Джанет Дейли
Непознатата сестра (38)

38.

С изключение на двамата мъже на бара, които пиеха кафе, и още четиримата души на маса в другия край на залата, цялото заведение бе на тяхно разположение. Аби отпиваше от кафето си и поглеждаше към кухнята, питайки се колко време ще трябва на келнерката, за да донесе пая с бананов крем на Бен и сладоледа на Идън… и колко време ще е необходимо на дъщеря й, за да го изяде. Едва ли щеше да стане толкова бързо, колкото й се искаше. Може би и тя трябваше да си поръча нещо просто за да има какво да прави и времето й да минава по-бързо, но както се бунтуваше стомахът й, беше съмнително, че ще задържи някаква храна.

Много трудно й бе да седи до Маккрий и да съзнава, че той я бе манипулирал. Защо не се досети накъде отиват нещата? Защо позволи да се случи това? Защо не се досети, че пак е подхванал старите номера? Той знаеше, че е уязвима, когато става дума за Идън. Просто още не бе проумял защо. И не биваше да му позволява да разбере.

— Ти също ли си отседнал в този мотел? — попита го Идън.

— Да.

— И ние. Кога си тръгваш? Ние си тръгваме утре. Татко страшно ще се зарадва да ни види. Нали, мами?

— Разбира се — тя несъзнателно започна да върти венчалната халка на безименния си пръст, но се усети, когато погледът на Маккрий се насочи натам, и отново взе чашата. — Ние също ще се радваме да го видим, нали? — тя се усмихна на Идън и вложи в гласа си ентусиазъм, какъвто далеч не изпитваше.

— И още как!

Келнерката излезе от кухнята, крепейки на подноса си голяма купичка ванилов сладолед, залят с разтопен шоколад, украсен с разбита сметана и червена череша и щедро наръсен с бадеми.

— Какъв голям сладолед. Сигурна ли си, че можеш да го изядеш целия? — попита Аби, докато придърпваше стола на Идън по-близо до масата.

— Ъхъ, аз съм голямо момиче.

— Изглежда по-голям от теб — отбеляза Маккрий, когато сервитьорката постави купичката пред нея.

— Може ли да изям първо черешката, мами? — дългата лъжичка изглеждаше нелепо в малката й ръка.

— Да. Само внимавай да не се изцапаш — предупреди я Аби, макар да знаеше, че е излишно.

— Мисля да си я оставя за после — Идън хвана черешката за дръжката, измъкна я от сметаната и я пусна на масата, после посегна да избърше лепкавите си пръсти в роклята.

— Използвай салфетката — Аби побутна салфетката към нея и чу тихия смях на Маккрий.

Идън забоде лъжичката в бленуваното лакомство и каша от разтопен сладолед, гъст шоколад и разбита сметана преля през отсрещния ръб. Тя я улови с пръсти, избута по-голямата част обратно и облиза ръката си.

— Ммм, хубав е.

— Хубав изглежда — съгласи се Маккрий.

— Искаш ли малко? — тя му предложи огромната топка в лъжичката си и след като той отказа учтиво, успя някак да я премести до собствената си уста, без да я изсипе.

Само за броени минути сладоледът бе разпределен между масата, лицето, ръцете и стомаха й. Беше истинско изпитание за Аби да я гледа как яде сама и търпението и вече се изчерпваше. За да отвлече вниманието си, тя се обърна към Бен:

— Как беше паят?

— Хубав, но не колкото пая на майка ти.

— Как е майка ти — попита Маккрий.

— Много е добре — Аби поднесе чашата си, когато келнерката дойде до масата с каната кафе.

— Познаваш ли баба ми? — детето гребна още една лъжичка полуразтопен сладолед, половината от който потече на масата.

— Да.

— Аз не я виждам много често — тя въздъхна съвсем като възрастна. Гребна отново от сладоледа, погледна Маккрий и ръката й застина във въздуха. — Виж, мами! — посочи към него с лъжичката, в гласа й звучеше почуда: — И Маккрий има извит пръст като мен.

За част от секундата Аби беше като парализирана. После забеляза озадаченото му и объркано изражение и разбра, че той още не е осъзнал какво означава това. Все още имаше шанс да отклони вниманието му, ако действаше бързо.

