Менди Лейтън
Филип (9)

— Елен, утре се връщам в Хамбург.

Филип е изчакал тя да загаси светлината, за да може най-сетне да й го каже. Тя се е извърнала към него да го прегърне. Но той лежи неподвижно по гръб.

— Защо?

— Питаш защо? Та нима това тук е живот? Мръсната баня в коридора. Общата тоалетна…

— И това ли е истинската причина?

— Не, права си. Но аз имам професия. И не издържам вече да се мотая без работа из Ню Йорк. Трябва да работя. Вече резервирах полета си.

— Значи си отиваш?

— Елен, та ние и двамата го знаехме. Така не може. Криеш се от някого в този мръсен хотел. Маскираш се, за да не те разпознаят. Лъжеш ме, измисляш все нови и нови обяснения и се заплиташ в противоречия. Не можем да имаме бъдеще без взаимно доверие. Заминавам.

— Имам пари.

— А аз дом в Хамбург. Трябва да се върна.

— Чуй ме, Филип. Зная, че последните дни бяха ужасни и за двама ни. Но то беше временно. Ще ти кажа нещо. Трябваше да го направя веднага, но се страхувах, че ще ми откажеш. Имам един план. Твърде дълго го обмислях. Ела с мен в Мексико. Наистина съм много богата. Там купих една хасиенда. Истински рай. За нас двамата.

— И защо все още не си там?

— Как може да питаш? Тук в Ню Йорк рискувам живота си. Дори и в този хотел с къса черна коса, кърпа на главата и тъмни очила. Останах заради теб. Защото си ми нужен.

— За какво?

— За да бъда щастлива. Най-сетне поне веднъж да бъда щастлива. Ела с мен.

— Не, измъчвам се за семейството си. А трябва и да работя.

— Можеш да снимаш и там, в Мексико.

— Кажи ми от какво бягаш?

— Когато отидем там.

— Няма да дойда.

— Мислех, че ме обичаш.

Елен започва да го гали и да го възбужда. Тъй като той не реагира, слага ръката му върху гърдите си, сякаш иска да купи съгласието му с тялото си. Той усеща как жаждата му по нея се събужда.

— Но аз обичам повече жена си и децата си. Затова избирам тях.

— Защо трябва да ми го казваш сега? — Елен се е отдръпнала от него и скача от леглото.

— Защото мислех, че можеш да понесеш истината.

— Значи лъжеш жена си, а аз трябва да понасям истината! Ти, жалък, дребен еснаф! Заминавай! Изчезвай! — извън себе си е и крещи високо.

— Елен! — Филип също скача. Вижда я, че стои пред него трепереща цялата и сякаш не на себе си. Протяга ръце към нея.

— Да не си посмял да ме докоснеш! — отдръпва се, но той бързо я сграбчва и с всичка сила я притиска към себе си.

— Успокой се, Елен. Обичам те.

И двамата са голи. Той повече не я пуска. Чувства до себе си кожата й, бедрата й, цялото й тяло. Усеща отчаяното й усилие да се отскубне от него. Но желанието му е тъй силно, че разбира: ще я вземе дори и против волята й. Само още веднъж. Утре най-сетне ще си тръгне.

— Ела, Елен. Ще направя всичко, което искаш.

— Не, не ти вярвам.

— Нека още веднъж бъдем заедно.

Опитва се да я побутне към леглото. Тя се спъва в нещо на пода. И двамата падат на колене. Филип я поваля на земята. И тук, на изтъркания килим, получава със сила онова, което иска. Отмъщава й за всичко, което му е сторила. Колко пъти е пожелавал да й причини болка! Прави го сега, в последната нощ, защото я мрази и желае едновременно. Тя е злото, от което той не може да се освободи.

— Така ти харесва, нали? Точно по този начин. Възбуждаш ме, а после се правиш, че не искаш. Не е честно. Но истината е, че така ти харесва.

Елен стои безмълвна. Престанала е да се съпротивлява. Когато Филип я пуска, остава да лежи неподвижно по гръб. Той се навежда над нея и вижда, че плаче. Прегръща я нежно.

— Как можах? Прости ми. Не исках да стане така. Какво направих! — слага глава на гърдите й. Изведнъж усеща ръката й в косата си.

