Джанет Дейли
Непознатата сестра (11)

11.

— Мамо! — Аби влезе във фоайето, усещайки Маккрий Уайлдър зад себе си, както го бе усещала и по пътя дотук. Забравила бе какво е да чувстваш физически присъствието на мъж. Кога бе загубила сетивата си за тези неща? В годините на брака с Кристофър? Нима бе приемала мъжката близост за така гарантирана, че бе станала безразлична към нея? Може би фамилиарността наистина притъпяваше усещанията. Тя на практика бе познавала от години всеки мъж, с когото се бе срещала и онези преди женитбата, и неколцината след това. Може би затова с Маккрий беше различно. Не знаеше нищо за него, нито за произхода, нито за вкусовете му. Не знаеше дори как се целува. Аби се усмихна, развеселена, че при всичките грижи, които има в момента, й минават подобни мисли. Ала почти се радваше, че той я отвлича от тях.

— Имаш посещение, мамо.

Заведе го в дневната, обърна се и видя, че той се озърна наоколо, преди да насочи вниманието си към майка й. Подозираше, че въпреки привидното си безразличие е забелязал всяка подробност. Тези вечно будни тъмни очи едва ли пропускаха нещо.

Но какви бяха впечатленията му? Аби на свой ред огледа стаята, ламперията от редуващи се светли и тъмни дъски, отговаряща на паркета, стените над нея, боядисани в спокоен син цвят, красиво резбования орехов корниз над камината, неовикторианския плюшен диван, столовете с лебедите и дантелените пердета на високите прозорци. Запита се дали му харесват. После обаче реши, че това няма никакво значение. Това бе нейният дом.

— Досега не съм имал удоволствието да се запозная с вас, госпожо Лосън. Аз съм Маккрий Уайлдър — каза той и се ръкува с майка й.

— Господин Уайлдър, радвам се да се запозная с вас — отвърна тя, но хвърли въпросителен поглед на Аби.

— След като ви видях лично, мога честно да кажа, че снимката, която съпругът ви държеше на бюрото в кабинета си, е само бледо копие на оригинала.

— Очевидно сте тексасец — засмя се Бабс, сияеща от комплимента. — Само тексасец може да говори подобни врели-некипели и да му се размине.

— Казвам самата истина. Уверявам ви — той се засмя.

— Сега вече се убедих, че ме ласкаете — заяви Бабс и махна към дивана и столовете. — Разположете се удобно, господин Уайлдър. Джаксън? — Вездесъщият Джаксън се появи на вратата с поднос студени напитки. — О, ето те и си донесъл още чай с лед.

— Да, мадам. Чух господина и госпожица Лосън да влизат — отвърна той, влезе и предложи на всекиго чаша от подноса. — Ще желаете ли още нещо, мадам?

— Не, Джаксън. Благодаря ти.

Когато чернокожият прислужник излезе, всички насядаха: Аби до майка си на плюшения диван, а Маккрий на един от двата бледосини стола, но едва след като изчака дамите да се настанят.

Аби установи, че столът с лъскави странични облегалки от орехово дърво, резбовани във формата на лебеди с наведени шии и извити назад криле, никак не му подхожда. С широките си рамене и тесни бедра той беше твърде мъжествен, за да изглежда естествено на подобна претенциозна мебел. Спомни си, че дядо й наричаше двата стола близнаци „птичи седалки“ и твърдеше, че се чувствал смешен, когато сяда на някой от тях. Но все пак сядаше. Също както Маккрий и той не им обръщаше особено внимание и ги използваше без притеснение.

— Познавали сте Дийн? — поде Бабс.

— Не много добре. Отношенията ми с него бяха предимно делови — Маккрий кръстоса крака и закачи шапката си на коляното. — Той ми помагаше за един мой проект.

— И вие ли се занимавате с арабски коне? — попита тя, подведена от ботушите, шапката и дънките му, макар че те бяха обичайно облекло за Тексас.

— Господин Уайлдър е в петролния бизнес — намеси се Аби. — Той е от самостоятелните сондьори — намираше, че той отговаря на представата за свободен търсач на петрол, нещо като комарджия с остра интуиция.

