Ерих Кестнер
Малкия мъж и Малката мис (7)

Шестата глава

„Внимание, навеждайте се, когато влизате в църквата и в общината!“ Откога „слънцето“ се предава по наследство? Имитираните родители на Максчо. Комисарят Теслозъбов се завръща от Южна Америка. Сеньор Лопец бива фотографиран и избягва.

До шосето имаше табела с надпис. Спряха и прочетоха:

Внимание! Няма излаз! Място за паркиране — преди влизане в селото! Възможност за преспиване само за деца до 50 сантиметра! Навеждайте се при влизане в църквата и в общината! Молим Ви за правилно отношение към жителите ни! Добре дошли в Пихелщайн!

Алоис Пихелщайнер, кмет

Роза Марципан се разсмя.

— Тук май ще трябва да лазим на четири крака! Дано улиците на селото да са достатъчно широки!

— Колкото за нас, мъжете — сигурно! — обади се Фокус Мокус.

— Недей да бъдеш такъв грубиян — рече Роза, — иначе ще разваля годежа ни!

Но после и двамата млъкнаха и погледнаха любопитно вдясно. Защото през есенното стърнище подскачаше съвсем мъничка талига, карана от дребно пони. Колата не беше по-голяма от ръчна количка, а селянинът приличаше на момченце от първо отделение. Но главата му цялата беше посивяла. Той кимна на колата, когато свърна от полския път на шосето.

— Прилича на детска каручка в зоологическата градина — рече мистър Питейноводов.

— Баща ти беше толкова голям, колкото този стар селянин — каза Фокус Мокус на Максчо, който гледаше след малката каручка.

Момченцето седеше върху рамото на професора, обгръщаше с поглед множеството малки четириъгълници на ливадите и на разораните ниви отляво и отдясно и мълчеше.

— Дали картофите, които растат тук, са толкова големи, колкото нашите? — попита шофьорът. — Тогава прибирането на реколтата ще бъде дяволски трудно за тях.

Максчо каза:

— И сега, значи, двама души от селото ще трябва заради филма да се престорят, че са моите родители.

 

 

Посрещането беше организирано на мястото за паркиране, щом гостите слязоха от колата. Оркестърът на пожарната команда — все дребни мъже с мънички инструменти — изсвири Пихелщайнския марш. Възторгът на жителите, колкото и дребни да бяха, беше огромен. Алоис Пихелщайнер, кметът, държа голяма реч. Фердинанд Пихелщайнер, председателят на гимнастическото дружество, поздрави Максчо като техен почетен член. Мистър Питейноводов предаде на кмета на селото един чек до Германската банка като благодарност за участието на общината в заснемането на филма. Фердинанд Пихелщайнер пък обяви подаръка за Максчо, който винаги щеше да му напомня за Гимнастическо дружество „Пихелщайн, 1872 г.“.

— Ние сме гимнастическо дружество, съществуващо от близо сто години — извика той. — Твоите мили родители бяха треньори при нас. Те разнесоха нашата слава из целия свят. Ти, многоуважаеми наш почетен член, си наследил и увеличил техните таланти. Какво по-хубаво и по-добро можем да ти подарим от един гимнастически уред? Шлосерът Фиделис Пихелщайнер и моята скромна особа направихме за теб от най-фина стомана един лост, съобразен с твоя ръст, с подвижна щанга. Към него има и мек филцов тепих, десет квадратни сантиметра, за да можеш ти, докато се упражняваш да правиш склопка и слънце и отскок-разкрачка, да не си изпочупиш кокалчетата. Родителите ти бяха гимнастици, преди да станат артисти. Ти си артист, стани сега и гимнастик както подобава за един истински пихелщайнец!

Пожарникарският оркестър изсвири туш. Пихелщайнци гръмнаха „браво“. В същото време иззад ъгъла се зададе впрегната с магаре каручка. Върху колата имаше малка маса, върху която бяха монтирали мъничкия лост. Всички се изненадаха. Всички заръкопляскаха.

