Менди Лейтън
Филип (7)

Филип лежи на леглото си в хотелската стая и се опитва да чете. Два дни са минали от нощта при Елен, а той не я е видял повторно. Същия ден, след многообещаващите преговори с продуцента, тя му изпрати съобщение в хотела:

„Трябва да летя за Тексас. Ще се върна утре или вдругиден. Чакай ме в хотела.

Е.“

Бе въртял в ръцете си ключа от жилището й. Какво трябваше да означава това? Сутринта му бе дала ключа с молба да й го върне. И само няколко часа по-късно бе заминала. Колкото повече опознава тази жена, толкова по-тайнствена му изглежда.

Предния ден Стефан е отлетял за Хамбург и е взел със себе си материалите от Гватемала. Филип прекарва два празни дни в Ню Йорк, скитайки из улиците, ровейки се в книжарници и опитвайки да гледа някакви представления. Но нищо не може да го заинтригува истински. Непрекъснато мисли за Джесика и децата и гузната му съвест не му дава мира. Най-сетне телефонът звъни. Филип скача. Сърцето му бие до пръсване.

— Господин Клеманс?

— Да.

— Една дама ви очаква.

— Слизам.

Когато излиза от асансьора, я вижда седнала в едно кресло. Гледа го усмихнато. Отново е изумен от почти нереалната й красота. Изведнъж цялото му вътрешно напрежение изчезва. Ще спи с нея и това е всичко, което иска. Но не смее да я прегърне пред портиера, който го познава.

— Какво? Няма ли поне да ме целунеш?

— Когато останем сами. Елен, страхувах се, че вече никога няма да те видя. Да вървим у вас.

— Вече сме там. Наех стая в хотела.

— Защо? Защо да не отидем в жилището ти?

— Отказах се от него.

— Просто ей така? Не е възможно.

— В Америка всичко е възможно, както знаеш. Не питай толкова много.

Тя слага ръка на устните му.

— А къде е Кери?

— Питаш, сякаш допускаш, че съм й направила нещо лошо.

— Как може да говориш така?

Филип е ужасен от бруталността й. Елен го забелязва.

— Извинявай, беше глупава шега. Заведох Кери при сестра си в Хюстън. А после имах късмет веднага да хвана обратния полет.

Междувременно са се изкачили на десетия етаж, където е стаята на Елен.

— И защо я заведе там?

— Остави тези въпроси. Това е моят живот и колкото по-малко знаеш за него, толкова по-добре.

— Как можа да го кажеш! Та ние спахме заедно и ще го направим отново, и то веднага.

Елен едва е успяла да затвори вратата и той започва да я разсъблича.

— Не разбираш ли, че искам да знам всичко за теб?

— Не бързай толкова, първо искам да се изкъпя.

После, докато бавно и внимателно я избърсва с хавлията — гърба, гърдите, корема, бедрата, — пита уж между другото:

— Кой би имал интерес да убие мъжа ти? Мислила ли си за това?

Елен не отговаря.

— Защо не казваш нищо, Елен?

— Кажи ми, да спиш ли искаш с мен, или да ме подлагаш на разпит? — тя рязко се дръпва.

— Защо говориш за разпит? Питам те, защото и двамата сме еднакво засегнати. Не го ли разбираш? Имам чувството, че страдаш от мания за преследване. Или че се чувстваш виновна.

— Говориш глупости. Ако изобщо някой страда от някакви мании, то това си ти. Непрекъснато ровиш из тази история. Не можеш ли най-сетне да я забравиш?

— Не, не мога да я забравя. А ти лъжеш, като твърдиш, че можеш. Всяка твоя реакция доказва точно обратното.

— Достатъчно! Престани веднага или никога вече няма да ме видиш. Сигурно съм луда, след като все още съм тук. Ето всичко, което мога да ти кажа.

Елен почти крещи от гняв.

— Върви си тогава! — на Филип му се иска да се нахвърли върху нея, да я удари, да й причини болка да я повали под себе си.

— По-добре е ти да си отидеш. Тази стая е моя.

Казва го толкова предизвикателно, че Филип веднага тръгва към вратата. Но тя му препречва пътя и се хвърля на врата му. Все още е съвсем гола.

