Джанет Дейли
Непознатата сестра (25)

25.

Кобилата стоеше спокойно, докато Бен почистваше и дезинфекцираше голямата възпалена рана от търкането на шината долу на предния крак, а Аби наблюдаваше отстрани. Засега Ривър Бриз понасяше добре шините и през последните дни дори бе успяла да направи няколко стъпки с тях.

Когато Бен свърши с мръсната работа и се изправи, кобилата завря муцуна в рамото на Аби, сякаш с този мил жест искаше да покаже своята благодарност. Усмихната, тя я прегърна и я заразтрива с леки кръгообразни движения, имитиращи ласките на кобила към жребчето й.

— Ти знаеш, че вършим всичко това само за да ти помогнем, нали, Бриз? — каза гальовно Аби. Болката от предателството още стягаше гърдите й и тази сутрин бе не по-малко остра, отколкото преди два дни, когато излезе от караваната на Маккрий. Ако изобщо имаше някаква промяна, то гневът, обидата и огорчението й се бяха засилили още повече. Когато Бен излезе от бокса, за да изхвърли мръсните марли, тя се притисна до лъскавата шия на кобилата. — Ти никога не би ми причинила това, нали, момичето ми? — тази увереност й носеше утеха.

— Изглежда, че тя се възстановява доста добре.

Сепната от гласа на Доуби, Аби застана нащрек. Не беше го чула да влиза и се питаше от колко ли време е тук.

— Да, добре върви — потупа кобилата за последен път и се отдръпна от нея, като се стараеше да се държи нормално, та никой да не се досети, че е скъсала с Маккрий. Още не можеше и не желаеше да го обсъжда. — Исках днес да говоря с теб за наема на плевнята и онази част от пасището край Бразос.

— Нали ти казах, че нямам нищо против да използваш и двете. И без това не ми служат за нищо.

— Това беше, когато ставаше дума само за Бриз. Обаче неколцина от местните коневъди ни наеха да тренираме и показваме арабските им коне на изложбите тази есен. Засега изгледите са за дванайсетина коня. Тъй като двамата с Бен така или иначе ще трябва да наемем конюшня и пасище, помислих си, че ще е много по-удобно и по-логично, ако успеем да се споразумеем с теб и ги държим тук.

— Щом случаят е такъв, не виждам защо не — отвърна Доуби и сви рамене с престорено безразличие. Какъвто си беше стиснат, Аби не се съмняваше, че няма да пропусне възможността да спечели някой и друг долар. И не се беше излъгала. — Разбира се — той огледа вътрешността на старата плевня, — това място не е в много добро състояние.

— Двамата с Бен можем да го ремонтираме. Ще поемем сами разноските — с какви пари, сама не знаеше. Ала щеше да се тревожи за това по-късно. Може би дотогава щеше да е продала мерцедеса си. — Но за сметка на това ще очакваме отстъпка от наема.

— Обещавам ти, че наемът ще е справедлив, Аби. И да е малък, пак ще е по-добре от нищото, което получавам сега.

— Сигурно.

Сега, когато оставаше само да се разберат за цената, й стана по-леко. Щеше да й е приятно да се събужда сутрин и отново да чува цвилене на коне. Тези звуци й липсваха, откакто напусна „Ривър Бенд“. И си представяше какво му е на Бен, който през почти всичките си шейсет и няколко години е бил заобиколен от коне, арабски коне. За него отглеждането и тренирането им бе и работа, и удоволствие. Без тях се чувстваше безполезен и объркан.

Страничната врата на плевнята се захлопна и Аби се обърна, очаквайки да види Бен. Но вместо това зърна Маккрий, който вървеше към нея. Тя почувства отново ужасната болка от предателството му.

— Какво искаш? — срещна очите му, като внимаваше да не обръща внимание на изучаващия им тъмен поглед и да не позволява на своя да се спуска към гъстите мустаци и да следи устата му, докато приказва.

— Искам да говоря с теб.

До нея Доуби направи крачка към вратата. Аби го спря:

— Няма защо да излизаш, Доуби. Не ме интересува нищо от онова, което има да каже той — обърна се рязко и се отдалечи от Маккрий.

