Джанет Дейли
Непознатата сестра (27)

27.

Когато Аби вкара Ривър Бриз в малкото заграждение, пет-шест коня от съседното пасище се струпаха край оградата и зацвилиха, призовавайки сивата кобила да отиде при тях. Тя се поколеба и обърна глава да погледне Аби, сякаш не й се искаше да се отделя от нея.

— Върви — потупа я тя. — И без това трябва да тръгвам.

Остави я и се наведе да се промъкне между дъските, за да се присъедини към Бен, който я чакаше отвън. Кобилата тръгна накуцвайки към оградата. Гипсът беше свален вече от месец. Всеки ден краката й ставаха по-силни, координацията й — по-добра, повечето й рани бяха зараснали и отокът бе спаднал. Аби знаеше, че накуцването ще остане и че на предните й крака винаги ще има грозно удебеляване, но това нямаше значение. Движещата се кобила представляваше най-прекрасната гледка за нея.

— Ще оздравее, нали, Бен?

— Да.

— Мислиш ли, че до пролетта ще е достатъчно силна, за да я заплодим?

— Да, така мисля.

— Време е да вземем решение за жребеца. Искам да я чифтосаме с най-добрия. Не ме интересува каква ще е таксата — после въздъхна. — Разбира се, възможно е и да не зачене. Давахме й толкова много лекарства.

— Ще почакаме и ще видим.

— Да — искаше й се поне този път той да бе изразил някакво мнение. — Никой не очакваше Бриз да проходи отново. Ще започна да правя списък на жребците, които биха дали добро поколение с нея, Бен. През пролетта ще я заплодим — каза го уверено и решително, но имаше неприятното усещане, че предизвиква съдбата.

Ала щом видя одобрителната усмивка на слабото му набраздено лице, разбра, че той споделя нейния оптимизъм.

— Аз вече съм започнал да правя такъв списък. Има пръст Божи в това, че проходи. Трябва да вярваме, че когато Той реши, ще стане и майка.

Аби се усмихна.

— Понякога ми се иска да имах твоята вяра, Бен — нея я крепеше предимно упорството. Не беше способна да вярва сляпо. Вече от доста време, помисли си тя с въздишка и се отдели от оградата. — По-добре да вървя да се приготвям. Обещах на мама да й помагам на партито довечера.

 

 

Всички дървета и храсти край алеята, водеща към имението „Ривър Оукс“, бяха обсипани с миниатюрни цветни крушки. Голямата къща с архитектурни детайли в испански стил също бе украсена празнично. Гирлянди зеленина с нанизи от лампи висяха от портика, който посрещаше пристигащите гости. Денят на благодарността току-що бе отминал и това бе първото парти от празничния сезон.

Високо близо осем метра коледно дърво се издигаше почти до стъкления покрив на голямата зала. На вратата Рейчъл подаде визоновото си палто на прислужницата и се хвана за ръката на Лейн, преди да се присъединят към останалите гости.

Докосна брошката с диаманти и смарагди, придържаща дълбокото сърцевидно деколте на роклята й, за да се увери, че е на мястото си; на ушите й висяха тежки обици. След сватбата Лейн я отрупваше с подаръци: дрехи, бижута, кожи, скъпи парфюми. В началото Рейчъл се притесняваше от това: не беше забравила как Дийн се опитваше да я спечели и да успокои съвестта си с подаръци. Но на Лейн му доставяше такава радост да й носи разни неща, че й се струваше нечестно да подлага на съмнение неговите мотиви. И все пак съмнението оставаше.

Келнер им предложи по чаша шампанско от сребърен поднос. Рейчъл прие, но Лейн отказа.

— Мисля да си взема едно питие от бара. Ще ме извиниш ли?

— Разбира се — на тези светски събирания той неизменно я оставяше сама, макар и не непременно нарочно. Обикновено срещаше някой колега или познат, увличаше се в разговори и забравяше за нея. Рейчъл бързо беше разбрала, че той винаги и навсякъде мисли само за бизнес. Това бе неговата представа за приятно прекарване. Междувременно трябваше някак да изтърпява тези вечери. Спомни си, че Маккрий ще е тук, и се огледа. Поне щеше да има с кого да поговори. Ала забеляза само няколко познати лица. Тя все още беше чужд човек между тях, не беше приета напълно.

