа, разполагам на борда с още двама доверени служители. Единият трябва да яде, а другият да се мие вместо мене.

Дали той лъжеше, или не, не можеше да се разбере. Защото лицето му оставаше неподвижно.

 

 

Както и да е, тук, в Берлин, Джон Фостър Питейноводов, едрият и дълъг филмов магнат от Съединените щати, съвсем нямаше сънлив вид. Обади се по телефона на Фокус Мокус. Обади се по телефона на цирковия директор Гороломов. Обади се на криминалния комисар Теслозъбов, комуто това съвсем не беше приятно, защото все още лежеше на кушетката. Обади се на американския генерален консул. Обади се на Германската банка. Обади се на Франкфуртския филиал на своята филмова фирма. После се изми. Този път собственоръчно, защото сега не беше нито юли, нито декември. После яде в бара за гостите на хотела, също така лично, и погълна едно рагу, препечено със сирене. А при започване на цирковото представление вече седеше в запазената за него ложа.

Директорът Гороломов го поздрави с гръмки думи, беше надянал на ръцете си снежнобели ръкавици от тънка кожа и се осведоми може ли да представи на изцяло разпродадения салон интересния гост.

— Че откъде накъде питате мен за това? — отвърна Питейноводов. — Питайте него самия!

Директорът Гороломов плесна над главата си облечените си в бели ръкавици ръце.

— Какво недоразумение! — извика загрижено той. — Та интересният ни гост сте вие!

— Само да посмеете! — отвърна ядосано Питейноводов. — Аз съм дошъл тук по работа. Предварителната реклама само оскъпява покупката. Искате ли да ми направите една услуга?

— Естествено.

— Тогава, моля, докато сключим договора, дръжте устата си затворена със своите бели ръкавици!

— Надявам се, че казвате това само фигуративно — отвърна остро директорът Гороломов. — А сега се оттеглям.

Мистър Питейноводов започна да прелиства програмата и рече разсеяно:

— Аз пък мислех, че вече ви няма тук.

В гардеробната на професора директорът на цирка разказа дълбоко обиден какво беше преживял току-що.

— Такъв недодялан тип! — ругаеше той. — Да съм си държал бил устата!

— Не е бил много любезен — обади се Фокус Мокус. — Но в основата си, разбира се, е прав. Той не иска да се привлече вниманието на конкуренцията, която може да ни предложи повече пари.

— Че нас какво ни засяга това? — Директорът щръкна нагоре краищата на мустаците си. — Ние ще сключим договор с онзи, който ни плати най-много.

Фокус Мокус поклати усмихнато глава:

— Ние ще сключим договор с най-добрия човек. А това е мистър Питейноводов. Бива ли да ви припомня нещо, драги Гороломов? Преди известно време, и то съвсем не беше толкова отдавна, цирковият номер „Големият джебчия и Малкия мъж“ има̀ сред любителите на цирка сензационен успех. Ангажиментите, които предложиха тогава други фирми на двамата артисти, бяха нечувано големи. И? Съгласиха ли се те да тръгнат подир парите?

Директорът Гороломов гледаше измъчен към върховете на лачените си обувки.

— Не. Обаче новият договор, който вие сключихте с мен, също така не е много нисък.

— Само това ни липсваше! — рече Фокус Мокус. — Моят девиз гласи: „Най-добрият възможен договор с възможно най-добрия човек.“ Това важеше за вас, това ще важи и за мистър Питейноводов. Съгласен ли сте с мен?

— На вашите услуги, господин професоре!

Гороломов удари токове, извърна се и измарширува към вратата. Там се сблъска с Роза Марципан.

Тя беше облечена в трико и тюлена рокличка, защото беше време да излиза на манежа и да яхне трамплина, за да изпълни своите въздушни скокове.

— Нали няма никаква промяна? — възкликна тя. — Да ида ли да седна през антракта при нашия цар на киното?

— Бъдете нащрек! — предупреди я директорът Гороломов. — Царят на киното хапе.

— Е, мен няма да ме ухапе! — отвърна Роза и направи един пирует.

— Върви да седнеш в ложата, мила! — намеси се Фокус Мокус. — А ако той се осмели да те ухапе, аз от своя страна ще ухапя него.

— Ще му съобщя това. — Тя направи дълбок поклон и изтича леко по коридора.

 

 

Програмата си течеше, както подхожда за една програма, според определения в програмата ред. И артисти, и клоуни, и конете, дори и тигрите се стараеха особено. Зрителите бяха в най-добро настроение. Мистър Питейноводов също се чувствуваше доволен. Понякога си вземаше бележки. Сякаш пишеше оценки. Може би пресмяташе нещо. Бизнесмените обикновено така правят. Те пресмятат дори насън. И изглежда, че имат полза от това.

