Джанет Дейли
Непознатата сестра (14)

14.

Още една бала сено щеше да стигне. Аби спря да събере сили и изтри потта от челото си. Крайниците й трепереха от умора, но колкото и да я боляха мускулите, конете трябваше да бъдат нахранени.

Тя преви гръб, пъхна пръсти под канапа и се опита да хвърли тежката бала върху платформата на ремаркето, но я блъсна в ръба и бързо я притисна с тялото си, за да не падне. После се напрегна и се помъчи да я избута горе, но почти веднага се подпря на платформата, твърде изтощена, за да стои на краката си или да заплаче. Вече не се чувстваше дори като човешко същество, а по-скоро като болезнена стиска сено, която не се разпада само защото е слепена от пот.

— Защо не ме почака да ти помогна за тези бали? — щом чу строгия глас на Бен, Аби набързо се стегна и се изправи. — Какво си мислиш? Че си супержена ли?

Тя не бе в настроение да слуша лекции от някакъв досаден старец и се обърна да му се сопне. Но само един поглед към умореното му бледо лице беше достатъчен, за да й напомни, че убийствените последни шест дни не бяха пощадили и него. И двамата бяха изтощени от психическото и физическото напрежение да се грижат за конете буквално от зори до мрак. Дори при това положение се наложи да се откажат от някои дейности, като например тренирането на едногодишните и двегодишните и почистването на празните боксове в конюшните.

— Опитвах се да спестя време — излъга Аби, за да не нарани гордостта му, като му каже, че е твърде стар за такава тежка работа. — Как е жребчето на Амира?

Проблемите просто ги засипваха. Едно от жребчетата се бе разболяло от тежка диария, сравнително често явление, когато майката навлиза отново в размножителен период. Веднага бяха изолирали и кобилата, и малкото, за да избегнат риска от заразяване на останалите.

— Не е добре.

Не беше нужно да казва нищо повече. Аби знаеше колко тежко е състоянието му. Малките кончета нямаха достатъчно съпротивителни сили. Ако загубените течности не бъдеха възстановени, настъпваше обезводняване, което можеше да ги убие или да ги изтощи дотолкова, че да се разболеят от нещо друго.

Аби погледна към къщата.

— Може би трябва да се обадим на доктор Камбъл.

— Ще видим.

Тя се приготви да възрази, но си замълча, подчинявайки се на неговата преценка. След като Бен не намираше състоянието на жребчето за толкова критично, че да налага повикването на ветеринаря, нямаше смисъл да спори с него. Той имаше много по-голям опит от нея. И без това сигурно им се бяха събрали сума неплатени сметки от пролетните ожребвания и заплождания.

Ако се съдеше по телефонната канонада през последните няколко дни, май дължаха пари на всеки човек в окръга. Аби въздъхна унило. Нищо не можеше да се направи, докато наследството не бъдеше уредено, така че нямаше никакъв смисъл да си блъска главата, когато имаше да храни толкова много коне до мръкване.

За да съкратят времето за хранене, те бяха изкарали повечето коне на пасищата и им слагаха сено и зоб в общи хранилки. Това означаваше, че някои от тях ще бъдат избутвани от по-силните и лишавани от храна, но нямаха друг избор.

— Най-добре да се захващаме за работа — тя се обърна и сложи ръце на дървената платформа, готвейки се да скочи на нея, но просто не бе в състояние да направи това усилие. — Ще ми помогнеш ли, Бен? Не мога да се кача — не се и опита, а стъпи на сключените му длани и го остави да я повдигне. Когато Бен тръгна към трактора, прикачен към платформата, Аби го спря. — Исках да те попитам дали утре ще докарат онзи овес. Не ни е останал много.

— Настояваха първо да говорят с майка ти за неплатените доставки.

— Вярно, ти ми каза — тя се смръщи, ядосана на себе си, задето беше забравила. — Щях да им се обаждам този следобед. Щом свършим тук, ще телефонирам на господин Хардман в дома му.

И си обеща този път да не забравя. Облегна се на балата, твърде доволна, че има къде да подпре гърба си. Тракторът потегли и я раздруса, но тя не помръдна: пазеше енергията си за момента, когато ще трябва да скочи и да изтича да отвори портата към пасището.

Не си спомняше някога да е била така уморена. Цялото тяло я болеше. Единственото нещо, което я държеше на крака, бе убеждението, че това положение няма да трае дълго. Прехвърлянето на наследството щеше да приключи. В края на тунела проблясваше светлина. Но защо имаше чувството, че е от влак?

