Джанет Дейли
Непознатата сестра (22)

22.

Въпреки че търгът трябваше да започне едва след час, дворът на фермата вече бе пълен с различни коли и камионетки с конски ремаркета, няколко дори бяха спрели на банкета на тясната алея. Рейчъл откри малко свободно пространство между два автомобила край къщата и паркира там.

Когато слезе от колата, някой докосна рамото й. Сепната, тя се обърна рязко, като очакваше едва ли не да се озове пред Аби. Вместо това срещна усмихнатите очи на Лейн с ветрилата от весели бръчици в ъгълчетата.

— Лейн! — възкликна тя с радост и облекчение.

— Изненадана ли си? — той я целуна леко.

— И доволна — отвърна Рейчъл, а той отстъпи крачка назад и я огледа възхитено.

Тя не изпита никакво притеснение от това, уверена, че тоалетът, който беше избрала, бе строг и едновременно елегантен, а също практичен и женствен. Блузата й от мека коприна с цвят слонова кост бе с подплънки на раменете, висока права яка и подвити маншети на ръкавите. Широк кафяв кожен колан опасваше талията й, жълтеникавокафявата й пола се разширяваше надолу и падаше на разкошни гънки до средата на прасците. Беше обула елегантни ботуши за езда с нисък ток. Косата й бе прибрана на тила с копринен шал в същия цвят като блузата. Единственото й бижу бяха тежките златни обици.

След идването си в Хюстън тя бе изхвърлила или раздала дрехите си и си бе подменила гардероба. Край на евтините непретенциозни калифорнийски рокли. Сега, когато имаше пари, тя се превръщаше в образец за тексаски шик, благодарение на полезните съвети, получени от продавачките в няколкото по-елитни универсални магазина в Хюстън. Тези дами нямаха нищо общо с незаинтересованите, дъвчещи дъвка момичета в магазините, където бе пазарувала досега. Вече знаеше какво да носи, как да го носи и кога да го носи и беше уверена, че винаги изглежда добре, а това се отразяваше чудотворно на самочувствието й.

— Изглеждаш зашеметяващо, както винаги — Лейн я хвана под лакътя й и я поведе към конюшните.

— Не знаех, че днес ще бъдеш тук. Не ми спомена нищо, когато говорихме снощи по телефона — Рейчъл го погледна любопитно.

— Реших, че при създалите се обстоятелства ще е добре да дойда и лично да се погрижа да няма проблеми — не каза „с Аби“, но тя знаеше какво има предвид. — Пък и като изпълнител на завещанието на Дийн се чувствам задължен да присъствам и да следя как върви разпродажбата.

— Разбира се — около манежа се бяха струпали хора и наблюдаваха кон и ездач, упражняващ английска езда. Те също спряха да погледат. Вниманието на Рейчъл бе привлечено от охранената червена кобила, а след това се насочи към ездача. Това беше Аби, в брич, шапка за езда и бяла риза, но без обичайния жакет; косата й беше прибрана в кок на тила. Когато мина покрай тях, Рейчъл забеляза, че лицето й изглежда изпито и под очите й има дълбоки сенки. — Видя ли я, Лейн? Изглежда ужасно — думите й се изплъзнаха, преди да осъзнае колко нетактична е забележката й. — Да не е болна?

— Не. Мисля, че просто е уморена. Както разбрах, не е спала много напоследък — той се поколеба, после добави: — Кобилата й е пострадала при неприятен инцидент преди два дни. И двата й предни крака са счупени. Оттогава Аби седи по цели нощи край нея.

— Какво се е случило?

— Както ми бе обяснено, през нощта конят избягал от пасището и се залутал в съседната ферма. На другата сутрин съседът го хванал, затворил го в своята плевня и после се обадил тук да съобщи, че е в безопасност. Но преди да отидат да си го приберат, той се изплашил от шума на някаква селскостопанска машина и се опитал да излезе от плевнята.

— Колко ужасно — Рейчъл потръпна, като си представи как би се чувствала, ако подобно нещо се беше случило с нейната кобила.

— Да… Струва ми се, че Чет иска да говори с мен — секретарят му махаше да отиде при него. — Искаш ли да дойдеш?

