Джанет Дейли
Непознатата сестра (37)

37.

Краката на Аби се подгъваха, сякаш бяха направени от пластилина на Идън. И ако пърхането в стомаха й бе причинено от пеперуди, това навярно бяха най-големите пеперуди на света. И друг път се бе чувствала нервна, но никога толкова.

Потръпна — не от хладния пустинен въздух, а от напрежение. Поне за десети път бръсна въображаема пръска кал от снежнобелия Уиндсторм и провери излъсканите му черни копита, докато чакаше да бъде обявено началото на финалите за жребци.

— Това е, Бен — каза тя мрачно. Искаше й се да се чувства така спокойна, както изглеждаше той, застанал малко встрани на ръце с дъщеря й. — Уиндсторм трябва да победи. Просто трябва. Ако Рейчъл спечели шампионата, няма да го понеса.

— Той ще спечели, мамо — Идън се изви и потупа жребеца по врата. — Знам, че ще спечели. Той е най-красивият кон на света.

— Само красота не стига, дете — отбеляза Бен строго. — Ако Уиндсторм спечели тази титла, какво ще докаже това? Че има кураж, сила и сърце? Не. Само състезателната писта показва истинската стойност на един кон. Това тук не е нищо повече от конкурс по красота.

— Няма да споря с теб — по-лесно би накарала булдог да пусне нещо, което е стиснал в челюстите си, отколкото Бен да промени своето мнение. — Но ако спечели тук и го включим в надбягванията това лято, можем да имаме и двете титли.

— Обзалагам се, че той бяга по-бързо от всеки кон на света — обади се Идън.

Аби понечи да поправи дъщеря си, но се отказа. Нямаше желание да обяснява защо английските породи коне са по-бързи от арабските. В продължение на дълги години селекцията при тях беше ориентирана главно към бързината, макар че в родословието на всеки можеха да се открият поне три арабски жребци. Арабските коне също бяха родени да бягат, наред с това обаче притежаваха изненадваща способност да носят товари и изумителна издръжливост. Но за да накараш едно петгодишно дете да проумее това, бе нужно време.

— Не е ли по-добре вие двамата да отидете и да седнете на местата си? — предложи тя. Чувстваше нужда да остане за няколко минути сама, преди да излезе на манежа. — Бъди добра и стой при Бен. Обещаваш ли?

— Обещавам — Идън обви ръце около врата на Аби и я целуна по бузата.

Докато гледаше как се отдалечават, Аби си мислеше, че за пръв път се изправя лице срещу лице с Рейчъл, нейният жребец срещу жребеца на Рейчъл. Трябваше да спечели.

Около нея коняри четкаха, решеха и лъскаха жребци, които нямаха никаква нужда от това, треньори прикрепяха дълги въжета към оглавниците, размахваха камшици или успокояваха своите питомци. Аби нямаше никакъв помощен персонал. Тя приглади дългия кичур на челото на Уиндсторм и го нагласи да пада точно в средата.

Когато най-сетне обявиха състезанието за жребци, сърцето й се сви. Стори й се, че мина цяла вечност, докато дойде нейният ред да изведе Уиндсторм на манежа.

— Добре, момче — прошепна тя, докато го обръщаше към вратата. — Покажи им кой е най-добрият!

— Дайте път! — извика някой, когато Аби се затича към вратата на манежа, отпуснала въжето, та жребецът да се движи свободно.

Уиндсторм се метна напред като бял пламък, шията силно извита, гривата и опашката развети. Отмина я и излетя на манежа, създавайки впечатлението, че бяга от нея. Но въжето не се опъна нито за миг, той се обърна към Аби и се изправи на задните си крака.

Когато чу одобрителния рев на тълпата по трибуните, тя се усмихна.

— Твои са, Уиндсторм. Накарай ги да те забележат! — тръгна към периферията на овалния манеж и конят я последва в плавен тръс.

Аби знаеше, че представляват необикновена гледка: висок шестнайсет педи бял жребец и дребна тъмнокоса жена. Уиндсторм обичаше шума и вниманието на публиката. От крясъците се оживяваше още повече, разпалваше се, както само арабски кон е способен.

— Разкажи им играта, Аби! — извика й някакъв мъж от предните редове.