— Не, моля те, остани — смее се и го целува. — Остани, имам нужда от теб. Искам да ме галиш както миналия път.

Хваща китките му и слага ръцете му на гърдите си. Жената, която го моли да я люби, почти с нищо не напомня за гордата и студена Елен.

— Какво правиш с мен? Та ти ме превръщаш в марионетка! Как ще свърши всичко това?

— Няма значение. Нека поне за малко бъдем щастливи. Кой може да знае какво ще стане после.

— Щастливи? Нима наричаш това щастие?

Тя му помага да се съблече. Любят се, но е съвсем различно от миналия път — диво и страстно, отчаяно и с чувство за безнадеждност.

После, когато лежат един до друг, Филип опитва още веднъж:

— Сестра ти в Хюстън по-млада ли е от теб?

— Малко по-млада. Има три деца. Кери ще се чувства добре там, по-добре, отколкото при мен.

— Имаш ли други братя или сестри?

— Да, цели осем.

— Осем? Искаш да кажеш, че освен тази сестра имаш още осем братя и сестри? Значи сте били десет деца?

— Да, още осем. Правилно ме разбра. Но поддържам връзка само със сестра си в Хюстън. Тя сключи добър брак.

— Като тебе.

— Да, аз съм богата. И това е чудесно.

— И не знаеш нищо за останалите си братя и сестри?

— Те са банда престъпници, с които не искам да имам нищо общо.

— А баща ти?

— Баща ми? — Елен горчиво се разсмива. — Никога не сме могли да си позволим такъв лукс. Затова пък имах трима по-големи братя, които се опитваха да ми заместят не само бащата. Защо ли ти разказвам тези неща. Не бива. Какво знаеш ти, малки наивни любовнико, с твоя чистичък морал!

Филип не реагира на тона й. Знае, че така тя само се опитва да скрие раните си.

— Какво искаше да кажеш за братята си?

— Наистина ли искаш да знаеш? Е, добре тогава. Те просто ме имаха, ако разбираш какво искам да кажа.

— Какви ги дрънкаш, Елен?

— Спях в една стая с тях. И още на 12 вече бях доста развита. Понякога и тримата се изреждаха един след друг, а малките гледаха. На 14, когато вече бях достатъчно силна, избягах от къщи. Но преди това подредих единия от тях така, че ще му се наложи за цял живот да забрави жените и малките момиченца.

Един дълъг миг в стаята е тихо. Филип едва може да си поеме дъх.

— Да, аз идвам от тинята. От най-мръсната, която можеш да си представиш. От Харлем на белите.

Филип знае естествено, че такива неща се случват навсякъде, във всяка страна. Но Елен! Това е невероятно. Тя вече толкова пъти го е лъгала. Може би го прави и сега? Навежда се над нея и се взира в очите й, които сякаш не гледат наникъде.

— Искаше да знаеш всичко за мен, Филип. Сега вече го знаеш.

— Не мога да повярвам.

— Това си е твоя работа.

— Толкова съвършена, каквато си, без нито едно петънце, без нито един белег, с лице на гръцка богиня… Винаги съм мислел, че си израсла в златен кафез.

— И все пак всичко, което ти казах, е вярно. Отначало много страдах заради външността си, после разбрах, че мога да я превърна в свой капитал. Тя ми помогна да се измъкна от тинята и да спечеля всеки мъж, когото пожелая, независимо от средствата.

— Включително и аз.

— Да, но ти си единственият, който се опита да направи от мен истинска жена. Единственият, когото не презирам.

— Хайде да излезем, Елен, тук просто ще се задуша.

Когато влизат във фоайето, на Филип отново му се струва, че тя се оглежда нервно. Преди да излязат на улицата, също се поколебава за момент.

— От кого се страхуваш? — Филип загрижено обгръща раменете й. — Защо си толкова нервна, когато си сред други хора? Имам чувството, че бягаш от някого.

— Грешиш, Филип. Защо трябва да го правя?

— Обещай ми, че ще ме потърсиш, ако някога имаш нужда от помощ.

— Не мога да ти обещая.