Максчо се наведе далече напред от външното джобче на сакото на професора и извика:

— Драги сродници, драги приятели на моите родители! Ние ви благодарим за тържествения прием, а аз от своя страна ви благодаря за прекрасния подарък. Всякога ще се отнасям с уважение и почит към вашия лост. Но най-напред трябва да го изпробвам дали отговаря на моя ръст. Ние, артистите, обичаме да проверим всичко докрай. — И преди още хората да разберат какво става, Малкия мъж увисна с двете си ръце на лоста.

Магарето наостри уши. Беше му неприятно, задето не може да вижда какво става зад него. Ала стоеше мирно като паметник с щръкнали уши.

Така Максчо вися един миг неподвижно на лоста. После полека издигна водоравно крака, сбра ги, свити в коленете, до лоста, издигна ги право нагоре, изхвърли се напред, върна се обратно, изправи се на ръце, направи склопка напред и се заклати леко, подпрян на лоста, за да се захване по-здраво.

— Много е весело — каза той на Фокус Мокус, който беше приклекнал изплашен до каручката.

— Но ти целият се задъха! — рече Фокус Мокус. — Слизай веднага долу!

— Само още няколко секунди. Толкова ми е приятно! Подложи си, моля ти се, дланта!

И преди още Фокус Мокус да успее да го вземе от лоста, Максчо отново се залюля във въздуха. Нагоре, още по-нагоре, най-горе. С изпънати ръце и крака. И неочаквано от стойката му се получи „слънце“, после второ, после трето. Той се въртеше като стрелка на секундарник около лоста. После се спря изправен върху ръцете си, с краката нагоре на вибриращата щанга, извика „Ехей!“ и скочи с разкрачени крака през щангата върху изпънатата длан, която Фокус Мокус му подложи. Дори успя безупречно да направи последното подгъване на коленете.

— Това дете ще ми скъса нервите! — рече възбудено Роза Марципан.

Никой обаче не чу думите й, защото всички пихелщайнци ръкопляскаха. Фердинанд Пихелщайнер си проправи път напред и попита:

— Къде се е научил той да прави това?

— Никъде — отвърна Фокус Мокус, който пъхаше Малкия мъж във външното си джобче.

— Естествено родителите му също го правеха — каза Фердинанд Пихелщайнер. — Но откога трудното „слънце“ се предава по наследство?

Максчо изхихика.

— Гледал съм го на телевизията. По време на световното първенство по гимнастика. Руските и японските гимнастици са прекрасни!

— Отскок-разкрачка на висок лост не се учи от телевизията — рече старият гимнастик Фердинанд.

— Но аз го научих — отвърна убедително Максчо. — Аз съм артист.

— Това знам — каза Фердинанд Пихелщайнер. — Знам го, моето момче. Ти дори си световно известен артист. Но умението да играеш гимнастика, на всяка цена си го наследил. Друго обяснение не намирам. На теб „слънцето“ ти е, така да се каже, в кръвта.

 

 

Денят започна да става интересен. А беше и доста напрегнат. Улиците бяха твърде тесни. Къщите бяха твърде ниски. Мистър Питейноводов трябваше да се хваща понякога за улеите на покривите и можеше да наднича по етажите. Нямаше място за апаратите на операторите в гимнастическия салон. Трябваше да заснемат гимнастическите упражнения на мъжкия и дамския екип отвън. През прозореца към Долния площад.

Там, на Долния площад, поднесоха и обеда на гостите. Пихелщайнско месо. Естествено. Но всичко останало не беше толкова естествено. Столовете се оказаха твърде ниски и неустойчиви за гостите, чиниите и лъжиците бяха твърде малки. Принудиха се да седнат вместо върху столове — върху маси и да кусат ястието с дълбоките лъжици за разливане на супа. Така донякъде можаха да се нахранят.

 

 

След обяд продължиха снимането на филма. И понеже грееше слънце, мистър Питейноводов реши да заснеме няколко важни улични сцени. След като беше уговорил всичко необходимо с оператора си, той отдръпна Роза Марципан настрана и й каза тихо:

— Направете една по-дълга разходка с Фокус Мокус и с момчето.

— Че защо пък? — попита Роза. — Нали и ние искаме да гледаме снимките!

— Идете по-добре да се разходите — помоли я Питейноводов. — Защото смятам след това да заснема как родителите на Максчо се сбогуват със съседите си на улицата и напускат селото, за да тръгнат да търсят щастието си по широкия свят.

