Менди Лейтън
Филип (6)

Жанет посреща Филип и взема палтото му. Елен излиза от хола.

— Ти се върна, Филип.

— Знаеше, че ще го направя — целува я по бузата. Както винаги красотата й го замайва. Тихо добавя: — Не можеше да бъде другояче.

Тя се отдръпва.

— Днес нямам настроение. Преди няколко дни тук беше едно много мило момче.

Казва го толкова студено и жестоко, че Филип има желание да я удари през лицето.

— Защо тогава ми се обади в хотела?

— Не знам точно. Може би защото ми харесваш. И защото, щом си в Ню Йорк, би трябвало да ми се обадиш…

— Искам да спя с теб и да говоря с теб. Точно в тази последователност. Ако не може, ще си тръгна.

Елен се опитва да го задържи. Знае, че е отишла твърде далеч.

— Остави ме, Елен. Това е непоносимо.

— Филип, моля те, остани. Ако имаме време, може би една цяла нощ, ще успея да преодолея себе си. Можеш да ми покажеш как би искал да ме любиш по твоя начин.

— Сега, веднага?

Съпротивата на Филип изведнъж рухва. Тя просто е намерила верните думи. Грабва я и я целува диво и необуздано. Иска да я съблече, но съвсем бавно, иска да й покаже как един мъж започва да възбужда една студена жена.

— Не, почакай. Ще имаме цяла нощ на разположение.

Филип се сеща, че е обещал да се обади на Джесика от хотела и че утре в 9 трябва да бъде на закуска със Стефан. Но прогонва всичко това от съзнанието си, а пред него е само Елен с нейното неясно обещание. Телефонът в коридора звъни. Елен механично посяга към слушалката, после се отказва.

— Защо не се обадиш?

— Никой друг не знае този номер, освен родителите на Жанет и мис Рийд.

Изведнъж е станала много нервна. В този миг Жанет се появява на една от вратите.

— Госпожо, телефонът!

— Остави го да звъни.

— Но нали знаете, че майка ви е болна?

Жанет нетърпеливо стои до апарата.

— Добре. Но почакай. Не познаваш никаква госпожа Робинсън, разбра ли? Ако някой пита за мен, не живея тук. Измисли някакво друго име. Госпожа Смит, например. И тя пътува из Европа. От месеци.

— Елен, какво ти стана изведнъж? От кого се страхуваш?

— Вече ме пита веднъж. Не се страхувам.

— Защо не отговаряш на телефона?

— Защо ли? Нима не ти е ясно? Защото в момента не искам да разговарям с никого — целува го нежно по бузата, — освен с теб.

Казва го съвсем естествено като младо момиче, което е влюбено за първи път. Жест на интимност, който трогва Филип. Но той продължава да упорства.

— Щеше да е напълно достатъчно да се каже, че не си вкъщи. Защо никой не бива да знае къде живееш?

— Стига си ме разпитвал. Свободна съм и мога да правя, каквото си искам. Не ти дължа никакви обяснения.

— Изглежда обаче не си чак толкова свободна, колкото твърдиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Че в такъв случай не би имало нужда да се криеш.

В хола тя налива по едно питие. Филип хваща ръката й.

— Не знаеш ли, че алкохолът замайва сетивата?

— Кои сетива, Филип? Нямам такива. Аз съм студена и безчувствена.

За първи път той усеща, че се опитва да бъде искрена. Че иска да спечели доверието му. Сякаш за миг сваля маската си.

— Трябва да се настроя. Прекалено често ми се е налагало да го правя. Не го искам.

— Затова ли се опитваш да отложиш отиването в спалнята? — опитва се да се пошегува Филип. — Последния път просто изгаряше от нетърпение.

— То нямаше нищо общо с теб. Тази нощ искам да те обичам, а се страхувам, че няма да мога.

Остави това на мен — той я води към спалнята.

