Ерих Кестнер
Малкия мъж и Малката мис (8)

Седмата глава

Къде се намира Бреганзона, не е ясно. Какво носи на главата си крал Билеам. Описание на столицата. Юдит бродира, а Максчо пее. Четиринадесет дни траят само две седмици.

И така мистър Питейноводов отлетя за Генуа. Къде се намира Генуа, сигурно знаете. А пък ако някой не знае, да погледне в географския си атлас. Професор Фокус Мокус замина с Максчо във външното си джобче за Кале, влезе в самолета „Дагобѐр“, който го очакваше там, и отлетя за Бреганзона. Къде се намира Бреганзона, това не знаете. И който се заема да търси в учебния си атлас, има да се чуди.

Дори в най-дебелите и най-големите атласи не може да се намери. Няма смисъл да търсите. И в моята двадесетипеттомна енциклопедия не се споменава нищо за нея. Нито една дума. Макар че за село Пихелщайн има статия. Да се хване човек за главата. Само в най-известното английско помагало „Енциклопедия Британика“ има малко данни. Преведени на български, те гласят:

БРЕГАНЗОНА. Всички сведения без гаранция. Местоположение, големина и брой на жителите неизвестни. Вероятно град и остров в Атлантическия океан. Бивша резиденция на хора на изкуството. От 1912 г. кралство с избираем крал. Крал Дагобер Мъдрия (1912–1950), френски произход, културфилософ. От 1951 г. Билеам Любезния, немски произход, художник.

ИЗНОСНИ СТОКИ: играчки, картини, книги, илюстровани книги, сладкарски изделия, месни произведения, гимнастически обувки, въздушни балони, цветни моливи, медени и черешови сладки, дъвка и пластелин и т.н.

ВНОС: съвсем незначителен. Връзки с външния свят: никакви. Шифрован адрес за износ: Кале, товарна магазия, док ХІІ, Б; за писма и колети: Кале, до поискване, кутия 97.

ЛИТЕРАТУРА ЗА БРЕГАНЗОНА: няма. Статията се базира на слухове.

От редакцията

Полетът трая по-малко от два часа. Най-често виждаха вода, понякога парче земя и накрая само океана. Никакви вълни, никаква бяла пяна, само трептяща водна повърхност, същинска накокошинена кожа. И от време на време пътуващи на изток и на запад мънички параходи.

Когато стюардесата поднесе на сгъваемата масичка омлет с шунка, Фокус Мокус попита:

— Често ли пътувате по този курс? Всеки ден? Или два-три пъти в седмицата?

Тя го погледна учудена.

— Шегувате ли се? Та ние излитаме само за да доведем гости. И това не става два или три пъти в седмицата, а два или най-много три пъти в годината.

— Нима там не идват туристи? — попита Максчо, докато си вземаше хапчица шунка от чинията. — Никакви репортьори и фотографи?

Стюардесата плесна с ръце над кокетната си шапчица.

— Крал Билеам да ни пази! За такива смутители на реда пътят към нас е затворен. Последния, който се опита да се промъкне, Билеам Любезния собственоръчно натупа и го върна обратно в моторната лодка.

— Какткгонтупа? — закашля се Максчо.

Фокус Мокус каза строго:

— Не се говори с пълна уста!

Максчо покашля още известно време, докато отново можа да заговори ясно.

— Исках само да попитам с какво го е натупал кралят.

— С една тупалка за килими — отвърна младата госпожица. — Но ти не се страхувай, моето момченце. Гостите си той не тупа.

След тези думи тя отиде в бордовата кухня и излезе оттам с отрупана табличка, която отнесе към пилотската кабина, за да не умрат пилотът и радистът от глад.

— Лесно й е на нея да си приказва — рече тихо Максчо. — Ако бях сам сега, сигурно щеше да ме хване страх. И тебе ли те е страх? Такъв празен самолет. Само персоналът. И къде се намира Бреганзона, никой не знае…

— Хапни си още малко омлет — предложи Фокус Мокус. — Това укрепва нервите.

— Не, вече съм сит и си имам грижи. — И той се покатери по професора и изчезна във външното джобче на сакото му. Неочаквано извади още веднъж глава навън и рече: — Пази ме добре!

