Менди Лейтън
Филип (3)

В понеделник следобед Филип пристига в Ню Йорк. Оставя куфара си в хотела и веднага тръгва пеш за 5З-та улица. Адресът не е много далеч от хотела и след дългия полет му е приятно да повърви. Има късмет, че изобщо успя да си вземе билет за самолета.

Все още вижда учуденото лице на Стефан.

— Заминаваш за Ню Йорк, сега?

Чува разочарования глас на Джесика по телефона:

— Ах, Фил, мислех, че утре ще си дойдеш. Ник е непоносим. Вечно измисля нещо. А Крис е нещастна, защото Цезар й се качва на главата. Нищо не ми спомена за Ню Йорк.

— Не, тази работа възникна едва днес.

Освобождава се от Джесика като от досаден човек, който няма право да се бърка в работите му. Защо просто не й каза:

— Джесика, трябва да намеря тази Елен Робинсън. Сигурен съм, че цялата онази история съвсем не беше случайна. Може би тя знае нещо.

Трябваше да й разкаже за посещението си при комисаря. Вместо това премълча всичко. Защо? Отдавна вече се заплита в лъжите си. Първо излъга родителите й, които винаги му се доверяваха, а сега и Джесика. Иска да запази само за себе си всичко, свързано с Елен Робинсън.

Но Джесика бе упорита:

— И какво ще правиш в Ню Йорк?

Тогава той й разказва за някакъв продуцент, с когото трябва да се срещне на всяка цена. Сам се учуди на лекотата, с която изрече лъжата.

Опита се даже да я успокои:

— Джеси, към средата на седмицата отново ще съм си у дома.

Навън е топъл ден от циганското лято. Тротоарите са пълни с хора. Филип мисли за жена си и за децата си, на които е необходим. А тук отива при една жена, която и не иска да знае за него. Иска да й задава въпроси. Какви въпроси? Сега, когато вече е тук, не може да се сети за нито един. Сигурно ще хлопне вратата под носа му. Ще се направи, че не го познава. При тази мисъл коленете му се разтреперват. Все още може да се върне. Може да се опита веднага да си вземе билет за Франкфурт.

Но вече му е трудно да разсъждава трезво. Мисълта за Елен го тласка напред като магнит. Тя трябва да живее тук някъде. Може би точно сега лежи също така гола, по гръб, изпълнена с очакване, както тогава в хижата, и някакъв любовник се навежда над нея. Кръвта нахлува в главата му.

Сградата, в която влиза, е огромен кошер с безброй апартаменти. Погледът му пробягва по множеството пощенски кутии. Никъде не вижда името Робинсън, но има няколко празни табелки. Филип се обръща към портиера, който внимателно го наблюдава.

— Извинете, бих искал да посетя някой на име Робинсън в апартамент 66А, но не виждам името тук.

— Робинсън? Тук няма такъв.

— Но вижте, това е адресът, който ми дадоха: госпожа Елен Робинсън, апартамент 66А.

— Може и така да е. Но повярвайте ми, няма никакви Робинсън. Работя тук от 20 години.

— При толкова много апартаменти сигурно непрекъснато стават промени. Едва ли можете да следите всичко.

— А за какво смятате, че съм тук? Именно за да следя всичко.

— Тогава кой живее в това жилище? Може би именно лицето, което търся, но под друго име — Филип е толкова развълнуван, че едва може да говори.

— Един момент. Сега ще разберем.

Портиерът намества очилата си и се обръща към схемата, окачена на стената.

— Ето тук е 66А. Нает е от някого на име Уинтър. Но отдавна никой не е живял там.

— Как може да сте сигурен? Толкова хора влизат и излизат оттук!

— Сигурен съм. Нали има и чистачки, сметта се събира, обаждат се по телефона. Винаги можеш да забележиш кога едно жилище е празно. Всъщност много от тези апартаменти стоят празни през цялата година. В града има достатъчно хора с пари, които могат да си позволят по две жилища. Едното за съпругата и децата, другото за любовницата или любовника, според случая — портиерът ехидно се усмихва.

— Нима жилището изобщо не е обитавано?

Портиерът още веднъж се обръща към схемата.

— Даже няма и телефон.

— Ще имате ли нещо против, ако все пак надникна горе?

— Не, разбира се. Опитайте късмета си.

Докато двамата разговарят, покрай тях минават доста хора и се отправят към някой от трите асансьора. Филип потъва в единия и заедно с още няколко души поема нагоре. Оглежда лицата около себе си, сякаш очаква някое от тях внезапно да се окаже лицето на Елен. А може би тя никога не е била в тази сграда. Изведнъж се сеща за изречението, което портиерът му каза на сбогуване:

„Опитайте късмета си.“

Същото нещо му каза и комисарят в Рио преди няколко дни. Странно. Дали е било нарочно, дали е знаел, че той няма да намери Елен тук?

