Менди Лейтън
Филип (1)

Филип се сепва от просъницата, в която е потънал само преди минути. Сърцето му прескача един удар, а после започва да бие така, сякаш ще му пръсне гърдите. Стаява дъх и се взира в тъмнината, без да може да възприеме нищо. Шумът на реката, съпровождащ ги дни наред, заглушава всички останали звуци. И все пак! Сигурен е, че чу нещо. Грохотът на падащата през тесния пролом вода става по-силен от всякога, стига чак до колибата, после утихва. Да, това беше — някой отвори и после отново затвори вратата. Някой влезе или излезе навън.

Как стана така, че започналото съвсем безобидно пътуване из Бразилия взе толкова опасен обрат? От четири дни той и семейство Робинсън са пленници в тази колиба. Нямат право да разговарят помежду си, нямат право да стават от пода и могат само за малко да напускат колибата, придружени от охраняващия. На Филип все още му се струва, че сънува.

Но не! Това не е сън. Буден е и е сигурен, без да може да обясни защо, че се е случило нещо необикновено. Опитва се да запази спокойствие.

Обмисля дали да протегне ръка и да побутне госпожа Робинсън. Необясним страх му пречи да докосне тази жена, с която досега е разменил само няколко думи. Не може да отгатне нейните чувства. Безупречното й лице нито за миг не изгубва непроницаемия си израз, сякаш всичко, което става с тях от седмица насам, изобщо не я засяга. Филип усеща, че в тази жена има нещо загадъчно и почти плашещо, което за негов ужас все повече и повече го очарова. И изведнъж чува до ухото си гласа на госпожа Робинсън, толкова близо, че може да усети дъха й:

— Буден ли сте, господин Клеманс? Нищо ли не чухте? Мъжът ми вече не е тук.

— О, Боже!

Настъпва миг на безпомощна тишина. Филип би искал да узнае дали и нейното сърце бие като неговото. И дали тя също се страхува. Този път се поддава на импулса и търси ръката й. Докосва я първо над лакътя, после намира дланта. Учудващо хладна в горещината и влагата, които ги обгръщат.

От четири дни Филип Клеманс знае, че не е герой. Страхува се. Страхува се така, както никога в предишния си живот. А това докосване на ръцете в заплашителната тъмнина, този човешки допир му действа безкрайно благотворно и успокояващо и му дава кураж.

Сега те лежат плътно един до друг, за да могат да се чуват по-добре.

— Госпожо Робинсън, стори ми се, че преди няколко минути някой отвори вратата. Да не би мъжът ви да се е опитал да…

Не успява да довърши изречението. Прозвучава изстрел, макар и приглушен от шума на реката, и все пак достатъчно ясен, за да изпълни последвалите мигове с парализираща заплаха. Чуват се гласове. Мъжете навън си разменят кратки, накъсани фрази, които той не може да разбере.

Изтрещява автомат. В продължение на един дълъг миг долавят само бученето на водата, после ужасяващ вик, който рязко заглъхва. Филип се вцепенява. Разбира, че човекът, който вика навън, е господин Робинсън, че в този миг той умира и няма кой да му помогне.

— Елате! Не можем да останем тук!

Филип сграбчва рамото на госпожа Робинсън. Знае, че сега за него няма друга възможност, освен да помогне на този брутален егоист Робинсън, ако изобщо има някакъв начин. Докато навън врявата се усилва, той дръпва жената след себе си, опипва вратата и като по чудо намира резето.

Излизат навън. Реката бучи. Светлина от джобни фенерчета проблясва между храстите. На земята откриват очертанията на едно тяло.

— Мъртъв е! — извиква високо и ясно единият от мъжете на португалски.

Но и двамата вече са разбрали.

— Казват, че е мъртъв — госпожа Робинсън изрича това толкова спокойно и безразлично, сякаш става дума за някакъв филм.

Филип, който в този момент импулсивно се опитва да се приближи към кръга, осветен от прожекторите, изведнъж забелязва, че вече не той я държи за ръка, а тя е стиснала здраво лакътя му.

— Елате! Какво ви засяга моят мъж? Той е мъртъв. Нали чухте. Правете каквото ви казвам. Елате бързо! — и тя го дърпа зад хижата.