— По-добре от себе си — отвърна Фокус Мокус.

После той усети как Максчо се намести и легна в джобчето му. Усмихна се, запали цигара и погледна през кръглото прозорче към хоризонта, където океанът и небето си пожелаваха „добър ден“.

 

 

Крал Билеам Любезния стоеше на пистата за рулиране на летището на Бреганзона, извади джобния часовник от копринената си жилетка и каза високо и ясно:

— Ако не дойдат веднага, значи, ще дойдат по-късно или никога. Четвърта възможност няма.

Край него стояха Юдит и Осрам, двете му отрочета. А зад тях четиридесет учебни паралелки образуваха шпалир. С триангули, устни хармоники, китари и флейти. Всички чакаха.

Кралят приличаше на добре избръснат Дядо Коледа. Косата му беше побеляла, пращящите му от здраве бузи бяха румени, а на главата си носеше черно бомбе. Но освен това той имаше и кралска корона. Зашита от кралицата над периферията на шапката му, тя блестеше цялата в злато. Защото иначе щеше всеки път да пада, когато той си свалеше шапката. (Искам да кажа, короната щеше да пада, а не кралицата.)

— Шапката и короната за мен са неделими — обичаше да казва Билеам Любезния. — Без шапка аз бих бил само крал, а без корона бих бил само гражданин. А пък съм и двете заедно и затова нося и двете, докато някой ден короната ми се стори много тежка. Тогава ще я сваля и на главата ми ще остане само шапката и ще почна отново да рисувам картини.

Принцеса Юдит го подръпна за ръкава:

— Тате, самолетът пристига!

Тя имаше право. Самолетът „Дагобер“ се беше появил на хоризонта, започна да става все по-голям и по-шумен, направи един кръг, приземи се с приглушени мотори на пистата за рулиране, служителите от земния персонал му посочиха мястото и той застана спокоен и потръпващ. Вратичката се отвори. Докараха стълбичката. Най-напред се показа стюардесата. След нея се появи Фокус Мокус. Той махна с ръка.

— Музика! — извика крал Билеам и в същия миг четиридесетте паралелки ученици засвириха така, че стените биха се разклатили, ако наблизо имаше стени. Дали беше много хубаво, не мога да кажа. Но че беше много силно — това съм сигурен. По-скоро можеше да се каже: беше хубавичко силно.

Поздравленията преминаха най-сърдечно. Кралят свали шапката и короната си. Юдит направи реверанс. Осрам се поклони ниско. Фокус Мокус стисна ръка и на тримата. Максчо махаше от външния му джоб и се смееше. Но никой не можа да чуе, че той се смее. Не се чуваше и какво говореха Билеам и Фокус Мокус. Защото във всяка паралелка на кралство Бреганзона има наистина само по двадесет и пет деца, но когато четиридесет паралелки музицират наведнъж, то хиляда деца свирят заедно.

Едва когато Билеам запуши ужасѐн ушите си, музикантите утихнаха. Сега кралят и Фокус Мокус казаха още веднъж същото, което вече бяха казали, но не бяха чули поради шума. Фокус Мокус извади Максчо от джобчето си, постави го върху дланта на краля и така те закрачиха под овациите на хилядата деца към автомобила, който ги очакваше. Беше „Ролс-ройс“, модел 1930 г. Широка и удобна кола. При качване, въпреки шапката и короната си, дори кралят нямаше нужда да се навежда.

— Моята съпруга моли за извинение. Не можеше да дойде с нас — поде кралят, докато пътуваха из града. — Вари какаото и приготовлява сандвичи. Това тя не оставя да върши никой вместо нея. Хем много добре знае, че преди това ние смятаме да се отбием при царя на наденичките.

— При царя на наденичките ли? — попита Максчо. — Това пък кой е? — Той седеше върху периферията на кралската шапка, облегнат с гръб към златната корона, и се чувствуваше като у дома си.

— Царят на наденичките е един месар — обади се Осрам. — Неговият магазин е известен, а…

— … а най-известни са неговите топли наденички — рече възторжено Юдит. — Никой не може да ги прави като него. Те направо се разтапят върху езика.

