Менди Лейтън
Филип (2)

— Здравейте, ето ви най-сетне.

Филип става, за да посрещне Елен Робинсън във фоайето на хотела, където я е чакал доста време.

Появата й го кара да чувства безкрайно облекчение.

— Знаете ли, госпожо Робинсън, за първи път ви виждам в рокля. Джинсите също ви стоят добре, но роклята… — какво говори? Какво трябва да означава това? Нима му е до шеги и комплименти?

Опита се да поспи. Но само затвори очи и пронизителните викове на уличните вестникопродавци се сляха с предсмъртния вик на господин Робинсън, а шумът от трафика по улиците на Рио — с бученето на онази река. Не може просто така да се отърси от преживяното през последните дни, а и при тази жена нещата едва ли са по-различни.

— Искате ли да вечеряме? Тук готвят добре. Аз лично съм гладен. Сутринта хапнах набързо и оттогава не съм ял нищо.

— И при мене е така. Исках само да спя. Поне се опитах.

— И вие ли? Не е чудно след всичко, което се случи. Ще мине време, докато го забравим.

По време на вечерята разменят неангажиращи фрази за пътувания, за времето, за Бразилия — като хора, които току-що са се запознали и знаят, че съвсем скоро ще се разделят.

Преди три дни тя е преживяла убийството на мъжа си. И каквито и да са били отношенията й с него, не може да не я е засегнало. А сега седи тук, безупречно гримирана, спокойна, овладяна и говори за времето в Рио.

За Филип става все по-трудно да насочи повърхностния разговор в друга посока.

Когато й подава цигарите, забелязва, че ръката й трепери. Вдига поглед от треперещата ръка и среща очите й. За първи път помежду им проблясва някаква искра.

„Ето че има нерви! — мисли си Филип. — А може би и чувства.“

В момента за него няма нищо по-важно от това да узнае дали е така. Но когато й поднася огъня и се вглежда в лицето й, се изплашва от сълзите в очите й.

— Извинете. Веднага ще ми мине.

Казва го съвсем спокойно, макар той да усеща, че за първи път от толкова дни тя е на път да изпусне нервите си.

Филип не смее да помръдне. Да й каже ли нещо утешително? Нито една дума не му се струва уместна. Чака тя сама отново да започне разговора. Това става по-бързо, отколкото е предполагал, и гласът й е също тъй безстрастен, както и преди.

— Господин Клеманс, какво всъщност искате да узнаете от мен?

— Мисля, че за нас би било по-добре да не погребваме случилото се в себе си, а да говорим за него. Също така искам да ви кажа, че съжалявам за онова, което стана с мъжа ви.

— Не го правете тази вечер, господин Клеманс. Не ми изказвайте съболезнованията си. Нищо не би било по-неуместно.

В гласа й сега има известна възбуда.

— Мислех, че тогава, в колибата, сте разбрали…

— Да, разбира се, че мислех за това.

— Естествено. И сега ми казвате в очите, че ме съжалявате — тя отново се колебае. — Изнасилвали ли сте някога жена си?

Въпросът е толкова неочакван, че Филип се стряска.

— Да изнасиля жена си? Честно казано, за нас няма нищо по-хубаво от това да спим заедно.

— Така и трябва да бъде. А аз? Аз мразех мъжа си. От самото начало на брака ни. Мразя го и сега. Постепенно трябва да свикна, че вече не е необходимо. Можете ли да ме разберете? Едва ли. Във вашия свят всичко е наред. Вие с удоволствие спите с жена си, може би дори я обичате.

Тонът на Елен Робинсън е станал саркастичен и режещ.

Защо трябваше да й казва за Джесика и за него? Та то засяга само тях двамата. Но след като иска да научи що за човек е тази Елен Робинсън, ще трябва и той да пожертва нещо.

— Искам да ви кажа нещо, господин Клеманс. Ако преди малко се разплаках, то беше от радост, че вече не трябва да мразя. Радостни сълзи, че тази нощ ще бъда сама. Сама! Без мъжа до себе си, който винаги иска само едно, само едно! От първия миг на нашия брак до последния.

Като че ли нещо се отприщва в нея. Филип е шокиран. Чак толкова не е искал да знае. През целия разговор пред очите му стои картината на голото и тяло в колибата, на нейното чисто, безупречно тяло.

— Но защо тогава…

— Искате да знаете защо изобщо съм се омъжила? Този въпрос се натрапва, естествено. Защото аз… мъжът ми… Не! Достатъчно! Не искам повече да говоря. И без друго казах много излишни неща. Какво общо имате вие?