— Не говори. Нека го забравим.

— Не исках да ти причиня болка, повярвай ми.

— Мълчи. Хайде да спим. Ела.

Не разменят нито дума повече, когато в тъмното се пъхват под завивките. Филип потъва моментално в неспокоен сън.

В съня си вижда Елен да лежи гола на пода, осветена от ярка светлина. Опитва се с всички сили да попречи на единия от мъжете да се хвърли върху нея. А после го прави той самият. Разбира, че сънува. Събужда се, ужасен от самия себе си. Знае, че сънят се е превърнал в действителност, но и че Елен, която спокойно диша до него, вече му е простила. Не споменаха повече за заминаването му на другата сутрин, но тя го видя да навива часовника и не каза нито дума.

За втори път тази нощ Филип се събужда от необичайни шумове. От доста време долу се чука на вратата. Сяда в леглото и вижда, че Елен стои до тъмния прозорец. Приближава се към нея и забелязва, че е облечена. Двамата гледат надолу към улицата.

Там има две коли, а до тях са застанали трима мъже.

Един друг хлопа на вратата на хотела. Чува се трополене по стълбите.

— Облечи се. Това е за мен.

Елен се е отдръпнала от прозореца и пали лампата. Един дълъг миг се гледат в очите. Лицето й е съвсем бяло.

— Какво става?

— Обличай се бързо. Те всеки момент ще дойдат.

— Кои са те?

— Полицията.

— Прости ми, Елен! — Филип се опитва да я прегърне още веднъж.

— Остави, вече е твърде късно. Ти ми прости. Използвах те за целите си, както и всички други мъже. Ти беше моето алиби край реката. Можеше да загинеш като Ричард по моя вина. Но при тебе щеше да е случайност, а при него беше грижливо планирано.

— Какви ги говориш?

— Питай комисаря в Рио. Той се оказа твърде умен. Подозираше ме още от самото начало.

Той говори бързо, изнервено.

— Да не искаш да кажеш, че ти…

В този момент на вратата се чука.

— Отворете, госпожо Робинсън. Знаем, че сте тук.

Изведнъж Елен скача към прозореца и се опитва да го отвори. Филип успява да я спре. Държи я с цялата си сила.

— Разбийте вратата! Тя иска да се хвърли от прозореца! Побързайте! Помогнете ми.

Чува се трясък и през вратата се втурва един цивилен мъж, който веднага бутва картата си под носа на Филип.

— Криминална полиция. Не правете глупости, госпожо Робинсън — махва на двамата мъже, които са влезли след него. — Дръжте здраво дамата.

— Но какво си позволявате! Госпожа Робинсън не е направила нищо лошо. Гарантирам ви — Филип просто не е на себе си.

— Не ставайте смешен, господин…?

— Клеманс.

— А, вие ли сте това? Чували сме за вас. Вече не ни трябвате. Но с госпожата не можем да бъдем толкова великодушни — обръща се към Елен. — Обвинена сте, че сте участвали в убийството на вашия съпруг Ричард Робинсън. Арестувана сте.

В тези няколко минути Филип най-после разбира всичко. Сякаш някаква завеса е дръпната пред очите му, сцената е открита и ярко осветена и той вижда всичко пределно ясно.

— Защо си го направила, Елен? — приближава се към нея, като се опитва да надникне в лицето й.

Вместо да му отговори, тя се обръща спокойно към мъжете, които все още я държат здраво.

— Вече можете да ме пуснете. Ще трябва да опаковам някои неща.

Мъжът с картата кимва:

— Пуснете я.

Елен отваря един куфар и подрежда вещите си вътре тъй спокойно, сякаш не мисли за нищо друго, освен за онова, което прави в момента. И също така спокойно, без изобщо да обръща внимание на полицаите, изрича:

— Филип, ти никога не каза, че ме обичаш.

— Не.

— Но аз те обичам.

— Да.

— Любовта не е измишльотина.

— Защо го направи, Елен?

— Невероятно много го мразех. Колкото обичам теб, толкова мразех него.

— Защо не се раздели с него?

— Защото не можех. Бях в ръцете му. Заради една лоша история. Изнудваше ме.