— Че как успяват? — попита Максчо. — Аз знам само, че има наденички, които пращят, когато ги захапеш, но те трябва доста да се дъвчат.

Децата едва не се хванаха за косите. Чак когато кралят се обърна и рече търпеливо:

— Не се карайте, бийте се по-добре — те отново се умириха и двамата мъже можаха да продължат спокойно разговора си.

— А защо всъщност не доведохте и дамата на сърцето си с вас? — попита Билеам. — Вашето хубаво Марципанено момиче?

— Тя отиде да посети една своя стара леля — рече професорът — и ви моли сърдечно да я извините.

— Роза въобще няма никаква стара леля — извика Максчо — и ти ментосваш.

— Вярно ли е това? — попита развеселен кралят и скръсти ръце над корема си.

Фокус Мокус му намигна скритом.

— Вярно е, че тя няма стара леля и е вярно, че аз изментих.

Максчо издаде напред глава над периферията на кралската шапка и заплаши професора с пръст.

— Вие двамата имате някакви тайни от мене!

— И това е вярно, синчето ми. Всъщност то е само една тайна, но…

— Не можете ли да ми я кажете на ухото? — попита Билеам.

— Може, но когато тоя нахалник няма да седи върху шапката ви. Защото, когато не трябва да чуе нещо, той много умее да дава тъкмо тогава ухо.

— И моите деца правят точно така — призна кралят. — Когато им нареждаш нещо, са глухи, като че ли са на Луната. Но когато майка им ми пошушва нещо на ухото, разбират всяка запетайчица.

— Хубава ли е поне тайната? — пожела да узнае Малкия мъж.

— Има да ококориш очи колкото супени паници.

— И кога ще се ококоря така?

— След четиринадесет дни.

 

 

Бреганзона е весел град. Хората са много по-весели и доволни, отколкото където и да било другаде. Продавачките са много по-любезни. Завесите на прозорците, та дори и дъждовните облаци над покривите на къщите надничат весело към улиците и площадите. Който пътува с трамвая поне десет спирки, получава от кондуктора чаша лимонада гратис. А градските фенери са най-различни. Пъстри и разнообразни като лампиони на градинско увеселение.

Който излезе да пазарува, няма нужда да тича по платното на улицата като подгонен от хайка заек. Собствениците на коли паркират извън пазарния квартал, изваждат тротинетките си от багажниците и удобно се придвижват с тях от магазин на магазин.

— Обикновено и ние така правим — обясни крал Билеам. — Само когато отиваме да посрещаме гости, се придвижваме с държавната каляска. Уважението си е уважение.

На Максчо никак не му допадна чак толкова много уважение.

— Не може ли все пак да слезем от колата? Вие ще яхнете тротинетката си, а пък аз ще седна върху вашата коронена шапка или шапкосана корона — какво безкрайно удоволствие би било!

— Друг път може — отвърна кралят.

— Освен това ние вече пристигнахме — заяви Осрам. — Слизайте, моля!

 

 

Царят на наденичките беше пълен месар, който здраво им разтърси десниците. Само Максчовата не посмя. Клиентите в тесния му магазин не обърнаха никакво внимание на краля и неговата свита. Такъв беше обичаят в Бреганзона.

Дали той пътуваше с увеселителното влакче заедно със семейството си на панаира, или стреляше на стрелбището, или купуваше отнякъде водни бълхи за аквариума на Юдит или някоя дългосвиреща плоча, или часовник за варене на яйца за Хилдегард — кралицата, хората любезно гледаха встрани.

 

 

Разбира се, въпреки всичко, понякога се случваше да хвърлят едно око към него. Още повече пък днес, когато Малкия мъж седеше върху периферията на кралската шапка. Защото такава гледка наистина не се вижда всеки ден.

Зад тезгяха, блестяха доволни и вдигаха пара продавачките и казаните с наденичките. Отпред имаше седем излъскани до блеснало, кръгли, високи колкото човешки бой дървени масички. За столове място нямаше. Клиентите ядяха прави. Затова и масите тук бяха двойно по-високи от другаде. Освен това на половина височина имаше още една долна табла на масичката. Там поставяха чиниите за децата, ако родителите ги водеха със себе си. Шест маси бяха отрупани с чинии, наденички, хлебчета и чашки за горчица и заобиколени от бъбрещи и весело дъвчещи клиенти.

