Менди Лейтън
Филип (5)

— Джеси, много ти отива така с вдигната коса.

— Наистина ли?

Джесика не се извръща към него. Той вижда в огледалото на тоалетката тъжното й лице. Филип целият трепери от вълнение. Иска му се да я дръпне и да изкрещи в лицето й: „Слушай! Направих нещо ужасно. Спах с онази побъркана Елек Робинсън. Измамих те. Но нека не мислим за това. За мен съществуваш само ти. Другото няма значение.“

И не може да го направи. Прекалено страхлив е за подобно нещо. А после — нима наистина ще е толкова силен, никога вече да не се върне в блока до Сентръл парк?

— Филип, не забравяй да дадеш на Ник сиропа за кашлица. А Крис трябва да се справи с няколко задачи по математика, които са й трудни. Имай търпение с нея.

— Какво означава това? Къде отиваш?

— Още преди няколко дни ти казах, че обещах да партнирам на Стефан на карти.

— А Роза?

— И това ти казах. Днес тя е при брат си в Бланкенезе.

— За първи път го чувам.

— Естествено. В мислите си ти не си тук. И изобщо не слушаш какво ти говоря.

— Кога ще си дойдеш?

— Късно. Не зная точно.

Филип застава зад жена си и гледа заедно с нея в огледалото. За миг погледите им се срещат, а после веднага се разделят.

— Харесва ли ти Стефан?

— Да. Знаеш много добре. И аз му харесвам.

— Разбира се, на кой ли мъж не би харесала?

— Не ме разбра. Искам да кажа, че твърде много му харесвам.

— И как разбра?

— Всяка жена може да усети тези неща. По погледа, по държанието. Ах, не знам, понякога чак се плаша.

И двамата чувстват, че разговорът изведнъж е станал сериозен.

— И от какво се плашиш?

— Не зная. Може би, че и при нас нещата ще тръгнат както при другите. Огледай се само. Кой ли брак е наред? Защо пък точно нашият трябва да бъде изключение? Понякога ми изглежда съвсем налудничаво, че цял живот трябва да спя само с един мъж, а ти само с една жена. Струва ми се, че и при нас нещата вече не са съвсем добре.

Филип не отговаря. Тръгва към вратата.

— Почакай, моля те. Защо не казваш нищо? Не искаш да говорим за това, нали? Но аз мислих много напоследък. Спомняш ли си колко често спяхме заедно преди, когато се върнеше вкъщи? Почти не пропускахме нощ. А сега?

— Джеси, има моменти, когато…

— Естествено, че има такива моменти. Но толкова дълго… Помисли си само за коледната ваканция в Рио. Дори родителите ми забелязаха, че има нещо. Толкова се надявах, че психиатърът ще ти помогне.

— Не говори така. Аз те обичам и само това има значение.

Колко празно звучи признанието му. Джесика също го забелязва и не казва нито дума. Поглежда часовника си.

— Трябва да се приготвя. Стефан ще дойде всеки момент.

Става и небрежно целува Филип.

— Това сигурно е той.

Филип излиза да посрещне Стефан.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, трябва да карам, а после да играя.

— Да ми върнеш Джесика цяла и невредима.

— Не се безпокой.

Джесика се приближава и Стефан я посреща с възхитен поглед. Филип стои до отворената външна врата, докато Стефан внимателно превежда Джесика до отсрещната страна на улицата, където е колата, хванал я под ръка. Тя се качва, без повече да се обръща назад. Залива го вълна от ревност, внезапна и толкова силна, че му се иска да хукне след колата и да върне Джесика вкъщи.

— Татко, ще ми прочетеш ли нещо? — Ник е застанал до него по пижама и с мече под мишница.

— Защо ходиш бос при тая кашлица? — Филип хваща сина си за ръка. — Ела, ще видим дали ще намерим нещо интересно — обзема го дълбоко чувство на щастие, когато притиска малкото телце към себе си.

След четири седмици, в края на март, ще трябва да мине през Ню Йорк на връщане от едно пътуване в Латинска Америка. Но няма повече да спира там. Не иска да се среща отново с Елен.