— Идън, сладоледът капе по масата — тя хвана ръката й заедно с дългата лъжичка и скри малкия пръст, за да не го гледа Маккрий. — Внимавай, когато вършиш нещо. Виж как си изцапала всичко.

— Ама, мами, видя ли пръста му?

Аби продължи да говори едновременно с Идън, молейки се Маккрий да не чуе въпроса й.

— Мисля, че за днес сладоледът ти стига, малка госпожице. Само си играеш с него — забеляза, че Маккрий остави чашата и сбърчи чело.

— За какво говори тя?

Аби отмина въпроса, измъкна лъжичката от лепкавите пръсти на Идън и я върна в купичката, после посегна за хартиената салфетка.

— Обзалагам се, че имаш повече сладолед по себе си, отколкото в стомаха. Изцапана си с шоколад чак до ушите. Няма да се изненадам, ако си си изцапала и косата. Виж, накапала си официалната си рокля. Какво да правя с теб?

Тя намокри салфетката в чашата с вода и се зае да бърше лицето и ръцете на дъщеря си. Идън знаеше, че е привлякла вниманието на Маккрий, и бе съсредоточила своето върху него. Отвори уста да каже нещо, но Аби веднага я запуши с мократа салфетка, като се престори, че трие шоколада.

Когато хартията се разпадна, тя стана и взе на ръце Идън.

— Мисля, че е най-добре да отидем в стаята и да те измием. И без това времето ти за лягане вече е минало — без да обръща внимание на протестите й, Аби се обърна към Маккрий и срещна присвитите му очи. Сърцето й биеше толкова силно, че нямаше да се учуди, ако и той го чуваше.

— Извинявай — каза тя, без да знае защо. Да му се извинява, точно пък на него! — Благодари на господин Уайлдър за сладоледа, Идън, и му кажи „довиждане“. Утре ще тръгнем рано, така че няма да се видим повече — или поне така се надяваше.

— Но…

— Идън! — Аби й хвърли строг поглед, но след миг думите заседнаха в гърлото й, защото Маккрий се надигна от стола и се изправи пред тях в целия си ръст.

— Благодаря за сладоледа с шоколад, господин Уайлдър — промърмори унило Идън.

— За мен бе удоволствие. Може би следващия път майка ти няма да те отвлече, преди да си успяла да си го доядеш.

— Да — отвърна тя.

— Довиждане, Идън — Маккрий й подаде ръка и сърцето на Аби подскочи.

— Не, по-добре недей — побърза да се намеси. — Ще те изцапа — после хвърли трескав поглед на Бен. — Идваш ли?

Но Маккрий не обърна внимание на стария човек. Погледът му бе прикован в малката ръка върху рамото на Аби. И без да я вижда, Аби знаеше, че когато е отпусната, първата фаланга от малкия й пръст винаги стърчи над останалите. Маккрий вдигна очи към нея с озадачено и леко стъписано изражение и тя затаи дъх. Мислеше трескаво какво да стори, когато той най-сетне открие истината. Бен се намеси, за да отвлече вниманието му:

— Искам да ви благодаря за пая и кафето.

— Няма защо — отвърна разсеяно Маккрий.

— Да, лека нощ, господин Уайлдър, и благодаря за кафето — каза и Аби и тръгна към вратата.

— Чакай малко — той понечи да я последва, но келнерката го задържа.

— Сметката ви, господине.

Щом излезе от кафенето, Аби се затича по дългия коридор към стаята си, понесла Идън на ръце. Погледна назад само веднъж, за да се увери, че Маккрий не върви след тях. Знаеше, че няма да се почувства в безопасност, докато не се прибере в стаята и не заключи вратата.

Ръката й трепереше и не успяваше да пъхне ключа в ключалката. В нетърпението си остави Идън, за да използва и двете си ръце. Вдигна за миг очи, когато Бен ги настигна, и съгледа зад него решително крачещия Маккрий.

— Той знае — каза старецът.