Празната маса в средата красеше малко бродирано знаменце с надпис:

„Тук си похапва кралят. Всеки ден между 16 и 17 часа.

От царя на наденичките, дворцов доставчик.“

— Това наистина е практично — каза Фокус Мокус, — всяка маса да бъде на два етажа.

Собственикът, който ги обслужваше лично, засия.

— Мое лично откритие — каза гордо той. — Аз вече подадох заявление за регистрация и за получаване на удостоверение за патент за „Двуетажна маса за хранене на крак за стари и млади“. Добър апетит на всички. — И той се отправи към задната стаичка, за да донесе още няколко шиша с наденички за димящите казани.

— Нима ти смяташ тези маси за практични? — попита Максчо професора. — Много се учудвам.

Фокус Мокус и кралят захапаха благоговейно топлите наденички и въздъхнаха блажено. Максчо получи от двамата мъже по една хапка, въздъхна също и се смъкна по крака на масата на долния етаж.

Там Юдит и Осрам тъкмо захапваха своите наденички с такова настървение, че те изцвърчаха. Децата извърнаха очи от задоволство. Максчо опита и техните наденички и едва не си изгори езика, та започна да зева за студен въздух.

— Какво ще кажеш, а? — попита Осрам.

Но Максчо не каза нищо. Той отново се беше покатерил по крака на масата и сега кралят го хранеше.

— Още два пъти топли наденички! — извика кралят.

Малко след това се обади и Юдит:

— Още два пъти топли наденички, моля! За детския етаж!

Месарят донесе нови четири чифта. Пак заядоха доволни. И отново Максчо започна да се катери между двата плота на масата насам и натам, нагоре и надолу. Едва след двадесетото изкачване престана да тича.

— Харесаха ли ти? — попита Юдит.

— Ти беше права — отвърна Максчо. — Те направо се разтопяват върху езика.

 

 

На връщане с колата към двореца крал Билеам купи пет червени лалета.

— За милата ми съпруга — каза той.

— За да не се кара мама — рече делово Осрам.

Принцеса Юдит се усмихна мъдро под мустак.

— Две лалета, задето сме закъснели, и две лалета, задето сме се нахранили. Но за какво е петото?

— За да се зарадва мама — отвърна кралят. — А сега си избършете устата. Ето ви моята носна кърпа.

До четвъртото лале кралицата остана неумолима, но при петото строгият й поглед омекна. Защото в петото лале стоеше Максчо, надигна рошавата си главичка над ръба на цветето и каза:

— Колкото по-късно идват гостите, толкова са по-приятни.

Чак тогава от удоволствие кралицата махна кухненската си престилка.

След поздравленията двете кралски деца изтичаха с Максчо в ръка в стаята за игри, където те бяха построили още преди обяд рицарския замък, железницата и блокхауса с траперите и индианците от племето сиукси. Най-напред се захванаха за електрическата железница. Осрам слагаше стрелките. Юдит обслужваше сигналните ламбички. А Максчо беше локомотивният машинист. Влакът му беше тъкмо по мярка. (Но ние не искаме да пречим на трите деца в играта. Никое дете не обича това.)

 

 

През същото време Билеам, жена му и Фокус Мокус седяха в дворцовата библиотека. Господата изпиха по чаша вино. Кралицата заши с още няколко бода по-сигурно короната върху шапката на мъжа си. От време на време до ушите им долитаха детските викове от игралната стая.

— Дворецът не е много голям — каза кралят. — И съвсем не е старинен. Моят предшественик Дагобер заръча да го построят след неговия избор за крал през 1912 година, а тогава вкусът беше доста ужасен.

— Но за сметка на това стените са солидни — намеси се жена му, — стаите не са толкова ниски, както ги строят днес, а откакто имаме и нафтово отопление, стените вече не са влажни. — Тя отхапа със зъби конеца, с който шиеше. — Ето, Билеам, сега короната ти няма да мърда вече. Отивам да закача шапката в гардеробната. — Тя излезе и остави двамата мъже сами.

