Менди Лейтън
Филип (4)

Нико посреща Джесика на летището. Ранен следобед е и Джесика знае, че майка й за нищо на света не би нарушила сиестата си. Нико е с десет години по-млад от сестра си и откакто тя живее в Германия, двамата доста са се отчуждили.

Когато най-сетне се измъкват от претовареното движение и поемат по хълма, той пита:

— Всичко наред ли е вкъщи? — не му се удава да прикрие съвсем тревогата, скрита във въпроса.

— Разбира се. Защо питаш?

— Просто така. Мама и татко доста се изненадаха, че си оставила семейството си и пристигаш сама, без децата.

— Те са на училище. А и Фил е при тях.

Джесика усеща, че не е особено убедителна. Затова бързо добавя:

— Напоследък ми беше много мъчно за Рио. Носталгия. Не можех да издържам повече.

Гюрукът на колата е свален и вятърът развява косите й. Тук тя познава всяка извивка от пътя, всяка гледка надолу към града и морето.

— Значи всичко е наред. Няма начин, при такъв мъж. Тук почти не се срещат от този тип.

— Сигурно не, ако всички са като тебе.

— Какво искаш да кажеш? — засяга се Нико, привидно възмутен.

— Е, не се ядосвай. Не е тайна колко много си падаш по момичетата. А и още не си женен. Но татко е верен съпруг, нали?

Нико вдига рамене.

— Е, не знам. Ако можеше да го видиш в службата, с младите секретарки. Истински чаровник, от главата до петите.

— Да не би да искаш да кажеш, че татко…

— Само се пошегувах. Мама не би го допуснала.

Минават през широката градинска врата, продължават по застлания с чакъл път под палмите и спират пред къщата. Всички врати са разтворени.

— Джесика, скъпа! Тук съм. Ела в спалнята.

Джесика се навежда към майка си и я прегръща. Вълнува се толкова силно, че не може да сдържи сълзите си.

— Я да те видя, момичето ми — Мария Оливейра отдалечава за малко дъщеря си от себе си и се вглежда в лицето й. — Изглеждаш уморена. Сигурно е от дългия полет. Не е за чудене. Седни и ми разкажи нещо, докато се приготвя. Татко всеки момент ще се върне от града.

Мария се суети из просторната стая, облича се и грижливо се гримира. За първи път Джесика си дава сметка, че майка й спи сама.

— Татко не спи ли тук?

— Отдавна вече не, дете мое. Често се връща късно, а аз не искам да ме безпокоят.

— Но защо…

Майка й я прекъсва:

— Казваш, че няма нищо за разказване? Нима смяташ за съвсем нормално да тръгнеш за насам по средата на учебната година и да оставиш сами децата и Филип, когото и без това виждаш твърде рядко?

— Просто ми домъчня за вас, мамо. Известно време Филип ще бъде в Хамбург и за него е добре да се позанимава с децата.

— Джесика, кажи ми честно — какво има?

Тя усеща, че повече не може да се преструва пред майка си.

— Ами, как да ти обясня…

В този момент на вратата се чука.

— Мога ли да вляза или ще обезпокоя дамите?

— Татко! — Джесика се хвърля на врата на баща си.

— Радваме се, че си тук, дъще.

— Току-що разговаряхме, Карлос.

— Надявам се, не за нещо, което не бива да узная.

— Естествено, татко. Остани, моля те. Исках да кажа само, че това с Филип… става все по-лошо. Толкова се е променил. Трябваше да се махна от къщи, поне за няколко дни.

Джесика стои до прозореца и гледа към градината. Родителите й забелязват, че плаче. Разменят си многозначителни погледи. Мария понечва да я прегърне и утеши, но Джесика вече се е овладяла.

— Недей, мамо. Ще се оправя. Може би напразно ви тревожа. Но просто трябваше да дойда.

Избърсва сълзите си.