Дойде редът на големия антракт и повечето хора се изправиха, но той си остана на мястото. После дойде Роза Марципан, русичка и облечена в сребърна рокля, и той се изправи.

— Вие бяхте много добра — заключи той. — И сте много хубава.

Тя му подаде развеселено ръка.

— Приятно е на човека, когато го оценят правилно.

След като седнаха и двамата, тя извади от официалната си чантичка един театрален бинокъл и му го подаде.

Той го пое, погледа Роза през бинокъла и кимна.

— Дори сте особено хубава!

— А вие сте Дон Жуан, господин Питейноводов! — отвърна тя. — През бинокъла трябва да гледате, когато Фокус Мокус и Максчо излязат на манежа.

— Жалко — отвърна той.

 

 

И така втората част на програмата протече още по-блестящо от първата. И това никак не беше чудно. Всички очакваха трескаво сензационния номер „Големият джебчия и Малкия мъж“. И когато професор Фокус Мокус излезе под гръмки овации на манежа, мистър Питейноводов залепи здраво театралния бинокъл на Роза Марципан на очите си. Свали го оттам чак когато гълъбицата Ема се върна с Максчо на гърба от своя полет под купола на цирка и стъпи спокойно върху дланта на професора.

В продължение на двадесет и осем минути той не беше прочутият филмов продуцент Питейноводов, а един от няколкото хиляди омагьосани зрители. Беше се смял заедно с тях. Беше се чудил заедно с тях. Беше споделял техния страх. Беше ръкопляскал заедно с тях.

И когато служителите заиздигаха кръглата решетка, и той влезе в манежа заедно с останалите зрители, за да види най-после Малкия мъж, който махаше с ръка на всички. Защото все още не го беше видял нито веднъж въпреки театралния бинокъл.

Марципаненото момиче не беше изпуснало из очи нито за миг господина от Холивуд. Не й беше убягнало нищо от погледа. Сега тя знаеше, че той не беше само студен търговец, който вижда вместо живота — цифри и вместо човека — неговите режийни разноски, а вместо букета цветя — продажната му цена.

Когато обаче, проправил си с мъка път сред възбудената тълпа, той се върна в ложата, отново се бе превърнал в студен пресметливец.

— Куполът на шатъра няма да може да се освети добре — каза намръщено той. — Полета на гълъбицата обаче трябва да заснема на всяка цена като през лупа. Нима тук няма солидни циркови постройки? От тухли и керемиди? Със стабилни рампи за прожекторите на купола? И за моите оператори? Освен това осигурителните вноски за снимки, правени под подвижен купол, са идиотски високи!

Роза се засмя.

— Ако не беше така, то тогава не ние, цирковите артисти, а чиновниците по осигуровките трябваше да работят под циркови шатри!

— Прекрасна идея! — рече господин Питейноводов и притвори доволно очи. — Ако зависеше от мен, с цялото си сърце бих изпълнил вашето пожелание!

Сега вече Роза стана делова. Например в Мюнхен — заразказва тя — имало цирк „Короната“. На „Марсплац“. Недалеч от Централната гара. Стабилна и ремонтирана преди няколко години постройка.

— Може ли да се наема този цирк? — попита Питейноводов.

— За какво? — попита Марципаненото момиче. — Ние и така и така ще имаме гастрол там. Още през тази година.

— Дано само не е през декември, защото тогава аз спя.

— Директорът Гороломов подписа договор за октомври и ноември — отвърна Роза.

— Ол райт — рече Питейноводов. — Мюнхен е добре. И два месеца също е добре. Цирковите сцени ще заснемем в цирка, вътрешните — в ателиетата на „Бавария“ в Грюнвалд, а Пихелщайн, доколкото знам, също е наблизо.

— Какво ще правите пък в Пихелщайн?

— Ами че там ще започне нашият филм! — обясни той. — В малкото селце с малките къщички и с дребните жители и гимнастици и с дребните родители на Максчо, които тръгват със своите малки куфарчета към малката гара, за да опитат щастието си по широкия голям свят. Или може би вие имате пред вид по-хубаво начало за филма?

Тя поклати усмихнато глава.

— Не намирам по-хубаво начало, господин Питейноводов.

— Наричайте ме просто Джон — каза доволно той.

Зрителите около тях станаха неспокойни. Някои извикаха „Пст!“, други „Шшт!“ Един дори каза:

— Млъкнете най-после, де!