— Моля ви! Ако искате да говорите, просто си представете, че ме няма. Та ние почти не се познаваме.

— Не, извинете, няма смисъл да се връщаме към всичко това. Изтощението, алкохола — наистина ми дойде твърде много. Забравете всичко. Разкажете ми нещо за себе си.

— Какво да ви разкажа? В моя свят всичко е наред, както сама казахте. А тези подредени светове обикновено са скучни за външни наблюдатели.

— Колко често съм си мечтала моят живот също да бъде подреден и скучен.

Тя върти празната чаша в дългите си пръсти.

— Разкажете ми все пак нещо, госпожо Робинсън!

Но всъщност той съвсем не иска да слуша нейния разказ. Вече чу достатъчно. Започва да съжалява, че я помоли за тази среща. Тя сякаш отгатва мислите му.

— Не, стига. Да свършваме. Не се вживявайте в ролята на пастор, който се грижи за душата ми. На принципа: Имате ли проблеми? Тогава ни пишете. Нашият духовен пастир доктор Клеманс ще ви отговори. Не, това не е за мен.

При последните думи тя става.

— Но, госпожо Робинсън, та ние почти не разговаряхме!

— Няма за какво да говорим повече. Свършена съм. Не мога повече. Моля, извинете ме.

— Мога ли да ви изпратя?

— В никакъв случай. Ще взема такси.

— Такситата са на ъгъла. Ще ви придружа.

Дотам има само няколко крачки. Елен Робинсън бързо се качва в първата кола. Изведнъж Филип отново се сеща, че все още не знае дали тя има приятели, родители, деца и дали може да се смее истински. Забравил е също да й даде своята визитна картичка, в случай че тя реши да го потърси. Първият му импулс е да хукне след отдалечаващата се кола. Прави няколко крачки, после спира. Така е по-добре. Не иска повече да вижда тази жена. А ако трябва да е съвсем честен към себе си, ще признае: в никакъв случай не бива да я вижда повече.

Пресича широката авенида, която отделя града от морето, и хуква по мекия пясък към водата. Океанът е застинал пред него в пълно спокойствие, само леките вълни на прилива докосват мокрия пясък и краката му. Не иска нищо друго, освен да прегърне Джесика и да притисне до себе си топлото й голо тяло. Но знае, че още ще трябва да чака. Дълго гледа към тъмната вода, докато умората го надвива. Тръгва обратно, към морето от светлини, където го очаква една празна хотелска стая.

 

 

В момента, когато Филип се появява на летището и Джесика вижда лицето му, тя неволно се изплашва. Случилото се там, в бразилската джунгла, очевидно е било по-сериозно, отколкото е предполагала. Докато децата нетърпеливо подскачат около баща си, тя усеща как силните му ръце я обгръщат. Нейният Фил отново е при нея. Усеща, че сърцето й прелива от щастие. Децата увисват на врата му, а Ник задава своя традиционен при всяко посрещане въпрос:

— Какво ни носиш, татко?

Филип се сепва. Сякаш едва сега, при вида на семейството си, успява да се събуди от някакъв кошмар.

— Ужасно съжалявам, деца. Но забравих — поглежда безпомощно Джесика и децата.

— Какво? Наистина ли нищо не си ни донесъл? — Ник не се и опитва да скрие разочарованието си, а Кристина само стои мълчаливо и се вглежда в баща си.

Никога не се е случвало да не ни донесе нещо — мисли тя. Винаги им е подарявал особени и интересни неща — малка златна жабка или пък украсен костен гребен.

Донякъде ги утешават следващите му думи:

— Знаете ли какво? Утре ще се разходим из града и всеки може да си избере каквото пожелае.

Докато Джесика кара колата в топлата лятна нощ към къщи, децата превземат разговора. Имат да разказват толкова много и се надвикват взаимно. От време на време тя хвърля мълчалив поглед към Филип. В него има нещо променено, макар че не може да определи какво точно. Само веднъж за секунда улавя погледа му — странен, изпитателен поглед, сякаш я вижда за първи път.

Децата млъкват за момент. Джесика тихо го пита:

— Много ли беше лошо? — а когато вече си мисли, че не я е чул, идва и неговият отговор:

— Да, много лошо.

— Какво беше много лошо, татко? — долита от задната седалка тихият глас на Кристина. Николас е заспал изведнъж, уморен от многото емоции.

