Джанет Дейли
Непознатата сестра (3)

3.

Гостите бяха започнали да пристигат дълго преди обявения час за началото на венчалната церемония в градината на „Ривър Бенд“. Всичко беше девствено бяло. Представителната къща, красивата дъсчена ограда и беседката с изящно извит купол бяха свежо варосани за случая, както и всяка друга сграда, плевня и ограда в имението.

Не бяха пестени никакви разходи, дори естественият испански мъх, който висеше на красиви туфи от орехите, бе напръскан със сребърен прашец и не оставяше у гостите никакво съмнение, че Ер Ди Лосън одобрява от все сърце женитбата на сина си за Барбара-Блън Торънс. Тя бе потомка на стара тексаска фамилия, славеща се с най-синята кръв, независимо че финансово бе на червено, разорена в борсовата катастрофа от двайсет и девета година. Съвсем очевидно бе също, че Торънсови не са прекалено горди, защото оставиха новобогаташът Ер Ди Лосън да плаща за тази разточителна и претенциозна сватба. Колкото до Ер Ди, за него нямаше по-достоен декор за събитието от възстановения, или по-точно построен наново в някогашния си блясък „Ривър Бенд“.

Разположен край река Бразос на трийсетина километра от самия център на Хюстън, „Ривър Бенд“ бе ограден с ниви и оризища. Равнинният пейзаж на крайбрежната прерия се нарушаваше само от някоя фермерска къща или дърво. Но стоте акра, които бяха останали от имението, извикваха представи за някогашния Юг. Най-старите, най-високите дъбове, орехи и канадски тополи, които растяха в гъстата гора край реката, не бяха докосвани и се извисяваха като гиганти, брадясали от мъх и оплетени от диви лози.

Встрани от пътя, почти скрита от дърветата, се намираше голямата къща, великолепна викторианска постройка. От трите страни я опасваше широка тераса с красив парапет, какъвто украсяваше и балкона на втория етаж. Куполът на третия етаж подслоняваше билярдната зала на Ер Ди и служеше за равновесен център на ъгловите кули.

Някога тази къща бе сърцето на памукова плантация от хиляда акра, създадена в края на двайсетте години на миналия век от южняка Бартоломю Лосън, привлечен в този район от плодородната наносна почва по долното течение на река Бразос. Както обичаше да напомня на всички Ер Ди, „Ривър Бенд“ бе съществувал дълго преди да бе имало Хюстън. Робите на Лосънови вече работели на полето, когато през 1832 година двама спекуланти от Ню Йорк разпродали участъците от земите на Бъфало Байо, върху които израснал градът.

„Ривър Бенд“ процъфтявал близо половин век, но Гражданската война и премахването на робството сложили край на благополучието. През годините на възстановяването били продадени големи парцели от плантацията, за да бъдат платени стари дългове и натрупани данъци. В началото на новия век, когато се родил Ер Ди, семейството му притежавало едва триста акра земя. От колибите на робите край реката, някога подслонявали близо триста чернокожи, не била останала и следа. Господарската къща била превърната в сеновал, а широката морава и ореховата горичка наоколо в пасище за говедата.

Ер Ди — майка му го наричаше Боби Дийн — живееше с родителите си в къщурката, построена за надзирателя и семейството му. На петнайсетгодишна възраст започна работа по тексаските петролни полета. Там бяха големите пари. Струваше му се разумно, ако ще се рови в калта, поне да му плащат за това. Нает бе от мъж с обещаващото име Бил Аткинс — Фонтана, който притежаваше ротационна сонда. Първата му работа беше в ямите с глинен разтвор. По-късно стана работник на площадката, обслужващ тръбата. За няколко години опита силите си почти във всички дейности на сондажната кула.

Това беше началото на петролния бизнес. Цялата нация бе убедена, че страната е на път да остане без течно гориво. В началото на двайсетте години на Нашия век правителството редовно обявяваше мрачни прогнози, придружени от статистики, които показваха, че производството и потреблението на бензин нарастват със значително по-бързи темпове от резервите. Започна треската за откриване на нови находища, предвождана от независимите сондьори. Повечето големи петролни компании, владеещи нефтопроводите, рафинериите и пазара, изчакваха и наблюдаваха отстрани, оставяйки независимите сондьори да поемат рисковете в новите райони. Когато биваше откриван петрол, за тях бе детска игра да се намесят и да закупят правата върху земята в съседство, част от акциите или пък просто добивания суров петрол.