Филип не казва нищо повече. Сърцето му се е вледенило. В какво блато е затънал! Не, не я е обичал. Човек не обича наркотика, който го разрушава.

Елен се обръща към мъжете.

— Да тръгваме.

Филип се приближава до прозореца. Тя излиза на улицата, за миг се поколебава, после вдига поглед към него. Твърде далече е и твърде тъмно, за да види изражението й. После тя се качва в колата. Никога вече няма да се срещнат.

 

 

По време на обратния полет към Франкфурт Филип постепенно сглобява частиците на мозайката. Най-сетне вижда картината, изплъзвала му се толкова дълго. Как е било възможно да не се сети по-рано, че всичко е предварително планирано от Елен? Че тя е виновна за страшните дни край реката, за смъртта на мъжа си и за неговите кошмари? А може би изобщо не е искал да узнае истината, защото след един определен момент от връзката им за него имаше значение единствено тя, Елен. Нима не е предусещал, че след като научи всичко, ще я изгуби и дори ще се отвращава от нея? Всичко, станало тогава и през следващите месеци, сега му изглежда съвсем логично. Само собствените му чувства остават неразбираеми. Знае, че никога няма да намери обяснение за тях.

Колкото повече се приближават към Франкфурт, толкова повече мислите му са заети с онова, което предстои. Бъдещият му живот с Джесика. Не се обади в Хамбург, защото не иска тя да го посреща. Животът им ще бъде много по-различен от предишния. Знае го. Обхваща го дълбоко униние. Ще им трябва време. Някога в бъдещето може би отново ще могат да се обичат и да си имат доверие.

В момента, когато влиза в дома си, разбира, че там нещо много важно се е променило. Стъпките му отекват чуждо и глухо в празното жилище. На закачалката липсват якетата на децата, шапките им, палтото на Джесика. Там е само палтото на Роза. Изведнъж осъзнава, че и Цезар не е изскочил да го посрещне.

Когато вижда лицето на Роза, която излиза от стаята си, вече знае: Джесика и децата не са тук.

— Господин Клеманс!

— Джесика и децата са заминали, нали, Роза!

— Да, господин Клеманс. Те са в Рио.

Филип се втренчва в Роза, сякаш не може да повярва на онова, което му е казала. Пребледнял е.

Влиза в хола, после в детската стая. Роза върви след него, сякаш се страхува, че нещо може да му се случи.

— Има писмо за вас, господин Клеманс.

Почти дръпва плика от ръката й и чете:

„Филип, връщам се при родителите си. Моля те да ни оставиш на мира. Повече не искам да те виждам. Ти излъга децата в тяхната обич и те трябва бързо да те забравят. Надявам се, че тук ще е възможно. Ще учат в немското училище в Рио.

Джесика“

Филип е като замаян. Влиза в стаите една след друга. В тях са останали само мебелите, безлични и чужди. Всички вещи на децата и книгите на Джесика са изчезнали.

Когато най-сетне разбира какво е направила Джесика — Джесика, на която той днес искаше да каже, че всичко онова завинаги е приключено, — се втурва към телефона. Набирането на многото цифри трае твърде дълго. Доста време никой не отговаря, и той се сеща, че в Рио е полунощ. Ако тя се събуди в този момент, ще знае, че току-що се е прибрал от Ню Йорк. И че има да й каже нещо.

— Мария Оливейра.

— Мамо!

— Ти ли си, Филип? Какво направи с Джесика?

— Трябва да говоря с нея. Повикай я, моля те.

— Не. Тя не е добре. Има нервна криза.

— Нервна криза? Какво значи това? Трябва да говоря с нея!

— Не разбираш ли? Силите й стигнаха само да дойде до тук, а после просто рухна.

— Мамо, нека поговоря поне с Крис.

— Не, Филип, в никакъв случай. Остави децата на спокойствие. Не им е лесно. Ник все още не разбира много неща, но Крис тъкмо започна да посвиква. Не ги безпокой.

— Но те са мои деца!

— И ще останат твои деца. Имай търпение. Остави Джесика първо да оздравее. Тя ще реши кога можеш да видиш децата. Дай й време. В случай на развод…

— Мамо!