 

 

След играта Джесика и Стефан сядат с другите от компанията в клуба. Стефан вижда, че Джесика с усилие участва в общия разговор. Явно в мислите си е някъде другаде. Погледите им се срещат. Неочаквано тя се навежда към него.

— Моля те, отведи ме у дома.

— Разбира се.

Тя става веднага и взема палтото си, което предизвиква всеобщо възмущение.

— Джесика, да не би вече да си тръгваш?

Но тя не оставя да я разубедят.

— Съжалявам. Не се чувствам добре.

— Само ще я изпратя до вкъщи и веднага се връщам.

Стефан й помага да облече палтото си.

— Да се надяваме! Кой знае какво сте намислили вие двамата.

Той забелязва, че Джесика наистина се изчервява.

— Ела, хайде да вървим.

Когато вече са в колата и Стефан иска да потегли, тя хваща ръката му.

— Почакай. Всъщност не искам още да се прибирам. Но трябваше да се махна оттам. Нека отидем някъде, където ще можем да си поговорим на спокойствие. Искаш ли?

Стефан е изненадан.

— А Филип?

— Филип? Та аз съм възрастен човек. Мога сама да решавам с кого да излизам, не смяташ ли? Казах му, че ще закъснея.

— Разбира се. Но не исках…

— Ще отидем ли някъде или не?

— Ако трябва да бъда откровен, даже много искам. Накъде да карам?

— В някой ресторант, където е топло. Да пием хубаво вино и да не мислим за нищо.

Но когато вече седят пред бутилка вино, Джесика не знае как да започне разговора. И двамата са смутени. За първи път са така сами заедно някъде, където никой не ги познава.

— По-добре ли си сега, Джесика?

— Това беше само претекст. В един момент вече не можех да издържам там, с тези хора.

— Нещо те потиска, нали?

На Стефан не му е лесно да зададе този въпрос. Той би тласнал разговора в интимна посока, а точно това е решил да избегне на всяка цена. Но Джесика не му отговаря.

— Толкова лошо играх тази вечер — тя принудено се разсмива. — Изложих се, като пълна аматьорка. Но изобщо не можах да се концентрирам.

— Забелязах, че мислиш за друго. Не искам да бъда недискретен. Само…

— Какво искат да кажеш?

— Нещо не е наред. Познаваме се достатъчно добре, нали?

Джесика държи чашата си с две ръце и втренчено я гледа, сякаш се опитва да се съсредоточи върху онова, което ще каже.

— Така е, Стефан. Затова те помолих да дойдем тук. Исках да го направя още преди картите, но не намерих смелост.

— Защо ти е смелост?

— Ами, нали виждаш, друг път Филип е винаги с нас, на всички събирания. Сякаш е нещо съвсем необикновено да сме сами заедно.

— И какво те накара все пак да събереш кураж? — Стефан го изрича много нежно.

— Трябва да говоря с теб. Познаваш ни достатъчно добре е Филип. И си неутрален.

— Неутрален? В какво?

— Поне така се надявам. Познаваш Филип по-добре от мен. Именно затова. Нещо не е наред при него.

— И какво не е наред?

— Точно това се питам. Не си ли забелязал нещо необичайно напоследък?

— Честно казано, не. Но вече не се виждаме както преди.

— Да, той често пътува до Ню Йорк. Може би по тази причина.

— Вероятно. За него е полезно да поддържа контактите си с Америка. В края на март ще снимаме заедно един филм за Никарагуа.

— Той твърде много се промени, Стефан. Имам чувството, че трябва да го завържа с вериги за себе си, за да не ми се изплъзне. Ако не бях толкова сигурна, че е честен, че не може да лъже, тях да си помисля…

— Какво щеше да си помислиш?

— Страхувам се от бъдещето. Когато човек е щастлив и е съградил своя мъничък свят, изобщо не може да допусне, че всичко ще се промени само в един ден. А когато се случи, ти идва като гръм от ясно небе. Струва ти се, че просто не е възможно.

— И от какво се опасяваш?