— Не съвсем — спокойно възрази Маккрий, като я погледна в очите. — Аз съм сондажен предприемач, въпреки че понякога съм вземал известно участие в подобни начинания.

— Тогава каква работа сте имали с баща ми? — беше заключила, че баща й е организирал ограничено партньорство, за да набави капитал за някой нов кладенец, каквато бе обичайната му практика.

— Честно казано, надявах се да е говорил с вас за това, госпожо Лосън — обърна се той към Бабс и внимателно проследи изражението й.

— Дийн знаеше, че няма смисъл да говори с мен за бизнес — заяви тя. — Аз съм абсолютно невежа в това отношение.

Аби долови разочарованието, което проблесна за миг в очите му. Само стиснатите му челюсти издаваха, че бе разчитал да чуе друг отговор.

— За какъв проект ви помагаше баща ми? — тя се наклони напред, обзета от любопитство.

Той се поколеба, сякаш не можеше да реши какво да й каже… или какво тя би разбрала.

— С помощта на мой приятел, компютърен специалист, разработих система, посредством която могат да се проверяват експлоатационните качества на сондажните разтвори. Тя позволява на оператора да определя по-добре какъв вид сондажни разтвори ще са му нужни.

— Имате предвид глинените разтвори — усмихна се Аби.

И неговите устни се извиха в усмивка.

— Да. Името Лосън е нещо като легенда в производството на глинените разтвори. Израснал съм с историите на старите нафтаджии за дядо ви.

— Ер Ди беше известна личност — отбеляза с обич Бабс. — Той не се занимаваше с дреболии. При него всичко трябваше да е мащабно, и то по тексаски мащабно. В тази къща имаше толкова живот, докато беше между нас. Просто я изпълваше. Не че беше шумен, макар че, поискаше ли, гласът му можеше да те проглуши. Казваше, че било от годините, прекарани по петролните полета, когато се опитвал да надвиква грохота на машините. Но докато си беше вкъщи, човек имаше чувството, че може да се отпусне, защото всичко ще бъде наред. Той ще се погрижи — тя замълча и въздъхна. — Винаги съм се възмущавала, че Дийн продаде компанията, която Ер Ди бе създал с толкова труд и с която така се гордееше. Вашето семейство също ли е в петролния бизнес, господин Уайлдър?

— Баща ми беше сондажен предприемач. Роден е в семейното ранчо в района на Пермийския басейн западно от Абилийн. Там се е заразил от петролната треска — Маккрий не си направи труда да добави, че ранчото е продадено заради просрочена ипотека по време на депресията и баща му е бил принуден да търси работа на петролните полета.

Нито пък сметна за уместно да спомене за своето детство. По критериите на Лосънови то вероятно щеше да бъде оценено като трудно. Майка му бе починала, когато беше едва тригодишен. След това бе пътувал с баща си, живял бе по сондажните площадки, играл бе в изкопите за кален разтвор и се бе хранил с екипите. Тексас, Арканзас, Оклахома, Канзас, Уайоминг, Луизиана — ходил бе на училище из цялата страна и от дванайсетгодишен бе започнал работа, на петролните полета. Когато навърши осемнайсет, баща му го направи пълноправен партньор и промени надписа на камионите на „УАЙЛДЪР СИН, СОНДАЖНИ ПРЕДПРИЕМАЧИ“ с амбицията заедно да я превърнат в голяма фирма. Джон Томас Уайлдър беше за него повече от баща; беше негов партньор, а също и другар.

— Баща ви, той… — Аби се поколеба и не се доизказа.

— Той почина. Загина при сондажна злополука преди доста години. Преди тринайсет — уточни той, съзнавайки колко унило звучи гласът му и какви усилия му коства да потиска този спомен и да го държи заключен в миналото заедно с чувствата си. Отпи от чая, после вдигна чашата срещу прозореца — хубав чай, госпожо Лосън. Някои хора го правят твърде сладък за моя вкус.