— Но Филип, тя е още млада. И не иска повече да живее с теб.

— Мамо, току-що се връщам от Ню Йорк. Заклевам ти се, заклевам се и пред Джесика, че никога повече няма да видя онази жена. Всичко е свършено.

— За нас с баща й не би имало нищо по-хубаво от това да се съберете отново.

— Мамо, ще дойда!

— Не, в някакъв случай. Спести си полета. Сега Джесика не би могла да се срещне с теб.

— Въпреки това ще дойда. Нека да поговоря с теб, мамо. С теб и с татко. Трябва да поговорим. Искам да си върна Джесика и децата. И ви моля да ми помогнете.

— Ще ти го кажа направо, Филип. Знаеш, че Джесика е любимката на баща си. Тази история той преживя много тежко. Плака, когато я видя на летището. Мисля, че няма да пожелае да разговаря с теб.

— Мамо, ще дойда в Рио колкото се може по-скоро. Няма да издържа тук. Целуни Джесика и децата от мен. Кажи им, че ги обичам. Моля се Джесика да оздравее.

— Лека нощ, Филип. Ще ти се обадя, за да ти кажа как е Джесика.

— Благодаря, мамо. Лека нощ.

 

 

На летището в Рио Филип търси телефон. Набира номера на семейство Оливейра.

— Мамо, аз съм, Филип. На летището съм. Сега ще дойда горе.

— Не, Филип. Остани в града. Джесика не иска да те вижда. И не желае да виждаш децата.

— Трябва ли да дойда с адвокат? По дяволите. Направих нещо ужасно, зная. Но те все още са мои деца, а тя — моя жена.

— Утре пак можеш да се обадиш, Филип. Ще кажа на Джесика, че си тук. А ще трябва да склоня и баща й. Няма да бъде лесно.

— Ще се настаня в хотел. До утре.

Той оставя куфара в хотела и тръгва към полицейския участък. Карат го да чака дълго, след като е казал името си и е пожелал да разговаря с комисаря Мартинес. После едно младо момиче го отпраща с лъчезарна усмивка:

— За съжаление комисарят не е тук. Ще бъде на ваше разположение утре в десет.

Вечерта отива с такси до дома на Оливейра. Моли шофьора да го изчака в една малка уличка, докато се разхожда покрай високата градинска стена. Смрачава се. Стои в полумрака и се вслушва в звуците, идващи отвътре. Струва му се, че чува лая на Цезар и радостния смях на Ник. Възможно ли е животът на семейството му да продължава и без него? И Ник, и Крис въпреки това да са щастливи? А Джесика? Късно вечерта се разхожда край морето, избягвайки вълните на прилива и двойките, които се любят на топлия пясък.

Когато на следващата сутрин застава пред комисаря, Филип не може да понесе вида на този човек. Станал е още по-дебел, а в усмивката му има нещо злорадо. Филип знае, че комисарят отдавна е осведомен за връзката му с Елен. Криминалният инспектор в Ню Йорк също бе намекнал за това: „Чували сме вече за вас.“

— Господин Клеманс, знаете, че Елен Робинсън е арестувана. Вие също сте били там, ако не се лъжа.

— Оставете това, господин комисар. И вие, и аз знаем много добре, че не се лъжете. Днес може да играем с открити карти. Знаете ли, че съсипахте живота ми, господин комисар? — Филип е скочил от стола и нервно крачи из стаята. Спира пред бюрото и поглежда комисаря в очите. — Бих могъл да ви убия затова, повярвайте ми. Давате ли си изобщо сметка какво направихте, като запазихте истината за себе си, само защото би ви помогнало да разрешите вашия случай? — обляга се с две ръце върху бюрото. — Мислите ли, че бих защитавал една убийца, ако навреме ме бяхте предупредили?

— Не приемам тона ви, господин Клеманс. Можете да си тръгнете, когато пожелаете. Не забравяйте, че имахте връзка с тази жена.

— Но не и когато дойдох при вас. Нима щях да искам адреса й в такъв случай? Ако бяхте казали само една дума, нещата никога нямаше да отидат толкова далече.