Равномерното бучене на реката е нарушено за миг, когато безжизненото тяло на господин Робинсън пльосва във водата. Филип не го чува. Зашеметен от страх, той се препъва след госпожа Робинсън, по-далеч от мъжете, от светлините, от автоматите.

 

 

— Мамо! Цезар вече може да се изправя на задните си крака! Ела навън за малко!

Джесика Клеманс седи замислено до телефона и колебливо взема слушалката. Къде още да се обади? Към кого може да се обърне?

— Мамо, чуваш ли? Цезар вече може да се изправя, а Ник продължава да ме ядосва. Ще излезеш ли най-сетне!

Джесика не чува нищо. Затваря телефона едва когато дъщеря й се появява на отворената врата на верандата, с разгорещено лице и разрошени коси. Ник и кучето се показват зад нея.

— Мамо, кажи на Ник да не… — момичето прекъсва изречението по средата, когато вижда угриженото лице на майка си.

— Още ли не си узнала нищо за татко? — и тъй като Джесика само безпомощно поклаща глава, сълзите веднага рукват от очите й.

— Елате, деца — Джесика знае, че сега трябва да запази спокойствие. Не бива да плаши децата, на които и без това бащата липсва достатъчно много.

— Елате. Знаете, че винаги излишно се притеснявам. И друг път се е случвало да не може да се обади или да телеграфира. Кристина, почукай на Роза и й кажи, че ще отида в редакцията. Но не бързай, остави я първо да си почине. Достатъчно я изморихте с вашите щуротии тази сутрин, заслужила е обедната си почивка.

Сама се учудва на спокойствието си.

Случвало се е неведнъж дни и седмици наред да няма вест от Филип, но винаги е знаела причината. Това е неизбежно при неговата професия на пътуващ репортер. Но този път нещо не е наред. От четири дни страхът и тревогата й се увеличават. От четири дни тя чака спасителното обаждане, жадува да чуе гласа му, който толкова често стига до нея от най-различни точки на земното кълбо. Вече ходи в редакцията му тук, в Хамбург. Опита се да обясни защо страховете й са оправдани, а не са само плод на въображението й. Свърза се и с консулството в Рио де Жанейро, но и там не срещна разбиране. Никой не я възприема сериозно и тя се чувства все по-изоставена, сама със своите страхове за Филип. А сега отново решава да отложи ходенето в редакцията.

Взема слушалката и набира номера на родителите си в Рио де Жанейро. Сега там е девет часа сутринта. Струва й се, че вижда майка си в леглото с разпръснатите наоколо страници на най-дебелия ежедневник на Рио.

Успява да се свърже бързо. Гласът на майка й звучи ясно, сякаш идва от съседната сграда. А всъщност е толкова далече. Ако можеше веднага да отлети натам, където бяха милите й родители и Фил!

— Мамо, аз съм, Джесика. Сигурно закусваш?

Майката веднага забелязва, че Джесика не се обажда само за да се чуят.

— Какво се е случило, дъще?

— Случайно Фил да ви се е обаждал? — какъв безсмислен въпрос. Разбира се, че не е. Та нали родителите й биха я уведомили веднага.

— Но, Джесика, защо да ни се обажда? Знаеш го какъв е. Преди около две седмици веднъж обядва тук и след това изчезна.

— Да, зная, тогава той ми се обади. Даже два пъти. Но от шест дни не съм чула нищо за него. А знаеш ли, мамо, когато няма да има възможност да се свърже с мен, той винаги ме предупреждава. Изобщо не е в неговия стил да ме държи в напрежение. Познаваш го, нали!

— Да, да, твоят Фил. Разбира се, че го познавам. Напоследък го виждам по-често, отколкото ти самата. Чакай, спомням си, че искаше да пише за някакво пътешествие, което му предстоеше да направи. Мисля също така, че искаше и да снима. Търсеше водач, някъде из Мато Гросо. Днес туристите ходят навсякъде. Преди никой разумен човек не би се отправил към джунглата.

— Да, зная за това пътуване. Но то трябваше да продължи само два дни.

— Обажда ли се вече в немското консулство тук, в Рио?