Когато Маккрий Уайлдър вдигна чашата, Аби забеляза, че е извил малкия си пръст като жена. Това й се стори несъвместимо с иначе грубоватото му мъжко присъствие.

— Тайната не е в това колко захар слагаш, а колко лимон. Дори сладките неща са по-приятни, когато имат кисела жилка — отвърна Бабс.

— Дядо винаги казваше, че обича жените си такива — отбеляза Аби. Навярно думите на Маккрий й го бяха припомнили.

— Вашият дядо е знаел за какво говори — каза той, вперил поглед в нея.

Аби се чудеше как да приеме думите му: просто като отговор или като личен намек. Неведнъж я бяха упреквали, че има остър език. А трябваше да признае, че край конюшните не се бе държала особено мило с него. Той допи чая.

— Беше любезно от ваша страна, че ми позволихте да ангажирам така времето ви, госпожо Лосън. Не искам да ви задържам повече — остави празната чаша на масичката за чай, взе шапката си и се изправи. — Благодаря ви. За чая също.

— За нас бе удоволствие, господин Уайлдър — Бабс стана да се ръкува с него.

Той задържа ръката й.

— Исках да ви кажа колко много съжалявам за съпруга ви.

— Благодаря ви — самообладанието я напусна. Аби веднага й се притече на помощ.

— Аз ще изпратя господин Уайлдър, мамо.

— Не е необходимо — каза Маккрий.

— Няма нищо — повдигна рамене тя. — Оставихте пикапа си при конюшните, а аз и без това трябва да отида там.

Маккрий и майка й се сбогуваха и Аби излезе от къщата заедно с него. Докато слизаха по стъпалата, забеляза угрижения му вид.

— Така и не казахте по какъв начин ви е помагал баща ми.

Той я погледна разсеяно, сякаш мислите му още бяха някъде другаде.

— Господин Лосън споменаваше, че може да се ангажира финансово, но преди всичко трябваше да ме свърже с подходящите хора. Въпреки че вече не беше в бизнеса, той все още имаше връзки. Затова отидох при него.

— Защо? — намръщи се с недоумение Аби. — С каква цел е трябвало да ви запознава с тях?

— В момента всичко, с което разполагам, е прототипът на екипировката за тестуване, което означава, че мога да взема патент за нея. Но прототипът си е прототип. Трябва да бъдат създадени работещи модели и те да бъдат подложени на обстойни изпитания в реални условия. Аз нямам никакви възможности сам да организирам производството и продажбата.

— И какво се опитвате да направите? Да продадете патента ли?

— Само в краен случай. Тази апаратура е моя рожба. Работил съм дълго по нея. Не искам да я загубя напълно, ако не се налага. Но може би няма да имам избор — той сви рамене, за да скрие колко е вбесен, че отново се е озовал на изходната позиция. Цялата подготовка, която бе извършил заедно с Лосън, се бе оказала само загуба на време и усилия. Сега трябваше пак да започва всичко отначало. И вече се питаше дали си заслужава.

— Дядо обичаше да казва: „Хюстън привлича хората, които движат прогреса. Тях нищо не може да ги спре.“ — усмихна му се весело и добави: — Така че поне сте попаднали, където трябва.

— Да се надяваме — не можеше да не забележи широката извивка на устните й, топлото им излъчване, нежната им пълнота.

Поразителната й външност, тази необичайна комбинация от гъсти тъмни коси и невероятно сини очи, му бе направила впечатление още когато я видя за пръв път в кабинета на Лосън. Беше мъж и се вълнуваше при вида на една красива жена. Но тогава тя го бе заинтригувала най-вече с високомерното си и претенциозно държане; сторила му се бе неискрена и разглезена, красива витрина, зад която няма нищо. На погребението установи, че може да бъде и уязвима. А сега… сега се питаше дали не се е излъгал в преценката си. Тя май нямаше нищо общо с разглезената, повърхностна жена, за която я бе взел.

— Какво ще правите сега — попита Аби.

— Ще започна отначало.

— Може би познавам някои хора, с които да поговорите — Лейн Канфийлд бе първото име, за което се сещаше. — Ще позвъня тук-там и ще видя какво мога да разбера. Къде мога да ви намеря?