— Добре е, че сподели с нас — Карлос нервно крачи напред-назад из стаята. — Когато преди известно време Филип беше тук за журналистическия конгрес, ние също забелязахме колко се е променил — поколебава се за момент. — Той разказа ли ти, че тук, в Рио, е ходил в полицията?

— Не, нищо не ми е разказвал.

— Значи и на тебе не? Тогава трябва да ти кажа, макар да не знам дали имам право.

— Какво има, татко? Моля те, бъди съвсем откровен!

— Не съм съвсем наясно. Но научих нещо, въпреки неговото желание да не проявявам интерес.

Джесика няма търпение.

— И тъй, татко, какво си научил?

— Ами, мама и аз доста се учудихме, че Фил не се интересува повече от случилото се. Все пак беше станало убийство, и то на един доста богат американец. Говорихме доста, когато беше тук. Не искаше да чува за тази история. Предложих му да направя някои проучвания. Той категорично отказа. Държеше се така сякаш се опитвам да се бъркам в работите му. Буквално ми забрани.

— И ти въпреки това… Татко, би трябвало да се чувстваш неудобно!

— Знаех, че ще го кажеш.

— Знаеш колко е чувствителен Филип!

— Да, обаче защо, дявол да го вземе, трябва да крие тези неща? Не мога да проумея. Реших, че никому няма да навреди, ако разпитам тук-там. Дори и само за да задоволя любопитството си. Онова, което ме учуди, беше, че се натъкнах на неочаквана съпротива.

— Защо?

— Не зная. Естествено, аз се амбицирах и постепенно разбрах, че Филип не само не е безразличен, но даже прекалено живо се интересува от този случай. Наложи се да подновя някои връзки с шефовете на полицията. Комисарят, който разследва убийството, естествено не подозира, че Филип е мой зет. Установих, че същия следобед, когато тук той твърдеше, че не иска да знае нищо, е отишъл в полицията и настойчиво е задавал въпроси.

Джесика потъна в мислите си.

— Колко странно! Но защо не ви се е доверил? Какво лошо би имало…?

— Ние си помислихме същото. Но с теб той също не е говорил, нали?

— Разбира се, че не. Той ненавижда дори само споменаването на случая. И какво е научил в полицията?

— Доколкото знам, нищо. Абсолютно нищо. Следата още е прясна и съм сигурен, че комисарят не би споделил с никого нито дума. А може би се е страхувал, че Филип може да издаде нещо на американката.

— Какво общо има с това американката?

— Струва ми се, че я подозират, но Филип не знае.

— Какъв абсурд! Та нали убитият й е бил мъж? А тя също е била пленена.

— Не зная, Джесика. Във всеки случай, Филип едва ли има нещо общо с американката, защото е искал адреса й от комисаря.

— Адресът й? Защо?

— Откъде мога да знам? — Карлос Оливейра вдига рамене. — Комисарят му го е дал. Но онова, което Филип не знае е, че те също я търсят и че адресът е фалшив.

— Значи тя е дала на полицията фалшив адрес? Наистина странно. Къде ли живее всъщност?

— Предполагам, че в Ню Йорк.

— В Ню Йорк?

Джесика възбудено се надига от мястото си.

— И са оставили Филип да отлети за Ню Йорк, без да му кажат, че няма да намери тази жена! Но това е подло!

— Какво ти става, Джеси? Никой не го е карал да я търси в Ню Йорк.

— Но той е бил там. Зная. А най-лошото е, че не ми каза защо. Излъга ме.

Мария се намесва в разговора:

— Джесика, имай малко търпение. Все някога нещата ще се изяснят. Нали го обичаш?

— Да, мамо. Но след като толкова ме пренебрегва, вече започвам да се съмнявам. Толкова е обидно.

Ъгълчетата на устните й треперят, но тя не иска да се разплаче отново. Иска да бъде силна.

— Прекрасно е тук. Какво ухание! Толкова често си мечтая да се върна. Само една седмица!

— Но ти имаш толкова хубава къща в Хамбург!