Под ситния дъжд те се спускат надолу по Пето авеню. Няколко пъти Филип поема дълбоко дъх. Разказът на Елен му изглежда абсурден. Нима е възможно да се е измъкнала от всичко това невредима? И изведнъж му става ясно, че тя само външно е чиста и непокътната. В душата й отдавна всичко е унищожено. Думите й сякаш допълват мислите му:

— Когато нещо е провалено в самото начало, вече никой не може да го поправи. Нито ти, нито аз самата. Затова е безсмислено да те моля за помощ. Само бих те изложила на опасност.

— И все пак те моля да го направиш.

— Някой ден ще научиш всичко. От мен или от другите. Но не днес. Нека днес мислим само за нас двамата, такива каквито сме сега, с мъничкото любов и щастие, които ни остават.

Цяла нощ се разхождат из ярко осветените улици ръка за ръка. Елен вече не говори за себе си, Филип не задава повече въпроси. Обикалят бар след бар. Навсякъде мъжете се обръщат след Елен и дълго гледат след нея. Връщат се в хотела, когато вече е утро.

— Елен, ела в стаята ми.

— Не, уморена съм. Искам да остана сама и да спя.

Преди тя да слезе от асансьора на десетия етаж, Филип я целува жадно и отчаяно. Вижда, че очите й са пълни със сълзи.

— Ела при мен!

— Не, няма смисъл. Искам да остана сама.

Макар че е изтощен, Филип още дълго лежи буден. Мисълта за Джесика не му дава мира. Какво ще стане с тях? Какво прави той при тази жена? Разрушава семейството си, което обича повече от всичко на света! А след три или четири дни трябва да се върне вкъщи.

Когато късно следобед похлопва на вратата на стаята на Елен, никой не отговаря. Слиза долу при портиера.

— Госпожата напусна тази сутрин. Помоли да ви предадем, че ще ви се обади.

Значи отново се е преместила. Никога не остава повече от няколко дни на едно място. Какво ли се крие зад странния й живот? Дали наистина ще се обади, или всичко е свършено? Филип мисли за целувката им и за сълзите й в асансьора. Знаела е. И какво трябва да прави той сега? Веднага да резервира полета си? Сигурно е възможно да тръгне още днес. Но не, трябва да я чака. Струва му се, че по някакъв тайнствен начин Елен е успяла да блокира здравия му разум, чувството му за дълг, любовта му към Джесика и го е превърнала в човек, който реагира единствено на нейните импулси. Знае, че ще продължи да я чака.

След обяда дълго седи в ресторанта на хотела и прелиства вестниците.

И най-сетне чува:

— Търсят ви по телефона, господин Клеманс.

Втурва се към апарата.

— Аз съм, Елен. Ела в хотел „Сити“ на 40 улица.

— Какво се е случило? Защо не остана тук?

— Не можех. После ще ти обясня. Ще дойдеш, нали?

Затваря, преди още да е чула, че се е съгласил.

Той се обръща към портиера.

— Моля ви, пригответе сметката ми.

— Значи се прибирате при семейството си в Германия?

На Филип му се дощява да го отреже заради недопустимо фамилиарния тон, но замълчава. Знае, че никога вече няма да нощува тук.

Шофьорът на таксито трудно открива хотел „Сити“. Когато най-сетне спират там, Филип се изплашва. Това е мизерна сграда между други мизерни сгради, с висящи по прозорците парцали вместо пердета. Мърлявият портиер оглежда обстойно Филип и багажа му, преди да каже номера на стаята, с изпълнен с недвусмислени намеци поглед. По протрития килим Филип се изкачва на третия етаж.

Когато почуква, Елен само леко открехва вратата и бързо го пуска вътре. Опитва се да го прегърне, но той се отдръпва.

— Какво означава всичко това? Защо се изнесе от оня хотел?

— Не можех да остана.

— Защо? Ще ми обясниш ли най-сетне какво става?

— Ах — тя очевидно се колебае и нервно крачи из стаята. — Един от старите приятели на Ричард се опитва да ме открие. Стара история, която изобщо не те засяга.

— Представи си, че ме засяга.