 

 

След представлението се срещнаха в Синия салон на хотела, където живееха Фокус Мокус и Максчо. На срещата присъствуваха — нека уточним още в началото — петима души: Роза Марципан, Джон Ф. Питейноводов, Малкия мъж, Фокус Мокус и — свил се смутен в един ъгъл — директорът Гороломов. На ръцете си той беше сложил мишосиви ръкавици. Така да се каже, полутраур. Напомадените му мустачки бяха вдигнали флаг наполовина. Може би филмовият чичо от Америка все още му беше сърдит.

— Еха-а-а! — прошушна Максчо въодушевено, когато се появи мистър Питейноводов. — Та тоя човек въобще няма край нагоре! Тъкмо за мен работа! Същински прът за катерене!

— Дръж се прилично! — каза строго Фокус Мокус.

Малкия мъж седеше върху масата и кусаше с лъжичка горещ шоколад.

— На вашите услуги, господин професоре — прошушна Максчо.

Питейноводов запали голяма черна пура и заяви:

— Решил съм да направя филм за живота на Максчо Пихелщайнер и естествено той ще играе главната роля. За останалите главни роли също така не желая да наемам артисти, а ще ги изпълнявате вие. Добрите артисти на сцената почти всякога могат да бъдат и филмови артисти.

— А кой ще играе ролята на директора на цирка? — попита внимателно директорът Гороломов.

Питейноводов се засмя.

— Ами че естествено вие! Или вие можете да ми предложите някой по-подходящ от вас? Не ли? Аз също не.

Омърлушените мустачки на Гороломов отново щръкнаха нагоре. След това той свали тайно под масата сивите си ръкавици и ги скри. Малко по-късно отново беше със снежнобели ръкавици! Това не беше никаква магия, а просто той всякога носеше със себе си чифт бели, чифт сиви и чифт черни ръкавици. И ги сменяваше според настроението, в което се намираше. Не можеше да живее без това. Че защо пък не? Хората имат къде-къде по-лоши навици. И най-важното, че повечето струват много по-скъпо.

 

 

Мистър Питейноводов започна да разказва надълго и нашироко как си представя бъдещия филм. Кога и къде смята да го снима. Че той лично щял да се заеме с режисьорската работа. Кои двама артисти предвиждал да играят крадците на деца, защото — както се пошегува той — директорът на затвора сигурно нямало да пусне в отпуска по случай филма истинските негодници Бернхард и Плешивия Ото. Дотук всичко му било ясно.

— Само нещичко ми липсва още — добави той. — Нещо много важно. Една любовна история. Защото във всеки филм трябва да има по една любовна история. Но тя все ще ми хрумне дотогава.

 

 

В това време Максчо се разсмя и едва не се засръбна с горещия шоколад.

— Може би ние бихме могли да ви помогнем — намеси се Роза Марципан, като остана съвсем сериозна. — Ще бъде ли подходящо, ако във вашия филм едната от трите въздушни акробатки се влюби в илюзиониста? А илюзионистът се влюби в хубавата руса въздушна акробатка?

Питейноводов всмукна от своята хаванска пура и се замисли.

— Не е лоша идея. Но все пак липсва драматичният конфликт. А той е най-важният. Публиката има нужда от него. Щастие, постигнато без трудности, не е подходящо за филм.

— И на това може да се намери колаят — намеси се директорът Гороломов, като галеше нежно лявата си бяла ръкавица с дясната. — Например единият от клоуните може да прояви ревност към илюзиониста и да смени в гардероба на артистите неговия фрак с фрака на ездача-акробат…

— Целият съм само слух! — рече заинтригуван Питейноводов.

— Ездачът-акробат излиза на манежа със своя кон, но е облякъл фрака на илюзиониста, без да подозира, че той е бил сменен… И тогава изведнъж от фалшивия фрак изхвърчават големите книжни букети и двете дресирани гълъбици, а и бялата зайка изскача на манежа… А жребецът се стряска и ездачът-акробат полита върху пясъка…

— Прекрасно! — избухна Питейноводов. — Това е разрешението на въпроса! Любов, ревност, напрежение, разменени фракове, комична сцена пред препълнения до последното място салон, ездачът-акробат напердашва клоуна, илюзионистът целува апетитната блондинка — повече не може и да иска човек! Работата е само там дали такъв сериозен господин като професор Фокус Мокус ще се съгласи да играе ролята на влюбен. — Той погледна към „сериозния господин“ и ококори широко очи.

Защото Марципаненото момиче, по професия въздушна акробатка, се беше прилепило нежно към илюзиониста и рече:

— Ще иска той, ще иска!

А Фокус Мокус прибави, малко смутен:

— Ще трябва да приема, няма как.