— Да, два пъти. И те започват да се тревожат. Забелязах, въпреки че не искаха да го покажат. Но не предприеха нищо. Изглежда са свикнали с обажданията на страхливи съпруги. В хотела също не знаят нищо. Просто е изчезнал.

В този миг гласът на Джесика се прекършва. Не може да се владее повече и избухва в плач.

— Е, хайде, момичето ми, моля те, успокой се. Какво ли не може да се случи за шест дни! Всякакви проблеми. Може би баща ти ще успее да открие нещо. Той има пипала навсякъде.

Колко й е приятно да слуша този успокояващ глас от детството! Думите на майка й носят двойна утеха. Тя има право. Шест дни не са чак толкова много. Трябва да има търпение.

— Баща ти сигурно ще си спомни къде искаше да пътува Фил. Веднага ще му се обадя в службата. Би могъл да изпрати там пилота на фирмата. Какво ще кажеш?

Практичната мама. Успява винаги да съхрани здравия разум, макар и да е омъжена за един от най-богатите мъже на Рио, отдавна и много щастливо, и да е предпазена от всички неприятни неща в живота.

— Мамо, ти си истински ангел. Сега ще отида в редакцията на Фил и ще се върна след около час. Стискай ми палци! Знаеш колко го обичам!

Затваря телефона и един миг стои неподвижна, сякаш в очакване той да позвъни и най-сетне да чуе скъпия глас от другия край на света. Ако само може да знае, че в същия този миг в едно далечно бразилско селце мъжът й отчаяно се опитва да се свърже с нея с помощта на пощенския служител!

Когато се извръща, на вратата стои Роза, която не е разбрала нищо от разговора, но на лицето й е изписано съчувствие. Роза е при тях вече осем години, откакто са женени с Фил. Вярната Роза! От нея Джесика научи разговорния немски.

— Поговорихте ли вече с родителите си? Това винаги успокоява, нали? — Вижда, че Джесика е плакала. — Имайте търпение, госпожо Клеманс, господинът ще се върне. Вътрешното ми чувство ми го подсказва, а то никога не ме е лъгало.

— Но, Роза, вие познавате репортажите му от телевизията! Понякога наистина е много рисковано.

 

 

Когато изкарва мерцедеса от гаража, на отсрещната страна на улицата спира една спортна кола. Това е Стефан Бранднер, един млад колега на Фил, с когото той често работи заедно. От всички хора, които познава тук, този е последният, когото Джесика сега би искала да види.

От доста време чувства, че Стефан се стреми към нещо повече от приятелство между тях. Малко се страхува от него, именно защото го харесва повече от останалите колеги на мъжа си. Стефан изглежда много добре, без да е красавец, сериозен е и най-малко прилича на женкар. Фил много държи на него. Тя знае това.

Когато се срещнат на някое събиране, си разменят само банални фрази и тя почти не смее да погледне Стефан в очите. А ако въпреки всичко погледите им се срещнат, в тях има толкова неизказани неща, че тя се изплашва и започва да търси Фил, тъй като само неговото присъствие я успокоява. Докато Стефан идва към нея през улицата, в къщата звъни телефонът. Кристина нетърпеливо вдига слушалката.

— Крис, татко се обажда. Мога да говоря само една минута. Кажи на мама, че съм здрав. Разбра ли ме?

— Да, татко, разбрах. Къде си? Мама толкова се тревожеше!

— Забравих как се казва това място. Но няма значение.

— Мама е навън и тъкмо ще тръгва. Да я извикам ли?

— Не, няма време. Кажи й, че всичко е наред. Пак ще се обадя.

Кристина иска да каже още нещо, но връзката вече е прекъсната.

Тя хуква навън.

— Мамо, татко се обади. Жив е! Можеше да говори съвсем за малко. Връзката беше лоша. Но пак ще се обади.

Последните й думи почти не се чуват, защото Джесика, сърцето на която за миг спира, е прегърнала дъщеря си и крие радостните си сълзи в рамото й. Стефан Бранднер ги гледа. Как завижда той на Фил Клеманс за тази жена! Обожава я още от деня, когато преди пет години Фил и Джесика го поканиха на гости за първи път.

Когато Джесика вдига глава, все още със сълзи в очите, Стефан се готви да се качи в колата си. Искаше да я успокои, да й вдъхне смелост, но сега вижда, че вече не е необходимо. Извинява се, казва, че има много работа и че не иска да ги безпокои повече, и заминава.