Аби долови бръмченето на пикап. Сърцето й подскочи леко от радостното предчувствие, че може да е Маккрий. След онази вечер не го бе виждала, нито чувала. Може би… Тя се надигна и се помъчи да преглътне горчивото разочарование, когато разпозна ръждивата стара камионетка на Доуби Хикс. Той отби пред вратата за пасището и спря, препречвайки пътя им. Аби знаеше много добре защо е дошъл.

Когато тракторът спря, скочи от платформата и заобиколи да пресрещне Доуби, който тъкмо слизаше от колата.

— Ако си дошъл за парите, които ти дължим, още не можем да ти ги платим. Още нищо не е уредено. Ето го проклетото ти безценно сено — махна тя към балите зад гърба си. — Хайде, вземай си го!

На лицето на Доуби се появи изненада, той свали смачканата си сламена каубойска шапка и я долепи до гърдите си:

— Не съм дошъл за това, Аби, не искам сеното. То ти трябва за конете. Твое е. Просто наминах да ти помогна. Знам, че още нямаш никакви права и…

— Доуби, аз… Извинявай — ужасно засрамена, тя прокара ръка по лицето си. Не разбираше защо се бе нахвърлила така върху него. — Това, което казах, е непростимо.

— Уморена си. Тази работа не е за теб. Балите са тежки дори за мъж — той размаха шапката си към ремаркето. — Какво остава за малко момиче като теб.

— По-силна съм, отколкото изглеждам — възрази тя.

— Знам, но въпреки това тази работа не е за теб.

— Оценяваме предложението ти, Доуби. Благодаря.

— Нали съседите са за това — той повдигна рамене. — Да ми беше казала, че няма кой да ти помогне, щях да дойда по-рано.

— Ще останеш за вечеря.

— Това не е необходимо.

— Настоявам — не искаше той или който и да било друг да си мисли, че нямат какво да ядат. Затрудненията им бяха временни. — Ще кажа на мама да сложи още една чиния на масата — и ще проведе разговора, който беше забравила.

Когато Аби тръгна към къщата, Доуби се качи в пикапа и освободи вратата. Тя се заслуша в звука на мотора му. Чудеше се как е могла да обърка кашлящия му рев с шума от колата на Маккрий. Вероятно просто й се е искало да е той, макар че още когато излезе от караваната му онази вечер, й беше ясно, че той вероятно няма да дойде повече. И защо да идва? В края на краищата тя не бе поставяла подобно условие, за да легне с него.

Маккрий беше самостоятелен сондьор, хазартен тип, човек, който едва ли бе склонен към трайни връзки. Един ден беше тук, а на следващия вече го нямаше. Не бе загубила нищо, което не бе очаквала да загуби, така че защо все още мислеше за него? Но отговорът на този въпрос бе лесен. С него се бе почувствала жива и пълноценна. Подобно нещо не се забравяше току-така.

Влезе в къщата през задната врата и отиде в кухнята. Майка й се обърна към нея с леко изплашено изражение и закри с ръка телефонната слушалка, която държеше.

— Аби, толкова се радвам, че си тук — занарежда забързано. — На телефона е господин Фишър. Обажда се от Охайо или Айова, не помня точно. Става дума за някакви коне, които продал на баща ти миналата година, но, както твърди, изобщо не му били платени. Аби, не знам какво да му кажа. Говори с него — и й подаде слушалката.

— Просто му дай номера на Лейн Канфийлд и му кажи да се обади на него. Лейн знае повече от нас — уморено отвърна тя.

— Не мога. Ти му го кажи, Аби.

Като потисна раздразнението си от неспособността на майка си да се справи с нещо толкова просто, Аби взе слушалката, но не чу почти нищо от историята, която разказваше човекът отсреща. Отговори му, както на всички, които ги търсеха напоследък: да се обърне към изпълнителя на завещанието, който урежда прехвърлянето на собствеността. След това затвори и остана да стои с лице към стената, изчерпана психически, физически й емоционално.

— Толкова се разстройвам, когато се обаждат така, Аби — оплака се майка й. — Изобщо не знам какво да им отговарям.

— Казах ти да оставиш телефона отворен — рече тя уморено. Защо трябваше да се занимава с всичко сама?

— Ами ако приятелите ни потърсят и не успеят да се свържат с нас?