— Надявах се досега да си се успокоила достатъчно, за да ми позволиш да ти обясня някои неща.

Тя се обърна отново към него, вцепенена от ярост.

— Не можеш да ми дадеш такова обяснение, което да те оправдае.

Когато понечи да си тръгне, Маккрий сграбчи ръката й.

— По дяволите, Аби…

— Махни си ръката от мен! — избухна тя, възпламенена от допира. Той я пусна и се отдръпна. — Не ме докосвай, Маккрий. Никога повече не ми се мяркай пред очите. Чуваш ли? Не искам нито да те виждам и да те чувам. Просто си върви. И стой далеч от мен.

Той я изгледа, после троснато отвърна:

— С удоволствие.

В следващия момент Аби видя как гърбът му се скри зад вратата на плевнята. Продължаваше да трепери, но гневът й бе преминал. Маккрий си беше отишъл. Тя непрекъснато си повтаряше, че трябва да изпитва облекчение, задето го е прогонила от живота си. Но защо ли не й олекваше? С изключение на Бен мъжете около нея не й бяха донесли нищо друго, освен огорчения. Закле се, че никога повече няма да бъде мамена от мъж.

Доуби дойде и застана до нея.

— Добре ли си, Аби?

— Разбира се — рязко отвърна тя.

— Той не беше подходящ за теб. Винаги съм го знаел. Той е самостоятелен сондьор. Хората като него никога не се застояват на едно място, непрекъснато са в движение и търсят големия удар. Жена като теб има нужда от дом, място, на което да пусне корени и да отгледа деца. Трябва ти мъж, който да се грижи за теб и…

— Напълно съм способна да се грижа сама за себе си. Не ми трябва мъж, на когото да разчитам — или по-точно не й трябваше Доуби. А беше съвсем очевидно накъде бие той. — Ако ме извиниш, имам да върша работа, а сигурно и ти.

— Да, аз… имам наистина — той кимна, после й хвърли колеблив поглед, обърна се и се запъти към вратата. — Ще поговорим по-късно за наема.

— Чудесно.

 

 

Щом се споразумяха за наема, Аби настоя да подпишат договор, който да включва както плевнята и пасището, така и къщата, в която живееха. Макар да се съмняваше, че Доуби би престъпил думата си, предпочиташе да не приема нищо на доверие.

През следващите две седмици двамата с Бен и един работник за тежката работа ремонтираха плевнята, поправиха оградите, построиха малки корали и боядисаха всичко в очакване на новите коне. Но дори и тогава съоръженията не отговаряха напълно на най-елементарните изисквания, изобщо не можеха да се сравняват с онова, което бяха имали в „Ривър Бенд“.

Ала след тежката физическа работа Аби бе твърде изтощена и не можеше да мисли за каквото и да било: нито за предишния си дом и неговите нови собственици, нито дори за Маккрий.

Наближаваше пладне и тя тръгна към къщата, а Бен отиде в плевнята да провери още веднъж как е кобилата. Цялото тяло я болеше, но имаше удовлетворението, че са постигнали невъзможното. Всичко беше готово и в приличен вид за пристигането на конете на другия ден.

Аби бутна задната врата и влезе в малката кухня, ала не беше посрещната от миризмата на готвено. Когато се прибираха за обяд, Бабс винаги беше готова с храната. Но днес беше седнала край хромираната кухненска маса, придържаше с рамо слушалката на окачения на стената телефон и записваше нещо в бележника пред себе си.

— Да, това е чудесно — каза тя. Когато чу Аби да затваря вратата, понечи да се обърне. — Моля?… Добре. Дай ми малко време да проверя и ще ти се обадя — тя каза на събеседника си „довиждане“ и стана да окачи слушалката. — Загубила бях представа кое време е, Аби — Бабс засъбира бързо листовете и бележниците от масата. — Обядът ще е готов само след няколко минути. Боя се, че ще се наложи да хапнете нещо студено.

— Няма значение. Ще подредя масата вместо теб.

— Просто седни и почивай. И без това си работила цяла сутрин.

Аби бе твърде уморена, за да спори, и с радост седна на един от хромираните столове.

— С кого говореше?