Тя спря Уиндсторм на известно разстояние от предишния жребец, за да изчакат излизането на останалите. Официално съдиите не започваха да оценяват, преди вратата да бъде затворена. Хвърли поглед към сектора, където трябваше да са Бен и Идън. Десетина реда нагоре трескаво махаше малка ръка. Аби се усмихна и понечи отново да съсредоточи вниманието си върху Уиндсторм, но нещо, някакво движение или звук от местата вдясно от нея я накара да погледне натам. И за свой ужас забеляза вперените в нея очи на Маккрий.

Лицата наоколо бяха като размазани. Само неговото се открояваше ясно. Какво търсеше тук? Защо се бе върнал? Той се извъртя на седалката и погледна в посоката, където бяха местата на Бен и Идън. Аби усети как сърцето й заблъска.

В този момент мъжът от съседната седалка се наклони към него и ангажира вниманието му. Аби го позна. Маккрий беше в компанията на Лейн и Рейчъл.

— Вратата е затворена — гръмна в микрофона гласът на говорителя. — Оценката в клас „Дресура на жребци“ започва. Съдиите ви молят да разпределите жребците си на равни разстояния покрай оградата и да ги водите.

Участниците от двете й страни се раздвижиха. Борейки се с внезапния нервен пристъп, Аби обърна нетърпеливия, танцуващ Уиндсторм почти на място и го поведе покрай оградата, позволявайки му да покаже своята дълга равна крачка. Той беше готов да се заеме със задачата си, но не и тя.

Колко пъти Бен и бе казвал да не гледа към публиката? Не им обръщай никакво внимание — повтаряше той.

Все едно че сте само ти и твоят кон. Изключи всичко друго. Не гледай какво правят другите коне, как се представят и дали съдиите те наблюдават. Накарай го да се покаже в най-добрия си вид. Съсредоточи се върху коня.

Започна се: ход, тръс, позиране с четирите крака в безупречна позиция, вирната опашка, наострени уши, изпъната шия, първо всички заедно, после един по един. Както винаги имаше чувството, че състезанието се точи безкрайно, нервите се опъваха, напрежението растеше.

Най-сетне бе обявено:

— Съдиите взеха своите решения. Можете да се погрижите за конете, докато се изчисляват резултатите.

Аби веднага мина отстрани на жребеца и започна да разтрива разсеяно белия му гръб. Краката й трепереха и стомахът й бе свит на топка. Уиндсторм изви глава настрани и я погледна, сякаш й казваше: „Добре ли си?“ Идеше й да зарови лице в шията му и да заплаче — от радост или от облекчение, не знаеше точно. Вместо това стоеше и се опитваше да скрие тревогата, с която очакваше резултатите.

Почти насила хвърли поглед към червения жребец на Рейчъл по-нататък в редицата. Той гледаше препълнените трибуни с безкрайно високомерие. Аби не можеше да не забележи колко самоуверен изглеждаше треньорът му. Почувства се по-добре, когато го видя нервно да облизва устни. Нейните също бяха сухи като хартия.

Минутите се точеха мъчително бавно. Когато говорителят съобщи, че резултатите са готови, тълпата притихна. Преди да обяви вицешампиона и шампиона той започна да изброява десетте най-добри жребци, като преди това обясни, че всички жребци, включени в челната десетка, се разглеждат като равни, независимо от реда, в който се назовават.

Прочетени бяха седем имена, после осем, посрещани от тълпата с овации и подсвирквания. И след всяко от тях Аби затаяваше дъх: копнееше твърде силно за шампионската титла, за да се задоволи с включване в почетната десетка.

— Следва номер четиристотин петдесет и седем, Уиндсторм! — Аби замръзна, когато извикаха нейния номер, всичко в нея закрещя „Не!“. — Показан от собственичката и треньорката Аби Хикс.

Със сълзи на очи тя изведе Уиндсторм от редицата, глуха за аплодисментите и няколкото разочаровани подвиквания. Бяха загубили. Обгърната от ужасното чувство за поражение, тя дори забрави за връчването на лентите и церемониалното фотографиране. Не чу името на вицешампиона. Нищо не стигаше до съзнанието й, докато не бе обявен шампионът.

— Тази година шампион е номер триста петдесет и осем, Сироко!

В същия миг Уиндсторм се метна във въздуха и почти измъкна въжето от ръката на Аби. Тя инстинктивно пресече движението му напред и го накара да направи полукръг пред нея. Уиндсторм тръсна глава и спря, после, сякаш оспорваше решението, изцвили предизвикателно към червения жребец, който гордо препускаше в тръс пред обективите.