— Моля ви, седнете. Няма смисъл да ме обвинявате. Разбирам ви много добре — известно време той гледа Филип замислено. — Само едно не разбирам. След като госпожа Робинсън беше оставила фалшив адрес в Ню Йорк, как успяхте да я намерите? Когато ние най-сетне открихме следите й, вече бяхте при нея. Естествено, че се усъмнихме във вас. Предположих, че сте питал за адреса й, само за да ни заблудите.

— А може би сте ме подозирали като съучастник?

— Не, точно това не. Вижте, нали затова седя на този стол. Все пак имам някакъв усет към хората. Вие бяхте само жертва. Разбрах го веднага. Но сега ви моля да ми отговорите на въпроса.

— Как съм я намерил? Случайно. Съвсем случайно. В Сентръл парк в Ню Йорк. А сега е ваш ред, господин комисар. Как стана така, че толкова бързо заподозряхте госпожа Робинсън?

— По същите причини, поради които не заподозрях вас. Преди да ви разпитам, имах дълъг разговор с американското посолство. Някои неща не ми харесаха. А когато видях жената, впечатлението ми се затвърди още повече. Извинете, но вие сам настояхте да играем с открити карти. Жената никак не ми хареса. Този тип жени носят само зло. Следващия път внимавайте!

— Благодаря за съвета — на Филип му се иска да хване комисаря за гърлото.

— Освен това там, в онзи район, никога не се беше случвало подобно нещо. Още от самото начало историята ми се видя доста странна. Поразрових нещата. Първо намерих шофьора, който ви бе откарал с госпожа Робинсън от пистата до селото.

— Защо точно него?

— Учудих се, че толкова лесно сте намерили пистата, през нощта, в онази пустош. И точно тогава там е имало и кола, на път, който всъщност води към джунглата. Там никога нищо не се случва. Открихме бързо шофьора и той си призна, че му е било поръчано да чака там от някого, нает от вашата госпожа Робинсън.

— Значи всичко е било планирано! — Филип изтръпва.

— Да, умна жена. Но не достатъчно умна за мен.

— И каква е била моята роля?

— Естествено, служел сте за алиби. Били сте там. Могли сте да потвърдите, че са ви пленили заедно с тези Робинсън. Че господин Робинсън е имал глупостта да се опита да избяга от колибата. И че тогава са го застреляли. Госпожа Робинсън съзнателно е търсела водач, който вече е имал клиент. И това сте се оказали вие.

— А каква е била ролята на този Педро?

— Той не знаеше нищо. Платили са му да се престори, че е забравил уговорката ви да пътувате сам. След случката той изчезна и очевидно по нейно нареждане известно време се укриваше.

— А защо не са убили Робинсън веднага, а чак след четири дни?

— Защото всичко е трябвало да изглежда убедително, като инцидент.

— Къде ще се състои процесът?

— В Щатите.

— Ще ме призоват ли като свидетел? — прилошава му при мисълта, че ще трябва да свидетелства срещу Елен.

— Не се безпокойте. Научих, че е признала всичко. След като вие като неин любовник не можете да бъдете безпристрастен, едва ли ще ви призоват за свидетел. А и тя настоя да ви оставим на мира.

— Това би ми спестило много неща.

— Разбирам ви.

— Но защо го е направила, господин комисар?

— Виждате ли, мъжът й също не е бил ангел. Когато са се запознали, тя е била забъркана в един международен скандал с наркотици. Той го е знаел и когато решила да го напусне, започнал да я изнудва. Мразела го е и е искала да бъде свободна. Наследила е цялото му богатство.

— Да, така е.

— Сега всичко ви е ясно, нали? Доста труд ни костваше да проследим нещата. Ту губехме, ту откривахме дирите й. Междувременно доказателствата се натрупваха. Тя очевидно бе забелязала, че я подозирам, иначе не би направила грешката да остави фалшив адрес.

— Какво ще стане с нея?

— В Америка не се церемонят много. Доживотен.

— Господи!

— Радвайте се, че излязохте невредим от тази история.

— Грешите. Съвсем не съм излязъл невредим.

— Как сте могли да бъдете толкова наивен?

— Е, нали не съм криминален комисар. Аз съм само един обикновен репортер, който изведнъж хлътна в капана.

— Едва ли нещата са толкова прости.

