Ерих Кестнер
Малкия мъж и Малката мис (2)

Първата глава

Криминалният комисар Теслозъбов захапва на гранит. Бернхард страда от комплекс, а Плешивия Ото — от жажда. На летище „Темпелхоф“ се приземява пътническа група от Париж. Мистър Джон Ф. Питейноводов пристига от Холивуд, висок е 1,90 метра и много бърза.

— Онова, което знаем засега за двамата негодници, се равнява на нула — каза криминалният комисар Теслозъбов. — Имаме паспортите им, билетите за самолета и отпечатъците от пръстите. Паспортите им са фалшиви. Целта на полета им е Мадрид. Но аз не вярвам, че те са имали намерение да останат там.

— Обаче отпечатъците на пръстите не могат да се фалшифицират — обади се Максчо. Той седеше посред писалищната маса на ръба на пепелника и люлееше крака. — Отпечатъците на пръстите всякога са истински.

— Неподозирано вярно заключение! — подкрепи го Якоб Бързаков. — Всеки човек си има свои отпечатъци. Дори и близнаците нямат еднакви. А който веднъж е лежал в затвор, той не може да се скрие. Полицията сравнява новите отпечатъци на пръстите му със старите и той пада в клопката.

— А вие нима мислите, че ние сме спали? — попита комисарят. — Не сме склопвали око. — И той се прозина сърцераздирателно. — Влязохме веднага във връзка с Интерпол в Париж, със Скотланд Ярд в Лондон, с Федералната полиция във Вашингтон и с Полицейското федерално бюро във Висбаден.

Професор Фокус Мокус се учуди.

— А защо усложнявате всичко толкова много? Двамата мизерници откраднаха Максчо и искаха да го отвлекат в чужбина. Това е достатъчно, за да ги хвърлите в затвора. И никой не може да се съмнява в това, че те ще бъдат осъдени. Как се казват в действителност и дали преди са крали сребърни лъжици или златни часовници, няма абсолютно никакво значение!

— За вас няма, но за нас има! — каза замислено господин Теслозъбов. — Защото, първо, предишните присъди увеличават бъдещото наказание. И, второ, ние най-после искаме да се доберем до тайнствения сеньор Лопец. Плешивия Ото е разказал на Малкия мъж много интересни неща. Възможно е аз също да успея да го поразговоря малко.

Максчо се изплаши.

— Нима смятате да го малтретирате?

— Глупости! — изръмжа господин Теслозъбов.

— Всъщност като за крадец той се държа много любезно с мен. Той е повече глупав, отколкото зъл.

— Глупавите също са опасни — заключи комисарят.

В този миг Максчо се обърна назад и падна насред пепелника. Когато отново успя да се изправи, изглеждаше много грозен и трябваше да кихне.

Фокус Мокус измъкна мърлявото хлапе с два пръста от цигарената пепел, избърса го, доколкото можа, и заяви:

Пепелниците съвсем не са подходящо място за почивка за непушачи. Запомни това!

 

 

В чакалнята пред кабинета на комисаря имаше две кафяви дървени пейки. На едната пейка седеше сред двама униформени полицейски пазачи Плешивия Ото. На другата пейка седеше Бернхард. Също между двама пазачи.

— Гадно чакане! — избоботи Ото. — Киснем тук като при зъболекар!

Бернхард го погледна заплашително.

— Само че при зъболекар трябва да си отваряш устата широко. За сметка на това пред полицията…

— Тихо! — извика ядосано пазачът.

— Дръжте си устата! — заповяда другият.

— На̀, чу ли? — каза Бернхард и се усмихна лукаво. — Дори полицията ти казва, че трябва да си затваряш устата!

— Това важи и за вас! — извика ядосано третият пазач. — Нито дума повече!

— Разбрано — отвърна Бернхард.

— Разбрано — повтори Плешивия Ото и погледна страхливо към Бернхард.

След това и шестимата замълчаха и продължиха да чакат.

Най-напред повикаха Бернхард. Той седна срещу комисаря, прехвърли крак върху крак и обгърна бегло посетителите с поглед. Не обърна сериозно внимание и на Малкия мъж, който сега седеше върху една отворена цигарена кутийка. Огледа се съвсем спокойно в грозната канцелария и рече:

— Хубаво ви е тук.

Ученикът Бързаков изхихика. Днес на полицейския комисар съвсем не му беше до смях. Твърде уморен се чувствуваше.

— Без шеги! Вие и вашият другар сте отвлекли малолетния артист Макс Пихелщайнер от един берлински хотел, задържали сте го в една необитавана къща и сте искали да избягате заедно с него в чужбина.

— Ще трябва веднага да коригирам до известна степен думите ви — заяви Бернхард. — Малолетния артист Макс Пихелщайнер отвлякох аз, преоблечен като келнер, без помощта на Ото. А това, че сме искали да го вземем с нас в чужбина, е недоказано и недоказуемо ваше твърдение.

— Значи, не сте искали да го отвлечете в Южна Америка?

