Ан Болтън
Франк (1)

1

— Непременно трябва да си починете, Франк — започна Джери Макгавърн. Упрек и съчувствие се долавяха в гласа на главния редактор на студиото на „Ню Йорк сити“. — Изглеждате така, като че са ви прекарали през машинка за мелене на месо.

— Може би. Но в това няма нищо чудно — раздразнено отвърна репортерът звезда Франк Дженингс. — През последните няколко седмици бях непрекъснато в движение, тъй като ми бяхте поставил най-проблемните задачи, Джери.

— Да, вярно е. Но в сравнение с колегите си получавате значително повече, скъпи ми Франк.

— Заплащането действително не е лошо, но може би някъде бих могъл да вземам и повече — многозначително заяви Франк.

Сред журналистическите среди на Ню Йорк името му бе доста известно. Падаше си по горещите теми, а репортажите му бяха добре изпипани. Захванеше ли се с нещо, работеше ден и нощ. В такива моменти личният му живот оставаше на втори план. Това бе една от причините да се раздели с приятелката си Сюзан.

— Защо гледате така обидено, Франк? Нито съм ви уволнил, нито съм ви намалил заплатата.

— Стига с тези плоски шеги, Джери — отвърна Франк.

Искаше да си ходи. Разговорът не му допадаше, освен това го чакаше и работа. Ако шефът му не го освободеше скоро, пак щеше да му се наложи да будува цяла нощ. Това означаваше, че срещата, която си бе уговорил с една стюардеса, щеше да пропадне.

— Не съм имал намерение да се шегувам. — Макгавърн го погледна по обичайния си начин, над ръба на очилата, и продължи: — Би било най-добре да ви дам кратка ваканция, но не мога, защото двама ваши колеги вече са в отпуска. Но пък затова имам за вас задача, която поне ще ви изведе от този врящ котел Ню Йорк. Ще бъдете, така да се каже, в лоното на майката природа.

Франк изохка. Това вероятно означаваше, че ще трябва да препуска след разни трапери в някоя непроходима местност или нещо подобно. Достатъчно добре познаваше тактиката на Джери.

— На заточение ли искате да ме изпратите? — попита враждебно.

— В никакъв случай, скъпи мой. Бих искал да отидете в щата Върмонт и да направите репортаж за Натан Камерон, който от години се е усамотил в едно малко градче там. Сигурно сте чувал името му. Откакто напусна „Ню Йорк таймс“, пише книги. Или по-точно — твори бестселъри един след друг.

Главният редактор заговори с въодушевление, а това означаваше, че ще изисква същото и от слушателя си. Това бе твърде много за Франк. Беше уморен, нетърпелив, а и нямаше желание да слуша дългите обяснения на шефа си.

— Е, и? — раздразнено го прекъсна той. — Какво толкова забележително има у този писател, та да правим предаване в негова чест? И други се занимават с писане на книги.

— Но господинът е известен! Стана много популярен още като политически репортер в „Ню Йорк таймс“. Смъртта на жена му го извади от равновесие и той се потули в горите на Върмонт. Пише най-невероятни истории, последната, от които скоро му донесе литературна награда — обясни Макгавърн. — Освен това има и твърде привлекателна дъщеря. Може би ще пофлиртувате с младата дама, тъкмо ще получите по-голям стимул за работа. Погледнете, ето снимката й. — С тези думи Макгавърн хвърли една фотография върху огромното бюро, което ги разделяше.

Отегчен до смърт, Франк я погледна. На нея се виждаха строен мъж на около 50 години, а до него млада жена, също стройна и доста висока. От облеклото й личеше, че няма нищо общо с напетите хубавици на Ню Йорк.

— Не е лоша, но не е и толкова хубава, че да си наруша спокойствието заради нея — отвърна Франк, колкото да каже нещо.

— Не е лоша? — с ядовит глас повтори шефът му. — Къде остана прословутият ви поглед на познавач?