— Не. Мисля да обиколя конюшните и да поогледам конете — тя извади каталога от чантата си и го прегъна на страницата с имената и номерата на трите кобили, които я интересуваха.

— После ще те намеря. Нали ще можеш сама?

— Разбира се — Рейчъл се усмихна. Харесваше й, когато той се държеше така покровителствено. Това й вдъхваше чувството, че е защитена и обичана.

Когато влезе, завари петнайсетина кандидат-купувачи, които разглеждаха конете. Тя погледна отново набелязаните имена в списъка и тръгна покрай боксовете, като спираше, колкото да прочете номерата върху хълбоците на кобилите вътре. Долавяше откъслечни фрази от разговорите: „Тази би трябвало да създаде добро поколение с нашия жребец. Родословието й…“; „… хубава глава, но краката й са…“; „… винаги казваше: ако не ти харесва как конят изглежда в бокса, не го купувай“.

Стигна до една от последните прегради в редицата. Кестенявата кобила с грива като лен стоеше под такъв ъгъл, че й бе трудно да разбере дали последната цифра от номера й е пет или девет. Когато се премести, за да я види по-добре, до нея спря още някой. Тя не му обърна внимание, докато той не я заговори.

— Здравей, красавице.

Отначало помисли, че промърморените думи са адресирани към кобилата, макар че гласът й се стори някак познат. Погледна с любопитство човека, без да се обръща, и срещна очите му. Но едва когато той бутна назад тъмната си каубойска шапка, позна в него къдрокосия певец Рос Тибс.

— Господин Тибс — беше изненадана, че си го спомня толкова ясно.

— Разбрахме се, че за теб съм Рос — той се усмихна. Гледаше я така, сякаш за него не съществуваше нищо и никой друг, а това я изнервяше. — Толкова време мина, откакто те срещнах, че вече започвах да се чудя дали не съм те сънувал.

Рейчъл беше смутена от комплиментите.

— Не очаквах да те срещна на търг за коне. Защо си тук?

— По същата причина като теб, предполагам. Дойдох да видя конете. Винаги съм искал да притежавам арабски кон. И се надявах, че може да ми излезе късметът и да си купя някой на безценица — той й намигна, после се усмихна печално. — Това беше шега. Не особено сполучлива, признавам.

— Разбира се — тя се засмя.

— Ако се съди по вида на всичките тези хора, които са надошли, май шансовете ми не са особено големи. Но нищо не пречи човек поне да си изплакне очите — той сложи ръка на преградата и опря глава на дъската близо до нейната. Досега Рейчъл не бе забелязвала колко тъмни и гъсти са ресниците му, дълги като на жена. — Искам да те заведа на вечеря, след като свърши търгът.

— Не мога — поканата я изненада и тя за миг се почувства неловко.

— Защо?

— Не съм… сама.

— С кого си? Отново с Лейн Канфийлд?

— Да.

— Той какъв ти е всъщност? Твоето сладко татенце или какво? — думите му прозвучаха почти сърдито.

— Не — не й се нравеше двусмисленото значение на този израз. В него се съдържаше инсинуация, че е негова любовница, негова играчка. Но какво беше тя всъщност за Лейн? — Ние сме… приятели. Нищо повече.

— Приятели, а? Под това се разбират доста неща, знаеш — Рос се извъртя и я притисна като в капан до стената на бокса. — Той е твърде стар за теб, Рейчъл.

— Не е стар — възрази тя, но почувства, че не е особено убедителна. — Освен това може да обичам по-възрастни мъже.

— Аз наближавам трийсетте. Влизам в тази категория — Рос се наклони към нея и Рейчъл почувства, че се задушава от близостта му, че не може да диша. Той вдигна ръка и леко прокара пръст по скулата й. — Напомняш ми за Спящата красавица, която още чака да бъде събудена с целувка от своя принц. Само че никога не съм чел приказка, в която да има принц с побелели коси.

На Рейчъл й стана горещо, сърцето й се разтуптя. Рос се взираше в устните й и тя почти усети устата му върху тях. Изплаши се от онова, което изпитваше. Дали и майка й бе изпитвала същото с Дийн, дали емоциите я бяха заслепили дотолкова, че бе забравила всичко друго, включително гордостта и самоуважението си? На нея нямаше да се случи подобно нещо. Тя нямаше да го позволи.