— Вярно ли е, че първоначално Бреганзона е била колония за хора на изкуството? — попита Фокус Мокус.

— Била е остров за почивка на художници, музиканти и писатели и нищо повече. Обаче външният свят започнал да става все по-шумен, фабричните комини започнали да изпускат все повече отровен дим, войниците започнали да стават все по-безчовечни, а златното теле да расте все повече, докато се превърнало в огромен бивол — и летуващите решили да останат тук завинаги.

— И групата хора на изкуството прераснали в цял народ.

— Нека и занапред да го наричаме група — отвърна кралят. — Ние и без това не сме повече на брой, пък и не желаем да бъдем. Не искаме да ни вписват в географските атласи и в енциклопедиите. Не се стремим нито към слава, нито към богатства.

— Бъдете щастливи, че Бреганзона е толкова малка — отвърна Фокус Мокус. — Иначе щяхте да си имате доста неприятности.

— Наздраве, професоре. — Кралят вдигна чашата си. — А сега ще ми кажете ли най-после защо Роза Марципан не дойде с вас?

— Ние купихме, без момченцето да знае, една къща, която тя остана тайно да мобилира. Човек не може цял живот да се мести от хотел на хотел.

— Съвсем вярно — избоботи Билеам. — Човек иска да знае къде му е домът. Защото годинките си вървят.

— Това важи дори за Максчо. И той става по-голям. Трябва най-после и той да има свой дом. И да получи най-сетне по-основно образование, макар и чрез частни уроци. Освен това аз искам да напиша моята „История на илюзионисткото изкуство“…

— … и да се ожените за госпожица Марципан.

— Лесно е да се каже това, но е трудно да се изпълни.

— Хайде де! Нима тя не иска?

— Драги крал Билеам, можете ли да мълчите?

— Не само като гроб, а като цяло гробище. Какво има?

— Ние се страхуваме за Максчо — каза загрижено Фокус Мокус. — Където и да се намирам аз, и като спя, и като ходя, и като стоя, той винаги е с мен, винаги е бил при мен и за него не съществува друго положение. А какво ще стане, когато ние с Роза се оженим? Когато имаме свои деца? Аз не мога да се разсека на части. Той ще мисли, че съм започнал да го обичам по-малко. И тогава моето малко момченце ще бъде нещастно, а заедно с него и аз самият.

— Колко нещастни могли да бъдат щастливите хора! — рече замислено крал Билеам. — Как да се доредят нещастните тогава?

Междувременно в стаята за игри въодушевлението беше в разгара си. Максчо отдавна вече беше изоставил професията на локомотивен машинист. Въпреки вдигнатия нагоре подвижен мост и дълбокия, пълен с вода околовръстен канал той беше успял да се промъкне в крепостта. Беше повалил на пода в двора на крепостта, по покритата галерия с бойници и в наблюдателниците всички рицари, а да не говорим въобще за оръженосците и войниците.

След като Максимилиан фон Пихелщайн, благородният рицар, срази всяка съпротива, той смъкна плячкосания шлем от главата си, избърса с кърпичка геройското си чело и впери храбро поглед към далечината.

— Жадувам за нови велики дела! — извика той. — Следващият неприятел, моля!

Принц Осрам веднага намери изход от положението.

— В Дивия Запад става нещо. Сиуксите завземат блокхауса. Какво ще кажеш?

— Кой ще победи, о, чужденецо?

— Червенокожите искат да подпалят палисадите. Факлите им вече пламват.

— Ние ще ги изгасим!

— С какво? — попита безпомощно Осрам. — Кладенците пресъхнаха. Канализацията е повредена.

— Тогава със слюнка! — извика траперът Макс, неустрашимото Бледо лице.

— Точно така! — изкрещя Осрам. — Единственият изход!

— Вие сте две мръсни малки прасета! — възмути се Юдит. — Да не сте посмели да плюете из стаята!

Максчо погледна към Осрам.

— Коя е тая шумна женска? Какво се меси в мъжките работи?