Не трябваха много пари, за да пробиеш петролен кладенец, и не се искаха особени научни познания. Новите места за сондиране се избираха по нюх и наслуки. Единственият начин да се разбере дали под определена формация има петрол, беше сондирането.

Ер Ди се изкушаваше да намери малко пари и да пробие свой кладенец. Но беше чувал доста истории и сам беше виждал как парите на множество самостоятелни сондьори, една година богати като Крезове, на следващата потъват в сухите кладенци. Освен големите компании, единствените, които печелеха непрекъснато, бяха доставчиците на материали и оборудване.

Дали защото това беше първата му работа, или защото като фермерски син бе израснал сред калта, Ер Ди се спря на глинения разтвор, използван при сондирането. Достатъчно бе само да загребе малко в дланта си, за да познае по тежестта и структурата, а понякога и по вкуса и миризмата му, дали има необходимата плътност, или е нужно да бъде разреден или сгъстен.

След шест години работа по петролните полета Ер Ди отлично познаваше множеството му функции. Глиненият разтвор размекваше формацията, в която се врязва сондажната корона, отвеждаше пробите на повърхността за проверка, уплътняваше и стабилизираше стените, така че кладенецът да не се срути. Когато имаше нужната тежест, той упражняваше по-голямо налягане от всяка газова, петролна или водна формация по пътя на сондажната корона, благодарение на което предотвратяваше фонтанирането на кладенеца. През годините Ер Ди бе станал свидетел на доста изригвания, при които цели тръби, сонди и друга екипировка бяха изхвърлени високо във въздуха и се превръщаха в смъртоносни снаряди. Когато изригването бе причинено от природен газ, винаги избухваше ножар. Фонтаните не бяха нищо повече от изригване на петрол, но колкото и да бяха зрелищни, криеха опасности и водеха до големи загуби.

Глиненият разтвор завладяваше все по-силно въображението му и той започна да експериментира с различни съставки и пропорции, да прилага знанията на геолозите и химиците и да усвоява научни термини като вискозитет. През 1922 година стигна до формула, която даваше неизменно добри резултати. Същата година почина баща му, загина, когато подплашеният му кон обърна каруцата.

Ер Ди отново се озова в „Ривър Бенд“, изправен пред трудно решение. Майка му Абигейл Луиз Лосън, повече известна като Аби Лу, не бе в състояние да се грижи сама за фермата, а не можеха да си позволят да наемат работник. Но как да остане и да поеме стопанството, когато сърцето му бе на петролните полета, в ямите за глинен разтвор? Отгоре на всичкото, докато бе отсъствал, слабичкото съседско девойче Хелън Рей Симпсън се бе превърнало в млада жена с очи на сърна и Ер Ди се влюби.

Решен да постъпи, както е редно, да последва традициите на предците си, той остана да обработва „Ривър Бенд“. Ожени се за Хелън и година след сватбата им се роди Робърт Дийн Лосън младши. Би трябвало да се чувства щастлив: имаше син, хубава жена, дом и ферма, която даваше достатъчно доходи, за да преживяват. Три години се опитва да убеди сам себе си, че един мъж няма какво повече да желае, но просто не можеше да избие от главата си глинения разтвор.

Аби Лу Лосън, от която бе наследил тъмната коса и необикновено сините си очи, усещаше неудовлетвореността на сина си. Една декемврийска вечер, докато седяха около масата, тя му даде идея как да се сдобие със средства, за да осъществи своята мечта. Предложи му да продадат двестате акра обработваема земя в „Ривър Бенд“, а останалото да задържат. Старата господарска къща беше като бял слон, никой нямаше да я купи, а от стоте акра пасища не можеха да спечелят много. Парите от продажбата щяха да стигнат, за да започне бизнеса с глинен разтвор, а тя щеше да се заеме със счетоводството, както водеше сметките във фермата.

За три месеца планът бе осъществен. Ер Ди си извади патент и започна да продава продуктите си, като обикаляше петролните полета и навестяваше сондьорите. Но продажбите не вървяха. Малцина се интересуваха от подобни революционни идеи. Само закъсалите, онези със заседнали сондажни тръби или срутени кладенци, даваха ухо на неговите обяснения. Повечето ги приемаха скептично, но бяха отчаяни и готови да опитат всичко. Успехите му гарантираха единствено, че тези хора ще се обърнат отново към него и следващия път, когато изпаднат в затруднение.