— Не говори така — промъкна се бързо покрай него и спря едва когато се отдалечи на няколко крачки. Обърна се против волята си и го погледна.

Той вдигна ръка в безпомощен, разкаян жест.

— Извинявай. Нямах нищо лошо наум.

— Моля те, просто ме остави на мира — тя излезе от конюшнята и едва не се сблъска с Лейн.

— Тъкмо идвах да те потърся — усмивката му леко помръкна, когато погледът му се спря на лицето й. — Нещо не е ли наред?

— Напротив. Какво може да не е наред? — Рейчъл се усмихна, изненадана, че го прави така убедително, хвана Лейн под ръка да го отведе настрани от отворените врати на конюшнята, преди да е съгледал Рос Тибс.

Не искаше да разбере, че е разговаряла с Рос, за да не се досети защо е разстроена. Помисли си, че ако беше дошъл само минута по-рано, щеше да ги завари заедно, и й се стори още по-наложително да предотврати срещата им. В същото време не разбираше защо изпитва вина само заради краткия миг, в който се бе почувствала привлечена — и изкушена от Рос. В края на краищата не беше станало нищо.

— Помислих, че Аби може да…

— Не съм я виждала — олекна й, когато Лейн се усмихна отново.

— Търгът започва след десет минути. По-добре да вървим, ако искаш да заемеш удобна позиция.

— Да, май трябва.

Множеството също се насочваше вече към мястото на търга. Докато вървяха, Рейчъл забелязваше отправените към Лейн погледи и чуваше почтителното мърморене. При първите им няколко излизания погледите и шушуканията я смущаваха, но постепенно привикна с неговата популярност, с уважението, възхищението и завистта, които предизвикваше. Всъщност това започваше дори да й харесва.

— Проба: едно, две, три. Проба. Проба — проехтя по високоговорителя гласът на аукционера. — Е, народе, изглежда, че сме готови да започваме. Днес имаме за вас хубави коне. И ще започнем от най-добрия. Представям ви невероятния Нахр Ибн Кедар, петгодишния син на жребеца, внесен от Египет лично от покойния Дийн Лосън. Този великолепен жребец ще ви бъде демонстриран в езда от дъщерята на Дийн, Аби Лосън.

Разбрал, че си има работа с опитни купувачи, аукционерът не губеше време да хвали родословията и да изброява наградите на арабските коне, въвеждани един след друг на манежа. И рядко прекъсваше ритмичното си напяване, за да призовава участниците да предлагат по-високи цени. Бързината, с която чукчето известяваше продажбата на поредния кон, налагаше трескаво темпо на наддаванията и почти не допускаше затишия между анонсите.

Когато Аби напусна манежа с последния кон, който трябваше да бъде показан в езда, Бен я чакаше да поеме юздите. Тя му ги метна и слезе от седлото. Чувстваше се изтощена. Тежката влага от надвисналите облаци и напрежението от непрекъснатите усилия да изтръгне най-доброто от всеки кон, който язди, бяха изчерпили силите й.

— Добре върви — Бен потупа кобилата по врата и я поведе към конюшнята. Аби тръгна редом с него. — Аукционерът не им оставя време да се усетят с какви суми наддават. Ще получим добри цени.

— Забелязах — би трябвало да се радва, ала това някак не я вълнуваше. Отдаваше безразличието, което я бе обзело, на умората. — Следващата група готова ли е за манежа?

— Да.

Аби зърна балата сено, подпряна до вратата на конюшнята. Тя предлагаше добро убежище от цялата гюрултия и бъркотия вътре.

— Ако не ви трябвам, мисля да поседна и да отдъхна една минута.

— Ще се оправим — увери я Бен.

Тя се усмихна едва-едва и тръгна към балата.

Отпусна се на сеното, свали жокейската шапка и се облегна на вратата. Остана известно време така, загледана разсеяно в тълпата и заслушана в напевния глас на аукционера, който в момента водеше наддаване за кобила с малко жребче.