Винаги едно и също — неговите въпроси, нейните уклончиви отговори. На Филип вече му е дошло до гуша, но няма сили да сложи край.

— Преследва ме заради една глупава история, с която нямам нищо общо. Но той не вярва. Затова се налага известно време да се крия от него.

— В този отвратителен, мръсен хотел? Та нали имаш пари?

Филип я гледа смаяно.

— Точно затова. Никой няма да се досети, че съм тук. Само портиерът знае. Но той няма да ме издаде. Стар приятел от миналите времена.

— Лъжеш.

— Можеш ли да го докажеш? Тази история или някоя друга, все някога ще трябва да повярваш в една от тях. Нека останем тук няколко дни, Филип — взема ръцете му в своите и го поглежда умолително. — Тук съм на сигурно място. Имам пари. Ще направя стаята хубава. Не питай нищо и остани, моля те!

Той пуска ръцете й и се извръща към прозореца. Гледа към улицата през мръсното стъкло.

— В неделя трябва да се връщам.

— Това са още четири дни. А после?

— Ще се върна — Филип е взел някакъв пластмасов пепелник и го върти в ръцете си. — Но ти може би вече няма да си тук.

— Можеш да разчиташ, че ще бъда тук.

— Елен! — той оставя пепелника на разклатената масичка и отчаяно я прегръща. Скрива лице в косите и. — Зная, че трябва да се разделим. А не мога.

— Не мисли за това. Мисли само за четирите дни, които са пред нас. Цели четири дни.

— Да, четири дни.

 

 

— Мамо, татко ще си дойде ли за Великден?

Кристина върти в ръце яйцето, което току-що изкусно е нарисувала.

— Виж, това е най-хубавото. Искам да му го подаря.

Джесика седи с децата на кухненската маса и боядисва яйцата, които те доукрасяват.

— Още не знам.

— Ник! — Кристина се опитва да го избута настрана. — Мамо, той вече чупи трето яйце! Кажи му да не пипа повече.

— Остави го, Крис. Има достатъчно яйца.

— Не, той всичко разваля. Не искам вече да ми пипа боите!

Ник понечва да се разплаче, но в този миг и тримата се вцепеняват. Вратата на кухнята към коридора е отворена и те чуват как един ключ се превърта във външната врата.

— Може да е само той — сепва се Джесика и й се струва, че сърцето й ще престане да бие. Децата също веднага се досещат кой може да бъде.

— Татко! — и вече висят на врата му.

— Как сте, мъничките ми? — Филип е оставил куфара и ги прегръща толкова дълго и силно, че най-после Ник се опитва да се освободи. Джесика все още седи до кухненската маса.

— Мамо, ела, татко си дойде!

Макар и само на десет години, Крис вече разбира, че нещо не е наред. Джесика става бавно и излиза в коридора. Филип се навежда да пусне Ник. За миг се вглежда в лицето й. Тя бързо се извръща. А някога нямаше търпение да се хвърли в прегръдките му.

— Влез. Остави си палтото. Роза ще направи чай. После ще вечеряме.

Джесика се учудва, че успява да произнесе тези банални изречения тъй, сякаш нищо не се е случило.

Изведнъж усеща ръцете му на раменете си и съвсем беглото докосване на устните му до шията си. После той бързо я пуска.

— Татко, толкова ли не искаше да те посрещнем на летището! Защо не се обади?

Кристина изведнъж се сеща, че никога досега баща й не се е връщал, без да ги предупреди.

— Знаеш ли, Крис, до последния момент не знаех дали ще мога да излетя.

Обяснението е и за Джесика, но той не смее да я погледне в очите. По време на вечерята децата обсебват разговора за огромно нейно облекчение. Тя се страхува от мига, когато ще остане насаме с Филип. Страхува се дори от смелостта, която неизбежно трябва да прояви. Но най-много се бои, че той отново ще я излъже. И все пак вечерята най-сетне свършва.

Филип взема куфара си и влиза в спалнята. Джесика се забавя още малко при децата, докато събере кураж да го последва.

Затваря тихо вратата зад себе си и се обляга на нея, сякаш опитвайки се да създаде дистанция между него и себе си. Филип разбира, че това е решаващият момент, който и двамата не биха могли да избегнат.

