Джанет Дейли
Непознатата сестра (35)

35.

Хората се тълпяха във фоайето на мотела, пристигаха или заминаваха, други влизаха и излизаха от съседното кафене. От мястото си на дивана Аби виждаше асансьорите. Чакаше Бен да се върне и нетърпеливо прелистваше сутрешния местен вестник. Не можеше да разбере защо се бави. Беше отишъл само да си вземе сако от стаята. Тя искаше да пораздвижи Уиндсторм, преди манежът за тренировки да се е напълнил с други коне и ездачи, готвещи се за участие тази сутрин.

— Виждаш ли Бен, мами? — качила се на тапицираната седалка, Идън се облягаше на Аби и се опитваше да надникне зад минаващите хора.

— Не, скъпа.

— Уиндсторм ще се чуди къде се бавим, нали?

— Да. А сега сядай долу. Знаеш, че не бива да стъпваш по мебелите — Аби разсеяно обърна още една страница и тръсна вестника да го изправи.

— Но така няма да виждам, а ти ми каза да гледам за Бен.

Снимката във вестника привлече погледа на Аби. Тя не чу отговора на Идън, нито забеляза, че дъщеря й не я послуша. Бе твърде потресена от образа на Маккрий, който я гледаше от страницата. И жената с него беше Рейчъл Канфийлд.

Каза си, че й е все едно, че той вече не означава нищо за нея, че трябва само да обърне страницата. Вместо това прегъна вестника и се зачете. „Рейчъл Канфийлд, съпруга на индустриалния магнат Лейн Канфийлд, придружавана от свободния сондьор и милионер Маккрий Уайлдър, на парти, състояло се снощи в…“

— Виж, мами! — Идън развълнувано я потупа по рамото. — Това е Маккрий!

— Виждам го — тя отново заби поглед в снимката.

— Маккрий! Чакай! — от бързане да слезе по-скоро от дивана, Идън се друсна на възглавниците.

Сепната, Аби вдигна очи, когато дъщеря й се втурна към някакъв мъж, който прекосяваше фоайето. Маккрий.

— Идън, връщай се тук! — забърза след нея, но вече бе късно.

Маккрий видя Идън и спря.

— Здрасти, дребосък — той се усмихна и разроши тъмната й коса. — Не ми казвай, че майка ти пак се е изгубила — вдигна очи и погледът му попадна право на нея. Макар изражението му никога да не се променяше, Аби усети как над лицето му сякаш се спусна маска.

— Не — засмя се момиченцето. — Седнала е ей там. Чакаме Бен — Аби хвана дъщеря си за рамото и я дръпна на безопасно разстояние от Маккрий. Едва тогава осъзна, че още държи сгънатия вестник в ръката си. — А, ето те и теб, мами. Видя ли, не се е изгубила.

— Хайде, Идън — тя стисна здраво ръката й. — Досаждаш на господин Уайлдър.

Идън се възпротиви на опитите на майка си да я отведе и го погледна намръщено.

— Досаждах ли ти?

— Не, разбира се, че не.

— Не я окуражавай — предупреди го Аби, като се стараеше да говори тихо, за да скрие гнева си.

— Защо носиш това? — Идън посочи пътната чанта, преметната през рамото му. — Отиваш ли някъде?

— Да, заминавам. Трябва да бързам за самолета — отвърна той, обръщайки се към Аби.

— Но няма ли да останеш да видиш как Уиндсторм побеждава? — попита Идън.

— Не мога. Приключих с бизнеса тук и трябва да се връщам на работа.

— Бизнес, а? — присмя му се Аби. — Сутрешният вестник не го нарича така. Ето. Можеш сам да прочетеш — тя тикна вестника в ръката му. — Може би пак ще ми кажеш колко рядко се виждаш с нея? — нямаше намерение да стои и да слуша обясненията му. В този момент Бен влезе във фоайето и щом го видя, Аби грабна на ръце Идън и се запъти право към вратата и паркираната им отвън кола.

— Мами, защо не обичаш Маккрий? — попита тя, когато я сложи на седалката.

Маккрий излезе от хотела и помаха за такси. Аби го гледаше по-скоро с болка, отколкото с гняв.

— Няма да разбереш, Идън — отвърна тя и се качи в колата при нея.