После погледът й се плъзна към конюшните, към пасищата с бели огради и старата викторианска къща: фермата, земята, сградите, които представляваха нейния дом, единствения истински дом, който познаваше. Изведнъж всичко се разми пред очите й от внезапно бликнали сълзи. Утре „Ривър Бенд“ щеше да бъде продаден и в него щеше да се настани нов собственик.

Аби се наведе напред и събра шепа пръст — пръст, която се превръщаше в гъста кал, когато завали. Разтри я между пръстите си, както бе виждала да прави дядо й. Когато го питаше защо, той слагаше няколко бучки в дланта й и казваше:

— Хайде, почувствай я. Това е нещо повече от пръст.

— Това е тексаска пръст — отвръщаше Аби.

— Повече. Разбираш ли, пръстта, която държиш в ръката си, е частица от земята на Лосънови — после притискаше бучките до лицето си, помирисваше ги и ги опитваше с върха на езика.

— Защо правиш това, дядо? — питаше тя.

— Защото от нея минават всички болки и тревоги. Запомни го.

Аби сви ръката си в юмрук и стисна пръстта толкова силно, че тя се превърна в твърда буца.

— Имаш ли нещо против да седна при теб?

Изненадана да чуе гласа на Маккрий, Аби вдигна глава и събра ръце, за да скрие стиснатата в дланта й пръст.

— Какво търсиш тук?

— Имах да свърша една работа в града и си рекох да намина и да видя как върви разпродажбата — той седна до нея. — Събрали са се много хора.

— Да — притеснена от изучаващия му поглед, Аби наведе очи.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма — увери го тя. — Само съм уморена, това е — не му каза нищо за пръстта в ръката си, защото се съмняваше, че той ще разбере. От малкото, което бе научила за детството му, знаеше, че той рядко се е застоявал някъде достатъчно дълго, за да се привърже към някое място. Едва ли би разбрал любовта й към „Ривър Бенд“, нейния дом, нейното наследство.

Бен излезе от конюшнята и дойде при тях.

— Исках да ти напомня, че след тази кобила е ред на твоята.

— Благодаря — Аби стана от балата и тръгна към манежа. Маккрий крачеше редом с нея, но тя не му обръщаше никакво внимание. Проби си път през тълпата и стигна до оградата тъкмо когато аукционерът удари чукчето, за да оповести, че кобилата и жребчето са продадени на човека, предложил най-висока цена.

— Следващата кобила, която предлагаме за продажба, номер двайсет и пет във вашите каталози, за нещастие пострада при неприятна злополука преди два дни — каза той. — В констатацията на ветеринарния лекар, която имам пред себе си, се казва, че двата й предни крака са счупени. Те са успешно наместени и гипсирани и ветеринарят изразява умерен оптимизъм относно шансовете за възстановяване.

Аби наблюдаваше внимателно хората. Повечето клатеха скептично глави, неколцина се отдалечиха от оградата. Сякаш никой не проявяваше дори най-слаб интерес към Ривър Бриз, включително Рейчъл, която стоеше в тълпата отсреща и разговаряше с Лейн.

Тогава аукционерът се впусна в подробно описание на родословието й, завършвайки с думите:

— Независимо от травмите мисля, че всички ще се съгласите, че тази кобила има потенциал да създаде прекрасно поколение. А сега чувам ли някой да открива наддаването?

Аби затаи дъх, докато той и помощниците му оглеждаха множеството, но отговорът бе само мълчание. Зачака тревожно, а когато и втората покана бе посрещната апатично, даде знак, че предлага сто долара.

— Имаме предложение за сто долара ето там. Кой дава двеста? Кой дава двеста? — щом стана ясно, че няма купувачи за двеста долара, той намали сумата. — Имаме сто. Кой ще даде сто и петдесет? Сто и петдесет?

Както бе предположил Маккрий, никой не искаше осакатената кобила и наддаването приключи само няколко минути след като бе започнало.

— Сега Бриз е законно моя — щастливо изрече Аби.

— Както и сметките на ветеринаря — напомни й той.

— Не ме е грижа — заяви тя. В момента бе далеч от подобни прозаични съображения. — Тя го заслужава — още стискаше в дланта си буцата пръст, превърната от потта в топка кал, и нямаше намерение да я пуска.