— Разбирам ви.

— Девойката и момъкът, които избрахме да изпълняват двете роли, извънредно много приличат на родителите на Максчо. А гримьорът така ги гримира според старите фотографии, че Максчо може да се изплаши. В края на краищата момченцето все пак е било на шест години, когато е изгубило родителите си, пък ги познава и по снимките…

— Малечко Палечко — каза Роза Марципан, — вие сте много по-мил човек, отколкото предполагах до преди една минута.

— Аз предпочитах да кажа всичкото това лично на Фокус Мокус. Само че Максчо е в джоба на сакото му, та…

— Не се безпокойте. Аз ще се разхождам до припадък с моя годеник по пихелщайнските поля.

 

 

Лесно беше да се каже така, ала да се изпълни? Известно време разходката беше приятна на професора и на Максчо. След това обаче те взеха да се инатят. Започнаха да мърморят.

И колкото и многозначително да намигаше Марципаненото момиче на Фокус Мокус — днес той не разбираше какво му казва нейният поглед. Тя постигна само това, че момчето стана недоверчиво.

— Какво току трака с клепачите си твоята госпожица годеница днес? — попита любопитно то.

— Нямам понятие — отвърна Фокус Мокус. — Известно е, че жените са тайнствени същества. Дори за един илюзионист.

— Аз искам да гледам по време на снимането! — тросна се Максчо. — Вече разбрах как изглеждат стърнищата.

Така се върнаха в селото. На Роза Марципан не й остана друго, освен да ги последва недоволна.

„Дано поне Питейноводов да е заснел вече сцената с подправените родители“ — мина й през ума.

Ала надеждата й се оказа напразна.

Пристигнаха точно по време на снимането. Камерата беше монтирана върху един електрокар. Той се движеше бавно пред отрупаната с куфари и вързопи двойка, която се приближаваше по тясната уличка.

Младата жена беше хубава като картинка. Младият човек имаше прекрасни черни мустачки. И той, и тя не бяха по-високи от две петгодишни деца и с мъка влачеха тежкия си багаж.

По вратите и отворените прозорци на къщите стояха други дребни пихелщайнци, махаха им с ръце и викаха: „Желаем ви щастие!“ и „Бъдете живи и здрави!“, и „Драснете ни по някоя илюстрована картичка!“, и „Не ни забравяйте!“

Двамата млади хора с удоволствие биха отговорили с махане на ръка. Но бяха твърде много натоварени. Можеха само да се усмихват и да кимат глави и като че ли и това им беше трудно. Защото бъдещето, към което тръгваха днес, се намираше в Неизвестната страна. В такъв случай не е лесно на човек да се усмихва.

Фокус Мокус замръзна на мястото си. Чак сега разбра защо Роза беше излязла на разходка с него и момченцето из полята. Разбра също защо тя непрекъснато му беше намигала.

— Известно е, че жените са тайнствени същества! — промълви тя и го погледна с упрек.

А Максчо? Максчо гледаше като хипнотизиран към своите подправени родители. После преглътна тежко и каза:

— Мили Фокус Мокус, махни ме оттук! Колкото можеш по-бързо!

 

 

Всичко все някога свършва. Това важи и за снимането на един филм. По средата на ноември свършиха. Операторите вече бяха прибрали цялата случка в камерите си — както обичаха да казват след това. Заснели докрай историята на Малкия мъж, те минаха под дъжда от студиото през снимачната площадка в приятно отопленото ресторантче и си поръчаха весело по една голяма светла бира. Но не изпиха само по една или две, или четири, или седем чаши бира, а минаха и на по-силни питиета. В малки чашки. А малките чашки се изпиват по-лесно от големите. Това е ясно.

Междувременно им поднесоха и свинско печено с кнедли и зелева салата. Те не се оставиха да ги измъчват дълго стомасите им. Гладът предизвиква жажда. А жаждата те прави гладен. Питейноводов, шефът, ги беше поканил. Той ги черпеше, благодари им, похвали ги и влезе в съседната стая, където го очакваха други сътрудници. В края на краищата създаването на един филм не се състои само от осветена целулоидна лента.