Той извади от джоба си визитна картичка и надраска с химикалка на гърба й телефонен номер.

— Можете да се свържете с мен на този номер — каза, като й я подаде. — Не обръщайте внимание на онзи отпред. Той е на служба за приемане на съобщения.

— Този какъв е тогава?

— Телефонът, на сондажния обект, южно оттук в окръг Бразория. Можете да ме намерите там по всяко време.

— Никога ли не се прибирате вкъщи?

— Това е домът ми. Започнем ли пробиването — сондирането, както казват лаиците, аз съм там денонощно — поясни той, като я гледаше с предизвикателна усмивка. — Виждали ли сте някога работеща сонда, госпожице Лосън?

— Често. Това е Тексас — напомни му Аби, после се усмихна с престорено огорчение. — Разбира се, виждала съм ги само от пътя.

— За тексаска, и при това внучка на Ер Ди Лосън, образованието ви е непростително занемарено!

— Предполагам — съгласи се тя, почувствала се странно ободрена от неговата компания. Питаше се дали и той изпитва същото. Но неговото лице беше като на дядо й. Издаваше само онова, което той иска.

— Желаете ли да запълните този пропуск с една обиколка?

— С вас като гид?

— Познахте. Ако не сте заета утре следобед, елате на обекта. Ще ви разведа — той я упъти накратко, спрял до камионетката си. — Кулата се вижда от пътя, така че не можете да я пропуснете.

— Ясно. Тогава ще се видим утре.

Маккрий кимна, качи се в прашния черен пикап и затвори вратата. Когато включи мотора, Аби се отдръпна и вдигна ръка в отговор на небрежния му поздрав. После той зави и отпраши по пътя.

— Още един посетител, а? — обади се Бен Яблонски на крачка от нея.

Тя се обърна сепнато. Шумът на двигателя бе заглушил стъпките му. Не го бе чула да приближава зад гърба й.

— Да — отвърна разсеяно и отново се загледа в облака прах, вдигнат от отдалечаващия се пикап, после осъзна какво има предвид Бен с думите „още един посетител“.

— Видял си я — заключи.

— Да.

— Как мислиш, защо беше дошла?

— Вероятно от любопитство.

— Може би — но Аби се съмняваше в това. Отново я завладя чувството, че нейният свят е застрашен, мрачното настроение и напрежението й се върнаха и тя тръгна към конюшните. — Мисля да отида да проверя как е Бриз.

 

 

Петролната индустрия се бе променила значително от годините на първоначалното бурно развитие, когато прочутият нефтен фонтан „Спиндълтоп“ бе превърнал Хюстън в голям град и център на този отрасъл със свое вътрешно пристанище, рафинерии и нефтохимически заводи. Развитието на науката и технологиите бе наложило по-усъвършенствани методи и съоръжения. Контролът на екологичните организации и федералните власти бе ограничил замърсяването на околната среда и увеличил производствените разходи. През 1980 година търсенето и липсата на регулация бяха повишили цените на петрола и природния газ на световния пазар до трийсет долара на барел с прогнози за бъдещи стойности от петдесет, шейсет, дори може би седемдесет долара на барел.

Един фактор обаче оставаше постоянен: ключовата роля на независимите нефтаджии, свободните сондьори. Те все още извършваха основния дял от сондажите за търсене на нови залежи, деветократно по-голям от този на компаниите гиганти. Тяхна беше заслугата за откриването на около осемдесет на сто от новите находища на нефт и газ в Съединените щати.

Малцина свободни сондьори, ако изобщо имаше такива, поемаха изцяло разходите по сондирането. Те разпределяха риска, като продаваха проценти на големите фирми или на други свободни сондьори, отстъпваха дялове на собственика на земята и на сондажния предприемач и сключваха договори за ограничено партньорство с частни инвеститори.