— Така е, мамо. И колкото и да не обичаш да пътуваш, все някога трябва да дойдеш да я видиш.

Джесика слага ръка на рамото на майка си.

— Филип ще се оправи. В момента е в душевна криза, но все някога тя ще премине.

— Ще му разкажеш ли за нашия разговор, Джеси?

— Не, в никакъв случай. Сигурно има някакви причини да не иска да говори с никого. Не искам да си помисли, че го шпионирам, опитвайки се да му помогна.

— Права си, момичето ми. Филип трябва да знае какво прави. Все някога нещата ще се изяснят.

— Да. И доколкото го познавам, вече сигурно ме очаква с нетърпение.

Джесика се опитва да изглежда щастлива и самоуверена. Но има още нещо, което трябва да каже на родителите си.

— Знаете ли какво се сетих? Непосредствено след онзи случай, когато Филип все още говореше за него, ми каза, че американката е мразела мъжа си.

— Наистина ли?

— Някак си логически се свързва с останалото.

Известно време вървят мълчаливо един до друг.

— Джеси, ще дойдеш ли да поиграем тенис, преди да се е стъмнило? — вика Нико от терасата. — Казах на приятелката ти Мариса, че си си дошла. Тя много се зарадва, че най-после ще има равностойна партньорка.

— Идвам. Ей сега ще се преоблека. Извинете — целува родителите си по бузите. — Цяла седмица ще съм тук. Ще има време да си побъбрим.

 

 

С разкопчан балтон Филип се разхожда из Сентръл парк в Ню Йорк. До Коледа остава само една седмица, а времето е топло като през пролетта. Преди обед той има среща с един филмов продуцент, а сега използва възможността да се поразходи преди вечерния полет до Рио, където го чакат Джесика и децата.

Сентръл парк е пълен с хора. Деца препускат с колелетата си между разхождащите се, младежи играят с топки, спортисти правят с ожесточени лица своите обиколки. Заинтригуван, Филип се спира до една групичка. Родители и малки деца хранят една катеричка. Едно около шестгодишно момиченце веднага привлича вниманието му. То има правилно, сериозно личице, обградено от грижливо сресани руси къдрици. Въпреки топлото време носи кожено палтенце и кожени ботушки. Малката ръчичка, която предпазливо се протяга към катеричката, е толкова нежна и чиста, сякаш никога не се е докосвала до нищо мръсно. Филип е очарован от малкото сериозно момиченце, което изглежда съвсем като млада дама. Забелязва, че и някои други от възрастните наоколо го наблюдават.

Изведнъж една ръка здраво хваща момиченцето за рамото и го дръпва настрана. Филип вдига поглед и вижда Елен Робинсън.

— Госпожо Робинсън! — той спонтанно й протяга ръка.

Тя обаче с нищо не показва, че го познава. Извръща се и бързо се отдалечава, теглейки протестиращото дете със себе си.

— Госпожо Робинсън, та ние се познаваме! Аз съм Филип Клеманс! — настига я и й препречва пътя. — Изслушайте ме! Знаете ли, че ви търсих? Не можете да се преструвате, че никога не сте ме виждали!

Елен Робинсън спира.

— Защо тичате подире ми, господин Клеманс? Още в Рио ви казах, че искам да ме оставите на мира.

— Но защо се страхувате от мен? Исках просто да поговорим. Взех адреса ви от комисаря в Рио и исках да ви посетя. Но това сега е чиста случайност. Служебно съм в Ню Йорк.

— Кой е този човек, мамо?

Филип се навежда към момиченцето и му подава ръка.

— Аз съм Филип. А ти как се казваш?

— Кери.

— Името ти е много хубаво. Аз също имам едно момиченце вкъщи. Казва се Крис и е малко по-голяма от тебе.

— А имаш ли и момче?

— Разбира се. Казва се Ник, но е по-малък.

— Аз нямам нито брат, нито сестра, нито татко. Имам само бавачка и куче, но не истинско, а играчка. Също и много кукли.