 

 

В съседната стая седяха — освен Фокус Мокус, Роза Марципан и Максчо — тонрежисьорът Зонеман, монтажистът Вегехенкел и мадмоазел Одет. Тя правеше субтитрите, беше родом от Женева и говореше пет езика, сякаш всеки от петте й беше ро̀ден. Да й се не начуди човек!

Мистър Питейноводов пъхна една от своите черни пури в лицето си и каза:

— Ако ушите на хората бяха толкова умни, колкото очите им, сега и ние спокойно можехме да седнем при операторите и да се веселим заедно с тях. Обаче ушите са по-глупави от очите.

— Нима? — попита Максчо.

Фокус Мокус кимна.

— Много по-глупави. Окото разбира всичко, което види. А ухото разбира само английски или японски, или португалски.

— Това не е вярно — отвърна Максчо. — Мадмоазел Одет разбира пет езика.

Госпожица Одет се засмя.

— Езиците са много повече от пет. Можеш да ми вярваш. Има стотици.

— На мен ми стигат пет — намеси се мистър Питейноводов. — И това са вече четири езика в повече. Но не мога нищо да променя. Не съм ушен лекар, а търговец. Нямам намерение да променям света. Аз искам да правя филми, които хората да разбират навсякъде, за да мога аз навсякъде да ги продавам.

После той сложи на масата плана със сроковете за синхронното студио, което беше наел, и поде служебен разговор, в който ставаше дума за отделни версии и „копия“, и срокове за музикалните записи, и за „преиграване“, и колко копия ще трябва да бъдат направени.

Разговорът трая три часа и вие едва ли бихте разбрали и една десета част от него. Истинско щастие е, дето не присъствувахте. Съдържателката на ресторантчето се спря на вратата, когато отиде да запали лампата. Но после вдигна рамене, върна се обратно в кухнята и рече на готвачката:

— По-скоро бих разбрала китайски език.

— Че какво пък? — попита невъзмутимо готвачката. — Едни правят филми, други правят кнедли. Главното е всеки да си разбира от работата. Да се иска повече от това, би било прекалено много.

 

 

В седем часа вечерта мистър Питейноводов все още приказваше. За сетен път не знаеше умора.

— На трийсети ноември заминавам за Генуа, прехвърлям се на борда на моята яхта „Приятен сън“ и цял месец никой не може да разговаря с мен. Хем да свършите добре работа по копията за телевизионната серия! — рече той. — Първата част ще се предава на първия коледен ден по трийсет канала. Който допусне грешка, ще има да се разправя с мен!

— Но не преди да сте си отспали! — подхвърли господин Вегехенкел.

А господин Зонеман добави:

— Значи, не преди първи януари. Така поне ще имаме възможност спокойно да отпразнуваме Нова година.

Питейноводов рече мрачно:

— Внимавайте да не ви бъде последната! — И понеже Максчо се изсмя, а и Роза Марципан избухна в смях, той продължи още по-мрачно: — Страхувам се, че никой не се отнася сериозно към мен във вашата среда.

Сега вече всички се разсмяха. Защото всички обичаха много дългия американец и знаеха, че той знае това.

В този момент вратата се отвори. Един шофьор на такси остави два куфара в залата, избоботи: „Привет!“ и изчезна. След това известно време не се случи нищо.

Накрая се чуха тежки стъпки. На вратата се показа силно загорял от слънцето човек. Максчо веднага извика:

— Та това е криминалният комисар Теслозъбов!

След много весели възгласи и малко уиски те видяха в малката кинозала прожекцията на цветния филм, който криминалният комисар Теслозъбов беше донесъл от Южна Америка. Филмът беше къс. И беше ням. Затова, когато изгасиха осветлението от тавана и осветиха екрана, господин Теслозъбов се зае да води коментара. Обясняваше онова, което се виждаше на сцената.