— Само това щеше да ми липсва! Това малко кресливо чудовище? — Бернхард се потърси от погнуса. — Чак до Южна Америка? И защо? Аз зная за Америка само от географските атласи.

Максчо скочи и го заплаши с юмруци:

— Вие лъжете! Искахте да ме откарате при Лопец!

— Лопец? — Бернхард се престори на учуден. — Никога не съм чувал за него.

— Тъй, тъй. А защо тогава изобщо откраднахте момчето? — попита господин Теслозъбов.

— Това е дълга история.

— Разкажете накъсо дългата история! — рече комисарят.

— Ами аз страдам от комплекс — поде Бернхард. — Имам си го този комплекс още от дете. Видех ли празна кибритена кутийка, веднага я вземах, пъхах вътре нещо живо и започвах да я мъкна със себе си. Понякога това беше майски бръмбар или търтей, понякога пеперуда. Или пък торен бръмбар. Или горна муха. И тогава в джоба на панталона ми животинката бръмчеше и жужеше, и трептеше с крилца през всичкото време в кутийката си. Нямаше нищо по-възбуждащо за мен от това преживяване! А когато прочетох за Малкия мъж във вестника, нямах вече мира.

— Аз да не съм ви торен бръмбар! — извика възмутено Максчо.

— Да страдаш от комплекси, е болест — въздъхна жално Бернхард.

— Трябвало е да му зашият джобовете на панталоните! — намеси се ученикът Бързаков.

Криминалният комисар натисна един звънец.

— Благодаря ви за вашия комплекс, господин… Как се казвате в същност? Или по-точно казано: как се казвахте, докато още отърсвахте майските бръмбари от дърветата?

— С удоволствие бих ви отговорил — отвърна Бернхард. — Това се разбира от само себе си. Обаче вече съм забравил рождения ден и рожденото си място. Доста време мина оттогава.

В стаята влезе един от четиримата пазачи.

— Отведете го! — заповяда господин Теслозъбов. — Доведете другия.

 

 

Сега Плешивия Ото седеше на стола, на който бе седял преди това Бернхард. Блееше, вперил поглед в писалищната маса.

— Ехей! — извика Максчо.

— С такъв като тебе не разговарям! — рече Ото. — Държах се с тебе като майка с детето си, а ти ме вкара. Корем го боляло, валерианови капки му трябвали, и аз, глупакът, тичам навън — не, щом има такива като тебе, човек вече никому не може да вярва! — Той поклати отчаяно плешивата си глава. — Докъде ще стигне този свят, след като такива малки хлапета като тебе могат да бъдат толкова коварени!

— Коварни! — поправи го Якоб Бързаков.

Ото махна с ръка.

— Все същото е и едното, и другото. Аз съм душа човек, а той ме метна! Дори на джуджетата не се позволява такова нещо!

— За крадец на деца вие ми се струвате твърде бъбрив — рече спокойно Фокус Мокус и се наведе напред.

— Занапред вече въобще няма да отварям уста — рече Ото — освен при зъболекар.

— Това няма да е много умно, драги мой — отвърна комисарят. После извади от лявото чекмедже на бюрото си шише ракия и една водна чаша, остави и двете върху бюрото и се усмихна, сякаш Ото му беше любимият племенник. — Не вие сте откраднали Малкия мъж. За това се е погрижил вашият побратим Бернхард. Все пак вие носите вина като негов помощник. Това също е тежко престъпление. Обаче „помощник“ е разтегливо понятие.

Плешивия Ото гледаше като хипнотизиран пълното шише и празната чаша.

— Съдът има право да прецени какво наказание да ви наложи. — Господин Теслозъбов напълни водната чаша до половина, побутна я към Ото и каза: — Наздраве!

Ото сграбчи чашата и преди още другите да изброят до три, тя беше празна. Той изгрухтя от задоволство, остави отново чашата върху бюрото, пое си дълбоко дъх и попита:

— Та какво искате да знаете от мене?

— Вие сте разказали на Малкия мъж най-различни неща, докато сте го държали затворен. За някакъв си сеньор Лопец. Той бил най-богатият човек на света, живеел някъде между Сантяго и Валпарайсо в тайнствен замък, събирал стари картини и млади балерини и имал на свое разположение сто души изкусни стрелци. Вие самият и Бернхард сте отвлекли преди две години от Лисабон една циганка, която оттогава насам всеки ден трябвало да гледа на карти на този Лопец. Какво друго знаете за този човек и за неговите хора? Той лично ли ви даде нареждането да откраднете Малкия мъж? Кога и къде? Или това стана чрез посредник? Как се нарича той?

Ото гледаше втренчено бутилката, прокара език през устните си и мълчеше.

— Едната ръка мие другата — заключи комисарят. — Вие ще помогнете на мен, аз ще помогна на вас. — Той отново напълни чашата до половина. — Наздраве!

Този път вече Плешивия Ото не бързаше. Отпиваше на малки глътки, потърсваше се, сякаш искаше да разпредели по равни части ракията във вътрешността си, и накрая каза:

— Това май е най-големият кьорфишек, който съм чувал, откакто съм се родил! Да му се пукне на човек тъпанчето от толкова шум!