И после прави онова, за което толкова е мечтал: съблича я, и тя му позволява да го стори.

— Не мислиш ли, че мога и сама? — смее се Елен.

— Напротив, но аз го правя по-добре.

Филип заравя устни в гърдите й. Смъква роклята от раменете й, после ухаещото на парфюм бельо. Коленичи пред нея и милва дългите стройни бедра. Целува я навсякъде. Елен се опитва да се съпротивлява, но той я държи здраво.

— Стой мирно! Не прави нищо.

— Като мъртва съм. Не искам да го правиш — опитва се да се отскубне от ръцете му.

— Нали обеща да ми позволиш да ти покажа какво аз разбирам под любов?

— Така беше.

— Тогава легни спокойно.

Елен се подчинява. Понечва да угаси лампата.

— Остави. Искам да те гледам.

Филип бързо се съблича и ляга до нея.

— Не мисли за нищо. Само за нас двамата. Или за онази двойка в парка — целува я и я гали, отначало нежно, после все по-настойчиво.

— Харесва ли ти?

— Да, хубаво е!

Елен дълбоко си поема дъх, бавно се събужда от своето безразличие. Започва да реагира и сама да целува и милва Филип. После нетърпеливо се притиска до него.

— Почакай, Елен, имаме време.

— Не, аз нямам повече време — в гласа й има отчаяние. И тогава той вижда сълзи в очите й.

Докато обсипва лицето й с целувки, и двамата достигат до върха. Веднага след това Елен понечва да се отдръпне, но Филип я задържа.

— Остани! Остани така до мен!

Продължава да я милва.

— Добре ли беше?

— Невероятно хубаво.

— Искаш ли да опитаме още веднъж?

— Не.

— Моля те. Отпусни се, позволи ми да те галя и не мисли за нищо.

Тя наистина реагира, отново и отново.

Зазорява се, а те още лежат будни. Елен се навежда над Филип.

— Знаеш ли, че за първи път… Просто не вярвах, че подобно нещо е възможно. Ричард само вземаше от мен онова, което му беше нужно. И често беше пиян.

— Елен — Филип с мъка подбира думите си, — защо си търпяла всичко това? Що за отношения са съществували между вас? Омраза, да. Но тя не е паднала от небето. Ти си силна жена. Защо си търпяла толкова дълго?

— Не можех да го напусна. Аз…

— Говори!

— Не, остави ме! Някой път ще ти разкажа, но не сега. Целият си съсипан живот от начало до край.

— Затова ли плачеше?

— Не, просто от сантименталност.

— Имаш нужда от помощ, нали?

— Но не и от тебе, Филип. Точно от тебе не.

— А от кого друг?

— От никого.

— Защо ми нямаш доверие? Спомни си колибата край реката. Не чуваш ли шума й понякога, когато затвориш очи? Или оня вик? Преживяхме го заедно и взаимно трябва да си помогнем.

— Мълчи, Филип. Не говори за това. Говори за каквото искаш, но не и за това, моля те!

— Напротив, Елен. Точно за това трябва да говорим и ще говорим. Знаеш ли, че ходих в Рио, при комисаря?

— Какво? Защо?

— Познаваш го. Той говореше за криминален случай.

— Криминален случай? Е, и? Нали Ричард беше убит.

— Изглежда не е толкова просто.

— Комисарят намекна ли нещо?

— Не, само ми каза, че трупът е изплувал.

— Е, виждаш ли — Елен сякаш изпитва облекчение.

— Но защо комисарят се прави на толкова тайнствен? Защо не иска да ми каже нищо? Аз съм една от жертвите и имам право на обяснение. Както и ти. Никой ли не те е търсил? Посолството или бразилската полиция? Естествено, че не, след като не могат да те открият. Защо си им оставила фалшив адрес?

— Престани, Филип. Защо се измъчваш?

— Вярвах, че можеш да ми помогнеш.

— Точно тук не мога.