— Моля те, Крис, днес не искам да говоря за това. Просто трябва да се наспя, разбираш ли?

— Знаеш ли, татко, колко се тревожеше мама, когато не й се обади? Ужасно се страхуваше, нали, мамо?

— Зная, Крис.

Докато казва това, Филип леко придърпва нагоре лятната й рокля и слага топлата си ръка на голото бедро. Жест, който моли за извинение и в същото време е пълен с обещания.

Когато стигат вкъщи, той внася на ръце спящия Ник и го предава на Роза, която слага децата да спят.

 

 

Веднага щом вратата на спалнята се затваря зад тях, се хвърлят нетърпеливо в прегръдките си.

— Фил, толкова ми липсваше! Този път беше така дълго.

— Джесика! — Филип отмества къдриците от челото й и сериозно я поглежда в очите. — Прости ми, но вината не е моя. Знаеш много добре. Беше ужасно. И толкова безсмислено. Беше…

Филип млъква.

— Какво! Разкажи ми, моля те!

— Не, не сега. Може би по-късно. Имаме достатъчно време.

„После — мисли си тя, после, когато лежим един до друг спокойни и отпуснати, ще ми разкаже.“

Обикновено след завръщането му от дълги пътувания разменят първите новини, още докато той е под душа. Но днес Филип мълчи. Докато се изтрива с хавлията в спалнята, Джесика го оглежда отгоре до долу. Изминали са почти четири седмици, откак го изпрати на летището. Колко е отслабнал!

— Ще ми помогнеш ли да се съблека, Фил?

Харесва й той да я съблича и когато е там, никога не го прави сама. Филип внимателно разтваря първите две копчета на блузата й, пръстите му сякаш случайно докосват пълните й гърди. Устните им се срещат в първата жадна целувка. И като че ли това докосване срива всички задръжки. С резки движения той смъква дрехите й, последното копче на блузата изхвърчава, ципът на полата едва не се скъсва.

— Полека, Фил, цялата нощ е наша.

— Прости ми, не мога да чакам повече.

За Джесика Филип е първият и единствен мъж и най-добрият любовник, който може да си представи. Той я научи да отлага до последно върховния момент, до мига, в който и двамата започнат да горят като в огън. Но сега й се струва, че вкъщи се е върнал някакъв непознат.

— Джесика, ела бързо! Легни при мен!

Дори не я гали, тя също е нетърпелива, удоволствието ги пронизва само след миг. За няколко секунди грижите и самотата на Джесика, страховете и скритите копнежи на Филип от последните дни се сливат в някакъв общ вихър.

Веднага след това Филип се обръща настрана.

Джесика още не може да се успокои. Иска й се да се любят цяла нощ.

— Прегърни ме, Фил.

Извръща се към него и не може да повярва.

Той е заспал дълбоко. Джесика се изплашва. Навежда се над него и се опитва да различи лицето му в полумрака. Той тихо простенва в съня си. Предпазливо го загръща с одеялото. Нещо не е наред. Защо е толкова изтощен? Имал е една нощ в Рио да си отспи, а също и в самолета. И при най-изморителните си пътувания винаги бе успявал да се отърси от умората още щом пристигне вкъщи при нея. Той е жилав и издръжлив. Но Джесика се бои, че това не е физическа умора. От момента, когато го видя на летището, досега, когато се обърна настрана, сякаш отсъстваше духом. Отговаряше и реагираше, и все пак като че ли не бе тук…

За първи път в брачния си живот Джесика се чувства изоставена. Лежи по гръб и втренчено гледа в тавана. По слепоочията й се стичат сълзи и падат върху възглавницата.

— Не! Недей! Не стреляйте!

Тя се сепва от полудрямката.

Филип бълнува и това е най-тревожното през този ден. Седнал е в леглото, а когато Джесика щраква нощната лампа, гледа диво наоколо.

— Какво става, Филип? Кошмари ли имаш? Събуди се!

Гледа я така, сякаш я вижда за първи път.

— Остави ме на мира. Какво искаш? Остави ме, моля те!

Отдръпва се от нея и се отпуска върху възглавниците. Тя вече е съвсем будна. Притиска се до него, както е още гола, обгръща го с ръце. Иска й се да го утеши, както майка болното си дете, да го предпази от цялото зло на света.

— Елен! Махни се! Не искам!