Първите години бяха обезкуражаващи. Крахът на борсата и последвалата смърт на жена му го отчаяха още повече. На няколко пъти беше готов да се откаже, ала майка му не му позволи. Тя го поощряваше да разшири бизнеса, да открие лаборатория, в която да изпитва новите продукти и екипировка, да назначи свои представители на петролните полета, които да продават продуктите и да разясняват на сондьорите как да ги използват. Въпреки депресията, петролната индустрия процъфтяваше. За десет години Ер Ди се превърна от едноличен производител в собственик на компания със седемдесет служители. Започна да изкупува по-малки фирми, като поемаше и патентите им, и бизнесът му се учетвори. Изведнъж се оказа мултимилионер. Благодарение на жената, която вярваше в него, Абигейл Луиз Лосън.

Ер Ди погледна с любов снимката в златна рамка, правена година преди смъртта й. Сините й очи се взираха в него, буйните й снежнобели къдрици бяха вдигнати във висока прическа, а от изящните й уши висяха капковидни обици.

— И при това са истински диаманти — намигна й Ер Ди, също както в деня, когато й ги подари. — Двамата с теб им взехме акъла, нали? По дяволите, никога не вършехме онова, което очакваха. Всички мислеха, че ще си купим някоя от онези големи префърцунени къщи в „Ривър Оукс“, но ние стегнахме „Ривър Бенд“ и им припомнихме, че Лосънови са дошли тук дълго преди тях. А сега Дийн ги прави на глупаци, като се жени за момичето на Торънсови. И сватбата ще е страхотна.

Златният часовник, поставен високо на резбованата орехова, лавина над камината, удари четвърт час. Сякаш чул укора на майка си, Ер Ди, направи лека, гримаса и отново се обърна към огледалото на тоалетната масичка.

— Знам, че позакъснях с обличането — за трети път се опита да завърже черната си папионка, — но трябваше да прескоча до плевнята и да се уверя, че кобилите и файтонът са готови. Помниш ли луксозния файтон, който ти купих за парада? Онзи, който спонсорирахме, за да накараме хората да си купят от военните облигации? Булката ще пристигне за венчавката с него. Тя е оттатък в малката къща с родителите си, приготвя се.

Ер Ди замълча за момент, за да се погледне в огледалото. Просто не се чувстваше като мъж, който скоро ще навърши петдесет години, въпреки че гъстата му коса бе започнала да побелява. Лицето му приличаше на гладко шевро с постоянни гънки на челото, около устата и очите. По силната му челюст не се забелязваше отпусната кожа, може би само мъничко под, издадената брадичка, сега подчертана от единия край на вързаната накриво, папионка.

Ядосан, той развърза папионката, зае се наново с нея и разсеяно продължи разговора с портрета на майка си:

— Само да беше видяла файтона. Момчетата от „Гарсия“ са го покрили с бели цветя. Момини сълзи, гардении, ябълков цвят. Напомня ми на кабриолетите, които използват за Парада на розите. Наредил съм да впрегнат двете еднакви арабски кобили. Бели са като мляко. Ще им сложат черни хамути с бели пера. Онзи млад поляк е излъскал каишите като лачени обувки на наконтен негър. Харесва ми това момче Яблонски — Ер Ди кимна категорично. — Определено има подход към конете. И знае адски много за тази порода. Макар че нищо не му разбирам, акцентът му е безобразно гърлен — папионката пак седеше накриво. — По дяволите, никога не съм умеел да връзвам тези проклети неща — промърмори той и отново я дръпна. — Дийн!

Гръмовният му глас разлюля кристалите на полилея и те зазвънтяха, а Ер Ди излезе от стаята, облечен в традиционния смокинг и с висяща от врата папионка, но по чорапи. Пое по коридора към спалнята на сина си в една от ъгловите кули, като стъпваше почти безшумно по твърдия под от чамови дъски.