— Нима не сънуваш кошмари, Елен? Аз бях изпаднал в истински колапс, както се изразява жена ми. Затова ходя при психиатър. А ти? Нима всичко това отскочи от тебе — страхът, убийството?

— Престани, Филип. Престани най-сетне. Искам да спя. Достатъчно!

— Трябва да вървя.

— Върви тогава.

Когато излиза от банята, Елен го повиква от леглото.

— Ще дойдеш пак, нали?

— Вдругиден заминавам.

— Толкова скоро! Не! — обвива ръце около врата му. Безпомощен, почти отчаян жест.

— Остани още малко в Ню Йорк. Поне една седмица. После и аз ще замина.

— Къде?

— За Тексас. Ще заведа Кери при сестра си.

— Защо, Елен?

— Тя ми пречи. Не ми трябва повече тук.

— Ще се върнеш ли?

— Още не знам.

Елен отново се е отпуснала върху възглавниците. Дълго се гледат в очите. Филип не произнася нито дума. Нещо души гърлото му. Елен посяга към нощното шкафче.

— Ето, вземи ключовете, за да излезеш. Ще ми ги върнеш някога, нали?

— Да, ще ти ги върна. Лека нощ.

Навън е станало по-топло. В дърветата на Сентръл парк се събуждат първите птици. Налага му се да повърви пеш, докато намери такси, което да го откара до хотела.

 

 

— Добро утро. Спа ли добре? — Филип поздравява Стефан, който вече е седнал на масата. Но тъй като отговор не последва, разбира веднага, че нещо се е случило.

— Какво има?

— Джесика се обади.

— Кога?

— Първо преди полунощ, и после в два часа.

— Говори ли с нея?

— Да, тя пожела.

— Случило ли се е нещо?

— Не. Беше разтревожена. Обещал си й да се обадиш, когато пристигнем, но не си го направил.

И двамата са пребледнели. Стефан се опитва да говори равнодушно, но не му се удава.

— Защо, за бога, е трябвало да се обажда още веднъж посред нощ? — Филип е вбесен.

— Не знам.

— Нали си говорил с нея. Какво ти каза?

— Че просто иска да те чуе. Да се увери, че вече си се прибрал в…

— Че съм се прибрал в хотела, нали? Каза ли й, че…? — Филип се бои да намеси името в разговора.

— Какво?

— Нищо.

Филип посяга към парче хляб. Не знае дали ще може да го преглътне. В 10, само след час, започват разговорите при продуцента. Преди това трябва да се обади на Джесика. Какво да й каже? Ще я излъже, както толкова често напоследък. А полетът му? А Елен? Молбата й да остане още малко в Ню Йорк. Завива му се свят.

— Искаше да попиташ дали съм й казал нещо за госпожа Робинсън?

— Да.

— Не съм й казал — един миг двамата се гледат в очите. Филип чувства, че са го хванали. — Джесика е нещастна, Филип.

— Моля те, не се бъркай в работите ми.

— Извинявай — кръвта нахлува в лицето на Стефан. Понечва да каже нещо, но се овладява.

— Между другото — Филип вече се е успокоил, — не съм се срещал с госпожа Робинсън. Просто се разхождах из града, защото не можах да заспя.

След тази лъжа на Филип му се струва, че отново може да диша.

„До седем часа сутринта?“ — би могъл да попита Стефан, но се въздържа.

Той също не можа да заспи и чу кога Филип се върна в хотела. Двата телефонни разговора, прехвърлени по молба на Джесика в неговата стая, силно го развълнуваха. С голямо вътрешно усилие успя да премълчи всичко, свързано с госпожа Робинсън. Ако се наложеше, щеше да й го каже лично, и то само в случай, че тя пожелаеше да обсъди проблемите си с него.

„Стефан? — все още чува тъжния й глас. — След като в 2 часа не е в хотела, значи прекарва нощта някъде другаде.