— Че Филип е свързан с друга жена — опитва се да говори спокойно, но гласът й трепери. Стефан смаяно мълчи. — Не знаеш какво да кажеш, нали?

— Наистина не знам. Или напротив — знам съвсем сигурно — той взема ръцете й в своите. — Това е най-тъжното нещо, което съм чувал някога. Не! Не мога да повярвам! Избий си го от главата.

Стефан е толкова развълнуван, че изпива чашата си на един дъх.

— Изключено е, Джесика.

— И защо? Защо точно той да не е като другите?

— Филип? Не. Познавам го достатъчно от съвместните ни пътувания. За него съществуваш само ти. Другото е непредставимо.

— И аз мислех така. Не допусках, че подобна мисъл изобщо може да му мине през главата.

— И какво е различно сега?

— Просто не ми излиза от ума. Вече нищо не споделя с мен. Научих, например, че е искал от полицията в Рио адреса на онази американка. После отиде в Ню Йорк, сигурно за да се срещне с нея.

— Да, ходенето му в Ню Йорк тогава изненада и мен.

— Виждаш ли? И не ми каза нито дума. Непрекъснато ме отбягва. Затваря се или в лабораторията, или в кабинета си. Просто не можеш да го хванеш. Имам само подозрения, които едва се осмелявам да произнеса. Когато последния път се върна от Ню Йорк в Рио, преди Коледа, дрехите му имаха някакъв странен мирис, нещо съвсем чуждо. Трябваше да го питам. Така щеше да е най-добре. Но ме е страх. Може би изобщо не искам да науча истината. А и не мога да си представя, че той е способен на такава двойна игра. Трябва да избере — или мен, или другата. Няма друг вариант! Преживяното в Бразилия просто го съсипа. Но го осъзнах едва месеци по-късно. Намираше се в истински душевен колапс. Но защо не споделя нищо с мен? Не намирам друго обяснение, освен онова, което нямам смелост да произнеса втори път.

Джесика говори бързо и развълнувано. Сега се опитва да се успокои.

— Поръчай ми още едно — след като келнерът оставя чашите тя продължава. — И що за жена е тази? Мразела е мъжа си. Оставила е фалшив адрес в Рио. Полицията я търси. Защо? Нещо нередно ли е извършила? В какво се е забъркал Филип?

Замълчава отново. После произнася с видимо усилие:

— А нашата връзка? Нашият брак, ако мога така да се изразя… Не, не биваше да говоря с теб. Но си мислех, че бих могла.

— Защо не, Джесика?

— Точно с тебе не. Познавате се твърде добре с Филип. Приятели сте. А щом го нападам в гръб и споделям неща, които засягат само двама ни, сигурно няма да ме харесваш повече.

Говори тихо и замислено.

Преди да отговори, Стефан си поема дълбоко дъх.

— Джесика, чуваш ли се изобщо какво говориш? Да не те харесвам? Нима не си наясно с чувствата ми? Не знаеш ли какво означаваш за мен? Мечта, една прекрасна мечта, но за съжаление само мечта.

— Не говори така. Аз съм жена като всички други. Имам мъж, когото обичам, но който може би вече не ме обича. Или поне не толкова, колкото преди.

— Ако бях на негово място, щях да го направя.

Той нежно гали ръката й. Джесика приема признанието и докосването му като нещо опасно и същевременно безкрайно утешително. Знае, че трябва да каже само една дума и да отпусне ръката си в неговата, и нощта ще завърши в жилището му. Би го направила с удоволствие. А на сутринта ще каже на Филип: „Бях при Стефан.“ Но това не бива да се случва. Гледа как пръстите му галят ръката й и мълчи.

— Но… не е възможно, нали, Джесика?

— Не, не е възможно.

— И все пак искам да ти направя едно предложение. Разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам. Ако някога моите подозрения се потвърдят, мога да дойда при теб. Това ли искаше да кажеш?

— Да.

— Но още не искам да мисля за тези неща. Дори не мога да си представя, че някога ще съм способна да го направя. Много те харесвам. Дори прекалено много. Мога да отида и по-далеч. Знам го. Но бих желала в моя живот да обичам само един мъж и това е Филип.