Вратата беше открехната. Понечи да я бутне, ала спря, когато зърна вътре сина си. Дийн беше голям джентълмен, напълно бе оправдал надеждите на баща си. Добре съзнаващ собствената си недодяланост и липса на системно образование, Ер Ди се беше погрижил да даде подобри възможности на сина си. Времената на грубоватите и прости нрави, когато едно ръкостискане беше достатъчно, за да сключиш сделка, бяха отминали. Затова, след като Дийн завърши Тексаския университет, го изпрати в юридическия факултет на Харвард. От десетгодишен го караше да работи всяко лято в компанията, за да опознае бизнеса. Пращаше го в най-добрите училища и настояваше да се учи на добри маниери. Тъкмо това бе нужно в съвременния свят. И от самото начало живееше с една-единствена мисъл: че някой ден той ще поеме ръководството на компанията.

Сега резултатът бе пред очите му: приседнал върху страничната облегалка на едно от тапицираните кресла, Дийн явно се чувстваше много добре в официалното си облекло и се усмихваше непринудено на своя приятел от колежа в Тексас и шафер Лейн Канфийлд. Беше висок, макар и да не му достигаха няколко сантиметра до сто осемдесет и петте на Ер Ди, и красив, с Лосънови очи и гъста кестенява коса. Лицето му още бе гладко и свежо като на момче, което не знае що е грижа. Но нима някога му се беше налагало да се тревожи за нещо? Имаше моменти, когато Ер Ди се питаше дали не му е дал твърде много, дали не е направил живота му прекалено лек. Но после си спомняше как го бе карал да работи всяко лято, докато повечето му приятели си играеха.

Ако можеше да промени нещо у него, би пожелал Дийн да притежаваше малко от предприемчивостта на Лейн Канфийлд. Доколкото бе подразбрал, Лейн бе поел почти изцяло ръководството на семейния нефтохимически завод в Тексас Сити и бе увеличил чувствително печалбите. Говореше се, че планирал да го разшири.

До момента Дийн не беше показал, че е способен да бъде толкова агресивен. Но пък и не бе имал възможност: Всичко това обаче щеше да се промени сега, когато идваше на борда за постоянно.

Някъде в къщата се блъсна нещо. Дийн погледна към вратата и Ер Ди се поколеба за част от секундата, после я доотвори и влезе.

— Струва ми се, че си забравил обувките си, Ер Ди — ухили се синът му.

— От двайсет минути се боря с тази проклета папионка.

— Позволете на мен, господин Лосън — Лейн отиде при него, хвана краищата и ги нагласи на нужната височина.

Ер Ди изви глава назад, за да не му пречи, и погледна сина си, все още разположен спокойно върху страничната облегалка на креслото.

— Очаквах, че ще те заваря да крачиш напред-назад и да риеш земята като нетърпелив жребец преди старта.

— И Лейн все това ми повтаря, но ще имам достатъчно време да нервнича, когато церемонията приключи — той нехайно повдигна едното си рамо, после грациозно се смъкна от облегалката и се изправи. — Тъкмо щяхме да пийнем от шампанското, което докара Джаксън. Ще се присъединиш ли към тоста за края на ергенския ми живот?

— Разбира се, но не ми наливай шампанско. Предпочитам бърбън с вода.

— Идва веднага.

Лейн приключи с връзването на папийонката и Ер Ди провери резултата пред огледалото на тоалетната масичка. Възелът бе идеален.

— Мътните да ме вземат, ако някога мога да го докарам в този вид.

— Практика. Само това е нужно — увери го Лейн.

— Вероятно. Като млад не съм имал много поводи да се издокарвам така. Смокингът не беше най-подходящото облекло за петролните полета — Ер Ди се усмихна и се извърна от огледалото. — Някои от онези стари момчета биха се пукнали от смях, ако можеха да ме видят сега.

— Като го слушаш, ще речеш, че не обича да се издокарва. Но повярвай ми, Лейн, обожава — каза Дийн, докато им връчваше напитките, и вдигна чаша за наздравица. — За моя последен час като свободен човек!

Чукнаха се и отпиха, а после Ер Ди предложи тост:

— Мисля, че трябва да пием за това, че отново ще имаме жена в къщата, която ще съживи това място.

— Правилно, правилно — съгласи се Лейн, който бе забелязал, че Дийн е обхванат от нерешителност.

Откакто Ер Ди бе влязъл в стаята, държането на приятеля му се бе променило. Вярно, че и преди това се смееха и си подхвърляха шеги, но така вълнението преди сватбата се понасяше по-лесно. Дийн беше нервен, скубеше влакна от тапицерията на фотьойла и пушеше цигара след цигара. Но щом се появи баща му, моментално се овладя. Стана леко резервиран и се опита да замаскира напрежението си с шеги и закачки. Въпреки че Лейн никога не би му го казал, за него бе очевидно, че Дийн се бои от баща си.