Маккрий Уайлдър може и да се представяше като сондажен предприемач, но на Аби й беше напълно ясно как стоят всъщност нещата. Слушала бе твърде много разговори между бившия си съпруг и баща си и знаеше, че повечето финансови институции не са склонни да се доверяват на случайни хора. Те предпочитаха да се запознаят с трудовата биография на даден свободен сондьор и да се уверят в неговите способности, преди да поемат някакъв ангажимент към него. Със своите дребни сделки и делови участия тук-там Маккрий си изграждаше репутация в свободното сондьорство и си осигуряваше както предимства, така и постоянен приток на средства. Неговата сондажна компания му носеше независими доходи и авторитет в бизнеса, знания и опит в избраното поприще.

Аби се чудеше защо скромничи толкова, след като всички, от организаторите по пощата до посредниците за наемане на земите, не се свеняха да се наричат свободни сондьори. Тя се усмихна, развеселена от собственото си любопитство. Този мъж несъмнено бе събудил интереса й.

Накъдето и да погледнеше, виждаше само небе, син купол, извисен над равната крайбрежна прерия с нейните ниви и тук-там някоя фермерска къща под сянката на самотно дърво. Самолет за пръскане на посевите се спусна ниско над оризищата, оставяйки след себе си бяла диря, и преди да се издигне отново, избръмча над червения Мерцедес със свален покрив, та пилотът да изплакне очи в тъмнокосата красавица зад волана, облечена в семпла пурпурна рокля с гол гръб й обута в сандали от крокодилска кожа.

Все още замислена, Аби махна на пилота й продължи нататък. Наблюдаваше хоризонта вдясно, за да не пропусне характерния железен скелет на сондажната кула. Според упътванията на Маккрий трябваше да я види всеки момент.

И ето че тя внезапно се появи, издигаща се на около километър и половина встрани от пътя. Аби намали скоростта в очакване на отбивката. Зърна сиво-бялата ивица, която се отделяше под прав ъгъл от магистралата на триста-четиристотин метра пред нея, отби и подкара по правия като стрела път, покрит с мидени черупки.

Кулата се извисяваше на повдигнатата основна платформа. В основата й бяха разположени помощните съоръжения: дизеловият двигател, който задвижваше сондата, стойките с наредени на пластове тръби, помпите и контейнерите за сондажен разтвор, цистерните с гориво и караваните с канцелариите на обекта. Всичко това бе свързано със система от пътеки и стъпала.

На поляната около сондата имаше седем-осем коли, Аби паркира мерцедеса си до черния пикап на Маккрий. Несекващото бучене на дизеловия двигател заглуши хлопването на вратата, когато слезе и спря да се огледа. Виждаха се доста работници, но, изглежда, никой от тях не бе забелязал пристигането й. Без разхлаждащия вятър в движещата се кола жегата ставаше нетърпима. Тя прибра косата си зад ушите.

Когато понечи да тръгне към най-близката каравана, от нея излезе Маккрий. Носеше синьо-зелен комбинезон и каска. Веднага след него се показа друг мъж с градски дрехи, пъстра риза и кафяв панталон, но също с каска.

— Здрасти — тя отиде при Маккрий и погледна въпросително към другия човек. — В неподходящ момент ли идвам?

— Ни най-малко — отвърна той и я запозна с представителя на договорилата сондажа голяма петролна компания. После махна през рамо към караваната отзад и поясни: — И Чък живее като мен на обекта. Обещах на госпожица Лосън да й покажа сондата.

— Добре дошли. Всеки, който е бил в този бизнес макар и за кратко, е чувал за дядо ви. Заповядайте — той свали каската си и я предложи на Аби. — Ще ви трябва.

Налагаше се да говорят високо, за да се чуват през шума на мотора и действащите съоръжения.

Маккрий сложи каската на главата й и я поведе по пътеката. Най-напред спря при контейнера за глинен разтвор и й показа тежката сиво-кафява течност, на която семейството й дължеше всичко, което има. Обясни й как разтворът се изпомпва през специална инсталация във вертикалната права тръба, прикрепена отстрани на кулата, и оттам по маркуча в сондажната тръба, за да стигне до короната в долния й край.