— Фил, аз съм, Джесика! Ти сънуваш — този път рязко го разтърсва, той най-сетне се пробужда и протяга ръце към нея, търсейки помощ.

— Ти ли си, Джеси? Какво стана? Къде съм?

— Успокой се. У дома сме. Всичко е наред. Заспивай.

Иска й се да го приласкае в съня му. Най-сетне на зазоряване двамата заспиват, здраво прегърнати.

Утрото отдавна е отминало, когато Филип се събужда. Предпазливо се освобождава от ръцете на Джесика. В къщата е тихо. Какво се случи вчера? Едва успява да си спомни, че Джесика и той се любиха. Спомня си само кошмарите, винаги едни и същи. Появиха се още в хотела в Рио, после в самолета, а сега и тази нощ. Веднага щом заспи и действителността се отдръпне от него, чува смъртния вик на господин Робинсън. Вижда мъжете с автоматите и голото бяло тяло на Елен Робинсън. Картините и лицата непрестанно се сливат едно с друго. Понякога той е този, който се бори със смъртта и вика. Понякога господин Робинсън го заплашва с пистолет. Понякога той самият иска да се нахвърли върху Елен Робинсън. А после вижда голата Джесика, която лежи там и го гледа с очи, пълни с омраза.

Чувства се безкрайно изтощен, душевно и физически. Става му все по-ясно, че там, в колибата край реката, е изживял тежък шок. Втренчва се в отворения прозорец, пред който вятърът издува пердетата. Не забелязва, че Джесика се е събудила и го наблюдава отстрани.

— Фил, коя е Елен?

Дъхът му спира.

— Елен, откъде ти хрумна?

— Тази нощ бълнуваше и спомена това име.

Филип не бърза с отговора.

— Да не е американката, чийто мъж е бил застрелян?

— Да, тя е. Но колко странно, никога не съм я наричал на име.

— Какъв ужас е било това със съпруга й.

— Знаеш ли, Джеси, тя мразеше мъжа си, страхотно го мразеше. Той наистина не беше особено симпатичен. Избухлив, високомерен, дебелокож, непрекъснато се фукаше с парите си и какво ли не още. И все пак беше човек, а те го убиха ей така, без никаква видима причина. Почти на шега. Както се застрелва заек.

— Но тази Елен, след като толкова го е мразела, сега сигурно се чувства облекчена, не мислиш ли?

— Може и така да е.

— Сякаш си съвсем сигурен.

— Самата тя ми го каза. Не ми позволи дори да й изкажа съболезнованията си.

— Що за човек е тя?

— Не зная.

— Но нали толкова време сте били заедно. Не си ли говорихте?

— Съвсем малко. По време на пътуването и в колибата почти не. В Рио я поканих на вечеря, но и тогава сякаш не се стигна до истински разговор. Не мога да ти кажа що за човек е. Много затворена, сякаш се страхува да не издаде нещо за себе си. И студена като камък. Всъщност единственото, което зная за нея, е, че е мразела мъжа си. Това тя не можа да премълчи, макар сигурно да съжалява, че ми го каза.

— На колко е години? Добре ли изглежда тази Елен?

— Някъде около тридесетте.

— Толкова млада! А хубава ли е? — повтаря въпроса си Джесика.

— Не. Едва ли би могло да се каже.

Филип лъже. И сам не знае защо.

Постепенно той ще разкаже всичко на Джесика за онази ужасна седмица, само не и за онази сцена в колибата. За нея не би могъл да говори дори с жена си.

Чуват отваряне на врати и шляпане на боси крака. Едва успяват да наметнат халатите си и децата се появяват, все още по пижами. След малко всички лежат заедно в голямото семейно легло и животът им изглежда щастлив както всякога.

 

 

— Радвам се да те видя, Филип!

Мария Оливейра темпераментно прегръща зет си. После леко го отдалечава от себе си и загрижено се вглежда в лицето му.

— Но какво става с теб? Не изглеждаш много добре. Да не си болен?

— Не, мамо. Може би само преуморен. Имах доста работа напоследък — в очите му се чете познатата сърдечност. — По-късно ще говорим за това. Как са татко и Нико? А ти самата наистина изглеждаш блестящо.

— Добре сме. Само дето татко изобщо не може да си позволи никаква почивка. А Нико живее малко прекалено бурно за нашия консервативен вкус.

Мария тихо прошепва последните думи, защото Нико вече се е надигнал от шезлонга и идва да поздрави зет си.