Кои приятели? Аби се питаше дали майка й бе забелязала колко малко хора ги бяха търсили, откакто се бе разчуло за финансовите им проблеми. Въпреки че трябваше да се очаква, това все пак я измъчваше. В края на краищата не бяха разорени, затрудненията им бяха само временни.

Тя взе телефона и набра домашния номер на собственика на местната компания за фуражи и зърно. Щом се представи като Лосън, без затруднения го убеди да изпрати още един товар овес въпреки неплатените сметки. Остави слушалката с въздишка на облекчение: името Лосън все още имаше някаква тежест.

— Докато не съм забравила, мамо… — Аби се обърна и видя майка си да стои пред умивалника и да бели картофи — гледка, с която все не можеше да свикне. Преди Бабс влизаше в кухнята само за да наглежда приготвянето на храната, да пипне тук и да промени нещо там, но никога за да готви. Сега нямаха готвачи. Останал бе само Джаксън, а готвенето и чистенето бяха двете неща, които той вършеше най-неохотно, тъй като ги смяташе под достойнството си, и майка й бе принудена сама да се занимава с тях. — Ще имаме гост. Доуби Хикс дойде да ни помогне за конете и го поканих да вечеря с нас.

— В такъв случай по-добре да обеля още картофи и да приготвя броколи… със сос от сирене.

Аби я остави да мисли какво да направи, та храната да стигне за четирима, и се върна при конюшните. Тъй като Доуби помагаше на Бен в разпределянето на сеното, тя се зае да почисти някои от боксовете.

Всички врати и прозорци в конюшнята бяха отворени, за да се проветрява. Тя спря да избърше потта от лицето си, после сложи вилата на количката и хвана ръчките да я избута в съседната преграда.

— Дай да свърша това вместо теб, Аби — приближи се зад гърба й Доуби.

— И аз мога — щом я балансираше и подкараше, количката на практика вървеше сама. Въпросът беше веднъж да тръгне. Тя се напрегна и я тласна с всичка сила. Колелото помръдна с няколко сантиметра, а после Доуби Хикс сграбчи ръчките и избута Аби встрани.

— Твърде тежка е за теб — той с лекота я изтика в следващата преграда.

— Как мислиш, че е дошла дотук, Доуби? — промърмори тя, но всъщност нямаше нищо против да му я отстъпи. Количката наистина бе тежка, а тя бе уморена. Прогони разсеяно мухата, която бръмчеше под носа й, и посегна да вземе вилата. Не смееше да спре и да си почине. Ако го стореше, после нямаше да има сили да помръдне тялото си, нито количката.

— Ще взема още една вила и ще ти помогна. Ще почистим за нула време тези боксове.

— Благодаря, но Бен се надяваше, когато свършиш със сеното, да му помогнеш в конюшнята на жребците. Младият е изкъртил няколко дъски от преградата, а Бен каза, че има и други, които трябва да се укрепят — с удоволствие би се сменила с него и би го оставила да почисти тук. За съжаление не я биваше много в дърводелството. Знаеше, че е по-вероятно да размаже палеца си, отколкото да забие пирон.

— Ще ида да ги оправя и ще се върна да ти помогна.

— Благодаря — тя се усмихна разсеяно и загреба купчина тор от покрития със слама под, после вдигна вилата да го изсипе в количката.

Дори не чу кога Доуби излезе от бокса. В помещението звучеше весела кънтри мелодия. Радиото в конюшните непрекъснато беше настроено на музикална радиостанция, за да успокоява конете. Но Аби отдавна беше престанала да го чува, да мисли, да чувства и да усеща миризмата. Просто загребваше, вдигаше и изсипваше като робот.

Докато обръщаше вилата и ръсеше в количката слама, зърна някакъв мъж, който се беше облегнал на вратата. Загреба поредната купчина и чак тогава осъзна, че това е Маккрий. Бавно се обърна, за да се увери, че не й се привижда.

— Здрасти, Аби — дълбокият, му глас беше като милувка.

— Маккрий — каза объркано тя. Сърцето и препускаше като галопиращ кон. Чувстваше, че цялата трепери, а това никак не й се нравеше. Не беше хубаво да желае някого толкова силно. Така ставаше прекалено уязвима. Хвана по-здраво вилата и отново се наведе да продължи работата, но позабави ритъма.