Франк се облегна на стола и изпружи напред краката си. Разговорът започна да му омръзва. С досада потърка тридневната си брада, която издаде едва доловимо шумолене. Отчаяно премисляше как да се отърве от поръчката, без да ядоса шефа си. И без съмнение щеше да измисли, ако в този миг не бе прогърмял гласът на главния редактор:

— Искам да ми донесете интересен репортаж! Отлетете за Върмонт, останете там две, даже три седмици. Ще ви е необходимо време, за да проучите живота на писателя отшелник. Предполагам, че ще ви хрумне да включите нещо мило и за дъщеря му. Казва се Джинджър и е ветеринарен лекар.

Франк се прозя.

— Но това е работа за някоя млада, романтично настроена журналистка.

— Не и ако подготвите репортажа така, както очаквам от вас, Франк. Освен това се надявам природата да ви се отрази добре, да спите по 10 часа на ден и най-сетне да си починете. Така ще се насладите и на кратка ваканция, от която имате остра нужда. Свърших.

В гласа на редактора се прокрадна нотка на нетърпение, Франк бавно се надигна.

— И кога трябва да замина? Кого да взема със себе си? Знаете, че предпочитам да работя с Том Дойлс. Той е единственият оператор, който знае какво очаквам от един филм.

— Няма проблеми — отвърна Джери. Франк си отдъхна с облекчение — твърде рано, както се оказа. — Ще вземете и Джанет Лангдън с вас.

— Не! Не можете да ми навлечете тази беля, Джери! — възкликна той. — Не и тази натруфена кокона. С ексцентричните си дрехи ще бие на очи като шарен папагал. Освен това се обзалагам на една месечна заплата, че тя и 10 минути не ще издържи в онази джунгла.

Главният редактор се закиска. Злорадство бе изписано на лицето му, докато казваше:

— Никой човек не е съвършен, Франк. Ще си починете няколко седмици във Върмонт и между другото ще покажете на дамата, че работата ни е свързана със значителна доза усилие. Къде ще научи това по-добре и ще нанесе по-малко щети, ако не сред природата?

Франк изстена отчаяно.

— Всичко това е така, Джери. Но аз си мислех, че ще ми предоставите няколко наистина спокойни дни. А сега се оказва, че ще бъде придружен чак до границата с Канада от тази невъзможна жена! И да бъде с мен близо месец… това никак не ми харесва.

— Както знаете, Джанет ми бе натрапена от мой добър познат, на когото не мога да откажа. Сега аз ви я поверявам. Погледнете по-сериозно на задачата да направите от това лекомислено създание трудов човек, който да заслужи поне част от парите си. Край на дискусията.

Тонът на Макгавърн изключваше всякакво възражение. Франк разбра, че трябва вече да си тръгва. Каквото и да кажеше сега, нямаше да доведе до нищо — Джери нямаше да отстъпи от решението си.

— Кога трябва да отлетя? — попита, когато бе стигнал почти до вратата.

— Най-добре утре. Ако не ви е възможно, осигурете си билети за понеделник, и информирайте Дойлс и Лангдън. Очаквам суровия вариант на репортажа ви след две седмици. Пожелавам ви приятна почивка.

И Макгавърн се изхили доста ехидно.

Франк сви рамене. Всъщност би трябвало да се радва, че за известно време ще загърби този кошмарен град и трескавата си работа в студиото. Е, по-добре щеше да е да изкара кратка почивка на остров Барбадос, защото задачата, която бе получил току-що, без съмнение не го очарова. Първо — не бе почитател на природата, и второ — лошо му ставаше при мисълта, че трябва да влачи със себе си и тази Джанет.

Франк взе решение да прикрепи побърканата асистентка, както я наричаха в редакцията, към Том. С безпардонния си характер той щеше да се погрижи щетите от присъствието на Джанет да бъдат значително по-малко. Тази нещастница бе направила достатъчно поразии през времето, откакто започна работа в студиото.

— Том! — закрещя Франк по целия коридор. — Къде се е заврял тоя Том Дойлс?

— От цяла вечност е в кабинета ти — измърмори недоволно един от колегите му.

Беше истина. Том се бе разположил зад бюрото на Франк и си пийваше уиски. Дявол знае как бе открил скривалището.

— Каква е тая физиономия? Старият, да не би да те е уволнил? — го закачи Том и се ухили.

— Почти си пожелах това — отвърна Франк и разказа за разговора с шефа.