 

 

— Е, господин Клеманс, защо смятате, че ви нападнаха и ви държаха в плен?

На Филип му е трудно да се съсредоточи върху въпроса. Шумът от автомобилите на огромния, пренаселен град Рио прониква през прозорците на сградата на полицията. Няколко улици по-нататък се вижда океанът, блестящ на горещото обедно слънце и сякаш сраснал се с града. Трябва да помисли. Госпожа Робинсън и той някак успяха да се върнат в цивилизацията от вътрешността на страната, която представлява една необятна зелена пустош. След мъчително изкачване по планинския склон като по чудо се озоваха на една писта, откъдето ги взе някакъв камион и ги откара до най-близкото село. Госпожа Робинсън бе тази, която откри пистата със сомнамбулна увереност и нито за миг не изгуби присъствие на духа. Филип продължаваше да се учудва на това. Именно от селото той се бе обадил в американското посолство.

И сега те са тук, а дебелия потен комисар задава въпроси, които вече съвсем не изглеждат важни.

— Не зная. Имам чувството, че станахме жертва на някаква глупава случайност. Взеха ми цялото оборудване. За щастие нямах кой знае какво, защото бях сам, без снимачен екип. Изобщо не разбирам защо ни държаха в плен толкова дълго. Сякаш мъжете чакаха нещо. Бяха нетърпеливи и раздразнени. А това правеше нашето положение още по-непоносимо. Мислех, че са ни отвлекли и ще искат откуп.

— Колко души бяха?

— Четирима. Бразилци.

— И след като са били само четирима, не можахте ли да се освободите?

— Изключено бе, тъй като през цялото време бяхме охранявани от един от тях, който непрекъснато държеше насочен към нас пистолет. Нямахме право дори да ставаме от пода без тяхно разрешение.

— Какво мислеха Робинсън за нападението?

— Не зная. Забранено ни бе да говорим помежду си. Това беше най-лошото.

— Кой беше господин Робинсън?

— Някакъв търговец, струва ми се. От Ню Йорк. Хвалеше се с парите си. Но нали може да попитате жена му.

— Искам да чуя вашата преценка. Ще разпитаме и жена му. Моля ви да проявите разбиране, защото трябва да ви задам още няколко въпроса.

Известно време комисарят замислено разгръща документите пред себе си.

— Господин Клеманс, сигурен ли сте, че не сте виждали някой от двамата Робинсън преди?

— Абсолютно съм сигурен.

— Опишете ми съвсем точно, ако обичате, как се запознахте с тези американци.

Думите „тези американци“ — той изрича с леко презрение, сякаш иска да каже: „Е, да, тези побъркани американци, всички ги знаем какви са, нали?“

Филип, който често ходи в Щатите, обича страната и има там много приятели, не се оставя да го подведат толкова лесно. Напротив. В него се надига недоволство срещу този тлъст, самодоволен комисар.

— Ами вижте, аз исках да направя това двудневно пътуване с водач.

— Как се казва водачът?

— Педро.

— А фамилията?

— Не зная.

— Къде живее? Тук, в Рио?

— Предполагам. Но всъщност не знам. Препоръчаха ми го и се срещнах с него в един бар.

— И къде е този водач сега?

Филип само вдига рамене.

— Нямам представа. След нападението повече не го видях.

— Госпожа Робинсън също ли не знае?

— Какво искате да кажете?

Филип чувства, че го обхваща ярост.

— Скъпи сеньор, вашето доверие в бразилците ви прави чест, но не смятате ли, че сте били малко лекомислен? Нима не познавате страната?

— Разбира се, прав сте. Но досега не ми се бе случвало нищо лошо. Даже напротив. Така че не бях особено предпазлив. Исках на всяка цена да направя това пътуване. Сега, като си помисля, разбирам, че още отначало е трябвало да ми стане ясно, че водачът не заслужава доверие.

— И защо?