— Мама пак ли се оплаква от мене? — той закачливо я потупва по бузата. — Смяташ, че не мисля за нищо друго, освен за момичета и тенис. А защо не споменеш и че готвя дипломната си работа?

— Ще говорим за нея, когато я защитиш, синко.

Пристига и Карлос Оливейра. Двамата мъже се прегръщат.

— Защо не доведе Джеси и децата? Не сме ги виждали от Коледа.

— Знаеш ли, днес е първият учебен ден на Ник и Джесика, естествено, трябва да го придружи. Нищо друго не би могло да й попречи да дойде.

— Но по Коледа отново ще бъдете тук, нали?

— Разбира се, татко, знаеш много добре. Не би имало нищо по-добро за Джесика и децата.

Една от камериерките застила масата в градината под палмите. В Рио е пролет и във въздуха витае предчувствие за идващите горещини. Филип и семейство Оливейра взимат своя аперитив на крак, докато гледат към зелените хълмове, обгърнали залива на Рио като полумесец.

— Прекрасно е тук — Филип дълбоко въздъхва.

Това е не само домът на Джесика, а и неговият втори дом. Собствените му родители отдавна вече не са живи, но Оливейра наистина го приеха като син. Филип все още съвсем точно си спомня първия път, когато прекрачи прага на тази прекрасна къща с райска градина. Тогава Джесика, с която се бе запознал седмица по-рано на един семинар в университета, го представи на родителите си. Не им се сърдеше, че го приеха с голямо недоверие. Тяхната обожавана Джесика бе довела вкъщи някакъв немец, когото познаваше само от три-четири дни. В Южна Америка, и особено в техните кръгове, да доведе момиче мъж вкъщи означаваше нещо сериозно. Скоро обявиха годежа си. Бе тъкмо моментът, когато той се опитваше да съчетае завършилото следване по журналистика с жаждата си за приключения и желанието да се утвърди в професията си. Току-що бе продал първия си филм. Ценеше високо факта, че в необичайната ситуация те проявиха великодушие и не се опитаха да му пречат. С времето помежду им се настаниха взаимното уважение и доверието.

Мария се обръща отново към него:

— Трябва да ти кажа нещо, Филип. Джесика е много разтревожена за теб. Преди няколко дни ни се обади.

— Знам. Но мисля, че не мога да говоря за това с нея, защото самият аз не съм наясно. Не знам защо сега споделям с вас тези неща. Истината е, че още не съм се освободил от онази ужасна история през юли, когато застреляха американеца. Никога не съм предполагал, че подобно нещо може да ми се случи. Но щом и вие го виждате… — той се усмихва смутено.

— Би трябвало да се посъветваш с психиатър — в гласа на Карлос има настойчивост.

— Не вярвам много на психиатрите.

— Не е нужно да вярваш. Но дни наред са те държали затворен. Станал си свидетел на убийство. Не е за чудене, че съпротивителните ти сили са се изчерпили.

— Сигурно си прав, татко.

— Междувременно научи ли нещо ново по въпроса?

— Подписах няколко формуляра. В американското посолство ми задаваха рутинни въпроси. Но нещо ново? Не. А и защо ли? Няма нищо ново.

— Опитвал ли си да събереш някакви сведения?

— Не, тази история вече не ме интересува.

— Но случаят не е приключен. Искаш ли аз да поразпитам? Знаеш, че ако поискам, мога да науча доста неща.

— Не, остави това, татко. Не си струва. И какво искаш да узнаеш? Би ли имало някакъв смисъл? Аз също мога да отида и да се поинтересувам. Всичко беше някакъв абсурд. Жив съм и не желая да научавам нищо повече. И ви обещавам, че ще се погрижа за себе си. Вече съм по-добре. А ти, татко, моля те, не предприемай нищо. Това е само моя работа — последното Филип изрича нетърпеливо, почти рязко.

— Естествено, разбирам. Щом не желаеш…

Филип не би понесъл продължението на този разговор.

— Да поплуваме ли малко в басейна, татко, преди да съм тръгнал?

— Разбира се, и ако мама се оттегли за своята сиеста^[1], можеш спокойно да свалиш и плувките си.

— Да не би да смяташ, че освен теб не съм виждала друг гол мъж, Карлос? — с тези думи Мария се оттегля в прохладата на къщата за обичайната си обедна почивка.

 

 

Все още е горещо, когато Филип слиза надолу с едно такси и спира пред полицейското управление, където го разпитваха преди два месеца.