— Страхотно! — резюмира Том. Той вече се виждаше как часове наред стои на брега на самотното езеро и лови риба. Риболовът бе една от неговите страсти. Жените — другата.

— Страхотно ли? Как да го разбирам? Ние тримата сред горите на Върмонт. И тази Джанет Лангдън… — В гласа на Франк звучеше нещо повече от раздразнение.

Том се изхили.

— Остави я на мен — каза той и с пръст очерта във въздуха контурите на добре сложено женско тяло. — Тя си има всичко, което един мъж може да желае. Не разбирам какво толкова не ти харесва в нея.

Франк би отправил куп забележки по неин адрес, но в този миг влезе монтажистката и му донесе първоначалния вариант на един репортаж, който щеше да бъде пуснат след не повече от два часа в ефир. Чакаше го работа.

— Върви при Джанет и й обясни какво я очаква — помоли той Том. — След това се запаси с достатъчно филми, така че да ти стигнат за 3 седмици. После върви при секретарката на стария и й поръчай да осигури за понеделник три самолетни билета до Монпелие, Върмонт.

Том се направи на обиден.

— Но аз съм оператор, а не личният ти секретар!

Франк знаеше, че въпреки протестите щеше да уреди всичко.

— Все мърмориш! — развика се той. Но тайно в себе си се радваше, че Том ще го придружи, защото ценеше професионалните му качества, а също така знаеше, че с него не се скучае.

 

 

В понеделник, влизайки в чакалнята на летището, към него стремително се спусна красива блондинка с голям бюст. Дамата в яркозелен костюм, на чиято пола не достигаха две педи до коленете, бе самата Джанет Лангдън. Беше се възкачила на дванадесетсантиметрови токчета, които издаваха невъзможно тракане.

— Здравей, Франки, момчето ми! — се развика тя.

Почти всички се обърнаха да я видят и Франк се почувства безкрайно неудобно.

— Здравей, Джанет — студено я поздрави той. — Къде е Том?

— Купува ми кола — изчурулика тя. — Жадна съм.

— Вече? Та още не сме тръгнали — каза Франк.

В този момент се появи Том с колата.

— Заповядайте, уважаема!

— Предадохте ли вече багажа си? — попита Франк.

— Аз — да, но Джанет има проблеми. Най-добре да видиш сам. Може би ще успееш да се справиш по-добре от мен — каза Том.

Франк отиде, за да види какви трудности има Джанет с багажа си.

Не особено учтивата жена на гишето му посочи складираните на куп яркочервени куфари.

— Госпожицата иска да вземе всичките, но в такъв случай ще трябва да платите свръхбагаж. Това прави 102 долара.

Франк шумно си пое въздух.

— Джанет! — извика той и се обърна към спътничката си, която едва отпиваше от колата и флиртуваше с мъжете наоколо.

— Какво има, Франки, момчето ми? Защо сте толкова сърдит? — невинно попита тя.

— Да не би да се преселвате във Върмонт? Какво означават тези шест куфара? — не можеше да се овладее Франк.

— Но нали ще останем две или три седмици? Не вярвам в оная пустош да намеря бутици. А все пак трябва да съм облечена, нали?

— Ще разопаковате всичко и ще напълните само два куфара! — й заповяда той. — И по-бързо, ако обичате! Не ми се вярва заради вас да променят часа на полета.

Големите сини очи на Джанет плувнаха в сълзи.

— Но аз се нуждая от тези неща! — хълцаше тя. — Там, в джунглата, няма да мога нищо да си купя!

— Пренаредете багажа си отново! — повтори неумолимо Франк.

Джанет коленича до камарата куфари и за по-малко от десет минути създаде около себе си невъобразим хаос. Скоро около нея се събраха доста зрители, които не искаха да изпуснат забележителната гледка, как Джанет клечеше с вдигната пола сред невероятно пъстрата купчина от дрехи, обувки и шапки.

Франк и Том отчаяно я наблюдаваха, докато накрая Том каза:

— Виждаш ли какво прави? Прехвърля боклуците си от единия куфар в другия. Страхувам се, че няма да намали броя им.

На Франк му писна. Отвори куфарите и изсипа съдържанието им на пода. След това нахвърля, каквото му попадна под ръка, в два куфара, затвори ги и ги заключи.