Маккрий я наблюдаваше вече от доста време, гъвкавото й тяло го вълнуваше. Спомняше си как бе изглеждало то без дрехи, как го беше приело и изцедило. Цяла седмица бе усещал присъствието на Аби в караваната. Накъдето и да погледнеше, виждаше нея: на дивана, до вратата, пред умивалника и най-вече в леглото. При всяко звънване на телефона и шум от кола очакваше, че е тя.

— Стана седмица, откакто не съм те виждал — каза той.

Тя хвърли поглед към него.

— Знаеше къде да ме намериш.

На Маккрий му се искаше да отиде при нея и да изчисти сламките от тъмната й коса, но знаеше, че няма да спре дотам.

— Най-сетне ми стана ясно, че няма да ме потърсиш.

— Ти беше на ход. Ако не ме потърсеше повече, нямаше да имам претенции към теб, Маккрий.

„Твърде много гордост“ — каза си той. Ала й се възхищаваше. Аби беше различна от другите жени, които беше познавал. Вярно, че той беше на ход, но досега не му бе позволявано да поема инициативата. Жените винаги нагласяваха нещата така, че да се сблъскат „случайно“ с него, намираха претекст да му се обадят или да дойдат. Аби имаше готов претекст, можеше да го потърси, за да му съобщи още имена. Но не го стори. И ето го тук.

— Нямах никакво намерение да се срещам отново с теб — така си бе казал, когато тя си бе тръгнала онази вечер. Бе я позабавлявал, но всичко бе свършило. Колко пъти си го беше повтарял през тази седмица? Всеки път, когато си спомняше за нея, а това се случваше твърде често.

— Е, защо си дошъл? — тя спря, стиснала вилата с двете ръце, после се изсмя. — Вярно. Забравих. Искаше да ти дам имена.

— Да, исках — не му харесваше да говори на гърба й, трябваше му цялото й внимание. Маккрий се отдели от рамката на вратата и бързо прекоси разстоянието помежду им. Стресната, Аби не се възпротиви, когато той взе вилата от ръцете й и я захвърли на пода. Той хвана здраво раменете й и я обърна към себе си. Всичко у него сякаш замря, когато видя блестящата й от пот кожа, разтворените й устни и бездънната синева на очите й. — Но не за това съм дошъл и ти го знаеш много добре, по дяволите.

— Така ли? — думите прозвучаха като въздишка, а изражението й стана нежно и топло.

Той се ядосваше на себе си. Сега не беше моментът да се забърква с жена. Не можеше да си позволи да раздвоява вниманието си с любовни истории. Трябваше да ръководи сондьорската си компания, да си осигури лиценза за онзи участък и да намери средства, за да пробие кладенец на него, както и да внедри най-сетне своята компютризирана тестова система, така че не разполагаше с време за подобни неща. По дяволите, работата му беше такава, че никога не се задържаше дълго на едно място. И нямаше никаква възможност да се установи някъде и да ръководи бизнеса си зад бюрото. Разбрал бе от собствен опит, че разстоянието винаги унищожава всяка връзка. Но просто не можеше да не мисли за Аби. А тя искаше нещо повече от една вечер, независимо дали бе готов да го признае или не.

— Не се прави на ударена, Аби. Знаела си, че ще дойда.

— Знаех… че ако изобщо си изпитал нещо, ще дойдеш.

Той бе смаян от нейната откровеност. Беше очаквал да отрече, а не да признае своята тактика. Но нима Аби не го бе изненадвала винаги? Почувства ръцете й и самоконтролът му се изпари. Повдигна я и покри устните й със своите, започна да вкусва, да пие и да поглъща нежността им, тласкан от не засищаното цяла седмица желание.

Ала целувката не го удовлетворяваше. Откъсна се от нея. Потри буза в косата й, нещо го бодна и той нетърпеливо измъкна сламка от разрошените й коси.

Аби сключи ръце около него, притисна глава към гърдите му.

— В ужасен вид съм — каза.

— Странно, на пипане ми изглеждаш съвсем наред — той прокара ръце по тялото й и си спомни какво бе усещането, когато то бе плътно долепено до неговото. Притисна я към себе си, опитвайки се да облекчи болката в слабините.

Тя изстена тихо.

— О, Маккрий, и аз те желая — размърда се в ръцете му и се изви да се притисне още по-силно в него.