— Преди малко се отбих в малката къща, за да се уверя, че в последния момент не са възникнали затруднения — каза Ер Ди.

— Видя ли Бабс? — попита най-непринудено Дийн.

— Не, обаче я чух да се смее неспирно в задната спалня.

— Типично за нея — Дийн се усмихна, пресегна се за бутилката и си наля още шампанско.

Ер Ди го наблюдаваше внимателно, свъсил чело.

— Въпросът може да ти прозвучи тъпо, но… обичаш това момиче, нали?

— Ако не го обичах, нямаше да се женя за него — обаче погледна към баща си и разбра, че този отговор не е достатъчен. Ер Ди искаше да чуе нещо повече. Искаше от него да бъде откровен и да му каже как се чувства. Това винаги му се бе струвало трудно, ако не и невъзможно, обаче опита: — Не съм сигурен, че мога да го обясня, но… когато съм с нея, сякаш слънцето не спира да грее. Тя… ме кара да се чувствам значителен, като че ли съм някаква изключителна личност. Ами, така си е. Ти си Лосън — разбрал, че баща му всъщност не желае да чуе истината, Дийн се съвзе и успя да се засмее.

— Говоря за начина, по който жената може да накара мъжа да се почувства важен и неповторим — или, иначе казано, в компанията на Ер Ди понякога не се чувстваше истински мъж. Господ му бе свидетел, че се беше старал да бъде такъв син, какъвто баща му очакваше, но доста често не бе успявал.

Ер Ди допи бърбъна си и излезе от стаята.

— Баща ти е голяма работа — отбеляза Лейн.

— Да, така е — съгласи се Дийн, Обичаше го. Затова му беше толкова тежко, че не успяваше да отговори на изискванията му. На Ер Ди му трябваше син като Лейн. — Вчера ме заведе в компанията и ми показа моя нов кабинет. Точно до неговия е. Наистина очаква с нетърпение деня, когато ще започна да работя там.

Дийн в никакъв случай нямаше да го разочарова. Ала в сърцето си знаеше, че не е скроен за шеф на компания, нито за адвокат. Мислеше си, ако Ер Ди иска той да постигне нещо, да му повери отглеждането на арабските коне тук, в „Ривър Бенд“. Конете бяха неговата истинска любов и единствената страст, която делеше с баща си.

Всичко започна, когато Ер Ди му купи за седмия рожден ден кон с размерите на пони, който се водеше за арабски. Самата мисъл, че има кон като онзи на Валентино в „Сина на шейха“, беше достатъчна, за да завладее изцяло въображението на Дийн. Той незабавно го кръсти Араби и докато препускаше с него под обвитите в мъх орехови дървета, си представяше, че е в пустинята и се носи в галоп през пясъците. Дори отмъкваше чаршафи от простора и се увиваше в тях, за да прилича на Валентино от филма. Вече не беше принуден да язди онази грохнала стара кобила, която не успяваше да подкара дори в тръс. Имаше си кон, който летеше като вятър и вървеше след него като кученце.

Ер Ди бе впечатлен от това съчетание на пъргавина, кротост и забележителна сила. По време на пътуванията си започна да издирва бившите собственици на коня и откри, че той наистина е чистокръвен арабски кон, потомък на сахарския жребец Хамра, внесен от човек на име Хомър Дейвънпорт — факт, който очарова безкрайно Дийн.

Ер Ди бе купил коня, привлечен от твърдението, че е арабски. Навремето, когато се учеше да чете, майка му го слагаше да седне до кухненската маса и го караше да й чете на глас, докато приготвя вечерята. Нямаха много книги, така че за разнообразие му даваше да разгръща пожълтелите страници на старо списание, издавано в края на петдесетте години на миналия век от член на семейство Лосън. В една от статиите си този прапрадядо възхваляваше качествата на младия състезателен кон, който купил в Кентъки от човек на име Ричардс, особено неговата способност да галопира с километри, без да показва признаци на умора. Той говореше с възхищение за шеметната му бързина, за красивата му глава и големите му тъмни очи, гордата извивка на шията и вирнатата опашка. Конят беше арабски.