— Не зная. Може би…

— Добре. Не казвай нищо повече. Вече знам какво да правя. Ще го попитам. Просто ще го попитам. А той ще трябва да ми отговори. После… — в продължение на един дълъг миг тя мълчи, — после ще трябва да направя нещо, ако не го направи той.

— Не бързай, Джесика. Моля те, почакай още малко.

— Достатъчно дълго чаках, Стефан. Вече съм на З5. Мога да започна всичко отначало. Но този път сама.“

В думите й има толкова отчаяна решителност, че Стефан изпитва чувството, че и за него самия няма да има място в живота й.

— Извинявай — Филип хвърля поглед на часовника си и припряно се надига. — Ще се обадя на Джесика. И още нещо — за секунда се запъва, — ще резервирам полета си отново. Няма да се върна утре с теб, а… е, сам не зная още кога. Сигурно след една седмица. Тогава ще се заемем с филмите.

Опитва се да вмъкне репликата за отложения полет като нещо незначително. Стефан не казва нищо.

— Добре. Докато те чакам, ще прегледам вестника. Дано те свържат по-скоро.

Свързват ги толкова бързо, че Филип още не е успял да измисли какво да каже. Знае само, че тя чака обаждането му, и че е длъжен да намери някакво оправдание.

— Джесика, аз съм, Филип.

— Да — не казва нищо друго. Чака неговото обяснение.

— Съжалявам, че забравих да ти се обадя. А нощес не бях тук. Не можах да заспя. Върнах се в хотела малко след като си се обадила.

— Но защо не ми позвъни?

— Не зная. Бях уморен. Всичко наред ли е при вас? Децата добре ли са? А ти?

Джесика усеща прекалено ясно неговата неискреност.

— Какво означават тези въпроси, Филип? Наистина ли те интересува как съм? Утре искам да ти задам един въпрос, на който трябва да ми дадеш отговор. Но искам да те гледам в очите. Ще си дойдеш ли утре?

— Трябва да ти кажа нещо, Джесика. Ужасно съжалявам. Стефан ще се върне утре, но аз няма да мога. Зная, че си разочарована. Но те моля да ме разбереш. Имам още работа с продуцента. Ще са ми нужни няколко дни.

Филип чака отговора й.

— Джесика, чуваш ли ме? — долавя ясно дишането й. После телефонът се затваря.

Сърцето му бие като чук, докато разговаря със служителя от бюрото на „Луфтханза“.

— Да, бих искал да анулирам полета си за утре.

Направил е още една фатална крачка.

 

 

— Къде отиваш мамо?

— До летището Крис. Ще се върна късно.

— Но, мамо, и аз ще дойда да посрещна татко!

Сега вече трябва да каже на децата, че Филип няма да си дойде. Коства й невероятно усилие.

— Крис, татко няма да пристигне тази вечер. Има още работа в Ню Йорк. Може би ще си дойде другата седмица.

— Роза, ще се погрижите децата да си легнат навреме, нали, особено Ник. Трябва да се срещна с един колега на мъжа ми.

Джесика се е научила да се владее. Иначе толкова изразителното й лице сега е съвсем непроницаемо. Роза естествено от доста време е забелязала, че Джесика е нещастна, но никога не би се осмелила да спомене и дума. А и Джесика, която обикновено споделя с Роза какво ли не, напоследък почти не разговаря с нея. Трудно й е дори да се занимава с децата.

Ник излиза от детската стая и възмутено застава пред майка си.

— Не бива да ходиш. Щом като татко не си идва, не бива да ходиш. Ти ни обеща, че днес татко ще си дойде. А не е вярно. Нали сама казваш, че човек винаги трябва да си спазва обещанията.

— Деца, след като баща ви днес не може да си дойде, аз не мога да променя това. Той сам е решил така, нали? Сигурно в Ню Йорк има важна работа — думите й са изпълнени с горчивина. — Бъдете послушни и си легнете, когато Роза ви каже. Тя ще ти прочете нещо, Ник, нали, Роза? — навежда се над момченцето и нежно го целува.