Това му беше достатъчно. Без да се съобразява нито с времето, нито с мястото, той развърза предниците на блузата, за да докосне горещата й плът. Аби откъсна устните си от неговите и промърмори „Не тук“, но той не обърна внимание на слабия й протест и впи устни в шията й. Тя се възпротиви, отблъсна го.

— Не — каза.

Чу се сърдит мъжки глас:

— Свали ръцете си от нея!

Предупреждението не направи никакво впечатление на Маккрий, но някой сграбчи ръката му и го завъртя. За миг зърна нападателя си, който се готвеше да забие юмрук в лицето му. Инстинктът му го накара да се отдръпне и ударът се плъзна по челюстта му.

Мъжът с пясъчноруса коса и смачкана сламена каубойска шапка замахна отново и изкрещя:

— Бягай, Аби!

Маккрий парира удара, като вдигна ръка и бързо удари мъжа в корема, но главата му отскочи назад, тъй като третият юмрук попадна в целта. Това обаче не го спря, само накара сърцето му да затупти по-бързо и засили притока от адреналин в кръвта му. Замъгленото му зрение възприемаше единствено противника. Отново го удари в корема и продължи с ляво кроше в челюстта и дясно в главата, което запрати мъжа в стената и шапката му отхвръкна. Краката му се подгънаха и зашеметен от удара, той се свлече на земята.

Маккрий тръгна към него. Участвал бе в твърде много схватки, за да спре, когато противникът падне. Това бе моментът да го довърши, за да е сигурен, че той няма да стане отново. Внезапно на пътя му се изпречи Аби.

— Престани, Маккрий! — сърдито извика тя. — Не виждаш ли, че го преби? — той спря и си пое дъх, едва сега започваше да диша нормално и да идва на себе си. Аби се обърна към другия и клекна до него. — Доуби, добре ли си?

— Да — но ако се съдеше по гласа му, не беше много сигурен в това. Маккрий понечи да се усмихне доволно, ала изстена, за пръв път усетил, че устната му отвътре е цепната. Ръцете също го боляха, кокалчетата му бяха ожулени.

Дразнеше го начинът, по който Аби се суетеше около онзи тип.

— Кой, по дяволите, е този? — притисна пръсти към цепнатата си устна, опипа раната с език и почувства вкус на кръв.

Непознатият го погледна така, сякаш едва сега осъзнаваше, че той още е тук. Направи движение към него, но Аби го бутна назад.

— Всичко е наред, Доуби. Той е… приятел — Доуби се отпусна, но Маккрий забеляза, че изражението му остана враждебно. И стана още по-враждебно, когато се изправи.

— Запознай се с Маккрий Уайлдър. Маккрий, това е Доуби Хикс, нашият съсед. Той идва да ни помага за конете — каза Аби.

— Хикс — повтори Маккрий и кимна, а мъжът промърмори нещо в отговор, но също не подаде ръка.

Маккрий забеляза погледа, който Хикс хвърли на Аби. И слепец би видял, че е луд по нея. А може би това бе очевидно само за него, защото разпознаваше симптомите? Тъкмо мислеше, че Хикс ще си тръгне и двамата с Аби ще останат отново сами, когато на вратата се появи старецът. Проницателните му очи за миг прецениха ситуацията, въпреки че стоическото му изражение, изобщо не се промени.

— Майка ти каза, че трябва вече да се измием и да се приготвим за вечеря — съобщи той на Аби.

— Благодаря, Бен — тя се обърна към Маккрий: — Ще се присъединиш към нас, нали?

Сега беше моментът да се измъкне, да си тръгне, преди да се е забъркал още повече с нея. Здравият разум му подсказваше да изчезва, ала се чу да приема поканата.

По целия път до къщата с Аби и двамата й помощници Маккрий се проклинаше, че е такъв глупак.

Щом влязоха, Аби го остави в дневната и цели петнайсет минути беше принуден да слуша празните приказки на Бабс Лосън и да избягва борбата за надмощие, която Хикс упорито се опитваше да подхване.

Вече беше готов да се извини и да си тръгне, когато тя се зададе тържествено по стълбището. Кожата й светеше, влажната й коса беше прибрана назад и сплетена на плитка, а къдриците по слепоочията и тила й омекотяваха строгостта на прическата. Преоблякла се беше в проста памучна рокля с весел зелен цвят и бели копчета на предницата с остро деколте. Тя мина покрай него и остави след себе си чистия аромат на сапун и някакъв парфюм. Маккрий не можеше да откъсне очи от нея, от гърдите й, опънали плата на плътно прилягащата рокля.