Когато застава пред вратата на апартамента, вече знае, че никой няма да му отвори. И все пак е дълбоко разочарован от тишината, последвала неговото позвъняване. Продължава да звъни, обзет от необяснима ярост. Вратата на отсрещния апартамент леко се открехва и някаква млада жена го оглежда подозрително.

— Няма нужда да звъните. Там не живее никой.

— Не сте ли виждала някого да влиза тук?

— Не, никога. Никой не живее там. Можете да ми вярвате — вратата отново се затваря.

Най-накрая Филип отново се изправя пред портиера.

— Извинете, сетих се нещо. Освен мене интересувал ли се е някой друг за тези Робинсън през последните два месеца?

Портиерът се замисля.

— През последните два месеца? Наистина не мога да си спомня. Чакайте малко, може би синът ми знае. През последната седмица на август не бях тук. Синът ми ме заместваше. Но не ми е казвал нищо.

— Не можете ли да го попитате?

— Ако минете утре след 12 часа, ще мога да ви кажа със сигурност.

— Много ви благодаря. За мен е твърде важно да узная това.

Портиерът явно е измъчван от любопитство.

— Да не би полицията да търси някого?

— Не, това е лична история. Знаете ли, жена ми — как да ви обясня — ме напусна.

— Значи така — човекът кимва с разбиране.

— А случайно да имате адреса на тези Уинтърс, които са наели жилището?

— Не, в този случай не мога да ви помогна.

— На кого принадлежи цялата тази сграда?

Портиерът все още не губи търпение.

— На една голяма фирма, която притежава кой знае колко такива огромни кошери.

И сякаш е предусетил молбата му, защото написва на едно листче адреса и го подава на Филип.

— Е, до утре тогава и много благодаря.

Филип излиза на улицата. Ужасява се при мисълта да се върне в празната хотелска стая. В една огромна закусвалня хапва един сандвич без всякакъв апетит.

После търси телефонна кабина. Първата е заета. Пред втората има цяла опашка. В третата установява, че страниците от указателя, които му трябват, липсват. В следващата кабина кабелът на апарата е изтръгнат.

Мъжът на Елен се казваше Ричард. Но едва ли може да се обади на всички телефони, пред които стои името Ричард Робинсън. Избира номера на строителната фирма. Никои не се обажда. Работният ден отдавна е свършил.

Филип се разхожда по Бродуей, където вече лампите са запалени. Отбива се тук и там, пие няколко уискита и късно вечерта се прибира в хотела.

На следния ден точно в 12 е вече при портиера, който го поздравява като стар познат.

— Ето ви и вас. Знаете ли, синът ми наистина си спомни. Когато е работил тук в края на август, някой е питал за Елен Робинсън. Естествено, синът ми не е знаел нищо. Той също му е дал адреса на фирмата, на която принадлежи сградата.

— Дали този, който е питал, е бил чужденец?

— Не. Някакъв нюйоркчанин. Разбрал е по говора му.

— Мъжът стар ли е бил или млад?

— Синът ми не може да знае. Онзи се обадил по телефона.

— Значи така — Филип е разочарован. — И не си е казал името?

— Не, синът ми не спомена никакво име.

— Значи това е всичко.

— Така изглежда, господине. Не е много, нали?

Човекът изненадано поглежда банкнотата, която Филип му подава, и бързо я мушва в джоба си.

— Съжалявам, че не можах да направя нещо повече за вас.

— Направихте, каквото можахте. Довиждане.

От един уличен телефон Филип се обажда в строителната фирма и пита за адреса на Уинтърс.

— Нямаме право да даваме информация за нашите наематели.

— Но разберете, трябва да открия един човек!

— Съжалявам. Не можем да ви помогнем.

Чак сега Филип разбира, че трябва да се откаже от търсенето на Елен Робинсън. Ще трябва да преодолее по някакъв начин разочарованието си, че не я е намерил. Изпитва безкрайно облекчение, когато в бюрото на „Луфтханза“ му дават билет за полет още същия следобед. Джесика и децата се нуждаят от него и изведнъж той сякаш вече няма търпение да ги прегърне.

 

 

— Джеси!

Филип оставя книгата, върху която така и не може да се съсредоточи, и угася нощната лампа.

— Сърдиш ли ми се, Джеси? — прегръща я и взема книгата от ръцете й.

— Наистина ти се сърдя.

Филип я целува по шията, докато се опитва да свали нощницата й.

— Знаеш ли, че цяла седмица не сме спали заедно?

Копнежът по нея, по тялото й, го обзема съвсем неочаквано. Под върховете на пръстите си чувства как тя веднага реагира.

— Обичам те, Джесика. Обичам те повече от всичко.

— Зная, Фил, няма нужда да ми го казваш — тя се извръща към него, отвръща на ласките му, но в този миг на вратата на спалнята силно се почуква.

— Госпожо Клеманс!

— Да, Роза, какво има?

— Ник плаче и иска непременно да отидете при него. Опитах се да го успокоя, но напразно. Казва, че е сънувал лош сън.

— Идвам, Роза.

Джесика понечва да стане. Филип се опитва да я задържи.