Когато я одумваха, жените я упрекваха, че е надменна и резервирана. Не се досещаха, че тя не говори много, освен ако не става дума за изкуство или за арабски коне, защото не познава хората или събитията, които се обсъждат. Предпочиташе да си мълчи, за да не издава невежеството си. А имаше и такива, знаеше това, които, макар и да не го показваха открито, бяха враждебно настроени към нея. Най-вече онези, които продължаваха да са лоялни към Аби и майка й. Но и те не можеха да отхвърлят съпругата на Лейн Канфийлд. Рейчъл вирна глава. Независимо дали им харесваше или не, тя имаше същото, ако не и по-голямо право да е тук. И щеше да им покаже. С времето щяха да са принудени да я приемат като една от тях.

Тихо подрънкване на китара в едно от съседните помещения оповести началото на веселбата. Тя тръгна натам, доволна, че й се предлага възможност да ангажира с нещо вниманието си, та да не е така очевидно, че няма с кого да говори.

В един от ъглите на просторната семейна игрална зала свиреше малък кънтри оркестър и няколко двойки танцуваха. Певецът тъкмо излизаше. Рейчъл леко се сепна, когато позна стройния мъж в черен смокинг. Дори от това разстояние бе невъзможно да сбърка черната каубойска шапка с дрънкулки по лентата, превърнала се в търговска марка на Рос Тибс. Трябваше да се досети, че той ще развлича публиката тази вечер. Откакто написаната от него песен бе оглавила топлистите за кънтри музика, той бе станал един вид знаменитост в Хюстън, въпреки че записът бе направен от друг изпълнител.

Рейчъл знаеше, че трябва да си тръгне, веднага да излезе от залата, но неговият звучен баритон, наситен с чувство и топлота, достигаше до нея като милувка и я теглеше в обратната посока. Тя се придвижи покрай стената и намери място, където можеше да застане и да го слуша, без да я вижда той.

Но когато песента свърши, той се обърна да приеме, аплодисментите и погледът му попадна право на нея. Остана за миг напълно неподвижен, загледан унесено в нея. Рейчъл искаше да откъсне очи от неговите, ала не можеше… нито пък можеше да укроти препускащия си пулс.

Той отново пристъпи към микрофона.

— Искам да ви изпея още една песен, която написах наскоро. Всъщност ще я запиша лично идната седмица, когато отида в Нашвил. Нарича се: „Моето синеоко тексаско момиче“ и звучи горе-долу така — той кимна на оркестъра да започва, после погледна право към Рейчъл и каза тихо: — Това е за теб, мое синеоко тексаско момиче.

Тя имаше чувството, че лицето й пламти. Огледа се да види дали някой друг не е забелязал, че Рос посвещава песента си на нея, но всички очи бяха обърнати към него. Тогава той запя:

„Кажете, момчета, виждали ли сте я някога

жената с онези сини тексаски очи?

Зърнете ли я, тя ще открадне сърцата ви,

ще ги остави разбити, нещастни, сами,

моята мила, моето синеоко тексаско момиче.

Искам, да чувам твоите въздишки

и да усещам твоето тяло до мен,

но ти си далеч и не мога да те досегна.

Защо ли, защо те обичам толкова много,

о, моя мила, о мое синеоко тексаско момиче?“

Сладкият копнеж в преливащия му от страст и любовна мъка глас развълнува Рейчъл. Не искаше да изпитва чувствата, които той будеше у нея. Те бяха твърде силни и твърде опасни. Обърна се рязко и си запробива път през тълпата, която се беше събрала. Най-сетне излезе от залата и спря да си поеме дъх и да успокои разтуптяното си сърце.

Но гласът я последва:

„Знам, че то винаги ще идва в съня ми,

момичето със сини тексаски очи…“

Рейчъл прекоси подобната на атриум голяма зала и тръгна да търси Лейн. Не го намери край бара и надникна в официалната трапезария с поразителен кристален полилей над дългата шведска маса. Настръхна от изненада, когато съзря Аби да говори с един от келнерите в далечния край.

Облечена в черна кадифена пола и къс жакет на баклавички от златиста коприна, с колан на кръста и подплънки на раменете, тя изглеждаше като гостенка тук. В първия момент Рейчъл се почуди как ли е получила покана за партито. После се сети, че тя и майка й организират подобни тържества срещу заплащане. Не се сдържа и се подсмихна, когато видя как келнерът кима дискретно, докато слуша нейните наставления.