— Прав сте. Довиждане.

„Дано никога повече не срещна този човек“ — мисли си Филип вече на улицата.

Когато се връща в хотела, портиерът му подава едно писмо. По почерка разбира, че е от Джесика. Влиза в стаята си и известно време върти плика в ръцете си, без да има смелост да го отвори. После внимателно го прочита, дума по дума, за да не пропусне нищо.

„Филип, мама ми каза, че си в Рио. Татко не иска да те вижда. Аз също не желая родителите ми да разговарят с тебе. Сега съм малко по-добре, но искам да ме оставиш на спокойствие. Моля те да ни оставиш на мира. Дори и да си скъсал с другата, нима допускаш, че бихме могли да започнем отначало, от момента, преди да се впуснеш в новата си авантюра? Ти би ли могъл? Не се ли боиш да ме погледнеш в очите? Или да спиш в едно легло с мен? Във всеки случай аз не желая да те виждам. Самата мисъл за подобно нещо ми е непоносима. Сигурно ще мине много време, преди да го пожелая, ако изобщо стане някога. Тази сутрин дълго разговарях с мама. Тя съвсем трезво ми разказа, че татко от години поддържа връзка с една друга жена, доста по-млада. Примирила се е. Но аз не мога. Затова те моля да приемеш предложението ми: нека една година живеем разделени, без да се виждаме. Зная, че ще е трудно за децата. А и за тебе. Но този път не мисли за себе си, а за тях. Свикнали са да отсъстваш дълго време. Една година ще мине бързо. Може би дотогава раните ни ще заздравеят и ще успеем да започнем отново. Можеш да направиш всички онези дълги пътувания, които винаги отлагаше заради нас. В Хималаите и Тибет, земята на твоите мечти. Пиши на децата, ако искаш, но не ги откъсвай от ежедневието им, с което тъкмо започват да свикват. Не се притеснявай за издръжката ни. Татко е достатъчно богат, тъй че нашето присъствие финансово изобщо няма да го притесни. Би се обидил, ако се опиташ да изпратиш нещо.

Джесика“

Към края писмото звучи някак примирително, като стаено обещание. Филип отива до прозореца и се заглежда навън. После сяда на ръба на леглото и заравя лице в ръцете си. Цяла година! Но правото е на нейна страна. Ще трябва да приеме предложението й.

Следобед от известно разстояние наблюдава децата, които излизат от немското училище. Вижда Крис, която се приближава до колата на Нико. Веднага след нея се появява Ник и също се качва. Понечва да се приближи до колата и да прегърне децата си, но в последния момент се овладява. Повече няма да мами Джесика, за да може тя някой ден отново да му вярва.

 

 

И тази година най-сетне минава. Филип и Стефан Бранднер вече не работят в един екип. С една друга група Филип е прекарал пет месеца в Хималаите, докато получат разрешение за Тибет. В продължение на два месеца е пътувал и снимал там. После прекарва няколко седмици в Китай.

В професионално отношение годината наистина се оказва успешна. Често пише на децата, като добавя кратки делови бележки за Джесика. Когато пристигне някъде, първата му работа е да отиде в немското посолство и да получи писмата от децата си. С времето посланията, които си разменят с Джесика чрез тях, стават все по-лични.

„Скъпа Джесика, годината скоро ще свърши. През април ще опаковате нещата си и всички заедно ще се върнем в Хамбург.“

„Филип, онова, което пишеш за предстоящото си пътуване, ми се струва доста опасно. Пази се, моля те.“

Не му трябва нищо повече от тези думи.

Най-после идва и този момент. Джесика знае, че в някой от тези дни той ще пристигне в Рио, но не знае кога точно. Филип иска да види реакцията й, когато неочаквано застане пред нея. Децата тъкмо са се върнали от училище. Таксито спира пред вратата. Моли шофьора да го почака, докато звъни. Казва името си на микрофона, вграден във външната врата. В продължение на един дълъг миг в градината и в къщата е тихо. Филип има чувството, че времето е спряло. После неочаквано се разнасят викове.

— Татко си е дошъл! Мамо, татко си е дошъл! Бабо! Чичо Нико!