Бен беше прав и това я ядосваше още повече, беше бясна на себе си, на него, на Маккрий, на Идън… на всички. Защо трябваше да разбере? Защо не можеше просто да стои далеч от тях? Най-сетне успя да превърти ключа и отвори вратата, но не се и опита да бутне Идън вътре. Твърде късно беше. Маккрий вече стоеше до нея.

— Мисля, че ще е по-добре да вземеш Идън със себе си, Бен, за да можем двамата с Аби да си поговорим — думите му звучаха отсечено и сурово.

— Няма за какво да говорим — избухна Аби.

— Напротив, има. И ти го знаеш — той едва сдържаше гнева си. — Ако искаш да си го кажем още тук и сега, аз нямам нищо против.

Аби побутна Идън към стария човек.

— Върви с Бен, скъпа. Той ще ти помогне да се измиеш. Ще дойда да те взема след малко — почака, докато Бен хвана за ръка Идън, после се обърна и влезе в стаята, следвана от Маккрий.

Беше се надявала никога да не се стигне до този сблъсък, но след като не бе успяла да го избегне, беше готова за него, дори колкото и да бе странно, почти го очакваше.

— Тя е моя дъщеря, нали? — поде с обвинителен тон той.

Аби се обърна.

— Тя е моя дъщеря!

— Много добре знаеш какво имам предвид — беше ядосан. — Аз съм нейният баща.

— Не си й никакъв. Ти си просто един непознат, който я почерпи със сладолед. Доуби е единственият баща, когото познава. Неговото име е написано в акта за раждане.

— Затова се омъжи за него, нали? Горкият нещастник, сигурно дори не подозира как си го подвела и си го използвала.

Аби отклони поглед, но твърдо заяви:

— Детето ми се нуждаеше от баща и от име.

— По, дяволите, тя си имаше баща! Имаше мен! Имаше правото да носи моето име! — Маккрий я сграбчи за раменете и я накара да го погледне. — Ти, проклета малка глупачке, ти знаеш, че исках да се оженя за теб. Аз те обичах.

— Но аз не те исках, наситила се бях на твоите лъжи и полуистини — странно, колко силна бе болката от предателството му в този момент. Заболя я така, сякаш всичко това се бе случило вчера.

— Ала си искала моето дете.

— Исках своето дете.

— Можеш да отричаш, колкото си искаш, но фактът си остава, аз съм й баща. И ти не можеш да го промениш.

— Какво от това? — възрази Аби. — Допреди двайсет минути ти дори не подозираше, че имаш дъщеря. Защо Идън изведнъж стана толкова важна за теб? Ти дори не я познаваш.

— А чия е вината? Или ще ме обвиниш и за това?

— Тя няма нужда от теб. Не можеш да й дадеш нищо, което вече да няма. Тя е щастлива и обичана, добре нахранена и облечена. Има си дом и семейство, хора, които се грижат за нея. Само ще я нараниш и объркаш. Няма да й донесеш нищо друго, освен болка.

— Говориш за себе си, Аби — рече Маккрий. — Нямам предвид само нашите отношения, но и начина, по който стояха нещата с баща ти. Пак твоята проклета ревност.

— Може би. Може би съм склонна да мисля, че никое дете няма нужда от баща, особено от такъв като теб и моя баща.

— Не ти ли е минавало през ума, че баща ти е обичал и теб, и Рейчъл? Че е възможно да се е държал по този начин, защото е бил разкъсван от чувството за вина?

— Какво знаеш ти за това? Как можеш да го защитаваш? — тя се задърпа, опита се да се освободи от парализиращата му хватка, но Маккрий не я пусна. Застави я да стои там и да го гледа в лицето.

— Знам как се чувствах аз, докато вървях по коридора, току-що разбрал, че имам дъщеря, и си мислех, че е трябвало да присъствам, когато се е раждала; че е трябвало да съм до нея, когато е направила първите си стъпки и е казала първата дума, когато е плакала. Но не бях и не бих могъл да бъда. Чувствах се виновен, макар че вината не беше моя. А представи си как се е чувствал баща ти заради Рейчъл.

— Не е било така — Аби бе възмутена. От опита му да оправдае една ситуация, за която не знае нищо. — Той е обичал нея, не мен. Онова, което съм получавала от него, е било само отражение от любовта му към Рейчъл, защото съм приличала на нея.