Майка й вадеше от хладилника купи със салата от картофи, макарони и кана с чай и не й отговори.

Аби вече се готвеше да повтори въпроса, когато тя най-сетне отвърна:

— Ти беше толкова заета напоследък, че нямах възможност да ти кажа. Миналата седмица се обади Джоузи Филипс и ме попита дали не бих й помогнала да организира тържеството за рождения ден на Хомър другия месец. Най-малката й дъщеря е в болница и къщата й е пълна с внуци. Казах й, че приемам, разбира се.

— Сигурно ще ти е приятно — усмихна се едва-едва Аби, леко възмутена от факта, че приятелките на майка й се обаждат само когато им трябва за нещо.

— Тя… тя предложи да ми плати същата сума, която би дала на професионален консултант: хиляда и петстотин долара. И ще отговарям за организирането и координирането на всичко.

— Охо! Мамо, това е чудесно! Но сигурна ли си, че искаш да се занимаваш с това? Искам да кажа, няма ли да е неудобно да работиш за приятелките си?

— Мъжете го правят непрекъснато в бизнеса — възрази Бабс. — Откакто Джоузи ми се обади миналата седмица, само за това мисля: кое е онова нещо, в което наистина ме бива? Да организирам тържества. С баща ти давахме по три-четири наистина големи приема годишно и Бог знае по колко вечери. Като си помисля колко пари сме пръскали годишно само за забавления… Ами, само сватбата ти излезе почти петстотин хиляди долара. Ако ми беше споменал нещо баща ти… Но как? Аз изобщо не желаех да говоря за бизнес и за пари.

— Не можеш да обвиняваш себе си, мамо. Мисля, че татко не си е давал сметка какво е било финансовото му положение — а дори да е бил наясно, Аби се съмняваше, че би го признал.

— Никога не съм говорила за това, но мисля, че ти знаеш: семейството ми нямаше много пари, когато се омъжих за баща ти. Не беше заради парите. Бих се омъжила за него дори ако беше беден като мексикански ратай. Но изведнъж вече не трябваше да се тревожа дали можем да си позволим ново палто, или рокля, или каквото и да било. Сякаш си играех с пари за „Монополи“. Когато свършеха, винаги имаше още. Понякога бях дори прекалено екстравагантна, защото знаех, че той харчи за… — Бабс внезапно млъкна, усетила се, преди да спомене имената на Рейчъл и майка й. — Така или иначе, всичко това е минало. И аз очаквам тържеството за Хомър като един вид пробен пробег. Ако мине така, както се надявам, ще помисля сериозно за започването на собствен бизнес.

— Не се шегуваш, нали? — попита Аби.

— Ни най-малко. През последните трийсет години сигурно съм натрупала повече опит в това от всеки професионален консултант в Хюстън. Познавам лично всички доставчици. И мога да намеря всичко, колкото и необичайно да е. Не е по-трудно от играта на търсене по описание. И виж колко хора познавам, хора, които са присъствали на моите приеми. Те знаят, че ме бива за тези неща.

— Мамо, не е нужно да ме убеждаваш — засмя се Аби. — Аз също знам, че те бива.

— Засега мога да работя направо от тази къща. Ти говореше, че трябва да си намериш и друга работа, освен тази с конете, и се чудех дали… няма да искаш да влезеш в бизнеса заедно с мен — разбира се, при положение, че потръгне и ми възложат нови поръчки.

— Ще помагам с всичко, каквото мога. И имам чувството, че ще се наложи. Празниците наближават, дебютантският сезон е само след два месеца и се обзалагам, че още щом се разчуе, ще те затрупат с поръчки.

— Точно на това се надявам и аз — задната врата се отвори и тя скочи виновно. — Ето го и Бен, а аз още не съм сложила обяда на масата — и забърза отново към хладилника да донесе продуктите за сандвичи.

— Как беше Бриз?

— Много добре. Само се чувства малко самотна, струва ми се.

Бен отиде да си измие ръцете, а Бабс отвори стенния шкаф и започна да вади чаши и чинии.

— Исках да те попитам, Бен, когато ходи вчера до склада за дървен материал, не мина ли случайно покрай „Ривър Бенд“?