— Нали ме питахте как съм се запознал със семейство Робинсън. Уговорил бях всичко с този Педро. Когато на следната сутрин се срещнахме на летището — искахме да се доберем до вътрешността на страната с един малък самолет — за мое учудване видях там тези двама американци. Упрекнах водача и му припомних изричното си изискване да съм сам, което той безцеремонно отрече. Не съм му бил казал нищо подобно, а Робинсън го били наели още преди една седмица. Побеснях. Но бях подготвил всичко, а брегът на реката, който ме интересуваше, по изключение беше сух. Всичко съвпадаше. А и бях платил на водача част от възнаграждението. Затова най-накрая се примирих с американците.

Комисарят отново започва да разлиства документите. Не вдига глава и когато поставя въпроса, на който вече Филип няколко пъти я трябвало да отговаря в американското посолство. Но там питаха още по-настойчиво.

— Господин Клеманс, сигурен ли сте, че господин Робинсън е бил мъртъв, когато побягнахте?

Вече няма нужда дълго да обмисля отговора:

— Не, не бяхме съвсем сигурни.

— И защо побягнахте, след като не бяхте съвсем сигурни?

Точно така поставиха въпроса и в американското посолство. Сякаш посолството и бразилската полиция се бяха наговорили.

— В първия момент не бях съвсем сигурен. Не разбирате ли, че нас също можеха да ни убият? Бяхме само двама, аз и една жена, срещу четирима въоръжени мъже. Какво можехме да направим?

— Да, разбирам. Но ние трябва да задаваме въпроси, както знаете. Виждам, че сте уморен. Но имайте още малко търпение, ако обичате.

Очите на Филип се затварят. Сега, когато опасността вече е минала, умората, шокът и страхът го побеждават.

— Господин Клеманс, можете ли да ми обясните защо са стреляли именно по господин Робинсън?

— Вижте, нещата стояха така: нямахме право без разрешение да напускаме колибата, дори и да ставаме, както ви казах. Беше нощ и аз се събудих от отварянето на вратата. Госпожа Робинсън забеляза, че мъжът й вече не е на мястото си. Но бе твърде късно.

— Какво може да се е случило?

— Не знам. Но сякаш очаквах нещо подобно — търси подходящите думи. — Вижте, господин Робинсън се държеше доста неразумно. Беше много избухлив и нетърпелив. От самото начало започна да командва водача. Нямахме никакво основание да се държим с него като с момче за всичко, тъй като очевидно си разбираше от работата. Възникна някакво напрежение, което тегнеше по време на цялото пътуване. След нападението мъжете непрекъснато го провокираха, сякаш нарочно, и той изобщо не се владееше. Ако някой от нас трябваше да бъде застрелян, това щеше да е той. Това сякаш витаеше във въздуха.

— А как гледаше на всичко това госпожа Робинсън?

— Никак. Наистина никак. Сякаш нищо не виждаше и на нищо не реагираше. Почти не говореше, нито с мъжа си, нито с мен. Веднъж я видях да говори с водача — необичайно оживено: тя говори добре португалски. Аз нищо не разбрах, но мъжът й, изглежда, никак не беше доволен.

— Какво ви е впечатлението за отношенията между съпрузите?

— Мислите ли, че това има значение в случая? Казах ви, че жената почти не говореше.

Докато лежаха в колибата, Филип имаше достатъчно време да мисли за „отношенията между съпрузите“. Единственото, в което е сигурен, е, че те не бяха белязани с любов, а напротив — с презрение и омраза. Повече бе мислил за нея, за Елен Робинсън. Елен, така я наричаше мъжът й. Колко често се бе опитвал през изминалите четири дни да й се усмихне, или поне да я погледне в очите. Доколкото можеха, се разбираха с погледи и си даваха кураж. Но тя се държеше така, сякаш не само съпругът й, а и той, случайният й спътник, бяха въздух за нея.

Когато лежеше до него в тъмнината, Филип имаше желание да докосне лицето й, за да усети дали и когато никой не го вижда, то е все така вцепенено и неподвижно. Колко ли красиво бе това лице, когато се усмихваше, когато бе изплашено или пък замислено? Никога нямаше да го узнае, защото утре отлиташе за Хамбург и вече нямаше да види тази жена.