Продължиха по повдигната пътека до стоманената тръба, която отвежда глинения разтвор и отломките от кладенеца и ги изсипва върху вибриращо сито. Маккрий и посочи ямите отзад, в които се събират отцедените отломки. Глиненият разтвор се рециклираше, като минаваше през още няколко манипулации, и се връщаше обратно в контейнера. Аби не разбра много добре как става това, тъй като инженерът, който отговаряше за глинения разтвор, щом чу, че е внучка на Ер Ди Лосън, започна да си служи с технически термини.

— Направихте му силно впечатление — сухо отбеляза Маккрий, когато се отправиха към стълбата за междинната платформа. — Ще има да се хвали как е обяснявал модерните методи в приложението на сондажния разтвор лично на внучката на Ер Ди Лосън.

— Жалко, че не разбрах нищо.

Когато стигнаха до тясната стълба, тя спря и я пусна пред себе си. Аби усещаше капчиците пот по горната си устна, а когато стигнаха горе и любопитните погледи на екипа. Изчака Маккрий да влезе отново в ролята си на гид.

— Платформата на сондажната кула не е най-чистото място на света. В бараката трябва да има свободен комбинезон — заведе я в малък навес с резервни материали на няколко крачки от стълбата, свали от закачалката на стената синьо-зелен комбинезон като своя и го подаде на Аби. — Не е последна, мода, но поне няма да изцапате дрехите си.

Аби го облече и запретна крачолите. В него се чувстваше като клоун, а ако съдеше по блясъка в очите на Маккрий, така и изглеждаше.

Но той беше прав: около сондата всичко беше оплескано със сивкав глинен разтвор. В момента не се вършеше нищо особено. Маккрий я запозна с човека, който управлява роторната сонда от контролната кабина и надзирава останалите работници на платформата, с някои от които успя също да поговори.

Той имаше намерение да й обясни предназначението на различните съоръжения, но от шума, жегата и огромното количество информация вече я болеше глава. Когато най-сетне слязоха от платформата. Аби усети ръката му между раменете си и го погледна, озадачена какво ли още иска да й покаже. Но Маккрий посочи близката каравана и тя с радост тръгна към нея.

Още от вратата я лъхна благодатният хлад на климатика. Свали с облекчение каската, после тръсна глава да разпръсне влажните си коси. Със затварянето на вратата шумът от сондата заглъхна, а телефонът на бюрото зазвъня. Тя се отдръпна да направи път на Маккрий.

— Сондажи Уайлдър — обади се той.

Докато разкопчаваше ципа на комбинезона, тя огледа спартанската обстановка. Зад бюрото имаше няколко шкафа за документи, а срещу него диван от изкуствена кожа, явно придружавал стопанина си на не един обект. Мебелировката се допълваше от два стола с прави облегалки. Облицованите стени бяха голи, с изключение на подпряна на ламперията снимка върху шкафа.

— Да, Ред. Един момент — Маккрий закри слушалката с ръка. — Не мога да ви предложа кой знае какво, но зад онази врата има кухничка. Кафето в каната вероятно вече е станало на помия. Ако искате да направите прясно, моля. В хладилника има бира, а в шкафа — буркан с чай. Вземете си каквото предпочитате.

— Благодаря — Аби смъкна комбинезона и го метна на единия от столовете.

Караваната леко се разлюля, когато тръгна към кухнята. Вратата беше открехната, така че само я бутна и влезе. Едната стена на помещението бе заета от шкафове, печка и умивалник; хладилникът беше до отсрещната стена, а останалото пространство бе запълнено от маса с два стола. Друга врата в дъното, оставена отворена, водеше към задната част на караваната. Аби надникна да види какво има там.

Видя легло с измачкани завивки до едната стена. Срещу него имаше вграден скрин и стенен гардероб. В дъното беше вратата към малка баня, също отворена. Маккрий не се бе пошегувал, когато каза, че живее тук.

Аби си приготви чай с лед, после реши да направи и за него, сложи захар и занесе чашите в канцеларията. Подаде му едната, а той й благодари с усмивка и отпи, преди да продължи разговора по телефона.