Ер Ди нямаше представа какво бе станало с него, но подозираше, че както толкова много други неща и той е пропаднал в последвалата Гражданска война. Затова бе купил на Дийн дребния арабски кон и му бе разказал за някогашния Лосън, който също притежавал арабски кон.

Но с покупката бе пробудил и собствения си, останал от детството интерес към тази порода. При едно от служебните си пътувания до петролните полета в Калифорния Ер Ди чу за ранчото „Келог“ и реши да посети редовните неделни изложби с единствената цел, както си мислеше, да вземе за сина си снимка на Джейдан, сивия жребец, язден от Валентино в „Сина на Шейха“. Ала бе запленен от конете, които видя, особено от жребците Расейн и Расуан, и почувства непреодолимо желание да ги притежава. Ако не тях, то поне някои от потомците им. По онова време фактът, че и двата коня са внесени от конезавода „Крабит Парк“ в Англия и че са потомци от идващия от Полша жребец Сковронек, не му говореше нищо. Знаеше само, че харесва онова, което вижда.

По-малко от половин година след седмия рожден ден на Дийн в „Ривър Бенд“ пристигнаха още четири коня; три кобилки и едно жребче за разплод. Ер Ди не мислеше да се захваща с коневъдство, още повече че в момента в компанията имаше проблеми, но така се получи. Реши, че по този начин ще намери полезно приложение на стоте акра пасища. Освен това конете бяха само четири, ако не се броеше този на сина му. Нямаше представа, че по онова време, в началото на трийсетте години, в Съединените щати има по-малко от хиляда чистокръвни арабски коне, което означаваше, че неговите пет са рядкост.

Приятелите му избухнаха в смях, когато видяха изящните му арабчета. Тексас бе родината на квартеронската порода. До тези яки животни с мощна мускулатура неговите изглеждаха като мравки. Ер Ди вече беше прочел това-онова, но приятелите му не се интересуваха от обясненията, че арабските коне не са просто порода, а по-скоро подвид с ясно изразени анатомични различия, докато квартеронците са създадени от човека посредством кръстосване на различни породи. Не само тяхното потекло, но и това на почти всички породи леки състезателни коне: „Торобред“, „Морган“, „Седълбред“, „Тенеси“, „Уокър“, „Стандардбред“ и прочее, можеше да се проследи до арабските.

Закачките не преставаха и още щом кончетата пораснаха достатъчно, Ер Ди започна да ги язди и да участва в изложбите със свободен достъп, за да докаже техните предимства. Демонстрираше пъргавината и силата им, като се включваше почти във всички видове състезания, и често се класираше, а понякога и печелеше. Позволяваше и на Дийн да участва в състезанията за деца, та всички да видят, че те са достатъчно добродушни, за да ги язди дете.

Дийн обожаваше манежа. Както и конете. Те бяха неговите най-добри приятели, другари в игрите и довереници. Ездата бе единственото нещо, в което беше действително добър, доказваха го множеството ленти от онези първи участия и от общите изложби на арабски коне по-нататък. Само в това отношение не отстъпваше на баща си. Всъщност мислеше, че знае за арабските коне повече от Ер Ди.

През годините броят им в „Ривър Бенд“ бе нараснал от пет на трийсет и пет и между тях решително преобладаваше потомството на внесените от „Крабит“ жребци и кобили от родословието на Сковронек и Месуд. В средите на коневъдите арабските коне от „Ривър Бенд“ се славеха като едни от най-добрите в страната. Дийн бе убеден, че стига Ер Ди да му предостави тази възможност, ще успее да превърне „Ривър Бенд“ в най-реномирания конезавод в Съединените щати, ако не и в света.

Вярно, че се бе дипломирал като юрист, положил бе изпита в адвокатурата и предишния ден бе назначен за вицепрезидент на компанията. Но титлите не означаваха нищо. Той не бе адвокат или администратор, а коневъд. Питаше се дали някога ще успее да накара баща си да проумее това.

Лейн погледна часовника си.

— Време е да слизаме.

Едно от задълженията на шафера е да се погрижи младоженецът да не кара булката да го чака.

— Доколкото познавам Бабс, тя ще ни накара да я чакаме — но при мисълта за булката на лицето му грейна усмивка и той се запъти към вратата. Все пак дълбоко в себе си се тревожеше как ще я убеди да съкратят с няколко дни медения си месец в Ню Йорк, та на връщане да се отбие в Илинойс и да хвърли поглед на арабските коне от Египет във фермата „Бабсън“.

