Джанет Дейли
Непознатата сестра (21)

21.

На пръв поглед в „Ривър Бенд“ сякаш цареше пълна бъркотия. На пътеката в една от конюшните вързан кон чакаше реда си, докато двама от наетите работници разресваха гривите и опашките на два други коня. Отвън местният ковач бе стиснал между краката си предния крак на една кобила, а младият му помощник държеше главата на животното.

Аби провери оглавника, към него не бе прикрепен жълт етикет, означаващ, че кобилата трябва да остане неподкована. Според комбинираната система, която бяха въвели, след като свършеше ковачът, конят щеше да бъде отведен в друга конюшня, изкъпан и затворен в отделна преграда.

Вятърът развя защипаните за подложка листове в ръцете й, Аби ги приглади нетърпеливо и погледна в списъка кой е следващият кон. Когато по алеята забумтя старият пикап на Доуби, тя се намръщи.

На влизане в двора спирачките му изскърцаха и чакълът се разхвърча под почти изтритите гуми. Обзета от мрачни предчувствия, Аби вече бе тръгнала към него, а когато той подаде глава от прозореца, не издържа и се затича.

— Стана беля — извика Доуби. — Конят ти пострада. По-добре ела веднага.

— Боже мой — прошепна тя. Почувства как леденият пръст на страха се спуска по гръбнака й, спря и се обърна към конюшнята. — Бен! — викна на възрастния човек, който тъкмо излизаше да види каква е причината за тази суматоха. — Ривър Бриз! Пострадала е! — и се обърна отново към Доуби: — Обади ли се на ветеринаря?

Той объркано поклати глава, явно не беше се сетил.

— Дойдох право тук.

Аби се опита да потисне паниката, която се надигаше в нея. Докато тичаше към другата врата на пикапа, извика през рамо на ковача, който бе спрял да работи:

— Обади се на ветеринаря и му кажи да дойде веднага оттатък във фермата на Хикс! Спешно е!

Качи се бързо в кабината, запъхтяният Бен се метна на високата седалка веднага след нея и още преди да е затворил вратата, Доуби настъпи педала на газта.

— Какво стана? — Бен зададе въпроса, който Аби не смееше да изрече.

— Не знам. Не съм сигурен — отвърна Доуби. — Бях прикачил косачката към трактора и я изкарвах от навеса. Може да се изплашила от шума, от бученето и тракането. Вече бях отминал плевнята, когато чух онова скимтене. Обърнах се да видя какво става и… — той хвърли притеснен поглед към Аби. Тя го гледаше напрегнато в очакване да чуе останалото. — Съжалявам, Аби — Доуби стисна по-здраво кормилото. — Кобилата лежеше на земята, риташе и се мяташе. Долната половина на вратата беше избита. Бях оставил горната половина отворена, та да й влиза чист въздух и да си гледа навън. Предполагам, че се е изплашила от шума и се е опитала да излезе.

— Не — Аби не искаше да повярва, че злополуката е толкова тежка, колкото я описваше Доуби. Сигурна бе, че кобилата не би се опитвала да прескочи половината врата; отворът бе твърде малък. Тежко навяхване, няколко порязвания и охлузвания — Ривър Бриз положително не беше пострадала повече от това.

— Мисля, че си е счупила крака — колебливо добави Доуби.

— Откъде знаеш? — сопна му се Аби. — Не си проверил.

— Не. Оставих я с един от моите работници и дойдох да те взема.

— Не може ли да караш по-бързо? — зад прозорците на пикапа коловете на оградите се сливаха, но тя не можеше да се избави от кошмарното чувство, че колкото и бързо да се движат, фермата е още далеч и продължава да се отдалечава.

По целия път си мислеше колко близо до плевнята е навесът за машините. Кобилата никога не се бе доближавала до други машини, освен до трактора. Естествено беше да се изплаши от оглушителния им трясък. Искаше й се да се беше сетила за това, ала повече се беше тревожила как да я скрие.