Като отпиваше от своята, Аби отиде да погледне отблизо снимката върху шкафа. От нея й се усмихваше един доста по-млад Маккрий, при това без мустаци. Поразена бе от разликата между този, когото познаваше, и младия мъж на снимката. В тъмните очи на някогашния Маккрий грееше смях. Той имаше същите правилни силни черти, но лишени от сегашната суровост и от бръчките. Когато гледаше тази по-млада версия, човек не получаваше впечатление за непреклонност и грубост, а за човек, хванал здраво юздите на своя живот и готов да го вкара в пътя, който си е избрал.

Аби погледна към по-възрастния мъж, когото Маккрий беше прегърнал през раменете. Той също се усмихваше гордо. Приликата помежду им бе поразителна и Аби разбра, че това трябва да е баща му. От пръв поглед личеше, че двамата се обичат. Изпита завист, която премина в мъчителна болка от празнотата в собствения й живот — празнота, оставена не само от смъртта на баща й, но и от последвалите горчиви разкрития и прощаването с илюзиите.

— Да, ще поговорим по-късно, Ред — Маккрий затвора телефона и столът му изскърца. Аби го усети до себе си, но продължаваше да се взира в снимката; нужно й бе време да се пребори с този внезапен пристъп на отчаяние.

— Това е баща ви, нали?

— Да. Правена е месец преди смъртта му — Маккрий се извърна и отпи от чая си.

Отново й направи впечатление, че когато споменава баща си, и по-специално неговата смърт, гласът му става безизразен. Усети, че не му е приятно да говори на тази тема.

— Извинете за прекъсването. Обади се тулпушерът ми от друг сондаж да ме осведоми как напредват.

— Тулпушер — Аби почувства, че започва да й се вие свят от новите термини, които я засипваха през последните два часа. Мислила бе, че знае много за петролния бизнес, а за свое най-голямо учудване установяваше, че всъщност не знае нищо.

— Тулпушерът отговаря за цялата работа по сондирането и координира всичко с представителя на компанията. Временно аз изпълнявам тук тази длъжност. Човекът, който бе назначен на нея, е в болница със счупен крак. При нормални обстоятелства не съм така закрепостен на един обект.

Аби се хвана, че наблюдава устните му. Смути се и бързо отмести поглед към чашата в ръката му. Моментално забеляза ексцентрично извития малък пръст.

— Защо държите така пръста си? — мина й през ума, че може би някога го е чупил.

— Този ли? — той погледна кутрето си, устните му се извиха. — Роден съм със скъсено сухожилие на първата става. Това е семейна особеност.

— Любопитно ми беше — призна си с усмивка тя.

Вратата зад тях се отвори и шумът отново нахлу в караваната. Един от работниците надникна вътре и каза:

— Имаме откат, шефе.

В следващия момент Маккрий се промъкна край нея, остави чашата на бюрото и грабна каската си.

— Председателят на компанията знае ли?

— Още не — отвърна работникът и се отдръпна, когато Маккрий излетя от караваната.

— Кажи му — нареди той с рязък тон.

Аби не разбираше какво става. Защо трябваше да се вика човекът от компанията? Дали не бяха открили петрол? Заинтригувана от тази възможност, тя изтича към вратата и видя как Маккрий взема стъпалата към платформата по две наведнъж. Понечи да хукне след него, но си спомни, че не си е сложила каската. Върна се да я вземе и погледът й се спря на комбинезона. Поколеба се за миг, после го намъкна и тръгна.

Когато стигна, Маккрий стоеше с Крус, човека от компанията и инженера по сондажния разтвор и се съвещаваше с тях. Всички останали се мотаеха наоколо и чакаха. Направи й впечатление, че шумът вече не е толкова силен, че дискът на роторната сонда не се върти, и разбра, че са спрели работата. Но още не й беше ясно какво означава това.

Отиде при Маккрий да го попита. В началото никой от тримата мъже не й обърна внимание, твърде съсредоточени бяха в разговора, от който тя не разбираше нито дума. Маккрий я погледна за миг, съсредоточено сбърчил чело и вглъбен в думите на инженера. После внезапно я погледна отново, осъзнал присъствието й и се ядоса.