Спомня си за своята темпераментна, емоционална Джесика. Успя да й се обади по телефона днес следобед, след като пристигна в Рио със самолета. Размениха само няколко изречения, но в тях витаеше очакването може би още утре да могат да се прегърнат. Наложи се да я събуди посред нощ. Гласът й звучеше малко дрезгаво и унесено, а на него му се стори, че въпреки разстоянието долавя излъчването на топлото й от съня тяло.

Мислите на Филип се връщат към семейство Робинсън. Дълбоката му ненавист към мъжа на Елен, който сега е мъртъв, пламва отново. Дали не разказа прекалено много неща на комисаря? Едно нещо обаче със сигурност няма да му разкаже. Една случка, която се появява в съзнанието му като моментна снимка отново и отново, и всеки път го изпълва с един и същи ужас.

Беше ден или два след нападението, късно вечерта. Филип дълго лежа буден, като мислеше за жената до себе си, ослушваше се в тъмнината и се опитваше да прогони потискащите го страхове. Представяше си Джесика, децата, случки от собственото си детство, когато изведнъж чу някакви странни шумове откъм госпожа Робинсън, която лежеше между двамата мъже. Напрегна слух, за да се абстрахира от шума на водата и да разбере какво става. Стори му се, че чува стонове, тежко дишане, а после някакво боричкане. Изведнъж до него достигна гласа на госпожа Робинсън, все още приглушен, но много нервен.

— Не! Недей! — после още веднъж: — Остави ме на мира, свиня такава! Махай се оттук!

Прозвуча кратък вик, който сепна пазача и го накара веднага да насочи силната светлина на прожектора си към пленниците.

За частици от секундата Филип бе като заслепен. А после не можа да повярва на очите си. Разбра, че Робинсън току-що се е опитал да изнасили жена си. Тя бе съвършено гола. По разхвърляните дрехи личеше, че са били смъкнати насила. И той беше гол. Нямаше никакво съмнение какви са били намеренията му. Едната от големите му ръце затискаше устата й, а с другата се опитваше да разтвори бедрата й.

В погледа на широко разтворените й очи, които Филип видя за първи път без големите слънчеви очила, той прочете дива, безгранична омраза.

В краткия миг, докато пазачът грубо хвана Робинсън за рамото и го блъсна настрана, а тя придърпа върху себе си единия от вонящите чували, Филип можа да види безупречното й тяло. Правите рамене, чудно красивите гърди, русия триъгълник над стройните бедра — една картина, която твърде дълго и твърде натрапчиво обсебваше съзнанието му.

Беше му абсолютно непонятно как при подобни обстоятелства, пред непосредствената опасност за живота им, един мъж би могъл да изпитва други чувства към една жена, освен желание да я защити. Още по-чудовищно му се струваше, че някакъв мъж се бе опитал тук, непосредствено до него, да извърши насилие върху жена си и да я постави в колкото унизително, толкова и опасно положение.

Бразилецът, както и Филип, изглежда, веднага разбра какво ставаше. В продължение на един дълъг миг той също се взря в голото женско тяло. Междувременно влязоха другите трима. Всички мигновено се досетиха какво се бе случило. Единият от тях веднага се опита да дръпне чувала от госпожа Робинсън, но друг един му попречи.

— Остави това! Нали не те засяга? Да не би да е твоя жена?

Филип и господин Робинсън бяха готови да скочат, но мъжът с автомата им попречи.

— Успокойте се. Лягайте веднага долу! Обещавам ви, че нищо няма да се случи на жената. Заспивайте!

— Ей, шефе, защо и ние да не опитаме? Може би на тази свиня ще й е приятно да погледа?

— Остави това, Фернандо! Не докосвай жената. Върви зад колибата, ако искаш да се облекчиш, но тук нямаш работа. Ясно ли е? Другите също да излязат!

Те последваха заповедта бавно и неохотно, а този, който очевидно беше водачът им, седна в един ъгъл до постелята с автомата на колене, като си даваше вид, че случилото се изобщо не го засяга. През цялата нощ в колибата горя свещ. Мина много време, преди Филип да се отпусне и да потъне в неспокоен сън.

Изведнъж Филип забеляза, че известно време е седял сам, защото комисарят тъкмо влиза в стаята.

— От американското посолство получихме известие, че са открили колибата. Всичко е така, както ни го описахте, имало е и кървави следи в храсталака. Но не са открили трупа. Предполага се, че са го хвърлили в реката.