— Достатъчно, Кери. Изтичай и си купи един балон.

— Не искам да ходя сама.

— Искаш ли аз да ти донеса? — Филип рови в джобовете си за дребни пари.

— Не, оставете това. След като Кери се страхува да отиде сама, ще трябва да се откаже от балона.

— Но аз го искам. Хайде, донеси ми, моля те.

Кери енергично се опитва да тласне Филип към продавача на балони.

— Ако не се държиш прилично, довечера бавачката няма да стои при теб, докато заспиш.

Момиченцето веднага притихва, сякаш знае, че думите на майка му не са само празна заплаха.

— Госпожо Робинсън, не бихме ли могли някъде… — Филип се оглежда за място, където биха могли да поговорят необезпокоявани.

Тя мълчи. Когато погледите им се срещат, осъзнава, че може би за първи път тя го наблюдава с внимание, преценяващо и малко иронично. Лека, едва доловима усмивка преминава по лицето й.

— Щом желаете. Аз живея отсреща — посочва редицата блокове зад парка. — Кери има час при психиатъра. Бавачката вече я чака, за да я заведе. Междувременно можем да поговорим.

На Филип му се струва, че тонът й е станал някак фамилиарен, почти интимен. Учудва се, че за втори път му се е удало да я убеди. В полицията в Рио, когато се съгласи да вечеря с него, беше същото. Сякаш по някакви необясними причини не искаше да има нищо общо с него, а после внезапно се поддава на някакво чувство.

— С удоволствие ще дойда. Полетът ми за Рио е едва довечера.

— Значи днес заминавате?

— Да. Ще прекарам там коледните празници със семейството си. Жена ми е оттам.

— Колко интересно. Цяла седмица бяхме заедно, а не знаем нищо един за друг.

— Точно така. Аз не знаех, че имате дете, а вие сигурно — че съм женен.

— Разбира се, че знам, господин Клеманс. Не си ли спомняте, че ми разказахте колко ви е приятно да спите с жена си?

Последното изречение му действа като удар в лицето. Какво означава това? Подиграва ли му се или иска да го засегне? Той мълчи.

— Аз също обичам да спя с моята бавачка — Кери внимателно е проследила разговора им.

— Добре, съкровище — Елен се разсмива. Студен, неестествен смях.

„И все пак може да се смее — мисли си Филип, — наистина се е променила“. Струва му се доста по-освободена, отколкото преди около година в Бразилия.

Вървят към изхода на парка с детето помежду им. Мълчат.

Елен живее в един от онези богаташки блокове, наемите на които се отгатват още от пръв поглед. Когато влизат във великолепното фоайе, Филип изведнъж е обзет от чувството, че се впуска в нещо опасно и че най-добре би било веднага да се върне в хотела. Асансьорът ги отнася на най-горния етаж. Елен има просторно, светло жилище със зимна градина и изглед към парка. Едно момиче с престилка и бяло боне поема палтото на Филип.

Бавачката се появява и веднага се заема с момиченцето.

— Елате! — Елен го води в изтънчено обзаведен хол.

— Донеси кафе, Жанет. Или искате нещо по-силно, за да се сгреете? — тя леко се усмихва. Трябва ли да приеме забележката й като двусмислена?

— Да, с удоволствие бих пил едно уиски със сода.

— Разбира се. Жанет, нали чу?

— Да, мадам. Веднага.

— Така. А сега вече да се разделим с господин Клеманс и госпожа Робинсън. Съгласен ли сте? — подава му ръка, сякаш иска да сключат някакъв договор. — Аз съм Елен, а ти Филип, нали? Както сигурно знаеш, ние, американците, не държим на условностите.

Тя се отпуска в едно кресло, кръстосва крака и пали цигара. Филип се пита дали не иска да му се подиграе с предизвикателното си поведение.

— И тъй, какво искаш да узнаеш от мен?