Когато с разтуптяно сърце Филип се изкачва по покритата с чакъл алея, синът му изтичва да го посрещне. Оставя куфара си и го вдига нависоко. Заравя лице в косите на момченцето и здраво го притиска към себе си. Джесика стои до отворената врата и ги наблюдава. Когато Филип вдига очи към нея, лицето му е обляно в сълзи.

„Господи, той плаче! Нима бях прекалено жестока? Цяла година не е виждал децата.“

Филип вече не се страхува да я погледне в очите, а и тя не избягва погледа му. Тръгват един към друг и се прегръщат. Главата й се отпуска на рамото му.

— Толкова дълго беше, Джесика.

— Да.

— Можеш ли да ми простиш?

— Не казвай нищо, Филип. Ще опитаме още веднъж, нали?

— Прости ми за всичко, което ти причиних. Срамувам се.

— Моля те, не говори за това сега.

— Колко си пораснала, Крис!

— Татко! — след като Филип пуска дъщеря си, тя го оглежда критично. — Толкова си отслабнал, татко. Нали, мамо?

— Вярно е. Ще трябва да го поохраним.

Кристина внимателно се вглежда в лицата на родителите си. Онова, което открива там, изглежда я успокоява.

— Ще останеш ли при нас, татко? — това вече не е детски въпрос. Всъщност трябва да означава: „Вече всичко ли е наред? Ще бъдем ли отново щастливи?“

— Да, оставам при вас. Ще се преместим отново в Хамбург.

— Толкова се радвам, че ще видя Ане. Мамо, ние с теб много тъгувахме за дома, нали?

— Да, Крис.

Погледите на Филип и Джесика се срещат.

Излизат в градината. Мария Оливейра ги посреща с разтворени обятия.

— Радвам се, че отново си тук, Филип. Знаех, че някой ден всичко ще се оправи.

— Благодаря ви, че помогнахте на Джесика, мамо. Тя толкова имаше нужда от вас.

— Нали затова са родителите.

Когато по-късно се появяват Карлос и Нико, те също ги поздравяват сърдечно. Докато пият чай, Филип им разказва за изпълнения с тайни Тибет. Децата го слушат с отворени уста.

После двамата с Джесика се разхождат в градината.

— Джесика, вземи си нощницата и тоалетните принадлежности. Искам да слезем долу, в хотела. Нека да бъдем сами поне една нощ. Платил съм стаята.

— Ще помоля мама да заведе децата утре на училище. Веднага ще се приготвя.

Портиерът на хотела им подава ключа и им намигва доброжелателно.

Внасят куфарите на Филип в стаята. След първия им поздрав повече не е прегръщал Джесика. Не го прави и сега.

— Хайде да се поразходим малко, искаш ли?

— Сега? През нощта?

— Трябва да говоря с теб, Джесика. Навън ще ми е по-лесно.

Вървят покрай морето, също както Филип преди една година. Събули са обувките си и вълните милват краката им. Имат чувството, че водата отмива всичко нечисто между тях. Разговорът им — най-дългият, който са водили някога, — е също душевно пречистване и ново начало. Говорят спокойно, откровено, без да се срамуват един от друг и от своите чувства. Филип разбира, че Джесика е научила от баща си какво е извършила Елен Робинсън. Разказва й всичко подробно. Отговаря на всичките й въпроси. Опитва се да анализира чувствата си по онова време.

— Знаеш ли кога започна всичко, Джесика? Когато след първия разпит при комисаря излязох на горещата улица. Зад мене беше хладният коридор. И тогава си помислих: „Непременно трябва да убедя госпожа Робинсън още веднъж да се срещнем.“ И се върнах. Защо трябваше да го правя?

— Нищо не може да се върне обратно, Филип, след като вече се е случило.

— Може би щях да предотвратя всичко, ако не бях направил тази единствена крачка назад в коридора. Всички онези фатални и съдбоносни стъпки, които дойдоха след нея. Човек никога не трябва да се връща назад. От днес нататък ще вървим само напред, нали, Джесика?

Привлича я към себе си, върху топлия пясък, докато над морето се развиделява; прегръщат се нетърпеливо и жадно като младите двойки на Рио, които не знаят какво да правят с любовта си.