— Джесика! — той пристъпва към нея.

— Остани там, където си. Така мога да те виждам по-добре — не му оставя време за обяснения. — Госпожа Робинсън е твоя любовница, нали? Това е всичко, което искам да знам.

— Джесика, аз… — кръвта нахлува в главата му.

— Достатъчно. Не казвай нищо повече. Наистина ли нямаш смелост дори да ми отговориш?

— Защото те обичам. Ще сложа край на всичко това. Исках да го направя още днес.

Тя се извръща с непроницаемо лице. Не му отговаря. Изважда един сак от гардероба и безразборно започва да хвърля дрехи в него — нощници, бельо, чорапи, обувки. Бързо влиза в банята и събира тоалетните си принадлежности. Филип я гледа смаяно. Какво да направи, за да я задържи?

— Джесика, нека поне поговорим. Нека ти обясня.

Тя мълчи. Решително затваря ципа на чантата. Взема палтото си. Лицето й е така променено, че Филип има чувството, че пред него стои непозната жена.

— Къде отиваш? Остани тук. Ако искаш, аз ще отида на хотел.

— Колко великодушно! Но има един проблем: просто съм луда за мъж. Пет седмици бях сама. Тръгвам — гласът й се прекършва. Не знае какво по-оскърбително да измисли.

— Я млъкни! Какви ги приказваш!

— Не ти харесва, нали? Но и двамата имаме еднакви права. Не се безпокой, няма да тръгна сега да го търся. Отивам при Стефан.

— При кой Стефан? Стефан Бранднер?

— Разбира се. Той ме обича и аз го харесвам. Защо не тогава? Можех да спя с него още преди няколко дни. И щях да го направя с удоволствие, повярвай ми — тонът й е язвителен. — Но държах да изчакам тази вечер. Исках да го чуя лично от тебе.

— Ще стоиш тук! — опитва се да я задържи, но тя се отскубва.

— Не можеш да ми попречиш да отида.

— А децата? Помисли за децата!

— Те са и твои деца, Филип. Достатъчно дълго се грижих сама за тях. Сега ти си наред.

— А професията ми?

— Ах, ето какво било — тя го гледа с изпълнени с омраза очи. — Следващият път, когато си тръгна, ще взема и децата. Не си толкова глупав, да не разбираш, че в случай на развод те ще бъдат дадени на мен.

Думата развод е изречена. И на двамата им подейства като удар.

— Да не си полудяла, Джесика? Как можеш да говориш за развод!

— Тогава не ме упреквай, че пренебрегвам децата си. Сега тръгвам. Имам нужда да размисля няколко дни. Децата едва ли ще усетят отсъствието ми, след като ти си тук.

— Джесика, още веднъж те моля, остани тук — леко докосва ръката й, сякаш опитвайки се по този начин да я трогне. — Не заради децата. Заради мен.

— Заради теб? Нима не разбираш, че в момента дори не мога да те понасям. Измисли някакво обяснение за пред Роза и малките. Не се и съмнявам, че ще успееш.

— Ще скъсам, Джесика. Разруших всичко. Знам. Моля те, остани!

Тя не реагира. Тръгва към вратата.

— По дяволите! Искаш ли да падна на колене и да ти се моля? Искаш ли го?

Притъмнява му пред очите. За първи път в живота си разбира какво е ревност. Джесика в ръцете на Стефан! Представата е толкова чудовищна, че трябва да направи всичко, за да го предотврати. С рязко движение издърпва чантата от ръцете й и я хваща здраво. Тя с всички сили го удря през лицето. В същия миг жестоко съжалява. Но вече е станало.

Гледат се изумени, изпълнени с ужас от онова, което се е случило. Джесика взема чантата си и излиза. Филип се вслушва в звука от външната врата, после в захлопването на вратата на автомобила й и в бръмченето на потеглящата кола.

Чак тогава вдига ръка към пламналото си лице. Колко ли дълбоко я е наранил, за да го удари — неговата нежна, фина Джесика? После се хвърля на леглото и заравя лице в ръцете си.