— Да узная ли? — Филип търси подходящите думи. — Едва ли има нещо, което аз самият не знам. Исках да поговорим. Толкова странни неща се появиха напоследък.

— Какви странни неща?

Филип се изправя.

— Защо си дала на комисаря фалшив адрес?

— Фалшив адрес? Кой твърди подобно нещо? Аз живеех там. Не може и дума да става за нещо фалшиво.

— Но портиерът ми каза…

— Да не си дошъл да ме разпитваш? Какво имам да крия? Казвам ти, че живеех там, но се преместих и сега съм тук. Щом не ми вярваш, това си е твоя работа.

Елен говори напълно спокойно и безстрастно.

— Но комисарят те търси.

— Нека ме търси. Това му е работата. Да не би да съм длъжна да му давам адреса си?

Момичето влиза с подноса и внимателно го оставя върху мраморната масичка.

— Добре, Жанет — Елен нетърпеливо махва към вратата. — Можеш да си вървиш. Днес нямам повече нужда от тебе. Сама ще почистя по-късно.

— Мога ли да отида на гости у сестра си?

— Разбира се. Вече казах, че повече нямам нужда от теб.

— А вечерята?

— Трябва ли да повтарям още веднъж? Не се безпокой за вечерята.

Филип изтръпва от грубия, студен тон на Елен.

— Е, Филип — отново се е обърнала към него и леко се усмихва. — Сигурно си се питал защо комисарят ме търси.

Той поглъща уискито си на един дъх.

— Повече от ясно е.

— Не мога да отговоря на въпроса ти, защото не знам. А и не ме интересува.

— А не се ли опасяваш, че мога да му дам адреса ти?

— Не, не се опасявам — изрича го подчертано бавно, угася цигарата си, става и се приближава до прозореца.

— Ела при мен, Филип.

„Ето — мисли си той, — ето, че ще се случи! Трябва да се махам! Трябва да взема палтото си! Джесика! Ще разруша всичко — брака ни, любовта ни, живота ни. Имам още време. Мога да се върна. Но няма да го направя. Защо изпих това проклето уиски? Но и без уиски щеше да стане. Тя лъже. Няма сърце и е студена като камък. Нищо не се е променило. Тя те използва за нещо. Знаеш много добре. И сега отиваш при нея като малко момче, с разтреперани колене като привлечен от някаква тайнствена сила.“

Когато застава до нея, тя се извръща, сграбчва реверите на сакото му, сякаш иска да го задържи, търси погледа му.

Той иска да се отдръпне, но не успява.

— Филип, ти не си дошъл тук, за да говорим за миналото, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Нима не искаш нищо друго?

— Напротив, Елен, и ти го знаеш много добре — обгръща тесните й китки, устните му докосват нейните и те жадно се разтварят. Целува шията, гърдите, свлича роклята от раменете й.

— Ела, бързо! — Елен го повлича по коридора към спалнята.

Светло, типично по женски обзаведено помещение с голямо френско легло по средата. Тя бързо се съблича, разхвърляйки дрехите си по дебелия килим.

— А малката?

— Бавачката знае, че когато имам гости…

— Когато имаш гости?

— Не задавай толкова много въпроси. Хайде! — помага му да се съблече.

— Елен, аз…

— Какво има? Хайде? Защо се колебаеш?

Колко различно бе последният път, когато я видя гола! Картината отново се появява пред очите му: Тялото й, осветено от джобното фенерче, лицето й, изпълнено с отвращение и омраза. Днес е съвсем различна. Днес тя е онази, която настоява, която иска. Коя е истинската Елен? Или няма истинска? Тя сякаш изгаря от нетърпение. Филип напълно осъзнава какво върши, но няма сили да спре. И знае, че от момента, когато я видя за първи път на летището в Рио, не е искал нищо друго, освен това: да се притисне до голото й тяло, да усеща кожата, устните, бедрата й, и да знае, че може да я има винаги, когато поиска. Иска му се още дълго да стои така, до нея, изправен по средата на стаята и да усеща гръдта й върху своята. Но тя бърза. Когато се опитва да я погали, рязко се дръпва.