— Да я завържа ли за гърба на един мустанг и да я запратя в прерията?

Но от това предложение нищо не излезе. Суровите мъже на Дивия Запад забравиха най-неочаквано страшните си планове и загледаха като приковани ръцете на Юдит. Защото принцесата шиеше. Пришиваше върху една кръгла черна шапчица златна корона.

Короната беше малкият златен пръстен, който Юдит беше получила за рождения си ден, а и шапката не беше много по-голяма, защото принцесата я беше взела от куклата, представляваща не по-дълъг от един пръст овчар от Унгарската пуста. Сега овчарят лежеше гологлав и изоставен край кошничката за ръкоделие на Юдит. Тя откъсна със зъби конеца и рече:

— Готово.

— Също като татковата парадна корона! — възкликна Осрам.

— За мен ли е? — попита несигурно Максчо.

— Може би — отвърна Юдит.

И докато тя му слагаше коронената шапчица на главата, той извърна нагоре очи, сякаш искаше да види собствената си глава.

Братчето и сестричето запляскаха с ръце от възхищение.

— Седи ти като излята! — възкликна Юдит.

— Също като татко по пощенските марки!

А Максчо? Той стоеше до кошничката за ръкоделие на Юдит и нямаше представа колко хубаво изглежда. Така си е, само хората ни виждат колко сме хубави.

— Нима в тая къща няма никакво огледало? — попита глезено той.

Юдит донесе своето ръчно огледалце, подпря го на кошничката за ръкоделие и сега най-после Малкия мъж можеше да се разгледа. Той не бързаше и реши, че изглежда прекрасно. Заразхожда се важно-важно напред и назад, кимна над образа си в огледалото, размаха шапка за поздрав и извика:

— Ваше величество, днес отново изглеждате прекрасно! Така си е, нищо чудно. Топлите наденички са най-доброто лекарство. Особено за черен дроб и за жлъчка. Няма по-добра диета от тях!

Максчо беше неуморим като навита часовникова пружина. Лудориите му хрумваха една след друга. А кралските деца целите се бяха разкривили от смях.

 

 

Билеам смръщи чело.

— Шумът все повече се усилва. Нима и ние като деца сме били така ужасно шумни? Страхувам се, че ще трябва да се намесим. Елате, професоре.

Двамата излязоха от библиотеката, прекосиха на пръсти коридора и се спряха пред стаята за игри. Чуха как Максчо извика:

— А сега, уважаеми госпожо и господине, ще ви изпълня песента за крал Билеам. Измислих я преди малко в червеното лале. Можете да ръкопляскате. Овациите са храна за артиста. Нима мислите да ме оставите да умра от глад?

Фокус Мокус се усмихна под мустак. Откъм стаята се разнесе шумно ръкопляскане. Кралят отвори вратата. Разбира се, само я открехна. Двамата мъже погледнаха вътре и от изненада се хванаха за ръка. Максчо с шапка и корона на главата!

Юдит и Осрам бяха кукнали на пода. Максчо стоеше пред кошничката за ръкоделие и говореше:

— Моля за вашето многоуважаемо внимание. Оркестърът моли за извинение. Всички ги е хванала магарешката кашлица и сега лежат в болницата на доктор Заушков. И мен съдбата не ми спестява нищо. Въпреки всичко за-поч-вам!

Той направи няколко танцови стъпки, завъртя се в пирует, разпери ръце и запя:

Кралят Билеам Любезни

с основания полезни

и облегнат на закона

носи своята корона —

моля, всички погледнете! —

закрепена на бомбето.

Но в леглото кралят

всеки път я сваля,

щом го сън обори вечер,

инак много ще му пречи.

Кралят разсъждава

здраво:

С пълно право

височайшата персона

сваля своята корона

и бомбето

във леглото,

да, защото

със ръцете

цяла нощ да ги крепи

и спокойно тъй да спи —

тази работа, уви,

не върви!

Максчо направи още няколко танцови стъпки, завъртя се още веднъж в пирует, свали шапка и каза:

— Това е. Свърши. Ако не ви хареса, може да си получите обратно парите на касата.