Тръгнала да провери още веднъж запасите от напитки на бара, Аби спря една от прислужниците и й посочи няколко мръсни чинии на масичка за кафе. Както обясняваше майка й на евентуалните им клиенти, работата им се състоеше в това да поемат всички отговорности на домакинята, та тя да се чувства свободна и да посвети цялото си внимание на гостите. Тяхна грижа бе по всяко време да има достатъчно храна и напитки, пепелниците да бъдат почистени бързо. Всичко, от организацията на паркирането, така че колите да не задръстват алеята, до поемането на горните облекла на входа, от поддържането на мъжките и дамските тоалетни до укротяването на прекалили с пиенето гости и от първоначалното планиране на партито до почистването след него, ставаше тяхно задължение.

Това, че поемаха ролята на домакини, не означаваше, че трябва лично да вършат някаква физическа работа. Все пак, когато видя празна чаша от шампанско, оставена върху седефената инкрустация на старинен марокански скрин, Аби я взе и я занесе на бара. Майка й обикаляше къщата, за да държи нещата под контрол, а тя обикновено оставаше зад кулисите, занимаваше се с храната и напитките и рядко излизаше от кухнята. Но току-що бе разбрала от доставчика на алкохол, че по невнимание е докарал само две каси бърбън. Тъй като познаваше предпочитанията на своите тексаски съграждани, беше загрижена, че любимото им уиски от ферментирал царевичен малц няма да стигне, и искаше да провери как върви консумацията.

Остави празната чаша на тезгяха и почака да се освободи главният барман, който в момента говореше с клиент в другия край на дългия бар. Когато той най-сетне я забеляза и тръгна към нея, Аби изведнъж видя събеседника му.

Маккрий. Сякаш нож я преряза, толкова силна бе болката. Не можеше да откъсне очи от лицето му, така покоряващо мъжествено. Всяка подробност й беше мъчително позната, от гъстите тъмни мустаци до вирнатия малък пръст.

Опита се да припише реакцията си на шока да го види след толкова време. Колко месеца бяха минали — три и половина? Не проумяваше как може още да го обича след онова, което бе сторил. „Далеч от очите, далеч от сърцето“… мислила бе, че това важи за нея. Сега обаче разбираше, че нито за миг не е престанала да обича Маккрий. Но нима не беше така и с баща й, когото беше обичала дори когато го бе ненавиждала?

Главният барман се приближи.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, госпожице Лосън?

— Да — но моментално забрави какво беше то, щом видя, че Маккрий я наблюдава изпод полуспуснатите клепачи, от което погледът му не ставаше по-малко настойчив. Тъй като не желаеше да показва колко е развълнувана от тази неочаквана среща, Аби съсредоточи вниманието си върху бармана. Въпреки това забеляза, че Маккрий тръгва към нея.

— Здрасти — помилва я дълбокият му глас. Не беше нужно дори да затваря очи, за да си спомни усещането от загрубелите му ръце върху кожата си.

Направи усилие да не му обръща внимание.

— Как върви бърбънът, ще стигне ли?

— Да, ще стигне — отвърна барманът.

— Чудесно — Аби отказваше да погледне Маккрий. Но какво от това? Всичките й останали сетива бяха насочени към него. Улавяше всеки звук, всяко движение, което правеше той. Накрая се скри зад своето хладнокръвие като зад щит и застана лице в лице с него.

— Искаш ли нещо?

— Да, теб — спокойно изрече той.

Хиляди пъти бе отминавала подобни забележки, без да й мигне окото, но този път не можеше, не и с Маккрий. И нямаше да позволи отново да бъде наранена. Той вече беше доказал, че не може да му се вярва. Рязко се обърна и бързо се отдалечи от бара и не спря, докато не стигна до трапезарията.

— Отиваш ли някъде? — догони я гласът на Маккрий.

Аби се обърна изненадана. При целия шум и бъркотия наоколо не беше разбрала, че той я следва. Но ето че беше тук, стоеше пред нея в целия си внушителен ръст и я гледаше, а очите му блестяха от задоволство.

— Заета съм — отвърна наежено тя, ядосана, че се опитва да я заговори, макар да знаеше, че тя не желае да има нищо общо с него. Обърна му гръб и започна да се суети с украсата около купа с пастет.

— Не си толкова корава, колкото мислех, Аби — каза той.

— Не ме интересува особено какво мислиш за мен или за нещо друго.

— Боиш се от мен, нали?

— Не ставай смешен.