— Не е ли обичал и двете ви?

— Не — отвърна троснато тя, твърде ядосана, за да разсъждава трезво. — Не можеш да обичаш двама души едновременно.

— Ти обичаш Идън, нали?

— Да.

— И майка си?

— Разбира се — в мига, в който думите излязоха от устата й, Аби се досети за клопката, в която се опитваше да я вкара Маккрий.

— А Бен? — продължи той. — Тя не отговори, гледаше го унищожително и се проклинаше за собствените си думи. — Признай си Аби. Обичаш и него.

Тя не можеше да отрече, а продължителното й мълчание приличаше на предателство спрямо единствения човек, който винаги беше до нея, когато се нуждаеше от внимание и подкрепа. Наведе очи към златната катарама на колана на Маккрий и неохотно призна:

— По друг начин.

— По друг начин — Маккрий повтори, думите й със задоволство. — Излиза, че обичаш трима души. Как ще го обясниш?

— Не е същото — каза войнствено тя.

— Не, не е. Обичаш и тримата еднакво, но по различен начин, нали?

— Да — съгласи се веднага Аби, хващайки се за неговото обяснение.

— Тогава не е ли възможно баща ти да е обичал теб и Рейчъл еднакво, но по различен начин?

— Ти винаги изопачаваш нещата — задушавайки се от горчивия гняв, който стягаше гърлото й, Аби изрече: — Тя е била неговата любимка. Непрекъснато й е подарявал разни неща.

— Може би е искал да се реваншира по някакъв начин за това, че не е бил постоянно край нея. Може би се е опитвал да събере цялата си обич само в няколко кратки часа.

— Погледни колко пари й е оставил, докато ние с мама на практика не получихме нищо! — горещи сълзи бликнаха от очите й, болката от незарасналите рани бе все така силна.

— За твое сведение той е открил този неприкосновен фонд, когато Рейчъл се е родила. Парите са внесени дълго преди финансовото му положение да се разклати.

— Ти пък откъде знаеш?! — подигравателно изрече Аби.

— Попитах — отвърна Маккрий.

— Защо тогава не е сторил същото и за мен?

— Вероятно защото ти си била законната му наследница и е смятал, че ще получиш всичко, което притежава. По онова време то положително е било значително повече от парите, които е отделил за нея. А може би е знаел в каква зла малка кучка ще се превърнеш и е подсигурил Рейчъл, защото е знаел, че ще се постараеш да не получи нито цент. По същия начин, както се постара да скриеш от мен, че имам дете.

— Лъжеш! — Аби размаха юмруци и го заудря по гърдите. Маккрий изруга тихо, дръпна я до себе си и притисна ръцете й. — Пусни ме! — тя се помъчи да се освободи.

— Би трябвало да…

Внезапно се наведе към нея, хвана я за косата и изви главата й назад. Когато я целуна, зъбите му опряха в нейните и мустаците одраскаха кожата й. Бруталната атака имаше за цел да причини болка. Аби отказваше дори да мисли за нея като за целувка. Получавала бе твърде много целувки от Маккрий, за да я сбърка с тях. Болката беше в такъв контраст с острото удоволствие, което бе изпитвала някога, че не можеше да не си спомни за него. Той искаше да я нарани, но най-силно от всичко я болеше сърцето. Напомняше си отчаяно колко много го мрази и се мъчеше да забрави усещането от биещото под дланите й сърце.

Той прекрати изтезанието, прокара устни по бузата й и промърмори:

— Проклета да си, Аби. Проклета да си, задето ми причиняваш това.

В началото тя не разбра за какво става дума, устните й пулсираха болезнено. После почувства, че ръката му разтрива гърба й и докосванията постепенно преминават в ласки. „Не!“ — помисли си трескаво. Не можеше, нямаше да се остави да бъде подведена отново.

Изви тяло, дръпна се с всичка сила и се освободи от ръцете му. Когато Маккрий направи крачка към нея, тя отстъпи.

— Стой далеч от мен. Мразя те. Не мога да те гледам! Махни се оттук! Просто се махни!