— Великолепно беше! — извика Юдит. — Ти ще станеш поет като Азнавур. И той не е много висок.

— Изпей я още веднъж! — помоли се Осрам. — Ние ще пляскаме с ръце в такт и ще пеем с тебе.

— Ние също — каза Билеам и влезе заедно с Фокус Мокус в стаята. — Хайде, малки кралю, едно, две и…

И петимата запляскаха с ръце. Максчо поде с цяло гърло своята песен. Останалите запяха заедно с него, макар понякога само с ла-ла-ла, но при четвъртото повторение и те вече знаеха текста наизуст и заскачаха, пеейки, по коридора към гардеробната. Там окачиха Максчовата коронена шапка до шапката на краля.

— Същински Давид и Голиат! — рече Осрам.

— Нищо подобно — отвърна Максчо. — Давид и Голиат не са висели в гардеробна!

— Освен това те не са си приличали, както си приличат една малка и една голяма шапка! — заключи Юдит.

Осрам се нацупи.

— Вие все сте прави!

— А пък аз вече съм уморен — намеси се кралят. — Хайде, тръгвайте в леглата заедно с нас! (Това, че искаше да изпее на кралицата преди заспиване новата песничка, той запази за себе си.)

Четиринадесетте дни в Бреганзона преминаха като един. Понякога Билеам даваше на децата си уроци по гражданско учение и Фокус Мокус и Максчо можеха да присъствуват на урока. Понякога излизаха заедно в града. Тогава Максчо седеше гордо със своята малка коронена шапка върху голямата коронена шапка на краля. Така те се разхождаха пешком или на тротинетки — за радост на жителите на града — по улиците. А когато Билеам, за да си направи шега, неочаквано заявяваше, че иска да се връщат в двореца, и попитваше: „Или може би сме забравили нещо?“ — Максчо всеки път се навеждаше бързо над голямата периферия на шапката му и промълвяше:

— Забравихме топлите наденички!

— Наистина — извикваше тогава кралят изплашено, — паметта ми вече изневерява. И с вас ли е така, професоре?

Така те се отбиваха, преди да тръгнат към дома, при царя на наденичките. Това беше неразделна част от разходките им из града, както светкавицата от гърма.

Привечер, когато седяха в стаята за игри, Фокус Мокус им показваше своето илюзионистко изкуство. Той си беше донесъл и илюзионисткия фрак. Или пък Максчо и той показваха своя гала-номер „Големият джебчия и Малкия мъж“. Крадяха като свраки. Откраднаха дори и короната от шапката на Билеам, макар че беше зашита здраво за нея. Кралицата просто не можеше да разбере как бяха успели. „Местният вестник“ дори писа, че в петък двамата откраднали ухото от иглата за бродерия на Юдит. Но аз все пак смятам, че това е малко преувеличено, пък и отговорникът по печата на кралската държавна канцелария писа читателско писмо до вестника, в което заявяваше, че ухото на иглата нито за миг не е изчезвало.

 

 

Голямо удоволствие достави на кралската фамилия и на прислугата и номерът „Говорещият със стомаха си и неговата кукла“. По време на тази сцена Фокус Мокус се преструваше, че говори през стомаха си, а Максчо, който седеше върху коляното му, движеше по време на разговора главата, очите и ръцете си така, сякаш беше невидимо направлявана от Фокус Мокус кукла на конци.

 

 

Драги читатели, аз с удоволствие бих ви описал по-подробно тази сцена, обаче многоуважаемият господин вентрилог не беше съгласен. А Максчо каза:

— Номерът ни далеч още не е готов за публика.

Освен това представлението се състоя на 14 декември и въпреки всички молби те не го повториха повече. Защото беше време да си приготвят куфарите. Дори крайно време. Случвало ли ви се е досега да прибирате илюзионистки фрак в куфар? Не ви се е случвало? За това е необходимо най-малко час, час и половина.

 

 

Рано сутринта на 15 декември кралското семейство съпроводи професора и Малкия мъж до летището. Сбогуването беше сърдечно и трогателно. Всички казаха едновременно:

— До скоро виждане!

Самолетът „Дагобер“ се издигна във въздуха. И с това започва…