Къщата на надзирателя бе построена в същия архитектурен стил, както господарската, но без нейната разточителност и пищност. Стар орех простираше широките си клони над нея и я пазеше от безмилостното тексаско слънце. Дървена ограда опасваше малкия двор.

Двойката бели коне, впрегнати в накичения с бели цветя файтон, спря на тесния черен път пред къщата.

Бенедикт Яблонски ги огледа за последен път, за да се увери, че всичко е както трябва, и скочи от мястото си на капрата до кочияша, един от конярите, издокаран за радостното събитие с цилиндър и фрак. Помисли си, че вероятно и той самият изглежда не по-малко странно в лакейската униформа, която работодателят му Ер Ди Лосън бе настоял да облече.

Откакто започнаха истинските приготовления за сватбата предишния ден, Бен ги наблюдаваше с нарастващо възхищение. Винаги бе мислил, че само кралските особи си позволяват подобни екстравагантности, ала всичко това ставаше в Америка, и то в мащаби, каквито никога не бе виждал. Но какво ли бе виждал през своя двайсет и пет годишен живот? Нищо, освен войната, окупацията, разрушенията и глада.

Онова бе в Полша, онова бе минало. А тук бе Америка, тук бе настоящето му. Той беше свободен и живееше добре. Отново бе получил възможност да работи с любимите си арабски коне. И участваше в сватбата на младия господар, колкото и незначителна да бе ролята му.

Изправил рамене, Бен мина през портата, отиде до вратата на къщата и почука силно два пъти. Отвори мъж с набито телосложение и официално облекло и го изгледа намръщено, сякаш бе някакъв натрапник.

Бен смутено се изкашля.

— За булката, чакаме я.

Човекът го зяпна недоумяващо и веждите му се свъсиха още повече, явно не бе разбрал какво му се казва. После видя файтона пред портата, обърна се и извика на някого в къщата със силен тексаски акцент, който бе не по-малко неразбираем за Бен:

— Бети-Джийн, файтонът е тук. Скоро ли ще сте готови?

В задната спалня Бабс Торънс притеснено се обърна да се погледне в огледалото.

— Мамо, свършихме ли вече? Готова ли съм? Да не съм забравила нещо?

Не. Всичко беше на мястото си: воалът от брюкселска дантела — „нещо старо“ от баба й; булчинската рокля от бяла коприна — „нещо ново“; обиците от перли и диаманти — „нещо на заем“ от майка й; небесната панделка на сватбения букет — „нещо синьо“.

— Много си хубава, скъпа. Истинска красавица — Бети-Джийн Торънс дискретно избута прислужницата от спалнята и най-сетне извика на мъжа си: — Кажи им, че идваме веднага, Артър, скъпи. И гледай да не се вълнуваш толкова. Знаеш как почервенява лицето ти от това.

Но Бабс не чу нито дума, взряна тревожно в отражението си в огледалото. Копринената рокля, оригинален „Диор“, бе много елегантна с изправената си дантелена яка и сърцевидно деколте. Платът обгръщаше плътно талията и я правеше невероятно тънка, а после се изливаше в разкошна дълга до пода пола.

— Мамо, тази „весела вдовица“ е закопчана прекалено стегнато, знаех си — за пети път се оплака тя от долната дреха без презрамки, която се състоеше от сутиен, корсет и колан за жартиери.

— Глупости — отвърна майка й. Оправи воала й и приглади паднал кичур от русите й коси.

— Стегната е — настояваше Бабс. — Направо ме е страх да си поема дълбоко дъх.

— Скъпа, ако има място да си поемаш дълбоко дъх, значи не е закопчана както трябва.

— Ако сънувам, бих искала някой да ме ощипе — заяви Бабс и се извърна от огледалото, при което роклята и фустата отдолу издадоха тих шумолящ звук. — Не мога да повярвам, че Дийн Лосън действително се жени за мен. Мислиш ли, че наистина ме обича?

— Жени се за теб. Това е важното — отсече майка й, после смекчи грубостта си с усмивка. — Ще му секне дъхът, когато те види да идваш по пътеката под ръка с баща си. Е, помниш ли какво ти казах за довечера? — Бабс кимна. Отчаяно й се искаше майка й да не се впуска отново в темата за наближаващата брачна нощ. — В началото всичко ще ти се стори странно и конфузно, но… ще свикнеш. И не се тревожи. Сигурна съм, че Дийн няма да се изненада, ако пророниш някоя и друга сълза.