Всички го погледнаха обезкуражени. Максчо размаха разярено ръце и извика:

— Аз не лъжа!

— Разбира се, че не — отвърна Ото. — Лъжа съвсем не е подходящата дума. Това твойто е световен рекорд, момченцето ми. Толкова много фантазия в такава малка главичка, да ти се не начуди човек!

— Аз не лъжа! — крещеше Максчо, сякаш го печеха на шиш. — Това е ужасно безобразие!

Професор Фокус Мокус подръпваше нервно елегантните си мустачки.

— Аз, общо взето, съм сговорчив човек — намеси се той. — Но сега вече почват да ме сърбят ръцете. — Той се изправи бавно.

— Браво! — извика ученикът Бързаков. — Разложете го на съставните му части! — От вълнение бузите му съвсем се бяха зачервили.

В този момент криминалният комисар удари с юмрук по масата така енергично, че Максчо беше принуден да направи един скок във въздуха.

— Тишина, моля! — изръмжа господин Теслозъбов.

После прибра отново шишето в страничното чекмедже и натисна копчето на звънеца.

— Последният въпрос за днес — каза той мрачно на плешивия Ото. — Ако не съществуваше този сеньор Лопец — защо тогава вие, варена главо, не, печена, какво говоря, плешива главо, изобщо откраднахте момчето?

Ото ококори очи.

— Вие не знаете какво искате. Най-напред ми разказвате надълго и нашироко, че не аз съм откраднал момчето, а Бернхард. А сега изведнъж искате да знам защо съм го направил. Че аз просто съм му бил помощник. А това е невъобразимо разтегливо понятие. Разпитайте си Бернхард!

В стаята влезе един старшина.

— Отведете го! — изкрещя комисарят.

Едва изведоха Ото, и Теслозъбов се заклатушка към кушетката в ъгъла, седна, свали си ботушите и каза:

— Още е само след обяд, но аз не съм спал цели двадесет и четири часа. Лека нощ.

И веднага се катурна. Пружините изквичаха като двадесет прасенца заедно, преди да ги нахранят. Но той нищо не чу.

 

 

Същия този следобед се случиха още две неща, свързани с нашия разказ. В Берлин пристигна мистър Питейноводов. А от „Орлѝ“, летище в Париж, излетя „Операция Спящата красавица“. Наистина операцията получи това странно име едва когато вече беше късно. Но като се прекатури колата, пътища все много.

И така по-късно се разбра, че от „Орлѝ“ излетял един нает самолет в шестнадесет часа и двадесет и пет минути с тридесет и осем пътници на борда по посока Берлин. Е, в края на краищата такива туристически полети не са нищо необикновено. А и това, че групата се състоеше само от мъже, също не беше необичайно. Може би бяха членове на някой клуб за играчи на кегелбан.

До Берлин полетът премина гладко. Прибраха самолета в един хангар. Бяха го наели за три дни и обратният полет беше предплатен. Отговорникът на групата, някой си мосю Боало, попита пилота в кой хотел ще отседне, за да могат да го извикат по телефона. Защото, обясни мосю Боало, можело да се наложи да отлетят по-бързо обратно за Париж. С тези думи той се сбогува и отиде да намери хората си, които вече чакаха в салона на летището да си вземат куфарите от багажния конвейер.

Онова, което те щяха да правят в Берлин, отначало си остана тяхна тайна. За членове на някой клуб за играчи на кегелбан или на някакъв многогласен мъжки хор вие сигурно не бихте ги взели, ако бяхте видели как нарамиха тежките си куфари. Но за жалост вие не бяхте на летището. Така си е, човек не може да бъде едновременно навсякъде.

 

 

Същия този следобед, както вече споменах, пристигна и мистър Питейноводов. Джон Фостър Питейноводов, един от най-големите американски филмови продуценти. Изобщо той беше голям човек: един метър и деветдесет сантиметра по чорапи. Не може всеки да се похвали с подобен ръст.

Първоначално той смяташе да изпрати отговарящия в неговата фирма за Европа. Благодарение на него именно той беше получил първото съобщение за сензациите, които се бяха разиграли около Малкия мъж. Но след това мистър Питейноводов реши сам да размърда многоуважаваната си особа. Разстоянието Холивуд-Ню Йорк-Лондон-Берлин премина за един миг. Той искаше на всяка цена да заснеме на филм историята на Максчо. Дано конкуренцията да не е надушила още какъв голям бизнес им се предлагаше тук насред улицата! Сега или никога!

Когато той пристигна пред хотел „Хилтон“ на Будапещенската улица и се измъкна от таксито с цялото си величие, директорите на хотела вече стояха пред външната врата и му се поклониха дълбоко.

— Търсите ли нещо? — попита той, като ги видя така ниско наведени.

Преди още те да могат да се усмихнат любезно на неговата смешка, той вече стоеше пред асансьора. А преди те да стигнат до асансьора, — той вече седеше в хотелската си стая и телефонираше. С това започва…