— На това отстранено от света високо плато, което виждате — така започна той, — цари субтропичен климат. Много плодородна земя. Изкуственото поливане добре се справя със задачата си. Сеят и жънат захарна тръстика, памук, лозя, банани и смокини, но също така и картофи, жито, царевица и ечемик. Селяните са потомци на арауканите, едно индианско племе, което в стари времена доста е затруднявало живота на инките, а до 18-о столетие и на испанците. Днес те се занимават със земеделие и скотовъдство, използуват ламите като впрегатен добитък, обичат конете и живеят в колиби, наречени ранчо и направени от глина и къдрава ламарина. Селото вляво се нарича Сан Кристобал. Там ние се бяхме подслонили. Първите седмици заснемахме колибри, пеперуди и папагали. Отпечатвахме на лентата кактуси, кипариси, магнолии, малки деца, лаврови дървета, увехнали баби, застанали пред портите на домовете си, овце на па̀ша, покритите със сняг върхове на Кордилиерите на изток — с една дума, държахме се така, сякаш заснемаме някакво домашно упражнение на тема „Най-приятното ми преживяване през ваканцията“!

— Скъпо домашно упражнение — изстена Питейноводов. — И всичко това за моите пари!

Но после той стана тих като водата. Защото върху екрана се появи един стар сив замък. Със стени, крепостни зидове и бойници и с дебела кръгла кула. Зад бойниците се разхождаха въоръжени патрули.

— Значи, той живее тук, този сеньор Лопец? — промълви възбудено Максчо.

— Това е една крепост, построена през 17-и век от някакъв испански вицекрал — разказваше криминалният комисар. — Тук е била резиденцията на тогавашния генерален консул по време на неговите инспекции. Тук той е свиквал своя съд, оттук се е сражавал с бунтуващите се индианци. По-късно крепостта била изоставена и започнала да се руши. Лопец я откупил преди тридесет години, накарал отново да издигнат стените й и я съоръжил технически по последната дума на техниката. Със собствена предавателна станция, със собствено водохранилище, собствена електроцентрала. Има всичко необходимо. Нищо не им липсва.

— Нима вие бяхте вътре? — попита напрегнато Максчо.

— Точно така. Но за това по-късно. В момента виждате квадратния вътрешен двор. С изключение на розовата градина вляво, той целият е покрит с бетонни плочи. Момичетата, които подскачат, облечени в бански костюми, са танцьорките, които имат за задача да развличат вечер сеньора. Сега тренират.

— Доста остарели момичета — подхвърли Роза Марципан.

— Нищо чудно — каза Теслозъбов. — Те са били отвлечени преди десет години от един нощен клуб в Мексико сити и още тогава не са били вече много млади.

— С телеобектив ли ги хванахте? — попита Фокус Мокус.

— Да.

— Но къде, по дяволите, стоеше камерата ви? — попита Питейноводов.

— Тя не стоеше. А висеше. На върха на една шейсетметрова араукария — едно от ония огромни борови дървета, които растат там. Нашите индианци ни бяха монтирали площадка горе. Нощем издигахме нашия оператор и пак нощем го спускахме с въже долу. Феерично удоволствие.

— А това патрулите ли са, дето излизат сега на двора? — попита Максчо.

— Да. Смяна на караула — отвърна Теслозъбов. — Групата вляво се връща от обяд, а групата вдясно отива да обядва.

— Уморени герои — рече презрително Фокус Мокус.

— Уморени? — Максчо сякаш се усъмни. — Единият господин герой току-що цапна по задника госпожицата в червения бански костюм.

— Такива неща не се виждат! — рече строго Роза Марципан. — Ти никога няма да станеш възпитано дете!

Максчо се изкикоти.

— Спокойствие, моля — помоли криминалният комисар. — Камионът, който сега минава към външната порта на крепостта, е на Мигуел, един скотовъдец. Три пъти в седмицата той кара там прясно месо, салами, мас и кокошки. Индианецът, който седи на чергилото, не е никакъв индианец, а детективът Мак Кинтош. Беше си боядисал косата.

— А как заснехте пътуването? — попита мистър Питейноводов. — От друга кола, която върви подир първата?

— Точно така. Ние следвахме на десет метра разстояние. В камиона на Гонзалес, който снабдява крепостта с плодове и зеленчуци. Ричардсон, който се беше свил със своята ръчна снимачна камера под четири снопа банани, вече мислеше, че ще си счупи кръста.

— И вие ли бяхте преоблечен като индианец? — попита Максчо.

— Разбира се. Внимание, вратата се отваря.