Баща й се появи на прага.

— Бети-Джийн, чакат ни.

Бабс се усмихна и се обърна, доволна от прекъсването на разговора.

— И няма да бъдат разочаровани — заяви Бети-Джийн и с гордост огледа дъщеря си.

— Готова съм — Бабс подбра полите на роклята и изтича от стаята, като целуна пътьом баща си по пламналата буза. — Побързай, татко. Не искам да закъсняваме. Когато излезе от къщата, тя спря да се полюбува на файтона, окичен със сватбени бели цветя. Той й напомни за бала, когато бе представена в обществото й бе срещнала Дийн. Той беше най-красивият от присъстващите мъже. Тя не можеше да повярва на късмета си, когато я покани на танц, неведнъж, а цели два пъти. И чак след втория танц разбра, че това е самият Дийн Лосън. По това време вече не я интересуваше, че родителите й горят от желание да я омъжат добре, вече бе влюбена.

Чувстваше се като Пепеляшка, която се готви да се качи в теглената си от бели коне каляска, за да отиде при своя прекрасен принц. Липсваше само стъклената пантофка. Но какво от това? След малко щеше да стане госпожа Робърт Дийн Лосън.

Гостите, насядали по столовете, заръкопляскаха, когато файтонът спря и важните му пътници слязоха. Моравата бе превърната в английска градина с огромни саксии с бели азалии и с жълти рози. Застлана с килим пътека разделяше редиците столове и водеше към олтара в беседката, белите решетки на която също бяха украсени с цветя. Струнен оркестър засвири сватбения марш, когато Бабс тръгна с баща си по пръснатите пред нея листенца от жълти рози. Имаше чувството, че се носи във въздуха.

Венчалната церемония бе само прелюдия към разкошния прием с бюфет на моравата, който последва. Четириетажната сватбена торта бе чудо на архитектурата, пластовете й бяха отделени с бели захарни колони и се изкачваха стъпаловидно към най-горния, украсен с майсторски изваяни фигури на булка и младоженец в точно копие на беседката. След ритуалното разрязване на тортата господин и госпожа Лосън пиха за бъдещия си съвместен живот. Гостите вдигнаха чаши, пълни или с шампанско от сребърните фонтани, или (за онези, които ги предпочитаха) с по-силни напитки от баровете, разположени по моравата.

Младоженците позираха безкрайно пред официалния фотограф, после се смесиха с гостите, без нито за миг да се отделят един от друг. Бабс, хванала гордо Дийн под ръка, се наслаждаваше на новото си положение, принцеса на своя принц. Предоставяше на него да отговаря почти на всички въпроси за бъдещето и той изведнъж сякаш стана по-висок. „Както пожелае Дийн. Ще оставя Дийн да реши. Ще трябва да попитате Дийн за това.“ Тези думи звучаха в ушите му като музика.

Над „Ривър Бенд“ вече се спускаше здрач, когато Дийн и Бабс, тя в бледорозов костюм за пътуване, се втурнаха под дъжд от ориз към колата, която отказа да потегли, предизвиквайки смях сред събралите се наоколо гости. Подвикваха на Дийн най-различни съвети, но той мъдро ги пренебрегна и вдигна капака да провери проводниците. Когато се опита да прибегне към помощта на Бабс, за да запали двигателя, типичната за съпруг и съпруга размяна на реплики предизвика нови изблици на смях.

— Дийн, знаеш, че не мога да шофирам — протестираше Бабс.

— Не е необходимо да шофираш. Просто включи двигателя. Щом ти кажа, превърташ ключа и натискаш педала за газта.

— Кой педал е за газта?

— Онзи от дясната ти страна.

— Този ли?

— Да, скъпа, но… не сега. Ще ти кажа кога — след няколко безуспешни опита Дийн предложи: — Използвай смукача.

— Какво е това?

Дийн й каза и тя моментално включи радиото. Накрая Лейн се смили над тях и им даде ключовете от собствената си кола, за да потеглят най-сетне и да прекарат брачната нощ в хотел „Хюстън“, преди да вземат влака за Ню Йорк на другия ден.