— Тогава защо избяга?

— Определено не и защото ме е страх от теб.

— Докажи го.

— Не е нужно да доказвам каквото и да било — цялата трепереше, от яд и от близостта му. — Махни се и ме остави на мира.

— Не мога. Гладен съм — той разпери ръка на гърба й, после фамилиарно я плъзна надолу към кръста.

Аби не можеше да остане безразлична към докосването му. За да прекъсне контакта, вдигна купата и се обърна с лице към него.

— Тогава си вземи пастет.

Той се усмихна, взе купата от ръцете й и я остави обратно на масата, после се наведе към нея.

— Така ли се води светски разговор? — дъхът му миришеше силно на уиски.

— Пил си.

— Разбира се. Нали сме на парти — погледът му се плъзна по гостите, които сновяха наоколо, после отново се върна към нея. — На парти хората обикновено пият, нали?

— Да — тя се извърна, ядосана и огорчена, че той е до нея и й говори всичките тези неща само защото е прекалил с пиенето — не защото още я обича или защото иска да се сдобрят, а просто ей така.

— Много жалко, че не искаш да ми направиш компания. Защото има за какво да пиеш. Виждаш ли, моята тестова система се провали в изпитанията.

Тази новина предизвика смесени чувства у Аби. Макар да се зарадва, че Рейчъл е загубила парите, които бе инвестирала, стана й мъчно за Маккрий. Знаеше колко много бе означавала за него тази система и колко упорито бе работил над нея.

— Какво, няма ли аплодисменти? — насмешливо попита той. — Мислех, че ще се радваш да го чуеш.

— Радвам се — каза тя, защото знаеше, че той очаква такъв отговор.

— Достатъчно ли, за да изпиеш с мен едно питие? — Маккрий й предложи свития си лакът.

Аби не си бе давала сметка колко ще й е трудно да му устои, независимо от горчивия урок, но все пак успя.

— Не ми се плаща, за да интимнича с гостите. Ако ме извиниш… — но когато се опита да мине покрай него, той я хвана за лакътя.

— Какво искаш да кажеш с това, че ти се плаща? — дълбока бръчка събра веждите му и присвитите му очи се впиха въпросително в нея.

— Ами, аз съм работеща жена и отговарям за това парти — усещаше топлината на ръката му. Имаше чувството, че изгаря от допира с нея и от спомена за приятно грубите му ласки. — Струва ми се, че веднъж ти казах да ме оставиш на мира. Надявам се да не ми се налага да повтарям.

— Помня — каза спокойно той и я пусна, но втренченият му поглед не се откъсваше от лицето й. — Помня доста неща, Аби. Нещо повече, мисля, че и ти ги помниш.

Тъй като нямаше достатъчно доверие на гласа си, за да му отговори, Аби му обърна гръб и се върна в кухнята. Срещата с Маккрий я беше разстроила. Повече, отколкото беше готова да си признае. Опита да се занимава с нещо, с каквото и да е, стига то да отвлече мислите и от него… да не си го представя, да не се пита какво търси тук и защо изобщо я бе заговорил. Чудеше се дали Маккрий съжалява, че го е сторил. Заболя я от мисълта, че може да съжалява.

Взе сребърна кана за кафе и я занесе при високата кафеварка от неръждаема стомана да я напълни, без да обръща внимание на непрекъснато влизащите и излизащите келнери и прислужници. Когато се обърна, видя Рейчъл, която стоеше на прага и я наблюдаваше.

Загледа се в елегантната жена насреща, с тъмната коса, прибрана назад, за да подчертава безупречния овал на лицето, в искрящите обици със смарагди във формата на сълза, оградени от бляскави диаманти, и в плътно обгръщащата тялото й рокля от тъмнозелено кадифе, несъмнено от „Живанши“. И изведнъж бе обзета от мъчителното съзнание за своето обкръжение — и за каната за кафе в ръцете си. Знаеше си, че рано или късно Рейчъл ще е между гостите на някое парти. Но защо трябваше да е тази вечер? И защо трябваше да се сблъска с нея тук, в кухнята, а не някъде другаде?

А може би я бе проследила? Почти беше сигурна, че е така. Какъв по-удобен случай да й напомни, че вече не са равни? Каква по-добра възможност да я унизи? Ако намеренията й бяха такива, беше успяла, но Аби за нищо на света нямаше да се издаде.

— Желаете ли нещо, госпожо Канфийлд? — попита тя, ледено учтива.