— Да, минах — отвърна неохотно той и погледна към Аби. Тя се опита да се престори, че не ги слуша. Дори направи усилие да се съсредоточи върху нещо друго, каквото и да е, само и само да не си спомня, че „Ривър Бенд“ вече не им принадлежи.

— Когато минавах оттам онзи ден, можех да се закълна, че махат някои от дърветата покрай алеята.

— Отсекли са доста — кимна Бен.

— Но защо? — неволно извика Аби. Тези стари орехови дървета и вековните дъбове бдяха над пътя за къщата откакто се помнеше.

— Чух, че разширявали алеята. Чух също, че правели много промени в къщата. Навсякъде било пълно с бояджии и майстори.

Почувствала, че стомахът й се обръща, Аби бутна стола назад и промърмори някакво извинение, че трябвало да свали мръсните дрехи, преди да обядва. Но истината беше, че не искаше да чува нищо повече. Твърде много болеше.

През следващите две седмици стана невъзможно да се изолират от онова, което правеха съседите им. В сутрешното издание на „Хюстън Кроникъл“ бе поместен материал за сватбата на Рейчъл Фар и Лейн Канфийлд. Авторът описваше венчавката и приема след това като скромни, но елегантни. Имената на гостите не бяха посочени, но Аби беше готова да се обзаложи, че Маккрий също е получил покана.

Във вестника бе споменато накратко и че когато двамата се завърнат от своето сватбено пътешествие в Европа, ще разделят времето си между своята хюстънска резиденция и новата си извънградска къща, която в момента се ремонтира.

Последното сякаш беше единствената тема, която обсъждаха хората. Аби успяваше да избяга от приказките само сутрин, докато се занимаваха с конете.

Не се и опитваше да се преструва, че не знае за промените, които стават в имението, но и не подхващаше тази тема по своя инициатива. Понякога подозираше, че хората говорят за това пред нея само за да наблюдават реакцията й. И често й беше трудно да не показва огорчението и възмущението си. Особено когато научи, че беседката е била съборена, за да има място за плувен басейн, и че красивият паркет е застлан с килими. Ала какво можеше да се очаква от хора, които отсичат вековни дървета само за да разширят пътя?

Според последните новини, които беше научила в Хюстън този следобед, докато изпълняваше някои поръчки на майка си, семейство Канфийлд се бяха върнали неочаквано, прекъсвайки сватбеното си пътешествие заради някакъв неотложен проблем в бизнеса. Преждевременното им пристигане явно бе предизвикало суматоха в „Ривър Бенд“. Ремонтните работи, които трябваше да бъдат приключени до завръщането им, не бяха стигнали доникъде.

Докато се връщаше, обгърната от нощния мрак, смъкнала стъклата на прозорците, та свежият въздух да полъхва в колата, Аби се опитваше да не мисли за това. Ала стомахът й бе свит от някакво ужасно предчувствие. Очаквала бе със страх момента, когато Рейчъл ще се настани в предишния й дом. А ето че тя се бе върнала и само след броени дни това щеше да се превърне в действителност.

Когато пред нея изникнаха новоиздигнатите колони на входа за „Ривър Бенд“, в гърлото й заседна буца. Погледна през пролуките между дърветата, които не съществуваха преди изсичането на някои от старите гиганти. Едва-едва различи белия парапет на балкона и част от едната кула. Нейният дом — някога.

После забеляза необикновения буреносен облак, който бе затъмнил небето зад къщата. Летните бури рядко връхлитаха от север. Тя намали скоростта и надникна през предното стъкло. В един от прозорците на кулата проблясваше жълтеникавооранжева светлина. Отначало помисли, че някой от майсторите е останал да работи и през нощта, за да свърши навреме, после усети острата миризма на дим.

— Боже мой, не! — Аби инстинктивно удари спирачките, за да вземе завоя по наскоро разширената алея.

Докато летеше по току-що асфалтирания път, миризмата на дим ставаше все по-силна. Виждаше го как излиза на кълба изпод покрива на верандата. Спря колата пред дъсчената ограда и се вторачи в огнените езици, които облизваха прозорците по фасадата.