— Какво правите тук, за Бога! — с две крачки стигна до нея и я хвана за лакътя.

— Аз само… — опита се да му обясни Аби, но той грубо я завъртя и я запрати към стълбите.

— Ще се върнете в онази каравана и ще стоите там! Разбрахте ли ме, госпожице?

— Да, аз… — беше стъписана от гнева му.

— Тогава вървете — сопна се той и я бутна.

Аби се вкопчи в перилата, за да не падне. Когато успя да се задържи на крака, него вече го нямаше. Почувствала се неловко, тя взе останалите стъпала на бегом и сковано тръгна към караваната.

В мига, в който стъпи вътре, смущението й премина в гняв. Свали комбинезона и каската, пусна ги на бюрото и закрачи напред-назад, кипяща от възмущение.

Нямаше представа колко време бе чакала, преди той да се върне, но когато Маккрий отвори вратата и влезе, тя се нахвърли върху него:

— За кого се мислите, та ме блъскате така, по дяволите? — той изглеждаше уморен, на предницата на комбинезона и под мишниците му бяха избили тъмни петна пот, но това изобщо не я интересуваше.

— Нямахте работа там — промърмори Маккрий и мина покрай нея, като едва я погледна.

— И как по-точно трябваше да го разбера? — тръгна след него, докато той сваляше каската и прокарваше пръсти през къдравата си гъста коса. — Не ми казахте абсолютно нищо. Просто изхвърчахте оттук.

Маккрий рязко се обърна и я погледна свирепо.

— По дяволите, та нали чухте от Пийт, че имаме откат!

— Имали сте откат — много й се искаше да го зашлеви. — А не ви ли мина през ума, че може да не знам какво е това? И още не знам. Но направихте ли си труда да ми обясните? Не. Вие…

— Аха, искате още една лекция, така ли? Е, скъпа, малко оставаше да получите нещо повече. Кладенецът дава откат непосредствено преди да изригне. Виждали ли сте някога изригващ кладенец?

Стъписана, Аби се поукроти.

— Не, но съм чувала.

— Чували сте! — саркастично изрече той. — Е, скъпа, аз пък съм виждал. И нека ви кажа, гледката не е приятна. Никога не знаеш какво има долу: газ, солена вода, петрол или и трите. Нито пък какво е налягането. Дали е достатъчно да запрати и теб, и сондата ти чак до небето, или всичко ще се превърне в огнено кълбо. Може да се окаже, че си стоял върху буре с барут.

— Е, с мен случаят явно не е такъв — отвърна му Аби. — Още съм си тук. Нищо ми няма.

— Нищо ви няма — повтори през стиснати зъби той и хвана брадичката й, Аби бе твърде стъписана, за да се съпротивлява. — Трябваше да…

„… ви извия врата“, очакваше да чуе тя. Той обаче внезапно притисна устните си до нейните и тя се скова от изненада. След малко натискът отслабна. Аби го погледна предпазливо. Наблюдаваше я, огненият мрак в очите му бе преминал в тлееща светлина, която неизвестно защо я тревожеше повече от гнева му.

После той се отдръпна, обърна се и се отдалечи. Спря с гръб към нея и въздъхна тежко.

— Нещо ще се промени ли, ако се извиня? — попита сърдито.

— Само ако се задавите с извинението си — Аби трепереше.

— Добре — той се обърна отново към нея, изражението му беше мрачно. — Не се налага да казвам нещо, което не мисля. Може и да бях груб, когато ви накарах да се махнете, но трябва да признаете, че свърши работа. И ми спести доста време за обяснения. Колкото до целувката…

— Това не беше целувка.

— Може и да не е било — съгласи се той. — Но алтернативата едва ли би ви харесала повече. Имам достатъчно проблеми там навън и без вашите укори. Така че, ако ме извините, по-добре да си гледам работата.

Той се обърна към шкафовете с документи и издърпа едно от чекмеджетата, а Аби излезе от караваната. Беше засегната от нещата, които й бе казал и го мразеше, задето я бе накарал да се чувства толкова зле, когато вината бе негова.