Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heiress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Sianaa (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джанет Дейли. Непознатата сестра

ИК „Бард“ ООД, София, 2001

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954–585–177–5

История

  1. — Добавяне

4.

Когато се показа бялата дъсчена ограда, очертаваща границите на „Ривър Бенд“, Лейн за миг имаше чувството, че е пренесен назад във времето. Сякаш под широките клони на дъбовете и орехите пасяха същите коне с гладък косъм, блестящ в нюансите на бронз, мед, сребро и злато. Очакваше зад тях да зърне задръстения от коли двор и гостите на сватбата.

След като бе проследил отпътуването на Дийн и Бабс, той се беше обърнал и бе видял до себе си обикновено енергичния и самоуверен Ер Ди Лосън да стои умълчан, с отнесен и загрижен поглед. После го бе погледнал остро, сякаш внезапно осъзнал присъствието му.

Лейн си спомняше думите му:

— Е, потеглиха. Изглеждаха щастливи заедно, нали? Имам някои съмнения за Ер Ди — каза той и добави бързо и убедително: — Харесвам това момиче. Но ако продължава да се прави на безпомощна глупачка, много скоро ще си повярва. Колко жалко, че не познаваше майка ми. Е, това се казваше жена — той тупна силно Лейн по гърба и го хвана за рамото. — Хайде, чака ни още празнуване.

Тогава младият мъж намираше, че Ер Ди не е справедлив. Но след повече от трийсет години Бабс все още притежаваше тази мила детска черта. Все още му напомняше малко момиче, което има нужда някой да се грижи за него. Бабс, която обичаше партитата и хубавите дрехи. И се замисли дали Ер Ди не е бил прав. Това роля ли беше? И дали тя не се бе вживяла прекалено силно в тази роля?

Лейн изучаваше жената пред себе си. Лицето под воала още беше сравнително гладко, косата й бе все така подредена в женствена прическа на меки къдрици и цветът й бе все така тъмнорус — естествен или постигнат изкуствено, това не можеше да каже. Тъжният, объркан поглед на лешниковите очи обаче бе трогателен и истински.

— Дийн никога не се уморяваше от техните лудории — отбеляза Бабс, когато пет-шест едногодишни кончета побягнаха с престорен страх от оградата, понесоха се през пасището с развети опашки и се пръснаха между старите дъбове да наблюдават отдалечаващата се лимузина. — Красота в движение, така ги наричаше. Живи произведения на изкуството.

— Наистина — но не можеше да не си помисли, че дори след смъртта му тя продължава да се държи за него.

Лимузината спря пред къщата. Лейн почака, докато шофьорът помогна на Бабс да слезе, после я последва. Остро, предизвикателно цвилене на жребец раздра тишината на късния следобед. Лейн разсеяно огледа многобройните промени, които Дийн бе направил в „Ривър Бенд“ след смъртта на баща си.

Старата плевня бе съборена, за да бъде направено място за големия комплекс от конюшни с помещения за обслужващия персонал и поддържащи съоръжения, който заемаше почти два пъти по-голяма площ от предишния. Всички нови постройки бяха с двукрили покриви и куполи като на къщата. Покрай висока ограда в далечината гордо пристъпяше червен жребец, извил врат, развял абаносовочерна опашка и вирнал изящната си глава, сякаш за да поеме ароматите на вятъра.

— Това е Нахр Ел Кедар — думите бяха на Аби Лосън, първите, които я чуваше да произнася, откакто потеглиха от гробищата. — Ти помогна на татко да го внесе от Египет.

— Съвсем бях забравил. Беше много отдавна — някъде преди двайсет години, ако си спомняше правилно. Неговото участие в начинанието бе сравнително скромно, състоеше се главно в свързването на Дийн с някои от деловите му партньори в Близкия изток, за да помогнат за преодоляване на формалностите по износа.

— Искаш ли да го видиш?

В погледа на Аби имаше нещо предизвикателно и Лейн си помисли, че Дийн би открил в него характера на баба си. Сякаш му казваше: „Идваш с мен, и то веднага!“

— Аби… — обади се Бабс колебливо.