Слезе от колата и се затича към верандата, но горещината и задушаващият черен дим я принудиха да се върне. Гледаше с ужас как пламъците поглъщат дома й, напълно безсилна да ги спре. Трябваше да потърси помощ. Втурна се към колата и подкара към фермата на Хикс. Още с влизането си се хвърли към телефона и набра номера на извънградската пожарна команда.

— Аби, какво е станало? — притича Бабс. — Бледа си като призрак. Да не си катастрофирала?

— Не — понечи да обясни тя, но в този момент чу глас в другия край на линията. — Ало? Говори Аби Лосън. Искам да съобщя за пожар… в „Ривър Бенд“ — стисна по-силно слушалката, когато срещна ужасения поглед на майка си. — Току-що минах оттам. Целият първи етаж на къщата беше в пламъци.

— Не! — изстена Бабс.

— Тръгваме — каза мъжът и затвори.

Аби окачи бавно слушалката, после погледна Бен, който беше дошъл и беше застанал до майка й.

— Няма никакви изгледи да дойдат навреме, за да спасят къщата — изрече го с някакво странно чувство, което не можеше да обясни: някаква смесица от вина, скръб и апатия. — Смешно, нали? Бих направила всичко, за да й попреча да се премести в къщата, но не и това. Никога не съм искала да изгори, Бен. Честна дума.

— Знам — кимна той.

— Мислиш ли, че трябва да отидем и да видим дали не можем да помогнем с нещо? — попита несигурно Бабс.

— Не, мамо. Нищо не можем да направим — Аби отиде до прозореца, който гледаше към бившия им дом. Видя дима, който се издигаше като черен облак и закриваше звездите. Под него се забелязваше слаб червен отблясък. Не знаеше колко време е стояла така, преди да чуе далечния вой на сирената, но й се стори цяла вечност. Дотогава отблясъкът беше станал по-ярък, а облакът — по-гъст.

 

 

Когато настъпи утрото, димът от пожара бе надвиснал над земята и насищаше въздуха с миризма на изгоряло. Недообучената кестенява кобила изпръхтя и запристъпя нервно встрани, когато Аби се метна на седлото, но се успокои бързо, щом Бен тръгна редом с нея на охранен кафяв кон. Аби хвана изкъсо юздите.

— Бен, искам да отида до „Ривър Бенд“.

— Очаквах да го кажеш — отвърна той. — Можем да минем през нивите.

Конете бяха добре отпочинали и без да ги подканят, минаха в лек галоп. Имаха да отварят само две порти, така че изминаха бързо разстоянието от километър и половина между стопанския двор на Хикс и някогашния й дом. Но видяха разрухата от пожара едва когато наближиха на триста-четиристотин метра.

Единствената постройка, която бе оцеляла, бе конюшнята на жребците, но и тя не беше останала незасегната. Покривът й бе почернял, а стените, някога бели, сега бяха кафяви и опушени. От другите конюшни, пристройката с канцелариите и навеса за екипировката бяха останали само овъглени греди и почернели камъни.

Тухленият комин се издигаше като надгробен камък над купищата пепел от някогашния й дом. А дърветата, красивите стари дъбове… На Аби й се приплака, когато видя спаружените им потъмнели листа и овъглени дънери.

Оградата между двата имота беше съборена. Аби изчака, докато Бен преведе коня си през падналата тел, и остави кобилата сама да избира пътя си. Земята бе заприличала на тресавище. Младата кобила се дърпаше изплашено от овъглените останки от къщата и гледаше да върви редом с по-стария кон, мястото никак не й харесваше.

Аби я подкара навътре, като внимаваше да я държи далеч от развалините. От другата страна на почернялата от дима дъсчена ограда бяха паркирани няколко коли; В района на конюшните се виждаха група мъже, които разместваха гредите, някои от които още димяха. Други трима ровеха пепелта от къщата, в която се виждаха счупени порцеланови умивалници, вани и клозетни чинии. Тя се загледа в голямата зейнала яма, издълбана на задната морава: новият плувен басейн. Напомняше й отворен гроб, който чака да приеме останките на къщата.

— По-лошо е, отколкото очаквах — отбеляза тя.

— Да — отвърна Бен.