— Остави това! Излишно е.

Припряно дръпва покривката на леглото.

— Ела, веднага!

Отпуска се върху леглото и протяга ръце към него. Той се навежда, иска да я целува, да я гали, но тя бързо го привлича към себе си. В кратките мигове на екстаза Филип наблюдава лицето на Елен, сякаш се надява да прочете там онова, което е останало загадка за него. После всичко свършва. Понечва да я прегърне, но тя го отблъсва.

— Не ме докосвай повече — диша учестено. — Достатъчно. Беше много добър.

Филип мълчи.

— Защо не казваш нищо?

— Прекрасна си. Елен. Цялата, всяка частица от тялото ти. Но нима това е любов? По този начин? Като нещо, което се опитваш да приключиш колкото се може по-бързо. Не, за мен любовта е нещо съвсем различно.

— Не искам нищо друго. Така ми харесва. Бях полудяла за мъж. Това е всичко.

— Спомняш ли си какво ми каза веднъж? Че си мразела мъжа си, защото винаги е искал само едно-единствено нещо?

— Остави мъжа ми на мира.

— Просто се опитвам да те разбера. Имах чувството, че въобще не държиш на мъжете.

— Ще ти разкажа нещо, Филип. И то само защото си такъв един честен и солиден човек, какъвто рядко съм срещала в моя провален живот. Бях омъжена осем години. И не знаех какво значи да си луда по някой мъж. Разбираш ли? Изобщо по някакъв мъж. То няма нищо общо с любовта. За мене тя е измишльотина, както и добрият Господ. Също толкова малко можех да разбера желанието на мъжа към жената. Намирах го противно и отвратително и го мразех. А после…

— Влюби ли се?

— Да се влюбя? Нали току-що ти казах, че смятам любовта за измишльотина. Не, стана нещо съвсем друго. Нещо, което няма да разбереш. Може би преди около три месеца. Разхождах се в парка, както днес, но без Кери. Беше рано следобед и все още доста пусто. Изведнъж видях една двойка. Тичаха един срещу друг и се прегърнаха. Мъжът хвърли чантата си на земята. Стояха на средата на алеята и се целуваха така, сякаш щяха да се стопят един в друг. Мъжът разкопча палтото на жената и я замилва под него. Стоях като ударена от гръм. Не можех да отместя поглед. Завидях на жената за любовта й. И тогава нещо ми стана. Струваше ми се, че ще експлодирам. Колко често бях виждала влюбени двойки на кино, по телевизията; целият свят е пълен с влюбени двойки. Но изглежда е трябвало да бъде точно тази двойка. За първи път в живота си помислих: Имам нужда от мъж, веднага, иначе ще полудея.

Елен говори бавно, натъртва всяка дума, сякаш все още се чуди на реакцията си.

— Може би се случи, защото най-сетне бях свободна. Защото го нямаше Ричард, който искаше да ме има всяка нощ.

— И после?

— Един час по-късно вече имах мъж в леглото си. Както можеш да си представиш, когато се разхождам, ме следват доста възхитени погледи. Отвърнах на първия, който ми хареса — млад, сериозен, с приятна външност.

— Елен! — Филип с усилие намира думи. — Нима си хванала някой от улицата? Нима не знаеш колко опасно е това?

— Опасно? Пет пари не давам. Беше чудесно приключение.

— И често ли го правиш оттогава? Просто си харесваш някой абсолютно непознат мъж и го водиш в леглото си?

— Когато ме хванат дяволите. То е като някаква лудост.

— А аз? Какво е моето място тогава? — сърцето на Филип изстива.

— Ти? — Елен се разсмива така, както никога дотогава не я е чувал да се смее. — Ти днес се появи тъкмо навреме. Затова изобщо ти позволих да ме заговориш. Някой друг би свършил същата работа.