— Почакай. Не е въпрос на минути. Легни при мен. Искам те. Сега!

— Не, трябва да отида при Ник. Знаеш, че снощи имаше температура.

Джесика скача от леглото. Филип също става. Бесен е.

— Дявол да го вземе, нима в тази къща дори не можеш спокойно да спиш с жена си!

Докато тя облича халата си, стой нервно грабва дрехите си.

— Излизам. Не знам кога ще се върна.

— Фил! — Джесика се опитва да го задържи. — Моля те, успокой се. Ще дам лекарство на Ник и той ще заспи.

— Не, остави ме. Трябва да изляза, иначе ще се задуша.

Докато седи до Ник, тя чува хлопването на външната врата.

 

 

Филип се разхожда по улиците, докато гневът му се уталожва. Късно през нощта, когато се връща вкъщи и тихо отваря вратата на спалнята, вижда, че Джесика се е свила в единия край на леглото, завита до брадичката. Без да пали лампата, той внимателно се съблича и ляга до нея. Усеща, че е будна.

— Спиш ли, Джесика? — прошепва в тъмнината.

— Не.

— Съжалявам — предпазливо протяга ръка към нея.

Но Джесика блъсва ръката му и рязко се изправя в леглото.

— Фил, трябва да ти кажа нещо. Не смяташ ли, че в последно време прекалено често се извиняваш? Повече не мога да те слушам.

— Джеси, аз…

— Филип, какво става с теб? След тази история в Бразилия сякаш си друг човек. Не мога да те позная. Знам, че е било ужасно. Но все някога трябва да го преодолееш. Всяка нощ бълнуваш. Понякога даже викаш, знаеш ли? А децата? Преди, когато Ник не можеше да заспи, викаше теб, а не мен. С часове седеше при него, разказваше му приказки и това бе най-важното. А сега в същата ситуация ме оставяш сама и тръгваш да се разхождаш. Или седиш в лабораторията.

Джесика дава воля на всичко, което толкова време я е измъчвало. Държи здраво ръката на Филип, сякаш иска да го накара да се опомни.

— Зная, Джесика. Дай ми още малко време.

— Колко още? Мисля, че трябва да отидеш на психиатър, преди да е станало късно.

— Твоите родители ли те посъветваха така?

— Виждаш ли как реагираш? С теб вече изобщо не може да се говори. Дори и родителите ми да са ме посъветвали, не значи, че не е правилно. Ти напълно си излязъл от равновесие — ти, който винаги си бил оптимист, уравновесен и с висок дух. Изобщо не забелязваш как се отразява всичко това на децата. За мен да не говорим.

На Джесика й е много болно, трябва да каже тези неща на Филип. Досега винаги е вярвала, че при тяхната връзка многото думи са излишни. Една дума, един жест, един поглед, това винаги им е стигало да се разбират.

Последните й думи едва се долавят. Тя се хвърля върху възглавницата и сълзи задушават гърлото й.

— Ела, Джесика!

Филип прегръща жена си, притиска я до себе си колкото се може по-силно, опитвайки се да успокои хълцането й. Не знае какво да каже, за да я утеши. Минава доста време, докато тя се успокои.

— Зная, че съм егоистка, Фил. Толкова ми е мъчно за тебе.

— Не говори така, моля те.

— Искам да те питам още нещо.

— Какво?

— Нали каза, че сега за известно време ще останеш в Хамбург.

— Да, поне още няколко седмици.

Вече разговарят спокойно, сякаш нищо не се е случило. Но и двамата чувстват напрежението, което още витае във въздуха.

— Фил, не мислиш ли, че и за двама ни би било добре да не се виждаме известно време? Искам да отида за една седмица при родителите си в Рио. Имам нужда от малко дистанция. Роза ще се грижи за децата, а и ти също ще си тук.

— Но, Джеси, Коледа наближава и тогава така или иначе всички ще отидем там.

— Твърде далече е. Не бих издържала още три месеца.

— Не смяташ ли, че достатъчно често сме разделени?

— Да, но винаги ти си този, който заминава. Аз също искам да замина някъде. Сама, без теб и децата. Можеш ли да го разбереш? Сега моментът е удобен. А ти трябва да отидеш на психиатър. Обещай ми, Филип!

— Знаеш мнението ми. В психиатрите трябва да се вярва като в добрия дядо Боже.

— Тогава им повярвай и иди. Важно е. И искам да ми кажеш, че разбираш желанието ми да замина и че това няма да те натъжи. Донякъде имам угризения на съвестта да те оставя сам точно сега.

— Няма нужда. Ти си съвсем права. Замини, щом искаш. Отсега се радвам на завръщането ти. Но мислиш ли, че ще трябва да помагам и на Ник за домашните? Страхувам се, че няма да мога да си спомня всички тези неща.

Това вече е истинският Филип. Джесика се разсмива:

— Е, щом като Ник и аз досега някак сме се справяли, ще успееш и ти.

Разговорът постепенно преминава към ежедневните проблеми, прекъсван все по-често от паузи, и накрая и двамата заспиват.