— Благодаря ти за онова, което ми каза. Аз също желая от цялото си сърце бракът ви да остане непокътнат.

— Защо ли ти разказвам всичко това? И без друго не можеш да ни помогнеш.

— Макар че много бих искал.

Дотолкова са погълнати от разговора си, че едва сега забелязват, че са останали сами в заведението.

Келнерът търпеливо чака до бара.

После пътуват мълчаливо през нощните улици. Повече не са говорили по проблемите на Джесика и тя е доволна. Но когато спират пред къщата й, Стефан не може да я остави да си отиде просто така.

— Почакай! — тя тъкмо е понечила да отвори вратата. — Не бягай така, Джесика. Исках само да ти кажа „Лека нощ“.

Стефан взема лицето й в дланите си. Тя отвръща на погледа му. Когато се навежда да я целуне, затваря очи. Той докосва нежно устните, клепачите и челото й и я пуска.

— Лека нощ. Спи спокойно. И благодаря за доверието.

— Лека нощ.

Стефан я изчаква да влезе в къщата. После пали мотора и потегля.

 

 

— Проклета страна е тази Гватемала, не мислиш ли?

— Така е. Страхувам се, че нюйоркският продуцент ще сметне материала ни за прекалено политизиран. Но филмите за градовете на ацтеките сигурно ще се приемат добре.

Филип разхлабва колана и пали цигара. Гватемала сити изчезва под тях, един след друг се редуват кратерите на вулканите, после крайбрежната ивица и сините води на Пасифика, докато най-сетне плътен слой облаци се настанява между тях и земята.

— Нямам търпение да се срещнем с продуцента — Стефан измъква сценария и започва да го разлиства. — Наистина ли смяташ, че мога да ти помогна, Филип?

— Разбира се. След като и без това ще минем през Ню Йорк, защо да не дойдеш. Нали ти също участваш.

В Ню Йорк е студено. Филип си спомня за дните преди Коледа, когато бе толкова топло, колкото би трябвало да е сега. Един автобус ги откарва в центъра, а после вземат такси до хотела.

Случайно стаите им са една до друга. На Филип му става неприятно, въпреки че се е заклел да не прави нищо, за което Стефан не бива да узнае.

— Ще поспя малко, Филип. Уморен съм до смърт. Ще се видим ли по-късно? — Стефан е застанал до вратата на стаята, която пиколото отключва.

— Разбира се. Аз също ще полегна малко. После може да пийнем по едно и да вечеряме някъде.

— Добре. Дотогава.

Двамата влизат в стаите си. Филип взема душ и облича халата си. После ляга на леглото и се втренчва в тавана. Няма смисъл да се опитва да заспи. Знае, че няма да успее. Още по време на полета непрекъснато се питаше дали ще устои на решението си да не се вижда с Елен. От разстояние изглеждаше толкова лесно, когато беше при Джесика и децата. Но тук, в същия този град, само на няколко улици от Сентръл парк, където живее тя?

Спомня си оня следобед с нея и всичко, което се случи в спалнята й. Беше нетърпелива, жадна, позволи му да я вземе без всякакви увертюри, а после се отърси от него като от досадна вещ.

Мисълта за жена му кара гърлото му да се свие. Седмиците между Коледа и пътуването до Гватемала и за двамата бяха мъчителни. Говореха си, но без съпричастие, хладно, като двама души, които вече няма какво да си кажат. Когато тя го помолеше да се заеме с децата, той винаги измисляше някакво оправдание и се правеше на зает. Същото ставаше и когато пожелаеше да отидат на театър, на концерт или просто на вечеря. Все по-рядко вече ставаше дума за такива неща и двамата вървяха по свои собствени пътища.

Често тя взема книгата и завивките си и отива в стаята за гости, уж че иска да почете, без да го смущава. Много пъти и той прави същото.