Известно време комисарят умислено мълчи.

— Страхувам се, че ще трябва да ви извикаме още веднъж, в случай че мъжете се появят, или пък изникне нещо друго. Но за днес свършихме. Благодаря за помощта.

Филип е толкова изморен, че едва намира сили да се надигне.

В коридора на един стол, с глава, облегната на мръсната стена и със затворени очи, седи Елен Робинсън.

— Госпожо Робинсън!

Тя отваря очи и няколко мига го гледа така, сякаш не го е виждала никога преди. Какво ли си е помислила току-що? Поема подадената й ръка.

— Госпожо Робинсън, искам да се сбогувам — той се колебае. — Но ако желаете, мога да ви почакам, докато свършите тук.

— За Бога, недейте, господин Клеманс. Уморен сте до смърт, а и не можете да ми помогнете. Вървете си.

— Е, тогава довиждане. И всичко хубаво. Може би някога пътищата ни пак ще се срещнат. Но дано не по този начин, както сега. И не се страхувайте от разпита. Разкажете им всичко, както си беше.

Тя едва отвръща на усмивката му. Сякаш вече е забравила преживяното, а заедно с това и самия него.

— Как бих могла вече да се страхувам от нещо!

Той се опитва да продължи, но тя вече е изчезнала зад вратата, заедно с комисаря.

Едва когато излиза навън в горещия летен ден, Филип изведнъж разбира, че не може просто така да си тръгне. Довиждане! Всичко хубаво! Нима наистина трябваше да оставят следващата си среща на случая? Нима той и госпожа Робинсън не бяха преживяли заедно гибелта на мъжа й? Дни и нощи наред лежаха един до друг, а най-накрая успяха да избягат от смъртна опасност. Освен всичко друго тя му спаси живота, като му попречи да се притече на помощ на съпруга й.

Той се обръща, влиза обратно в хладния сенчест коридор, качва се по стълбите и вече чука на вратата, зад която се чува равният монотонен глас на комисаря.

— Извинете, господин комисар. Забравих нещо. Исках да попитам госпожа Робинсън за нещо.

— Моля — леко раздразнен, комисарят дава съгласието си.

— Само за момент, госпожо Робинсън. Изведнъж се сетих, че нямам адреса ви.

— За какво ви е моят адрес? — тя го поглежда озадачено.

— Нима не разбирате, че трябва да можем да се свържем в случай на нужда? Преживяхме заедно толкова много. Но не бих искал да ме разберете погрешно — не знае как би могъл да я убеди.

— Сигурна съм, че не ви разбирам погрешно. Но адрес? Не зная къде ще живея оттук нататък. А и честно казано — сега тя го поглежда почти враждебно — бих искала да ме оставят на мира.

Филип чувства нетърпението на комисаря. Би трябвало веднага да си тръгне. И все пак е сигурен, че няма да може. Поне веднъж трябва да поговори на спокойствие с тази жена. Да чуе какво ще каже тя за последните страшни дни. Изпълнен е с мъчително любопитство и иска да узнае дали тя може да се смее, дали има родители, деца, приятели, чувства.

— Госпожо Робинсън, зная, че загубихте съпруга си — колко фалшиво звучи това при спомена за сцената на изнасилването. — Разбирам, че сега ви е невъзможно да правите планове. Обещавам ви, че никога повече няма да ви досаждам. Но не може ли поне тази вечер да вечеряме заедно? Или просто да пийнем нещо — сега Филип говори бързо и настойчиво. — Зная, че сте уморена и искате да си отспите. Какво ще кажете за тази вечер в 10 часа?

За миг тя го поглежда замислено.

— Добре, господин Клеманс. След като толкова настоявате. В кой хотел сте отседнали?

— В хотел „Европа“.

— Зная къде е. Ще бъда там в 10 часа. Доволен ли сте?

— Разбира се. Радвам се, че ще ми отделите малко време.

Тя отстъпи пред молбата му. Защо така бързо промени намеренията си?

— Много ви благодаря — обръща се към комисаря. — И още веднъж извинете за безпокойството.

Но и двамата. Елен Робинсън с нейното неподвижно лице и нетърпеливият комисар, вече са се извърнали от него.