Външната порта на крепостта се разтвори. Камионът на Мигуел спря по средата на двора. Мак Кинтош скочи от колата, отдръпна чергилото и нарами едно заклано теле. Неколцина мъже изтичаха и започнаха да помагат при разтоварването. Когато натовариха на гърба на един от тях половин бивол, Максчо извика:

— Та това е Плешивия Ото!

— Точно така — рече господин Теслозъбов. — Това е той. А мъжът с бялата престилка и готваческото боне, който сега се появява на екрана, е шефът на кухнята мосю Жерар, награден с три златни медала. Той е бил женен, за съжаление едновременно, за три различни жени и не е имало защо да се противопостави на идването си тук, когато Лопец му помогнал да се измъкне от затвора. А сега моля за цялото ви внимание. Камерата се насочва към градината с розите отсреща. Виждаме един закръглен господин.

Господинът беше облечен в костюм от естествена коприна, с панамена шапка на главата и тъкмо режеше стеблото на една тъмночервена роза. По късите му дебели пръсти блестяха и святкаха пръстени като в бижутериен магазин.

— Това сигурно е той? — промълви Максчо.

— Това е той — каза криминалният комисар. — Това е сеньор Лопец, най-богатият човек в света. Той заповядва да отвличат за него хора, които го развличат, за да му минава времето, и които той храни. Те живеят като в зоологическа градина за редки двуноги.

Максчо изпъшка:

— И там щяха да откарат и мене!

В този момент сеньор Лопец премина с полюляващи се стъпки през двора, спря се пред камиона на Мигуел, поговори с френския си готвач и като миришеше розата си, погледа, докато сваляха от колата половин вол. После кимна, извърна се на другата страна и се приближи към една постройка, пред вратата на която го очакваше една стара мърлява женска. Двамата изчезнаха в къщата.

— Това беше циганката, която му гадае бъдещето — обясни комисарят. — А сега на екрана се появяват двама индианци с голям сноп банани. Те трупат плодовете и зеленчука край камиона на Мигуел, за да не открият местните хора оператора Ричардсон, който се крие във втората кола. Единият индианец е селянинът Гонзалес, а другият индианец в цивилния живот носи името Теслозъбов.

Мистър Питейноводов избухна в смях.

— Неузнаваем!

Останалите зрители в малката зала също се развеселиха от умението на криминалния комисар да се преобразява.

Само на Максчо нещо не му беше много весело.

— Истинско щастие е, дето Бернхард не ви е забелязал! — каза той с треперещ глас. — Защото Бернхард сигурно щеше да ви познае.

— Ти си почти същият хитрец като Бернхард — отвърна Теслозъбов. — Когато една седмица по-късно аз за трети път помагах при разтоварването на стоката, към нас се приближи и този проклет дявол. Беше пъхнал клечка между зъбите си и стоеше отегчен край нас. Неочаквано се сепна и преди още аз да се усетя, ме сграби за лицето. По пръстите му се полепи кафява боя. Оттам нататък всичко протече със светкавична бързина. Защото сега пък аз го сграбих за лицето. Той подбели очи и падна ничком. Гонзалес изпусна снопа с банани. Снопът падна върху корема на Бернхард. Мак Кинтош и Мигуел скочиха в първия, а Гонзалес и аз във втория камиони преди още караулите да се опомнят какво става, колите изхвърчаха през външната порта. Завърза се кратка престрелка. Но ранени нямаше.

— Те или не са били добри стрелци — рече Фокус Мокус, — или са стреляли във въздуха.

— Стреляли са във въздуха. Така поне заявиха, след като ги арестувахме.

— Арестували сте ги? — попита Роза Марципан.

— Ами сеньор Лопец? — възкликна Максчо.

— Това вече е отделна страница — отвърна криминалният комисар и гласът му прозвуча съвсем мрачно. После той натисна едно копче и филмът продължи. — Другият оператор обаче все още се криеше в своето иглолистно дърво. Снимките, които ще видите сега, той направи два часа след нашето бягство от крепостта. Внимавайте добре. Ще видите моето поражение.