Когато влязоха в двора, Аби вече не беше на себе си от притеснение. Напрегна се да зърне кобилата с надеждата въпреки всичко да я завари на крака. Но Ривър Бриз лежеше на земята. От гърдите й се изтръгна отчаян вопъл, а тя дори не го чу. От бързане да отиде при нея, почти изхвърли Бен от кабината. Краката й трепереха толкова силно, че едва я държаха, но се затича натам, без да обръща, внимание на струпаните наоколо мъже.

Когато стигна, Ривър Бриз вдигна глава и изцвили. Щом видя изцъклените й от болка очи, потъмнялата от пот шия и тръпките, които разтърсваха тялото й, Аби разбра, че животното е изпаднало в шок.

— Бързо! Донеси одеяло — каза тя на работника, после видя пушката в ръцете му и впери в него обезумял от гняв и ужас поглед. — Какво правиш с това?

— Конят трябва да бъде избавен от мъките. Нищо не можете да направите за него. Предният му крак е счупен — той махна с пушката към окървавените гърди и крака.

Стомахът на Аби се сви конвулсивно и тя едва не повърна при вида на извития крак, отпуснат безжизнено като на парцалена кукла.

— Няма да я застреляш. Конете вече не се убиват само защото са счупили крак, така че си прибери пушката. И донеси одеяло, както ти казах — тя коленичи на земята до кобилата и сложи главата й в скута си. — Ветеринарят ще дойде всеки момент, моето момиче — занарежда, успокоявайки колкото коня, толкова и себе си, докато Бен преглеждаше нараняванията. Работникът тръгна, но с одеялото се върна Доуби. Бен го хвърли върху Ривър Бриз и се изправи. Аби го погледна въпросително.

— Раните са малки — каза той. — Кървенето вече е спряло. Само една-две са достатъчно дълбоки, за да оставят белег.

Но това, че не каза нищо за счупения крак, само по себе си говореше достатъчно.

— Бриз е млада и силна. Ще оздравее — заяви спокойно и решително Аби, макар че бе ужасена от опасността да загуби любимката си. — Ще оздравее. Ще видиш. Тя е потомка на прочутата бойна кобила Вадуда. Веднъж след сражение в пустинята ездачът й изминал с нея над сто и петдесет километра, без да спре нито веднъж. Десният й крак бил ранен и все пак взела това разстояние за единайсет часа. Ривър Бриз притежава същия кураж. Знам това — вкопчила се бе здраво в тази мисъл, тя я крепеше. Нямаше да се предаде, преди кобилата да го стори.

— Ще видим какво ще каже лекарят — отвърна Бен.

Аби държеше главата на кобилата в скута си и пъдеше бръмчащите мухи. Сърцето й се свиваше всеки път, когато животното изсумтяваше от болка. Остана да бди и да страда с него цяла вечност, каквото й се стори времето до идването на ветеринаря.

След повърхностния преглед и той не бе по-оптимистично настроен от Бен. Изправи се, погледна я и само поклати глава.

— Счупените крака на конете се наместват, това се прави непрекъснато — възмутено възрази тя.

— Счупването е твърде високо. Да предположим, че ще успея да наместя костта, ала все пак не виждам как ще я обездвижа. Извинявай, Аби, но не изглежда добре — неохотно изрече той.

— Но има някаква надежда, нали?

— Ако ставаше дума за кон, не бих се поколебал ни най-малко да препоръчам приспиване. Дори ако по някакъв невероятен шанс счупването зарасне, ще остане сакат. Но ми е неприятна мисълта да се убие такава млада, ценна кобила, на която тепърва предстоят дълги репродуктивни години. Казах го на баща ти, ще го кажа и на теб: не съм съгласен да се продължава агонията на животното, когато знам, че нищо не може да се направи за него.