Остана. Тя седна до него на масата в трапезарията, столовете им бяха близо един до друг, бедрата им се докосваха. Това несъмнено бе най-дългата вечеря, която му се беше налагало да изтърпи, при това се стараеше да взема участие в разговора.

— Не, благодаря — Маккрий отказа втората чаша кафе, която Бабс Лосън се опитваше да му налее, и бутна стола си назад. — Вечерята беше хубава, твърде хубава. Честно казано, след толкова ядене ще трябва да се поразтъпча. Ще ми направиш ли компания, Аби?

— Благодаря за поканата — младата жена пъхна ръката си в неговата, стисна я леко. Маккрий се насочи към задната врата, но тя спря до стола на Бен.

— Ще видим как е жребчето.

Бен кимна, а после, когато вратата се затвори зад тях, забеляза съкрушеното изражение на Доуби. Харесваше съседа. Той бе честен, трудолюбив, богобоязлив човек. Ала нямаше нужната воля, за да се справи с енергична и упорита жена като Аби. Беше добър, но му липсваше твърдост. Тя би му се качила на главата.

А колкото до Маккрий Уайлдър, Бен още не беше наясно. Виждал го бе само няколко пъти, но бе доловил у него някакво вътрешно безпокойство. Явно го занимаваха други неща. Аби имаше нужда от силен, надежден мъж, за да стане отново нежна и доверчива. Маккрий Уайлдър бе силен, но Бен се питаше колко ли време ще се задържи по тези места.

— Мисля и аз да изляза малко на въздух — Доуби Хикс се изправи рязко и тръгна към вратата. Грабна шапката си от закачалката, после спря. — Вечерята беше прекрасна, госпожо Лосън. Благодаря.

— Винаги си добре дошъл, Доуби.

Бен се опасяваше, че той може би ще се опита да увеличи колекцията си от синини и на свой ред стана от масата.

— Ще дойда с теб, Доуби.

Последва го на верандата и застана до него в горния край на стълбището. Слънцето беше залязло и всичко наоколо бе посребрено от лунната светлина, включително двойката, която вървеше през поляната. Доуби гледаше след тях и нервно потупваше шапката в крака си.

— Може би не е моя работа да го казвам, но той не ми харесва, Бен — сложи шапката на главата си и я нахлупи до веждите.

Бен се чудеше дали Доуби бе забелязал, че двамата са се запътили към сградата с канцелариите, а не към конюшнята на кобилите, където беше болното жребче.

— Тя не е дете.

— Да, сигурно си прав — Доуби пое надолу по стъпалата. — По-добре да си тръгвам. Ще се видим утре сутринта.

— Лека нощ, Доуби — Бен остана на терасата.

Когато влязоха в тъмната сграда, Маккрий направи опит да притегли Аби в прегръдките си, но тя му се изплъзна и хвана ръката му да го дръпне по-навътре в сенките. Той неохотно я последва.

— Къде отиваме?

— Тук — щракна брава, отвори се врата и го лъхна миризма на кожа. — Това е кабинетът на баща ми — Аби го въведе вътре, после, пусна ръката му. Той едва различаваше неясните по-тъмни силуети на мебелите. — Чакай тук.

Чу стъпките й, когато тя уверено продължи нататък. Последва щракване и меката светлина на малка настолна лампа със зелен абажур заля стаята. Маккрий набързо огледа бюрото и стола, покритата със снимки и трофеи ламперия на стените и кожения диван, чиито възглавници сякаш чакаха само тях. Хвърли поглед към Аби, която стоеше между него и светлината на лампата, а после насочи вниманието си към лентите и купите на стената.

— Това се казва колекция.

— Да — погледна ги бегло тя. — Повечето са спечелени от мен.

— Трябва да си страхотна ездачка.

— В ездата мога да се меря с най-добрите — усмивката придаде съвсем различен смисъл на думите й.

— И аз го установих.

— Вратата се заключва — каза тя.

Маккрий затвори вратата зад себе си и превъртя секретната брава. Този път нямаше да бъдат грубо прекъснати от съседа или от някой друг. Когато се обърна, тя все още стоеше пред бюрото. Отиде при нея, постоя за момент неподвижно, а после прокара ръце, за да обхване лицето й. Наведе се, целуна я и усети учестените удари на сърцето й. Спря да си поеме въздух и потръпна. Аби се взираше в очите му и погледът й сякаш проникваше направо в душата му.