— Мога ли да говоря с комисар Мартинес?

Има късмет. Полицаят на входа веднага го завежда в кабинета на комисаря. Той бодро му подава дебелата си ръка.

— Не мога да си спомня името ви?

— Филип Клеманс. През юли бях замесен в онази история с убийството на американеца. Сигурно си спомняте.

— Разбира се. Сядайте. Какво мога да направя за вас?

Изведнъж смут обзема Филип и той не знае как да започне. Всичко неочаквано е станало съвсем действително. Невероятната му умора тогава, поради която възприемаше нещата около себе си като през някаква мъгла. Елен Робинсън, която седеше в коридора. Къде ли е тя днес?

— Бих искал да узная дали междувременно сте научили нещо?

— Работим по случая. Това е всичко, господин Клеманс.

Филип ясно забелязва резервираността на комисаря и му е трудно да си я обясни.

— И все пак сигурно сте открили нещо.

— Не е чак толкова сигурно. А може и нищо да не сме открили. Както ви казах, случаят още не е приключен. Не ви ли е достатъчно?

Филип се опитва да овладее надигащия се в него гняв, защото знае, че в противен случай няма да научи нищо.

— Не, честно казано, не ми е достатъчно. Всъщност откакто последния път седях тук, на този стол, не съм чул нищо повече от вас. Задавам си много въпроси. Не знам дали имам право на отговор. Но само тук бих могъл да го получа.

— Право на отговор? Ето какво, приятелю — комисарят се усмихва съчувствено на настоятелната му молба, — онова, което мога да ви кажа, е, че в случая вашата роля е съвсем второстепенна. Но вие и сам го знаете.

— И кой играе главната роля?

— За десети път ви казвам, че сега обработваме случая. Когато всичко приключи, ще ви информирам.

Ще бъде смешно да разказва на този човек за кошмарите си, за да спечели съчувствието му.

— Е, щом е така… Но се надявах, че ще можете да ми помогнете.

Комисарят свива рамене.

— Съжалявам.

— Можете ли поне да ми кажете дали откриха трупа?

За момент комисарят се колебае.

— За ваше успокоение, тялото изплува още на следващия ден.

— Но защо не ми го казахте? Нали обещахте да ме държите в течение?

Филип става все по-нервен. Страхува се, че няма да научи адреса на Елен Робинсън.

Комисарят отново свива рамене.

— Не може да не сте знаели колко важно е това за мене?

— Е, стават и такива фалове.

— А защо вестниците не го съобщиха?

— Ама че въпроси задавате! Откъде да знам?

— Наистина не разбирам защо забулвате случая в толкова тайнственост. Господин Робинсън бе застрелян от един бандит. Това потвърдихме и госпожа Робинсън, и аз.

— Така е. Но останалото, моля ви, оставете на нас.

— Има ли изобщо някакви изгледи случаят да се изясни?

— Естествено. Такива изгледи има при всеки криминален случай.

— Криминален случай? — Филип се сепва. — Значи няма да науча нищо. А този Педро?

— Съжалявам.

Филип разбира, че комисарят няма да му каже нищо повече.

— Е, тогава… — надига се дълбоко разочарован. — Довиждане.

Не е забравил най-важното. Само иска да даде вид, че за него то е нещо между другото. Двамата се сбогуват. Филип вече е на вратата, когато се обръща, сякаш внезапно се е сетил за нещо.

— Сигурно имате адреса на госпожа Робинсън. Можете ли да ми го дадете?

— Разбира се.

Филип с огромно учудване проследява как комисарят пресича коридора и виква към отсрещната стая:

— Лола, потърсете за господина адреса на госпожа Робинсън — после по-бавно: — Госпожа Елен Робинсън, убийството Робинсън. Благодаря!

После още веднъж се обръща към Филип със странната фраза:

— Опитайте късмета си.

Зашеметен от радост, че ще получи адреса й, Филип възприема казаното единствено с подсъзнанието си.

Само след минута получава от едно от онези неописуемо красиви момичета, които вечер се разхождат по Копа Кабана, бележка със следния адрес: „Госпожа Елен Робинсън, 145 Уест, 5З улица, Ню Йорк, Н.И. 10021.“

Филип й хвърля бегъл поглед.

— Ако може и телефонния номер, госпожице.

— За съжаление няма телефонен номер.

„Странно — мисли си Филип, — жилище на 5З-та улица без телефон?“ И все пак се надява, че ще успее да я открие в Ню Йорк.