Джанет Дейли
Непознатата сестра (6)

6.

Червеният жребец изпръхтя неспокойно и се опита да се отскубне от ръката й, но Аби продължаваше да го държи и да го потупва по муцуната. Нужен й бе претекст, за да остане извърната, та Лейн да не види сълзите, които напираха в очите й.

— Спомням си, че един ден се отбих в кабинета му — разказваше той. — По онова време трябва да си била… вероятно на четири-пет години. Дийн седеше зад бюрото и четеше писмо. Пред него имаше цветна любителска снимка на момиченце с големи сини очи и тъмна коса… вързана на конска опашка, струва ми се. То беше по бански костюм и на заден план се виждаше пясък. Стоеше и се усмихваше срамежливо срещу камерата. Помислих, че си ти, и казах нещо в този смисъл. Дийн ме поправи: „Не е Аби. Това е Рейчъл. Удивително е колко много си приличат, нали?“ Трябва да съм взел снимката, защото си спомням, че Дийн я пое от мен и се загледа в нея. „И освен това двете са родени в един и същи ден — каза той. — Всеки път, когато погледна Аби, виждам Рейчъл. Имам чувството, че и двете са непрекъснато с мен. Когато отида някъде или правя нещо с Аби, все ми се струва, че и Рейчъл е с нас.“

Лейн замълча и Аби почувства, че я наблюдава и вероятно отново забелязва поразителната прилика. Надяваше се да не очаква някакъв коментар, защото не бе в състояние да говори. Гърлото й беше така болезнено стегнато, че не можеше дори да преглътне.

Когато мълчанието се проточи, разбра, че все пак ще трябва да каже нещо.

— А мама? Тя кога научи? За другата му дъщеря, имам предвид.

— Не съм сигурен, като че ли беше една-две години след твоето раждане. При всичките тези пътувания на Дийн до Лос Анджелис Бабс започна да подозира, че той отново се вижда с Каролайн: Когато му поиска сметка, той й каза за Рейчъл. Не знам какво точно. Знам само, че й обеща никога да не я напуска, макар че обича дълбоко Каролайн и ще посещава при всяка възможност нея и другата си дъщеря. Това положително не се е харесало на майка ти, но тя се примири с положението, тъй като беше отчаяно влюбена в него. — Лейн замълча, свъсил вежди. — Не искам да кажа, че Дийн не е имал никакви чувства към нея. Той беше много привързан към Бабс.

— Ако е вярно, едва ли е искал да я наранява повече, отколкото и без това е била наранена. Надявам се, ще се съгласиш, не е необходимо да вижда цялото завещание. Мисля, че е страдала достатъчно. Като изпълнител на завещанието на татко ти сигурно можеш да го уредиш.

— Донякъде. Обаче то трябва да бъде легализирано в съда. Ще бъде регистрирано и ще влезе в архива.

— Разбирам — сковано изрече тя.

— Съжалявам, Аби.

— Знам. Всички винаги съжаляват — не беше по силите й да скрие огорчението си.

— Аби — поде Лейн, — надявам се, че разбираш колко трудно е било на баща ти. Той беше в крайно неудобно положение и се справи по най-добрия възможен начин. Най-естественото нещо на света е един баща да обича и покровителства децата си, да им спестява ненужната болка. Както и да иска да ги подсигури, в случай, че с него се случи нещо.

— Ами… Каролайн? — попита Аби, едва сега осъзнала вероятността и тя да е между наследниците.

— Тя почина преди доста години — от кръвоизлив в мозъка, струва ми се.

Преди доста години.

— Разбирам — само това успя да каже. Сълзите премрежваха очите й. — Ценя твоята откровеност, Лейн. Май ще е по-добре вече да идеш при мама, преди да е започнала да се чуди какво те задържа.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Идвам след малко.

Жребецът отново се опита да се отскубне, но Аби го държа, докато Лейн не се отдалечи. После го пусна да си върви и остана да го погледа. Любимецът на баща й се понесе из тясното заграждение, после спря в далечния край и изцвили към кобилите на пасището, а лъскавото му тяло потръпна от нетърпение. Но любовният му зов остана без отговор.

Тя се обърна и тръгна към конюшните. Сивата кобилка изцвили жално, ала мъката на Аби бе толкова голяма, че дори не я забеляза. Сълзите й напираха и трябваше да намери място, където да бъде сама и да се наплаче.