— Разбира се. Бъдете спокойна. Ние с Ник винаги чудесно сме се разбирали — казва ободрително Роза.

— Искам татко да си дойде — тропа с крака Ник по пода. Не могат да го успокоят толкова лесно.

— Ще се погрижа за децата. Можете да разчитате на мен, госпожо Клеманс.

В изречението има толкова съчувствие, че Джесика едва успява да скрие сълзите си, които непрекъснато напират в очите й след телефонния разговор с Филип. Когато излиза в коридора, Кристина идва след нея. Опитва се да прегърне майка си, но тя извръща лице, за да не видят разплаканите й очи.

— Мамо, какво има? Да не се е случило нещо с татко?

— Не зная, Крис. Но не се безпокой.

— Мамо! — гласът на дъщеря й е пълен с упрек. Иска да каже на майка си, че вече е достатъчно голяма и тя не бива да крие нищо от нея. Но когато вижда лицето й, замълчава.

— Всичко е наред, мъничката ми — Джесика се опитва да се усмихне. — Ти си моята голяма и умна дъщеря. Сега не мога да говоря за това, но някой път ще го направя. Лягай да спиш. Лека нощ.

В колата, когато най-сетне е сама, сълзите рукват от очите й.

Още от вчера знае, че днес Филип няма да се върне, въпреки че го е предчувствала, отначало просто не може да повярва. Първо я обзема гняв, после омраза, а накрая пълно отчаяние.

Пристига навреме на летището и успява да приведе в ред подпухналото си лице.

Стефан Бранднер, който не я е очаквал, минава съвсем близо до нея, без да я забележи. Хваща го за рамото и той изненадано се обръща.

— Джесика! Ти тук! Не може да бъде! Филип не ти ли каза, че остава в Ню Йорк?

— Напротив, каза ми. Тук съм, за да те посрещна. Знаеш ли — усмивката на Джесика е толкова измъчена, че му причинява болка, — просто трябваше да посрещна някого. След като Филип го няма, значи трябва да го заместя…

— Джесика! — Стефан импулсивно хвърля куфара си на земята и я привлича към себе си. Известно време стоят така, без да си кажат нито дума.

— Ще дойдеш ли с мен? — устните му докосват косите й, а гласът му звучи приглушено.

— Да, ще дойда. Но не очаквай нищо. Толкова съм нещастна.

Учудва се, че говори толкова спокойно и успява да не избухне в сълзи. Поглеждат се, изпълнени с разбиране един към друг.

— Колата ти тук ли е?

— Не, от четири седмици е в ремонт.

— Цели четири седмици. А сега Филип ще ги направи пет и кой знае кога ще се върне.

Стефан не знае какво да каже. Мълчаливо тръгват към колата на Джесика.

Той естествено разбира защо тя дойде да го посрещне. Не за да прекара нощта с него. В момента е прекалено нещастна. Не бива да се заблуждава. Дойде, за да научи нещо за Филип. Нещо, което би могло да обясни поведението му. Без да иска, изведнъж се оказва в ролята на шпионин. Но обича Джесика и ще й каже всичко, каквото знае. Длъжен е да го направи.

Никой от двамата няма смелост пръв да заговори по тази тягостна тема.

— Никога ли не те чакат на летището, Стефан? — Джесика повече не може да понесе мълчанието помежду им.

— Напротив, често ме чакат. Нали знаеш, че много обичам жените — разсмива се Стефан.

— Но в момента нямаш приятелка?

— Не. Миналата година щях да се женя. Но цялата история се провали.

— Не знаех нищо.

— Твърде кратко беше. Скъсахме заради проклетата ми професия. Кое разумно момиче ще приеме подобно нещо?