— Ей, Бен! Стори ми се, че виждам позната физиономия и не съм се излъгал — Сам Рейнъс, един от пожарникарите-доброволци, дойде при тях. Той отмести поглед от Аби и се загледа в комина. — Не е останало много. Когато пристигнахме тук снощи, всичко беше в пламъци.

— Пожарът се виждаше от фермата на Хикс. Изглеждаше страшно.

— Навсякъде хвърчаха искри. Когато онова сено се подпали, разбрах, че всичко ще изгори. Вероятно можехме да спасим конюшните, но водата ни свърши. Принудени бяхме да се ограничим само с онази там. Ако бяха завършили басейна, сигурно щяхме да имаме вода и за двете.

— Установи ли се причината за пожара?

— Точно това се опитват да разберат в момента — той посочи човека, който ровеше из овъглената зидария. — Можем да кажем само, че е започнал в някоя от задните стаи, където бояджиите са държали парцалите за бои и разтворители. Кой знае? — сви рамене. — Електрическата инсталация в къщата беше стара. Може да е станало късо съединение или пък някой е хвърлил цигара близо до тези парцали. Тези стари къщи са опасни. Казвам ви, голям късмет е, че никой не живееше тук. Обзалагам се, че огънят се е разпространил бързо.

Почти нищо не беше останало от мястото, което Аби познаваше от дете: къщата бе изгоряла до основи, конюшните и навесите бяха напълно унищожени.

Пантите на дъсчената порта изскърцаха пронизително в тишината. Отначало Аби бе поразена от нелепата гледка: среброкос мъж, който държи вратата на елегантна брюнетка в бяла копринена блуза и кафяв панталон. Двамата тръгнаха заедно по пътеката с вид на хора, които отиват на гости, ала пътеката водеше до купища развалини и пепел. Жената обърна глава и Аби видя потресеното й, пребледняло от ужас лице. Беше Рейчъл, една поразително различна Рейчъл. Прическата, бутиковото облекло, шалчето около врата, гривните по ръцете: същински модел.

Рейчъл също я съзря и рязко спря, после тръгна през разкаляната морава към нея. Лейн се опита да я спре, но тя се отскубна и продължи напред. Аби не се съмняваше, че е вбесена от присъствието й тук. И с изненада установи, че тя самата се чувства напълно спокойна.

Когато Рейчъл приближи стремително, нервната млада кобила понечи да се дръпне встрани, но Аби хвана здраво юздите й и я спря.

— Ти си направила това — заяви с треперещ глас Рейчъл. — Ти си подпалила къщата.

— Не! — изненадана, Аби се опита да обясни, че тя е извикала пожарната, но Рейчъл не й обърна внимание.

— Закани се да го направиш. Има свидетели, така че не си прави труда да отричаш. Не си могла да понесеш мисълта, че аз ще живея в къщата, и си я подпалила — тя трепереше, ръката й бе стисната в юмрук. — Господи, мразя те за това, което си сторила. Мразя те! Чуваш ли? — гласът й се извиси и привлече вниманието на мъжете, които ровеха из развалините. Дръпна грубо главата на кобилата настрани, за да я накара да завие, и пусна юздите. — Махай се! Махай се от земята ми и никога повече да не си стъпила тук!

Ядосана и възмутена, Аби отвори уста да се защити, но Бен докосна ръката й.

— Няма да те чуе. Хайде да си вървим.

Но тя не беше съгласна да си тръгне просто така.

— Мисли, каквото си искаш, но не съм го направила аз! — каза и последва Бен през съборената ограда.

Кобилата тръгна, нетърпелива да се махне от това място с неговата тежка миризма на дим и витаещо във въздуха напрежение. Аби държеше юздите изкъсо, за да не й позволи да препусне, и седеше с вдървено изпънати рамене и вдигната глава. Едва когато се отдалечиха достатъчно и беше напълно сигурна, че не ги виждат, позволи на кобилата да премине в галоп.

Докато се носеха през окосената ливада и вятърът пресушаваше парещите в очите й сълзи, не я напускаше мисълта, че това обвинение ще остане да тежи върху нея. Каквато и причина за пожара да бъде посочена официално, хората ще продължават да смятат, че тя е подпалила къщата. Не беше честно.