— Бива те в това, нали? Натрупала си богат опит да гониш хората от живота си.

— Махай се! — искаше й се да хвърли нещо по него, но инстинктивно усещаше, че така само ще го предизвика.

— Ще си тръгна — но не помръдна от мястото си. Аби неволно затаи дъх от страх да не каже нещо, което да го накара да промени намеренията си. — Ала не сме приключили.

— Приключихме преди повече от шест години.

— Забравяш: остава въпросът за дъщеря ми, който тепърва трябва да се реши.

— Стой далеч от нея — Аби се помъчи да не се поддава на паниката, която я обзе.

— Можеш да ме изключиш от своя живот, Аби, но няма да ти позволя да ме изключиш от живота на Идън. По-добре свиквай с тази мисъл.

— Не — протестът й прозвуча твърде вяло.

Маккрий се обърна и измина няколкото крачки до вратата. Отвори я, после спря и погледна назад.

— Ще се видим пак — обеща мрачно.

„Не!“ — искаше да изкрещи Аби. Маккрий излезе и захлопна вратата. Изпаднала в паника, Аби се затича след него, втурна се в широкия коридор. Видя го да се отдалечава и спря.

— Маккрий, недей! — извика. — Ако изобщо изпитваш нещо към нея, стой надалеч. Не я наранявай само защото искаш да си го върнеш на мен — той за миг забави крачка, но после продължи нататък, оставяйки я да гадае дали е успяла да докосне някоя струна в душата му.

Обърна се и погледна към стаята на Бен. Още нямаше сили да се изправи пред него, а всъщност и пред Идън. Нужно й бе да остане известно време сама, за да помисли върху случилото се.

На другата сутрин излязоха от мотела още преди разсъмване и поеха към изложбата. Когато червеното слънце надникна иззад планините и хвърли първите си лъчи над Финикс, Уиндсторм вече бе натоварен в конското ремарке и пикапът им напускаше града.

През първия час Аби поглеждаше в страничното огледало в очакване да види отзад взетата под наем кола на Маккрий. Отдъхна си едва когато прекосиха границата на щата. Тъкмо започваше да се отпуска, когато към бедрото й се притисна малко краче. Аби погледна с усмивка спящата си дъщеря, свита в средата на седалката с глава върху крака на Бен.

— Уморена е — разсеяно отбеляза тя. — Тази сутрин я вдигнахме много рано. Поне няма да ни пита през пет минути още колко път ни остава.

— Не потеглихме толкова рано, за да спи Идън по пътя — каза Бен, — а защото ти се боеше, че Маккрий ще дойде пак сутринта.

— Така е. Не можех да рискувам — Аби замълча, после добави: — Той казва, че си я иска.

— А ти какво очакваше?

— Не знам. И през ум не ми е минавало, че ще разбере някога.

— Какво ще правиш сега?

Тя сви рамене.

— Може пък да размисли. Така де, защо трябва да го е грижа? Той дори не я познава. Не е възможно да я обича. Повечето мъже с радост биха оставили някой друг да се грижи за детето им. Те не обичат да поемат отговорност. Като размисли, може и той да реши така и да забрави това глупаво чувство за вина.

— Вина ли? — Бен я погледна навъсено. — За какво?

— Каза, че се чувствал виновен, задето не е присъствал при раждането й и още куп глупости от този род. Наистина предпочитам да не говорим за това, Бен — отвърна нетърпеливо тя. Но си спомни думите на Маккрий за баща й и Рейчъл. Те я бяха измъчвали през цялата нощ. — Бен… мислиш ли, че татко е обичал и мен… и Рейчъл?

— Да.

— Но… — беше стъписана от категоричния му отговор. — Той й е правил много повече подаръци, отколкото на мен. Как ще обясниш това?

— Ако имаш един силен кон и един слаб, на кой от двата ще даваш повече овес?

— На слабия естествено.

— Точно така.

Какво искаше да каже Бен, че Рейчъл е слаба? Че в началото е имала по-малко и затова е получавала повече? Даде си сметка, че Маккрий бе казал почти същото, макар и по друг начин. Възможно ли беше ненавистта й към Рейчъл да е била неоснователна?