— Не се безпокой, мамо. Няма да го задържа дълго — без да чака съгласието му, тя уверено пое към оградата и Лейн я последва.

Направи няколко крачки редом с нея и си даде сметка, че тя не е толкова висока, колкото си бе мислил.

Илюзията идваше от обувките с високи токчета, пък и се държеше така, сякаш беше висока, но всъщност беше доста по-ниска от него. Това му се стори странно. Доколкото си спомняше… Осъзна грешката си. Рейчъл бе тази, която имаше неговия ръст.

— Видях те да говориш с нея на гробищата.

Лейн за момент се обърка от думите й, последвали непосредствено собствените му мисли.

— Видяла си ме… да говоря с кого? — попита той, съзнавайки, че стъпва на несигурна почва.

— Мисля, че името й е Рейчъл Фар. Тя твърди, че татко е неин баща. Вярно ли е?

Никак не му се нравеше, че на него се пада да премахне последната следа от съмнение. Но нямаше смисъл да лъже.

— Да.

Тя моментално впери поглед в някаква точка право пред себе си и продължи да върви, ала в походката й се появи скованост, издаваща вътрешното й вълнение.

— Но той защо би… — осъзнала наивността на въпроса, Аби млъкна. Изпитала бе измяната на собствен гръб; съпругът й го бе сторил без всякаква причина, без разумно обяснение… без да са имали проблеми в сексуалния живот. Въпреки всичко мисълта, че баща й е изневерявал на майка й, я разтърси. — Мислех си, че родителите ми са щастливи заедно.

Едва сега, когато се замисляше над техните взаимоотношения, Аби си даваше сметка колко малко общо имат те помежду си. Баща й бе погълнат от конете, а майка й не проявяваше почти никакъв интерес към тях, освен че посещаваше светските прояви покрай големите изложби. А и разговорите им: за майка й не съществуваха други теми, освен партита, дрехи, ново обзавеждане, клюки и, разбира се, времето. Толкова често я бе чувала да заявява безгрижно: „Аз никога не говоря за политика, бизнес, икономика. Така не показвам своето невежество.“ И наистина, ако разговорът вземаше сериозен обрат, тя или го насочваше в друга посока, или се оттегляше. Но Бабс си беше такава: забавна и сладка, очарователно повърхностна. Всички я обичаха.

Господи, имало е моменти, когато на Аби й се е искало да я разтърси. Никога не се бе обръщала към майка си с детските си проблеми, дори и с най-обикновените. Изпитвала бе потребност да чуе нещо повече от нейния насърчителен отговор: „Аз не бих се тревожила за това. Всяко зло за добро.“ А и баща й беше отсъствал твърде често, така че беше изливала всичките си тревоги пред Бен.

Това ли бе търсил той в любовницата? Жена, с която да разговаря? Жена, която да го изслушва и да го разбира? Жена, която да е нещо повече от украшение? Която да го стимулира интелектуално, както и сексуално? Аби моментално прогони тези мисли. Дори майка й да го бе разочаровала в някои отношения, той нямаше право да отива при друга. Беше я предал. Беше предал всички им.

Стигнаха до заграденото пасище и Аби застана пред бялата дъсчена ограда. Жребецът пристъпи гордо, като пръхтеше и мяташе глава, после изви врат над горната дъска и се протегна към нея. Застана за миг неподвижно и завря сивкавата си муцуна в дланта й. Големите му очи блестяха, явно беше нащрек, наострените уши бяха събрани и върховете им почти се докосваха, разширените ноздри разкриваха розовата кожа отвътре. При цялото изящество на главата му в него определено имаше нещо мъжкарско.

Жребецът рязко вдигна глава, насочи поглед към кобилите за разплод на далечното пасище и престана да забелязва Аби, която приглаждаше дългия черен кичур, закрил тясната начупена бяла ивица в средата на челото му. После се отдръпна и пое покрай оградата, извил грациозно шия.

— Кедар е в забележителна форма за своите двайсет и две години — отбеляза Аби.

— Красиво животно е — съгласи се Лейн.