— Аз, Стефан. Аз го приемам. Или поне го направих, защото обичах Филип — ето че заговориха по болния въпрос. — Наистина го обичах. Направих всичко, което можах. Когато отсъстваше, се опитвах напълно да го заместя при децата. Защо? Защото знаех, че ще се върне и отново ще се обичаме. Но вече стана непоносимо. Децата имат нужда от баща. Все още не мога да си представя как ще живея без него, а ще ми се наложи. Но децата! Те го обичат, даже го обожават. И това не може да се промени за един ден.

— Не отиваш ли твърде далече?

— Наистина ли го мислиш? Тогава ми кажи. Ще ти бъда много благодарна. Кажи ми какво се случи в Ню Йорк. Трябва да знам.

Междувременно са стигнали пред къщата, където е малкото жилище на Стефан. Събличат палтата си и влизат в кухнята. Докато той прави чай, Джесика се опитва да подреди съдовете върху един поднос, но движенията й са напълно машинални.

Върти чашите в ръцете си и не знае какво да прави с тях. Най-сетне се отказва, изправя се и започва да говори:

— Филип е прекарал нощта с другата. С госпожа Робинсън, нали? И се е върнал в хотела едва в 2 часа през нощта.

Стефан мълчи. Всяка дума би прозвучала фалшиво. Всъщност той не знае нищо със сигурност.

— Кажи нещо, Стефан? Какво се случи?

— Джесика, разбери, имам само предположения.

— И какви са тези предположения?

Влизат с подноса в дневната и той й разказва за привидната умора на Филип и че после е излязъл сам. Казва й за обаждането на госпожа Робинсън, което му е било предадено погрешно, и че Филип се е върнал в хотела чак сутринта.

— А кога реши да анулира полета си?

— След закуската.

— Значи, след нощта при нея и преди или след разговора с мен, в който изрече толкова лъжи.

— Но, Джесика, всичко това може да няма никакво значение. Възможно е да се е случило нещо, което ние изобщо не знаем — Стефан се опитва да я успокои с доводи, в които той сам не вярва.

— Какво чак толкова лошо би могло да се случи, че да не може да го сподели с мен? Ако наистина има друга жена и той я обича, не може да не знае, че ако науча, между нас всичко е свършено. Затова той, който иначе е решителен човек, не е посмял да ми го каже.

Без изобщо да забележи, Джесика сипва няколко лъжици захар в чая си.

— Какво ще правиш?

— Не зная. Зная само, че ще ми е нужна много смелост.

— Толкова съжалявам — Стефан нежно обгръща раменете й.

— Не искам да ме съжаляваш — тя оставя чашата на масата и съвсем неочаквано слага глава на рамото му.

Седят така няколко минути, докато той започва да я гали с устни по шията, по бузите, по клепачите. После търси устните й, нежно, питащо. Тя отговаря много сдържано на целувката му, после, сякаш изненадана от собствената си реакция, рязко се освобождава и става.

— Не, не така. Толкова много се нуждая от любов, Стефан. Не бива да злоупотребявам. Много те харесвам. Твърде много. Затова днес няма да бъде истинско. Ще остане горчив вкус и у двама ни. Ако някой ден дойда при теб, повярвай ми, че ще бъде наистина. Мога ли да го направя?

Стефан също става. Опитва се да я задържи.

— Моля те, ела!

— Не днес. Трябва да съм сигурна. Когато Филип си дойде и ме погледне в очите, ще го питам. Зная, че ще ми каже истината. И тогава наистина ще дойда и ще остана при тебе. Можеш ли да ме разбереш? Преди окончателно да променя живота си, искам да разговарям насаме с него.

— Та кой не би те разбрал, Джесика.

— Трябва да вървя.

— Ще те изпратя.

Стефан стои на поройния дъжд и гледа след колата й.

„Сигурно някой ден ще дойде — мисли си той, — но винаги ще си остане жената на Филип.“