— Елен!

— Освен това разбрах, че не обичаш жена си чак толкова, колкото си мислиш.

— Не я споменавай! Защо не ме остави да си тръгна? Първо се направи, че не ме познаваш. Защо?

— Старото недоверие. Трябва ли да ти обяснявам всичко? Би трябвало да бъдеш доволен. Получи каквото искаше.

— Не ми стига. За теб може да е достатъчно, но не и за мен.

— И какво ме засяга това?

— Единствено, че искам отново да спя с тебе.

Филип се опитва да я прегърне, но тя се отдръпва и скача.

— Запомни, Филип. Заклела съм се никога да не спя втори път с един и същ мъж, дори и да го искам. Никога вече! — тя почти крещи.

Филип също става. Посяга към дрехите си.

— Елен, така никога няма да узнаеш какво е любов. Щом като не искаш да дадеш нищо от себе си.

— Осем години само давах. А ти нямаш никакво право да ми четеш морал. Какво направи току-що? Пожела една жена и я притежава.

— Не, не една жена въобще. Исках теб и никоя друга. Разликата е много голяма.

— А любовта? Да не би да твърдиш, че ме обичаш? — гласът й е станал режещ.

— Не зная.

— А все още ли обичаш жена си?

— Престани. Не искам да говоря за това. Трябва да тръгвам.

— Да, сега, когато всичко е свършило, вече не искаш да говориш за това. Такива сте вие, мъжете. Банята е отсреща.

Когато Филип излиза изпод душа, тя вече е облечена.

— Можеш ли да останеш?

— Не, не бива да пропусна полета си.

— Ще се върнеш ли някога?

— Ще бъде трудно, ако не и невъзможно, да те срещна в също такъв благоприятен момент като днес, нали? — и той може да бъде циничен.

Елен обаче не влиза в тона му. Когато посяга към палтото си, тя му препречва пътя.

— Върни се, Филип, моля те!

— Защо?

— Не знам точно — обвива ръце около врата му и го гледа умолително. Никога не я е виждал такава. — Наистина не знам. Може би, защото имам нужда от теб — колебае се, търси подходящите думи. — Може би, защото можеш да ми помогнеш.

— Да ти помогна? За какво, Елен?

— Знаеш ли — тя го пуска и неспокойно крачи насам-натам. — Понякога имам чувството, че ще се задуша тук. Ти си толкова чист, толкова честен. И ми вярваш, нали?

— Разбира се — Филип знае, че не е истина.

— Някога, когато се опознаем по-добре, ще ти разкажа моята история. Някога.

— Твоята история?

— Шшт — тя слага пръст на устните му. — Не сега.

— Няма да мога да се върна, заради семейството си.

— Ако някога отново дойдеш в Ню Йорк и се чувстваш самотен… Това е телефонът ми. Няма го в указателя. Но не идвай, без да се обадиш, разбра ли?

— Имаш достатъчно мъже. Какво искаш от мен?

— Казах ти вече. Харесваш ми. Следващият път можеш да ми покажеш как ти разбираш любовта. Може и да се науча да го правя, както на теб ти харесва. И ще наруша клетвата си — настойчиво търси погледа му. — Ще дойдеш, нали?

В коридора Филип навлича палтото си. Целува бегло Елен по устните и избягва погледа й.

— Не зная.

— Но аз знам, че ще се върнеш.

Не изричат повече нито дума, докато вратата на асансьора се затваря между тях.

Когато Филип излиза на улицата, вече се е стъмнило. От отсрещната страна на парка се извисява огромен небостъргач с хиляди осветени прозорци.

В същия момент пред блока спира едно такси и от него слизат Кери и бавачката. Момиченцето веднага идва при него.

— Довиждане, Филип. Ще дойдеш ли пак? — гледа го сериозно в очите.

— Да, малка госпожице, пак ще дойда — казва го усмихнато и бързо се отдалечава, сякаш се срамува от даденото обещание.