— Охо! — отвърна Питейноводов. — Полека-лека ми се прояснява. Действителността се е намесила преди мене.

— Точно така. — Директорът Гороломов се радваше като малко дете. — Също и клоунът, и разменените фракове, и падането от коня — аз нищо не съм измислил, а всичко се случи точно така преди известно време в моя цирк!

— Да живее действителността! — отвърна доволен мистър Питейноводов. — Понякога животът има също такива добри хрумвания, както и филмовите хора.

Всички се разсмяха и той се смя не по-малко от тях.

След това обаче изведнъж стана сериозен, изправи се като свещ на стола си и каза:

— С това засегнахме така наречената художествена страна на въпроса. То все някога трябваше да стане. Но сега започва по-важната част на нашето съвещание, а именно — търговската.

— Аз настоявам да отложим за утре — обади се Фокус Мокус. — Момчето трябва да си ляга. Съвсем крайно време е за него.

— Ами че настанете го в неговата кибритена кутийка — посъветва американецът — и след това ще си продължим преговорите.

Фокус Мокус заклати енергично глава.

— Изключено! Той е моят партньор. — Неочаквано той потрепера. — Къде си ти изобщо?

Сякаш гръм падна в стаята. Всички впериха погледи към масата. Малкия мъж беше изчезнал!

— Максчо! — извика Фокус Мокус.

— Миличко! — извика Роза Марципан.

— Малкият! — извика директорът Гороломов.

Никакъв отговор.

— Макси! — извика мистър Питейноводов.

Всички седяха неподвижни, като нарисувани по местата си, и не смееха да си поемат дъх. Нищо. Нито звук. Само навън пред вратата някой крачеше бавно напред и назад.

С един скок Фокус Мокус се озова на вратата. Отвори я из един път.

— Кой сте вие?

— Но, господин професоре — отвърна мъжът, — нима не ме познахте? Аз съм хотелският детектив, който пази Максчо.

— А къде е той?

— Не разбирам въпроса ви — отвърна объркан детективът. — Той е при вас. Аз през цялото време пазя вратата, за да не го откраднат наново.

— Той изчезна! — извика директорът Гороломов и бързо смъкна белите си ръкавици.

— Това е съвсем невъзможно! — отвърна детективът. — Синият салон има само тази единствена врата, а откакто вие сте влезли вътре, аз не съм я изпускал из очи.

— А защо тогава той не се обажда, след като ние го викаме толкова високо? — попита нервно Питейноводов. — Защото е изчезнал!

— Изключено. — Нищо не беше в състояние да извади детектива от спокойствие. — Вашата вратовръзка също е изчезнала. И въпреки това трябва да е тук някъде.

Действително, шарената вратовръзка на Питейноводов беше изчезнала. Никой не беше забелязал това.

— Да го търсим! — извика насърчително Роза Марципан. — На колене, уважаеми господа!

И в същия миг четиримата мъже запълзяха на четири крака из Синия салон. Жалко, че нямаше фотограф наблизо. Снимката би била истинска бомба!

Роза Марципан не пълзеше. Много й беше тясна полата. Пък и през ума й мина, че е достатъчно четирима мъже да пълзят в краката й. Тя се зае да претърси по-високите райони: малките ъглови масички, бюфета, библиотеката, витринката със старите порцелани и изящната писалищна маса стил бидермайер. Едното от чекмеджетата беше отворено и над ръба му се подаваше краят на пъстрата вратовръзка от мека тънка коприна.

Роза внимателно вдигна крайчето на вратовръзката и рече развълнувано:

— Ей го къде е легнал, този пакостник!

В миг тримата мъже скочиха на крака. Надвесиха се над писалищното бюро, отупаха коленете на панталоните си и загледаха очаровани към отвореното чекмедже. Максчо спеше. Спеше като лалугерче. Не се събуди и когато Фокус Мокус го вдигна, положи го внимателно в дланта си и излезе заедно с него на пръсти от салона.

Едва когато горе в спалнята той го пъхна в старата кибритена кутийка, Максчо отвори за миг очи, промълви:

— Тооолкова бях уморен! — и веднага отново заспа.

В коридора пред спалнята хотелският детектив седна на един стол, пиеше шварц-кафе и бдеше. Не биваше да спи.

Мистър Питейноводов се върна с кола в хотел „Хилтон“ и започна да пресмята. Защото не можеше да спи.

А някъде в големия град Берлин седеше мосю Боало заедно със своята необикновена група туристи от Париж. Те пък не искаха да спят. Трябваше да уговарят пъклените си планове. За следващия ден. А с този следващ ден, макар и не направо с необикновената туристическа група, започва…