Всички загледаха напрегнато към екрана. Видяха съвсем празния двор на крепостта. Но не, той не беше съвсем празен. Край алеята с розите стоеше един закръглен елегантен господин. Беше облечен в костюм от естествена коприна, с панамена шапка на главата и отряза старателно една тъмночервена роза. После се извърна, помириса няколко пъти розата и сякаш чакаше нещо.

— Ама нерви има тоя човек! — промълви мистър Питейноводов.

Неочаквано бетонените плочи в двора се раздвижиха. Появи се вдлъбнатина. А от вдлъбнатината се заизкачва, метър след метър, един самолет. Бетонената плоча, върху която стоеше самолетът, се намести между останалите. Сеньор Лопец се отправи с олюляващи се стъпки към самолета. Бордовата вратичка се отвори. Отгоре се смъкна стълбичка. Сеньор Лопец се покачи на борда. Стълбичката веднага се прибра. Вратата се затвори. Малко след това самолетът се издигна във въздуха и изчезна на хоризонта. Небето остана празно като двора на крепостта.

— Отвесно издигащ се самолет! — констатира Максчо.

— Точно така — изръмжа господин Теслозъбов. — Само че такива машини още не са пуснати в серийно производство.

— Че защо му трябва на най-богатия човек на света да чака серийно производство? — попита мистър Питейноводов. — Един изпитател изпробва нова машина. Е, и после? Самолетът изчезва. Пилотът изчезва. И после? Може би са заседнали някъде в глетчерните ледове. А може би са подкупили персонала и сега съвсем спокойно са се приземили в кулата на някоя крепост.

— Така трябва да е станало — рече криминалният комисар. — Така или иначе, заедно със сеньор Лопец и със самолета изчезнаха и готвачът, циганката, балетните баби и нашите приятели Бернхард и Ото, началникът на караула, един специалист по история на изкуството и сто седемдесет и четири картини в рамки. Ние можахме да им преброим само гвоздеите, дето бяха висели на тях.

— Знае ли се накъде е излетял самолетът?

— Не се знае. Може би за Парагвай? Може би за Боливия? Може би за Перу? Лопец притежава надземни и подземни мини, хациенди, рибарски флотилии, консервни фабрики, комплекси хотели и кредитни институти. Сравнен с него, Крез е бил беден плъх. Той просто изчезна в някаква друга крепост или в друга част на земното кълбо. Направо ме надхитри.

— Wait and see — рече мистър Питейноводов. — Ще поживеем, ще видим! Аз ще пусна вашите снимки във всички кина на света като преглед. С необходимите обяснения и с няколко думи за дългометражния филм за Малкия мъж. Вашата експедиция не е отишла напразно. Международната полиция най-после ще трябва да се намеси. На сеньор Лопец не му остава вече много време да си мирише червените рози.

— Разпитахте ли хората от караула, които той изостави? — попита Фокус Мокус.

— Мак Кинтош се погрижи за това. Те бяха разярени. Той взе със себе си магнетофонните записи в Ню Йорк. Тези дни ще преведат разговорите, проведени с тях. Също така заснехме и фотографирахме всички типове.

— Великолепно! — отзова се Питейноводов. — От тези снимки ще направим документален разказ за „Лайф“ и другите илюстровани списания. — Той потупа криминалния комисар по рамото. — Нямате основание да бъдете толкова недоволен от себе си!

— Та защо ви уговорих аз да се съгласите с тази експедиция? — отвърна Теслозъбов. — За да снимам колибри? Или за да правя филм за някаква стара крепост? Или за да махна за сбогом на един самолет? Съвсем не. Исках малко повече.

— Човек винаги иска малко повече — рече Питейноводов — и всякога постига малко по-малко.

Роза Марципан се развесели.

— Вие сте философ!

Мистър Питейноводов се изправи.

— На първо място съм пушач на пури. А сега трябва да вървя да се обадя по телефона в Ню Йорк.

 

 

Всичко все някога свършва. Месец ноември също. Дори и шестата глава на моята книга. Джон Ф. Питейноводов замина със самолет за Генуа, където вече го очакваше неговата яхта „Приятен сън“. Криминалният комисар Теслозъбов отлетя за Берлин. Цирк „Щилке“ се понесе по железопътните релси за зимния си лагер. Максчо и Фокус Мокус се отправиха на път да посетят крал Билеам. И с това започва…