— Имаш най-сините очи на света — затвори ги, като целуна ъгълчетата им, и плъзна ръце по раменете, милвайки вдлъбнатините над ключиците. Почувства повдигането и спускането на гърдите й, сведе поглед и го прикова в загатнатата цепка зад първото бяло копче. А после пръстите му изведнъж се озоваха върху него.

— Не — тя го спря, преди да е успял да го разкопчее, и отстъпи назад. — Аз ще го направя.

Маккрий понечи да протестира, но докато я наблюдаваше, установи, че тя е без сутиен. Господи, та тя не носеше нищо отдолу! Роклята се свлече на пода и Аби остана гола, окъпана в меката светлина на лампата.

Той изруга, а тя се засмя. Сграбчи я в прегръдките си. След това всичко потъна в забравата на дивата страст: неговото събличане, оплитането на телата им на кожения диван, целувките и докосванията, ритмичното люлеене и кулминацията.

Останаха да лежат настрани, сгушени един в друг като лъжици: тесният диван не им позволяваше да се изпънат. Той почувства, че ръката, която бе подложил под главата й, изтръпва, ала не се помръдна. По дяволите, нямаше никакво желание да се отделя от нея.

Намръщи се и разсеяно се загледа в разрошените й коси, в измъкналите се от плитката тъмни кичури. Опитваше се да анализира чувствата си и да разбере защо с нея всичко изглежда различно. Вярно, че Аби се стараеше да му угоди, но и други се бяха опитвали, и то доста успешно. Какво толкова намираше у нея тогава, какво бе онова нещо, което другите жени не му даваха или не притежаваха? Може би начинът, по който го любеше, не само с тялото си? Тя влагаше цялата си страст. Даваше му всичко, всяка частица от себе си. Но точно сега в живота му нямаше място за съпруга и семейство.

Женитба. Господи, наистина ли мислеше за брак с нея? Усети, че Аби търка буза в рамото му като мъркаща котка.

— След погребението на татко дойдох тук да размисля. Дотогава не подозирах, че той има и друга дъщеря. През цялото време вярвах, че съм единствената. Трудно ми беше да го приема. И още ми е трудно — каза замислено тя. — Тя е била неговата любимка.

— Откъде знаеш?

— Знам — отвърна тя. — Ти я видя, Маккрий… видя Рейчъл. Знаеш колко много приличам на нея — той обърна внимание на начина, по който го каза: „аз приличам на нея“, а не „тя прилича на мен“. — Всеки път, когато ме е поглеждал, татко е виждал нея. А ти?

— Не — той беше забравил напълно за нейната полусестра, какво остава за приликата помежду им.

Аби се обърна да го погледне в лицето и хиляди иглички пронизаха ръката му. Той изстена, легна по гръб и я премести на гърдите си. Тя се повдигна на лакти и се взря в него, от изражението й лъхаше топлота и любов. Маккрий се опита да остане равнодушен към него, както и към заоблената гръд, изпречена точно пред очите му.

— Радвам се, че се любихме тук, Маккрий — Аби се наведе и го целуна, устните й бяха нежни, гърдите й хладни. Той почувства, че отново се възбужда. — Сега, когато идвам тук, ще си спомням това. Ще си спомням колко хубаво беше — сложи глава на рамото му.

— Аби — искаше му се да продължават да се виждат. Но знаеше много добре, че ако трябва да избира между бизнеса си и нея, тя ще загуби. Не би пожертвал амбициите, мечтите, живота си заради нея. Тя щеше да дава, а той да взема. Може и да не беше честно, но така щеше да се получи. Ала все още не се налагаше да прави този избор. И може би никога нямаше да се наложи.

Тя се притисна по-силно в него.

— Знам, че е късно и утре трябва да ставам рано, но ми се иска да можехме да останем тук цяла нощ.

— Какво ще правиш през следващата седмица?

— Очаквам Лейн да се появи. Дано да е оправил бъркотията с татковото наследство — настроението й се промени. Маккрий почувства безпокойството й.

— Това ще е през деня. А вечер? Тогава свободна ли си?

— Не, аз съм трудно достъпна — тя седна и му се усмихна закачливо.

— Нима? И сега ли? — навикът й да сменя светкавично темата го държеше нащрек. Аби го стимулираше не само физически, но и умствено.

— Да. И не го забравяй — тя вдигна панталона му от пода и му го хвърли.