Реакцията на коня прибави последната капка, това бе повече, отколкото можеше да понесе. Аби побърза да напусне манежа, неспособна да приема поздравленията. За някои челната десетка може би бе победа, но не и за нея… никога. През целия си живот бе губила от Рейчъл. Вкусът, който остави в устата й тази констатация, не беше никак приятен.

За щастие в конюшнята остана за няколко минути сама с Уиндсторм и успя да се овладее, преди да дойдат Бен и Идън. Колкото и горчиво да бе разочарованието й, не можеше да позволи дъщеря й да види, че е разстроена от класирането на Уиндсторм.

Най-трудно й бе да гледа сълзите в сините очи на дъщеря си и да й се усмихва. Повече от всичко й се искаше да заплаче заедно с нея.

— Време беше вие двамата да се появите. Чакахме ви.

— Не ме интересува какво казват другите. Уиндсторм е най-хубавият кон на целия свят — долната устна на Идън трепереше.

— Един от най-хубавите — внимателно отбеляза Аби. — И лентата, която спечели, го доказва. Хайде, помогни ми да я закачим на бокса, та всеки, който мине, да я види.

Когато понечи да вземе Идън от ръцете на Бен, срещна погледа му — знаеше, че него не може да заблуди.

— Спомни си какво ти казах.

— Знам. Това класиране не доказва нищо.

— В надбягванията победителят е безспорен. Това е конят, пресякъл пръв финалната линия. В Полша стойността на един жребец се измерва с рекордите му на пистата и поколението, което създава. Така би трябвало, да бъде и тук.

— Знам — все повече и повече коневъди, включително и доста от собствениците на големи ферми за арабски коне, се оттегляха от изложбените манежи и предпочитаха да доказват качествата на своите жребци и кобили в надбягванията, както правеха от стотици години колегите им в Европа и Близкия изток. Тя взе Идън, подаде й лентата и й помогна да я закачи отпред на бокса. После изтри сълзите от лицето й и предложи:

— Какво ще кажете да отидем и да хапнем нещо?

— Аз не съм гладна — отвърна Идън, все още нацупена.

— Дори за сладолед с шоколадов сироп, разбита сметана и черешка отгоре? — Аби я погледна с присвити очи. Не вярваше дъщеря й да издържи на това изкушение.

— Цял? Само за мен?

— Мисля, че за празнуване се полага цял.

— Чу ли, Бен? — извика въодушевено Идън. — Цял сладолед само за мен и няма да го деля с никого!

— Трябва да си много голямо момиче, за да изядеш сама такъв голям сладолед.

— Но аз с всеки ден ставам все по-голяма.

— Тук си права — рече Аби и я свали на земята. — И няма нужда да нося голямо момиче като теб.

Когато излязоха от конюшнята и се отправиха към паркинга, Идън заподскача край Аби. Бързо бе забравила тъгата си. Аби й завиждаше за тази способност. На нейната възраст и тя беше такава. За съжаление това време отдавна беше отминало.

Тълпата пред конюшните я принуди да забави крачка. Тя не обръщаше внимание на радостните подвиквания и поздравленията, които си разменяха хората наоколо, внимаваше само малката им компания да не се разпръсне и множеството да ги раздели. Изведнъж се озова лице в лице с Рейчъл.

След първоначалната изненада изражението на Рейчъл стана сериозно и уверено, престорено любезно и самодоволно като на манекен.

— Тръгваш ли си вече?

Аби се наежи от намека, че бяга, ядосана най-вече защото бе вярно.

— Да.

— Ние организираме малко тържество в конюшнята на жребците. Заповядай, ако имаш желание.

Аби бе изкушена да приеме поканата само за да вбеси Рейчъл, но устоя. Знаеше, че тя ще е във възторг от възможността да й натрие носа с поражението.

— Какво ще празнувате? Победата в конкурса по красота?

— Това прозвуча като баснята за лисицата и гроздето — присмя й се Рейчъл. — Защо имам чувството, че нямаше да го наричаш така, ако твоят жребец бе спечелил?

Аби усещаше, че Маккрий ги гледа, а също Лейн Канфийлд и Рос Тибс, но бе твърде погълната от сблъсъка с Рейчъл, за да им обърне внимание.

— Грешиш. Винаги съм гледала на състезанията по дресировка като на конкурс по красота. В тях се преценява външността на коня, а не спортните му качества. Имах твърдото намерение да включа Уиндсторм в надбягванията тази година независимо от резултатите тук. И ще го сторя. Любопитна съм какви са твоите планове за Сироко сега?

— Ще си го прибера вкъщи, в „Ривър Бенд“ — подчерта Рейчъл, — за да може да си почине преди националните финали тази есен. Само тях още не е спечелил.