— Търсех стаята за освежаване. Може би ти ще ме упътиш?

Аби копнееше да изобличи тази нагла лъжа, но вместо това се усмихна.

— С удоволствие, но както виждате, съм заета — отвърна тя и посочи каната за кафе. — Но съм сигурна, че някоя от прислужниците с удоволствие ще ви я покаже — направи знак на едно от момичетата да дойде при нея и му нареди да заведе госпожа Канфийлд в дамската тоалетна.

— Колко любезно от твоя страна — каза хладно Рейчъл. — Изглежда, вършиш работата си много старателно. Следващия път, когато с Лейн решим да организираме парти, може да ти се обадя.

Аби усети подигравката и реагира моментално.

— Нещо ми подсказва, че ще бъдем заети.

Рейчъл се изсмя тихо, гърлено и подигравателно, после се завъртя грациозно и тръгна по коридора, а обърканата прислужница заситни след нея. Лицето на Аби пламна от гняв.

Рейчъл се върна в салона и започна да обикаля от група на група и да се вслушва в разговорите, без да взема участие в тях, само кимаше и се усмихваше, когато присъствието й биваше забелязано. Като внимаваше да стои на безопасно разстояние от семейната игрална зала, където пееше Рос Тибс, тя отиде на бара и видя в далечния край Маккрий с чаша кафе в ръцете.

— Кафе, Маккрий? Не си ли чул, че това тук е парти? — той явно бе в ужасно настроение, но и нейното не беше по-празнично.

— Никога не давам ухо на слухове — сухо отвърна той и отпи от чашата си.

— Видя ли вече Аби? Но, разбира се, че си я видял. Говореше с нея преди малко, нали? — каза Рейчъл, като наблюдаваше внимателно реакцията му.

— Да — кимна той с мрачно изражение.

— Аби и майка й са уреднички на тържеството тази вечер. Мислех, че ще им е неудобно да работят за хора, които някога са били техни приятели. Както разбирам обаче, те доста са се възползвали от тези приятелства, за да получат ангажименти. Можеше да се очаква, че ще проявят малко повече гордост.

— Вероятно само гордост не стига, за да се плащат наемите — подхвърли Маккрий.

— Вероятно стига само колкото да се палят къщи, които вече не ти принадлежат — отвърна троснато Рейчъл, гневът и огорчението й от унищожаването на старата викторианска къща в „Ривър Бенд“ отново вземаха връх. — Извини ме. Ще ида да потърся Лейн.

Видя, че Рос Тибс идва към нея. Спря неуверено, после разбра, че няма как да избегне срещата.

— Вече започвах да мисля, че си си тръгнала. Радвам се, че не си — каза той и й отправи онзи топъл поглед, който винаги я караше да се чувства неудобно.

— Мислех, че пееш.

— Просто имаме почивка между изпълненията. Тази къща си я бива, нали? — той огледа стаята, украсена за празничния сезон с венци и гирлянди.

— Да.

— При цялата тази коледна украса човек очаква да види окачен някъде и имел, нали? Но още не съм забелязал. А ти?

— Не. Аз също не съм. Извини ме, но търся съпруга си.

Когато понечи да го отмине, той каза:

— Радвам се, че песента, която написах за теб, ти хареса, Рейчъл.

Тя се закова на място.

— Какво те кара да мислиш така?

— Защото така се смути, че трябваше да излезеш от залата.

Тя искаше да отрече. Искаше да му каже, че не се е развълнувала ни най-малко. Че за нея това е било просто песен. Ала не намираше думи и си тръгна, едва сдържайки се да не побегне.

Малко след полунощ Бабс отиде при Аби в кухнята.

— Гостите ще се разотидат след около час. Ако искаш, тръгвай си, аз ще довърша тук. Знам, че си на крак от шест часа сутринта и цял ден си работила с конете.

— Уморена съм — призна тя, а пулсиращата болка в главата й не преставаше. — Ако си сигурна, че ще се справиш…

— Сигурна съм. Бягай вкъщи.

След десет минути Аби излезе от къщата през входа за прислугата и тръгна по пътеката към гаража, където беше оставила колата си. След дрънченето и тракането на съдове в кухнята, смеха и врявата в другите помещения навън й се стори странно тихо. Бе началото на декември и въздухът бе студен, но й действаше добре. Почти бе стигнала до колата си, когато забеляза подпрелия се на черния пикап мъж. Замря от изненада, а Маккрий тръгна насреща й.