— Но не си убеден, че не може — възпротиви се тя. — Откъде ще знаеш, след като дори не си опитал? Ще й наместиш крака, а после ще я повдигнем с примка, за да не стъпва на него, докато заздравее.

— Не се опитвай да ме учиш на собствения ми занаят, млада госпожице.

— Все някой трябва да го направи — разбесня се от отчаяние Аби. — Не можеш да се правиш на Господ и да решаваш дали кобилата ми да живее, или да умре само защото е животно.

— Наместването на счупения крак и повдигането на примка не решават нищо. Проблемите започват от там нататък. Конете не са хора. Не можеш да ги вържеш за леглото, да опънеш крака им на апарат за екстензия и да очакваш, че ще стоят мирно. Те са животни, безсловесни твари. А когато изпитва болка, животното обикновено се съпротивлява яростно. Изпада в паника, започва да рита и да се мята и в последна сметка си причинява още по-тежки травми. Знам, че си чувала истории за коне със счупени крака, които са оздравели и им е намерено някакво полезно приложение. Но не си чувала за другите, които се разбесняват и се налага да бъдат застреляни, както онази кобила Ръфиън преди две години.

— Но не можем да сме сигурни, че и с Ривър Бриз ще стане така.

— Ще видим какво може да се направи, Аби, но не храни големи надежди.

Този ден беше кошмарен за Аби, която не можеше да стори нищо, освен да гледа и да чака. Тъй като счупеният крак беше преден, не можеше да става и дума за транспортиране на кобилата до клиниката на доктор Камбъл в града. Имаше твърде голям риск по време на пътуването да й бъдат причинени и други тежки травми. След пет-шест телефонни разговора лекарят успя да открие портативен рентгенов апарат. Когато най-сетне го докараха във фермата, снимките показаха, че са пострадали и двата предни крака. Левият беше само пукнат, но десният беше счупен на две места.

Аби остана при кобилата, когато доктор Камбъл отиде отново на телефона, за да се консултира с неколцина свои колеги, на чието мнение се доверяваше. Той се върна с наистина радикален план за действие, и изпрати Бен обратно в „Ривър Бенд“ да доведе ковача, а Доуби — на оксижена в навеса с набързо нахвърлян чертеж на шина, която да му направи. „Томасова шина“, така я нарече, докато обясняваше на Аби, че подобни приспособления се използвали често при кучета и котки със счупени предни крака. По това време тя беше вече твърде изчерпана и претръпнала, за да му обърне внимание, че Ривър Бриз е кон, а не куче или котка. Искаше само доктор Камбъл да направи нещо, каквото и да е то.

Аби седеше облегната в ъгъла на преградата, загърната във вълнено одеяло, същото, с което преди беше завита кобилата. Изтощена от продължителните вълнения, тя отпусна глава на грубите дъски и затвори очи. След миг чу някакъв тих звук, прошумоляване в сламата, и веднага скочи на крака.

Но кобилата не помръдваше, действието на упойката още не беше преминало и главата й висеше отпуснато. Двата й предни крака бяха гипсирани, дълги метални шини се извиваха надолу до подковата. По-голямата част от теглото й се поемаше от примката през корема, закрепена за греда на тавана.

Ривър Бриз беше кротка и послушна кобила, ала трябваше да е не кон, а великомъченик, за да изтърпи всичките тези приспособления. Може би не биваше да я подлага на подобни изтезания. Може би трябваше да остави доктор Камбъл да я приспи. Аби упорито отхвърляше тази мисъл, решила, че кобилата ще живее, каквото и да й струва това.

Чу стъпки и тихо извика:

— Доуби, ти ли си?

— Аз съм — отговори Маккрий, който се появи иззад ъгъла на преградата и внушителната му фигура се открои в светлината на висящата от тавана гола крушка.

— Как… — изведнъж в гърлото й заседна буца и тя не успя да изрече нищо повече.