Потърси убежище в сградата, в която се помещаваха приемните за посетители, кабинетите на управителя и на баща й и стаята със седлата. Тя бе свързана с главната конюшня посредством покрита с навес пътека и гледаше към останалите постройки и пасищата. На вратата бе окачен черен венец. Друг път Аби би се трогнала от жеста, с който работниците изразяваха своята скръб от смъртта на баща й, но сега дори не го погледна. Мина през вратата и се насочи право към кабинета на Дийн, водена от спомените за времето, прекарано там с него… спомени, които сега й се струваха така фалшиви.

Влезе, затвори вратата, облегна се на нея със свито гърло и трепереща брадичка и се огледа. Омекотената от ореховите дървета слънчева светлина струеше през прозорците и заливаше разкошната ламперия по стените, покрити с трофеи, фотографии в рамки и ленти от изложбите. Тежкото дъбово бюро, разположено до прозореца, бе затрупано с книжа, бележки и диаграми. Вдясно от него имаше стари шкафове, в които се съхраняваха документите, родословията и данните за отглеждането на всеки кон в „Ривър Бенд“. Зад стъклените врати на дъбовата библиотека с корниз и колони се виждаха книги за болестите, генетиката и селекционирането на конете. Диванът до съседната стена бе тапициран с червеникавокафява кожа и украсен с месингови гвоздеи.

Аби отиде до голямото кожено кресло зад бюрото и прокара ръка по вдлъбнатината на облегалката, оставена от главата на баща й. Спомни си колко се бе старала да му угоди, да го накара да се гордее с нея, и рязко се отдръпна, борейки се с гнева и мъчителната болка.

Почти съжаляваше, че бе накарала Лейн да й разкаже, за него и Каролайн. Ако не беше го сторила, щеше поне да запази илюзиите си. Сега не й бяха останали дори те. Поискала бе да разбере истината и я беше научила. Лейн не беше виновен за това.

Надявала се бе да чуе, че е било някакво приключение; че баща й е направил достойна за съжаление грешка, за която е трябвало да плаща до края на живота си; че някаква уличница го е подмамила да й направи бебе, а после го е изнудвала с него; че той се е опитвал да спаси някак честта на семейството и да им спести този срам.

Вместо това бе научила трагичната история на двама души от различни светове, дълбоко и страстно влюбени един в друг, но осъдени да останат разделени. И за детето, родено от тази любов.

Нищо чудно, че баща й никога не я бе обичал. Обичал бе другата, а тя самата е била само заместителка, дубльорка с подобна външност, та дори и със същата рождена дата.

Аби копнееше да заплаче на глас и да излее цялата си болка, но каква полза би имало от това? Никаква, абсолютно никаква.

Стиснала юмруци и зъби, тя се отдалечи от бюрото, като се опитваше да си внуши, че това изобщо не я интересува. Вече не беше дете. Не й трябваше неговата любов. Ала не вярваше, че някога ще може да забрави и прости лъжите. Гореща сълза се търкулна по бузата й и тя примигна. Питаше се как е могла да бъде толкова наивна през всичкото това време.

На стената пред нея имаше фотография на дядо й Р. Д. Лосън, заснета на Скотсдейлската изложба на арабски коне в годината на смъртта му. Той стоеше до двегодишната сива кобила Ривър Уинд, провъзгласена тогава за шампионка — майката на нейната Ривър Бриз. Стетсънът скриваше сивата му като стомана коса. Гордата му усмивка омекотяваше суровите черти на лицето му. Снимката показваше як мъж, който добре понася годините.

Докато я гледаше, спомените я заляха като река и тя най-сетне бе принудена да признае, че много добре е виждала какво става, но просто е отказвала да го приеме. В съзнанието й изникваха безброй показателни случки, на които не бе обръщала внимание.

Спомни си последния път, когато бе видяла дядо си жив. Беше дошъл на аерогарата да ги изпрати на пътуването, което тя бе приемала за семейна ваканция. В действителност то бе свързано със служебните задължения на баща й, който трябваше да инспектира задокеанските клонове на компанията, както и да огледа за евентуална покупка на арабски коне от други страни. По онова време тя беше едва осемгодишна, така че причините за пътуването не я интересуваха ни най-малко. Важното бе, че заминаваха: тя, родителите й и чернокожата прислужница Джъстин, взета, за да се грижи за нея.