— Освен надбягванията. Но няма значение. Мисля, че си взела правилното решение — Аби се усмихна любезно в отговор на изненадата, изписана на лицето й. — И двете знаем, че твоят жребец не би издържал натоварването от едно надбягване. Ако бях на твое място, и аз щях да се боя, че ще рухне.

— Не знаеш какво говориш — отвърна наежено Рейчъл.

— Нима? Баща ми имаше селекционна програма, която беше много подобна на твоята. Стремежът му бе да развъжда красиви коне — Аби замълча, все така усмихната. — А аз държа да отглеждам арабски коне. И той като теб не схващаше разликата.

— Това е лъжа! — гласът й се извиси сърдито.

— Моята майка не лъже! — запротестира Идън.

— Млъкни! — сопна й се Рейчъл.

— Нямаш право да говориш така с дъщеря ми.

— Защо тогава не я научиш да се държи възпитано? — кресна тя.

— Няма да викаш на моята майка! — детето се отскубна от ръката на Аби и се нахвърли върху Рейчъл.

Преди Аби да успее да я хване и да я дръпне, Маккрий грабна на ръце Идън.

— Стига толкова — той хвана Аби за лакътя и започна да я бута пред себе си през тълпата.

— Пусни ме! — тя се опита да се освободи, но той я държеше здраво.

— Не и докато не се разправя хубавичко с теб — изръмжа Маккрий, давайки й да разбере, че изобщо не се шегува. И без това Аби нямаше друг избор, освен да го следва, където и да я водеше, докато Идън беше в ръцете му. Той спря малко преди да стигнат до паркинга, на достатъчно разстояние от тълпата.

В мига, в който я пусна, Аби се завъртя, готова да се нахвърли върху него.

— Искам си дъщерята. Дай ми я!

Вперил в нея студените си и гневни очи, Маккрий продължаваше да държи Идън.

— И двете сте от един дол дренки — промърмори той. — Трябваше да метна и двете ви на коляното си и да ви напердаша.

— Не се и опитвай — предупреди го Аби.

— Защо си толкова ядосан на моята майка? — Идън изглеждаше объркана и малко изплашена.

Маккрий замълча, взира се още секунда в Аби, после погледна през рамо бързащия към тях леко запъхтян Бен.

— Ще се видим в мотела, Бен. Тези двете ще пътуват в моята кола.

— Никъде не тръгвам с теб, докато не ми върнеш дъщерята — заяви Аби.

Той само се усмихна.

— Не съм толкова глупав. Тя е моята гаранция, че ще дойдеш с мен. Имам да ти казвам едно-две неща и ще ме изслушаш.

— Това е отвличане!

— Отвличане, изнудване, наричай го както щеш. Това няма да ти помогне — тръгна към паркинга.

Аби се поколеба, после забърза след него.

— Добре, печелиш — каза тя, когато го настигна.

— Не съм се съмнявал нито за миг. Кафявата кола във втората редица е моята.

Стигнаха до колата и Маккрий сложи Идън на задната седалка.

— Може ли да седна отпред при теб и мами?

— Не. Малките момичета пътуват на задната седалка — отвърна той строго и включи двигателя.

— Къде отиваме, мами?

— Връщаме се в мотела — поне се надяваше, че Маккрий ще ги откара направо там. Но всъщност не му вярваше.

— Ами сладоледа ми? Ти ми обеща сладолед с шоколад и черешка, и всичко.

— Ако седнеш долу и си мълчиш, дребосък, аз ще ти купя грамаден сладолед не само с шоколад и черешка, но и с бадеми — обеща Маккрий.

— Не бива да я подкупваш така — каза ядосано Аби, когато Идън побърза да се настани на седалката.

— Едва ли е по-лошо от това, което вършиш ти — той подкара по стрелките към изхода от паркинга и щом излязоха на улицата, натисна газта.

— Какво по-точно искаш да кажеш?

— Сигурно си ужасно горда от себе си — гневно изрече той. Аби му хвърли бърз поглед. — Не можа да мирясаш, докато не въвлече и дъщеря си във вашата глупава вражда с Рейчъл, нали? Учи детето да мрази, докато е малко, такива са правилата на възпитанието, нали?

— Не съм започнала аз. Рейчъл намеси Идън.

— Това нямаше да се случи, ако ти не търсеше повод да се скарате. Не можеш да отречеш, че я предизвикваше умишлено. Видях и чух всичко.