— Краката му не ги бива особено. Коленете му са извити навътре и глезените му поддават. Но има невероятна глава, а татко винаги ги подбираше по главите. Откриеше ли арабски кон с красива глава, смяташе, че всичко ще е наред. Арабските коне от Египет са известни с класическите си глави. Ето защо всичките ни коне, имат пряка потомствена връзка със стадото на Али паша Шериф — всички, с изключение на онази двегодишна кобила ей там — Аби посочи сребристобелия кон, застанал до оградата на близкото пасище. — Нейната майка бе последният от дядовите арабските коне. Аз не позволих на татко да я продаде заедно с останалите след смъртта му. Той ми я подари миналата година.

— Очевидно си наследила неговата любов към конете.

— Предполагам — жребецът отново се върна при тях и Аби разсеяно поглади муцуната му. — Ако исках да прекарвам известно време с него, нямах друг избор.

Веднага съжали за горчивината в думите си, още повече, че това бе само част от истината. Конете бяха нейни приятели и другари в игрите през целия й живот. Тя обичаше да се навърта около тях не само заради баща си, но и заради удовлетворението, което получаваше.

Като пъхтеше леко, жребецът свря муцуна в дланта й, а тя се върна към темата, която я вълнуваше.

— Майка ми трябва да го е знаела през цялото време. Защо се е примирявала?

Не очакваше отговор, но Лейн й го даде:

— Мисля… че се бяха споразумели.

— Мама наистина умее да изключва от съзнанието си всички неприятности — призна тя. Сега разбираше защо винаги когато баща й заминаваше „по работа“ за Калифорния, майка й се затваряше в стаята си за часове и излизаше оттам със зачервени и подпухнали очи; въпреки че, като се замислеше, през последните години Бабс само ставаше необичайно тиха непосредствено след потеглянето му. — Колко хора още знаеха за… връзката на баща ми?

— В началото говореха, но бързо загубиха интерес.

— А жената, онази, с която е имал връзка, какво е станало с нея?

— Почина преди доста години. Рейчъл живее на практика сама от седемнайсетата си година.

— Очакваш, че тя ще е спомената между наследниците в завещанието на баща ми, нали?

— Според мен е логично да се предположи, че я е включил.

— И ако не е, тя може да оспори завещанието и да поиска своя дял от имуществото му, нали? — настоя Аби, давайки израз на страха, който бе свивал стомаха й по целия път от гробищата и продължаваше да я изпълва с гняв и дълбоко възмущение. „Ривър Бенд“ бе нейният дом. Принадлежеше на семейство Лосън от поколения. Тази особа Рейчъл нямаше право на никакъв дял от него.

— Това ще зависи от начина, по който е написано завещанието. Дийн може да е разпоредил цялото му имущество да бъде наследено от неговата вдовица, Бабс, или пък да й го е оставил за пожизнено ползване под попечителство, с условието след смъртта й то да премине на неговите наследници.

— Наследници? След като ще използваш множествено число, не е ли по-правилно да казваш наследнички? — наежи се тя.

— Мисля, че докато завещанието не бъде прочетено, няма смисъл да се тревожим за проблемите, Аби.

— Аз не съм като майка ми, Лейн. Предпочитам да съм наясно с всичко. И не можеш да отречеш, че е много вероятно това да свърши с продължителна и неприятна съдебна схватка.

— Възможно е.

Тя се извърна и се загледа към гората, която започваше от бреговете на Бразос. Познаваше всеки метър от „Ривър Бенд“, всеки храст и всяко дърво. Конете ей там: можеше да назове всеки по име и да изброи родословието му. Това бе нейното наследство. Как можеше Лейн да стои тук и да я убеждава, че е излишно да се тревожи, когато то бе застрашено?

— Коя беше любовницата му? Каква беше? — долови колебанието му и се обърна рязко към него: — Искам да знам. И не си прави труда да щадиш чувствата ми. По-добре е да разбера истината след всичките тези години. Мама сигурно вече не помни каква е тя. Ти си единственият, от когото мога да я науча.

Лейн внимателно я изгледа, после започна да й разказва онова, което знаеше.

— Името й беше Каролайн Фар. Беше някъде от Изтока, струва ми се. Дийн се запозна с нея на една частна художествена изложба в Музея на изящните изкуства тук, в Хюстън.