— Сутринта се обадих у вас да кажа, че не ми достига един човек за следобедната смяна и тази вечер ще бъда зает — той се приближи тихо и клекна до нея. — Майка ти ми обясни какво се е случило. Съжалявам, че не можах да дойда по-рано.

— И без това нямаше с какво да помогнеш, освен може би на Доуби при заваряването на шините — стигаше й, че сега е при нея.

— Как е тя? — кимна той към кобилата.

— Ще оздравее — отвърна категорично Аби, отново изпълнена с решителност.

— Какво ще правиш сега?

— Ще стоя при нея — тя вдигна очи към любимката си: стегната в примката, гипса и шините, тя представляваше жалка гледка. — Налага се. Много коне обезумяват от болката и се самоунищожават. Трябва да внимавам да не я сполети същата участ.

— Друго имах предвид. Сега всички знаят, че конят е тук.

Не беше помислила за това.

— Тогава ми помогни, Маккрий Уайлдър, само да кажеш, „нали те предупредих“… — сърдито му се закани тя. Цял ден се беше питала, дали нещастието би се случило, ако не беше довела Ривър Бриз тук. Цял ден бе живяла със съзнанието за ужасната ирония на съдбата: сторила го бе, за да си задържи кобилата, а в резултат можеше да я загуби.

— Няма. Чудя се само как ще се справиш със ситуацията сега.

— Не знам. Кой би купил сакат кон? Не е изключено краката й никога да не станат достатъчно силни, за да издържат една бременност.

— Кажи им какво е мнението на ветеринаря и я включи в търга — каза Маккрий.

— Какво? — тя го погледна унищожително, решила, че предложението му е равносилно на предателство.

— Сама го каза: кой би я купил сега? Сигурно ще ти я дадат почти без пари.

— Да — Аби се замисли, после въздъхна. — До разпродажбата остава само един ден. Има още толкова много работа. Знам, че Бен ще се справи, но трябваше сега да съм там и да помагам — беше изтощена и объркана, изнемогваше под тежестта на голямата отговорност. Твърде много неща се бяха случили този ден.

— Изглеждаш уморена. Защо не поспиш малко?

— Не мога. Трябва да стоя тук и да държа под око Ривър Бриз.

— Не ти предлагам да си тръгнеш. Отмести се — Маккрий седна в ъгъла и прегърна Аби. — Така удобно ли ти е?

— М-ммм — тя се притисна до него и издърпа одеялото върху двама им. Несъзнателно потри буза в памучната му риза, успокоена от топлината на тялото и равномерните удари на сърцето му. — Сигурно ме мислиш за луда, че будувам заради един кон.

— Щеше ли да будуваш и заради мен, ако бях пострадал?

— Едва ли — тя се усмихна.

— Така си и мислех — отвърна той. После Аби усети на косата си ръката му, която притисна леко главата й към гърдите му. — Опитай се да си починеш, Аби.

Тя послушно затвори очи и почувства как напрежението я напуска. Маккрий беше тук и вече можеше да се отпусне.

Тялото й постепенно натежа в ръцете му и дишането й стана равномерно.

По циментовия под на обора изстърга метал, после се чу шум от движещи се в сламата копита. Маккрий погледна сребристия кон. Главата му беше вдигната, ушите дръпнати назад, бялото на окото блестеше тревожно. Животното изви врат и направи безсилен опит да захапе железния обръч на шината, който се триеше в рамото му.

— Ей, спокойно, момичето ми — изрече гальовно той. Като чу гласа му, Ривър Бриз наостри уши, обърна глава да го погледне и изпръхтя тихо. — Тя спи. Недей да я будиш.

След няколко секунди кобилата отново отпусна глава и потъна в унес. Маккрий я наблюдава внимателно известно време, но тя повече не се опита да се избави от обездвижващите съоръжения. Когато Аби се размърда до него, той нежно я погали по главата и я притегли още по-близо до себе си.