А когато въпреки всичко се любят, го правят отчаяно — с пълното съзнание, че вече не се обичат. После мълчаливо си обръщат гръб. Филип знае, че само от него зависи да промени това положение. Понякога му се струва, че единственото нещо, което може да го излекува, е самата Елен. Трябва да я види, да спи с нея, да я разбере докрай. Да научи всичко. Може би тогава ще успее да я забрави и да се върне при Джесика. Но няма ли вече да е твърде късно?

Изведнъж го обзема нетърпение да слезе долу, да се махне от тази стая, да бъде на улицата, сред хора, които не го познават. Решително затваря прозореца и бързо се облича. Тихо открехва вратата към коридора. В никакъв случай не иска да се натъкне на Стефан. Слиза пеш по стълбите до долния етаж и там чака асансьора. После ходи по улиците, докато най-сетне се поддава на изкушението. Влиза в една телефонна кабина и избира номера на Елен. Гласът, който чува на другия край на линията обаче не е нейният.

— Да, моля.

— Обажда се Филип Клеманс. С кого разговарям?

— Жанет Хънт, камериерката.

— Мога ли да говоря с госпожа Робинсън?

— Не е вкъщи.

— Знаете ли кога ще се върне?

— Не, не знам. Може би тази вечер, може би утре заран.

— Но къде е тя?

— Не знам.

— Вижте какво, аз съм неин приятел. Ако знаете къде е, моля ви да й се обадите и да й дадете номера ми в хотела. Възможно ли е?

Разочарованието на Филип е толкова голямо, че му се иска да закрещи.

— Наистина не знам къде е. Но все пак оставете ми номера си. Ако се върне довечера, ще й го дам.

Той оставя номера си и се връща в хотела. Мисълта да отиде на вечеря със Стефан му е непоносима. Чувства се безкрайно изтощен и опустошен. Рязко почуква на вратата му.

— Ти ли си, Филип? Къде ще отидем?

— Извинявай, но вече никъде не ми се ходи. Боли ме глава и не се чувствам добре. Разходих се малко, защото не можах да заспя. Стига ми за днес.

— Разбирам. Аз ще сляза долу за малко да хапна нещо. Дългият полет и смяната на климата очевидно си казват думата. После ще прегледам бележките си. Но иначе всичко е наред при теб, нали?

— Да, не се безпокой. Сигурно съм се простудил. До утре.

— Окей. Лека нощ!

Филип се хвърля облечен на леглото. Телефонът е до него. Няма начин да не го чуе, ако позвъни. Затваря очи. Сънува, че стои пред вратата на спалнята на Елен и чука ли, чука. Събужда се, защото чукането е истинско.

— Филип, аз съм, Стефан.

Той отваря вратата.

— Извинявай, заспал съм. Какво има?

— Не зная, струва ми се, че на рецепцията са направили някаква грешка. Разменили са ни стаите. Преди малко телефонистката ми се обади и ми каза, че се е обаждала госпожа Робинсън. Помолила я да предаде, че ще си бъде вкъщи тази вечер.

— Какво? Ама че идиоти! Дяволите да ги вземат! — Филип пребледнява от гняв.

— Извинявай, не исках да бъда нетактичен.

— Няма нищо — Филип се ядосва на неовладяната си реакция. — Каза ли нещо друго?

— Не, наистина съжалявам, Филип. Всичко стана толкова бързо и не успях да им обясня, че имат грешка.

— Какво толкова е станало? — Филип се опитва да се усмихне успокояващо. — Няма никакво значение. Благодаря ти, че ми каза.

Иска му се да хлопне вратата в лицето на Стефан, но сякаш му дължи още някакво обяснение. Опитва се да омаловажи тягостната ситуация.

— Това е една наша позната. Нямам представа защо се обажда. Лека нощ, Стефан.

— Лека нощ.

Когато остава сам, Филип стои няколко минути неподвижно в средата на стаята и чака сърцето му да се успокои. „Една наша позната“ — беше казал той. Стефан сигурно вече е чувал името на Елен. Ако не от него, тогава сигурно от Джесика. Какво ли си мисли сега? После изведнъж всичко му е все едно.

Малко по-късно Стефан чува отварянето и затварянето на вратата на Филип, превъртането на ключа в ключалката и звука на асансьора.