— Готово — обърна се към служителката. — Ще вземем тези два куфара. Останалите предайте на съхранение в гардероба.

Джанет не реагира. По гримираното й лице личаха следи от дълбока обида.

— Ще трябва гола да кръстосвам горите — тихо каза тя, когато видя носачът да изнася ненужните куфари.

— Ако така продължавате, ще ви изпратя след куфарите ви, мис Лангдън, и няма да се наложи да кръстосвате горите. Или поне не тези на Върмонт — ядосано отвърна Франк.

— Защо сте толкова сърдит, Франки, момчето ми? — хлипайки попита Джанет.

— Не съм сърдит, а бесен! — разяри се той. — И престанете с това „Франки, момчето ми“!

— Щом така искате, ще ви наричам Франк — каза тя толкова тихо, че за миг дори му дожаля за нея.

В самолета Франк направи всичко възможно да не седне до Джанет. Нека Том се погрижи за нея. Той самият се скри зад вестника и даде вид, че нищо не е в състояние да го смути. Съвсем случайно забеляза, че ръката на Том гали коляното на Джанет.

— Няма да е лошо да внимаваш за ръцете си, приятелю. Иначе може още по време на полета да бъдат излапани. А доколкото знам, имаш намерение да ходиш на риболов, или се лъжа? — прошепна Франк.

— Добре де, ти си шефът. Но искам да ти кажа, че ако във Върмонт няма нищо по-подходящо за сваляне от спътничката ни, няма да ме задържиш — тихо отвърна Том.

Джанет или не чу тази забележка, или се направи, че не я е чула. Във всеки случай повече не издаде и звук, ако не се смяташе постоянното подрънкване на гривната й, на големите й златни обици и колието на шията й.

Франк се опита да си представи впечатлението, което тази екстравагантна жена ще остави у жителите на малкото градче, после заспа. Напрежението от последните няколко седмици не бе минало незабелязано покрай него. Чувстваше се изтощен до смърт, изпитваше отвращение към всичко, свързано с Ню Йорк и работата си. В известна степен това чувство бе насочено и към Джанет, която вече бе започнала да му създава неприятности.

Когато самолетът кацна на малкото летище в Монпелие, Том го събуди.

— Пристигнахме, Франк!

— Още не сме. Ще нощуваме тук, а утре сутринта ще продължим за Уиндъм. Не бих искал да се изтърсим посред нощ у семейство Камерон — отвърна Франк и се надигна.

— Чудесно — каза Джанет. — Тъкмо ще можем да се подгреем с нещичко. Бог знае какво ни очаква в Уиндамър.

— Уиндъм, а не Уиндамър — злобно я поправи Франк. Ужасяваше се при мисълта за това, което го очакваше. — И с нищо няма да се подгряваме. Поне аз — не. Ще си взема един горещ душ и ще си легна.

— Но в самолета спахте през цялото време! Толкова сте скучен.

— Не се тревожете, Джанет. Аз съм насреща — включи се Том в разговора. — И съм в настроение да изпия поне 5 бири.

Франк ги погледна неодобрително.

— Добре започвате. Още не сме достигнали целта, а вие двамата вече искате да празнувате. Знаете, че работа ни чака във Върмонт.

— Послушай, човече! Не е честно да разваляш и нашето настроение. Ако искаш да отдъхнеш, никой няма да ти пречи. Но, моля те, остави другите да живеят — раздразнено каза Том.

Франк го погледна в откритото лице, изпъстрено с лунички, които безпогрешно издаваха ирландския му произход.

— Имаш право, Том. За известно време ще си затворя устата. Правете каквото искате.

Раздели се с тях веднага, след като пристигнаха в скромния хотел. Предпочиташе в следващите два часа да се подготви за първия си разговор с Камерон. Все пак този, който ги очакваше, не бе кой да е, а Франк не искаше да се излага. Успехите в работата си дължеше на това, че винаги се опитваше да достигне до същината на проблемите. Не разчиташе на клюките, които се разказваха по адрес на интересни личности. Така че си взе горещ душ, пъхна се в леглото и отвори последния роман на Камерон — този, който му бе донесъл литературна награда.

— Така поне ще прочета някоя книга — измърмори под носа си и се намести по-удобно.