— Точно така, защитавай бедната малка Рейчъл — отвърна му саркастично Аби.

— Не я защитавам.

— Как го наричаш тогава? — Ала не държеше да чуе обясненията му. — Дори не знам защо говоря с теб. Не е твоя работа как възпитавам дъщеря си.

— Може и да не е, но всеки път, когато я погледна, виждам теб, Аби — такава, каквато трябва да си била, преди да бъдеш обзета от тази ревност и омразата да изпепели сърцето ти. Наистина ли искаш дъщеря ти да израсне с горчивината и омразата, които изпитваш ти?

— Не! — беше стъписана, че въобще е могъл да си го помисли.

— Тогава по-добре се събуди и виж какво й причиняваш. Твоята ревност ще унищожи и нея, както унищожи нас.

Аби понечи да му напомни, че той я беше предал, но какъв смисъл имаше? Всичко бе свършило. Навремето не я бе разбрал, положително нямаше да я разбере и сега. Ако не друго, годините оттогава поне бяха доказали, че не може да му се вярва.

В същото време бе принудена да признае, че по отношение на Идън Маккрий е прав. Някой ден трябваше да каже на дъщеря си коя е Рейчъл. Не го ли стореше, тя щеше да научи цялата гнусна история от някой друг. Ала не биваше да й предава своята обида и болка.

Идън се наведе към тях.

— За онази жена, която ти викаше, ли говорите? Не я харесвам. Тя не се държа много мило.

Аби улови многозначителния поглед на Маккрий.

— Не бива да говориш така, Идън — каза й строго.

— Защо? И ти не я харесваш, нали, мами? — попита детето, сбърчило чело.

— Хайде сега излез от това положение, ако можеш — обади се Маккрий. Аби не можеше и той го знаеше.

— Виж! Ето го нашият мотел — детето посочи табелата отпред.

Аби едва не въздъхна от облекчение, когато Маккрий намали скоростта и отби в алеята. Вече не беше нужно да се безпокои дали наистина възнамерява да ги докара право тук. В мига, в който той паркира колата на свободно място близо до входа на фоайето, изскочи навън и отвори задната врата да вземе Идън. Устоя на желанието си да я грабне на ръце и да избяга от него и я поведе към тротоара до сградата, хванала я здраво за ръката. Там спря да го изчака.

— Кажи „лека нощ“ на господин Уайлдър и му благодари, че ни докара.

— Ами сладоледа ми?

— Правилно. Обещах, че ще ти купя най-големия сладолед, ако слушаш, нали? — рече Маккрий.

— Не се тревожи за това. Кафенето е още отворено. Мога да й купя оттам. В края на краищата тази вечер ти си на парти и не искаме да те задържаме — възрази Аби.

— Откъде ти хрумна?

— Ти беше с нея. Знаеш, че тя те очаква — гласът й трепереше от гнева, който се опитваше да скрие.

— Може, но повярвай, няма да липсвам на никого — отвърна той, после се усмихна на Идън. — Освен това предпочитам да почерпя едно момиченце със сладолед, вместо да пия шампанско в чест на някакъв кон.

— А аз предпочитам да не го правиш.

— Всеки би останал с впечатлението, че се опитваш да се отървеш от мен.

— Опитвам се — тя стисна по-здраво ръката на Идън.

— Искаш ли да си тръгна, Идън?

— Не я намесвай! — рече сърдито Аби.

— Защо не? Аз я поканих.

— Не ме интересува.

Идън я дръпна за ръката, за да привлече вниманието й.

— Мами, защо не го харесваш?

— Да, мами, кажи й защо не ме харесваш. Интересно ми е да чуя как ще отговориш на този въпрос — каза той сухо.

Обезсърчена от неговото упорство, Аби не се и опита.

— Защо правиш това? Защо просто не ни оставиш на мира?

Маккрий не отговори веднага, сякаш въпросът го бе накарал изведнъж да се замисли за мотивите си.

— Не знам — леко сви рамене. — Може би защото ти го искаш толкова много.

Прекалено припряна ли беше? Може би поведението й бе подозрително, може би го караше да се пита дали тук няма нещо повече от обяснимото й нежелание да общува с бившия си любовник? Ала бе твърде рисковано да разпитва.

— Ела с нас, ако искаш. Но не очаквай да те приема сърдечно — тя се обърна рязко и пое към вратата на мотела, влачейки Идън със себе си.

— Виж, мами! Бен идва — детето махна весело към спиращата на паркинга кола.