— Вече започвах да се питам колко ли ще се бавиш още — каза той.

Но Аби не отговори. Не смееше, страхуваше се от себе си. Тръгна бързо към колата си, стиснала връзката ключове като талисман.

— Чаках те да излезеш.

— Ако знаех, че си тук, щях да извикам такси — тя спря и запремята връзката, за да открие ключа от колата, но пръстите й бяха безчувствени и студени.

— Не, нямаше да го сториш — той стоеше до нея, пъхнал ръце в джобовете на сакото си. — Ти не си от жените, които бягат, Аби.

— Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

— Нима? В момента се ненавиждаш, задето още ме желаеш.

— Грешиш — заяви тя, принудена да отрича.

— Така ли? — Маккрий я хвана за рамото и я дръпна от колата. Аби се хвана за сакото му и се опита да се измъкне. Сърцето й биеше лудо, когато вдигна очи към него, разкъсвана от противоречиви чувства. — Не мисля, Аби. Наистина не мисля, че греша.

Тя видя решителния блясък в очите му и разбра, че няма надежда да се пребори с него. Той пъхна ръка под косата й и сложи длан на тила й. Когато устните му се впиха в нейните, Аби се помъчи да остане пасивна, да му покаже, че вече не го обича. Но беше минало твърде много време без топлотата на неговите целувки. Забравила бе колко е хубаво да усеща ръцете му около себе си… да усеща, че е обичана.

Най-сетне се отказа да се съпротивлява, отвърна на целувката му и сложи ръце на раменете му. Вече не се опитваше да го държи на разстояние, сама потърси близостта на тялото му и когато той я прегърна, се повдигна на пръсти. Любовта и вълнението я завладяха отново, но с тях дойде и съзнанието, че това няма да трае дълго, че не може да трае дълго.

Когато той откъсна устните си от нейните, Аби отпусна глава на гърдите му, опитвайки се да задържи още секунда този миг.

— Кажи ми сега, че греша, Аби — рече дрезгаво той. — Кажи ми, че вече не ме обичаш.

— Моите чувства не променят нищо. Ти още не можеш да го разбереш, нали?

— Заради Рейчъл е, предполагам.

— Да, заради Рейчъл — остана с наведена глава, когато се отдръпна от него, но той я хвана за раменете.

— Мислех, че досега си преодоляла тази твоя глупава ревност — промърмори Маккрий.

— За теб може да е глупава, но за мен не е — избухна Аби. — Докато имаш нещо общо с нея, аз няма да имам нищо общо с теб. И не се опитвай да ме убеждаваш, че не си разговарял с нея на партито тази вечер или че не ходиш в „Ривър Бенд“, за да се срещаш с нея, защото съм виждала пикапа ти там няколко пъти.

— Дори и да е така, ходил съм там, защото е трябвало да говоря с нея и с Лейн за бизнеса. Но изводите ти са правилни. Срещал съм се с Рейчъл. И знаеш ли за кого мисля, когато я видя? — попита той. — За теб. Винаги. Нямаш представа колко пъти ми се е искало, страшно ми се е искало да не е така. И цялата тази история изглежда още по-смахната, като си помислиш, че тя изобщо не прилича на теб.

Думите му звучаха така убедително… или просто й се искаше да му вярва.

— Не знам вече какво да мисля — беше уморена и объркана. Твърде много неща се бяха случили наведнъж и знаеше, че в момента няма власт над чувствата си.

— Няма причина да ревнуваш от нея. И никога не е имало. Деловите ни отношения с нея приключиха — ръцете му стиснаха по-силно раменете й, сякаш искаха да я разтърсят, после се отпуснаха и докосването им стана нежно. — Ако трябва да мислиш за нещо, Аби, мисли за това: аз те обичам.

За част от секундата Аби възнегодува, че й го казва тъкмо сега. Това накланяше везните на чувствата й. Но и другото, което бе казал, бе вярно. Бизнесът му с Рейчъл беше приключил. Тестовата му система се бе провалила. Вече нямаше причина да се среща с нея.

— И аз те обичам, Маккрий — прошепна тя. — Затова ме боли толкова много.

— Аби — той я сграбчи в прегръдките си и краката й се откъснаха от земята. Аби обви ръце около врата му, с всичка сила се вкопчи в мъжа, който й бе донесъл толкова радост и болка, в мъжа, когото обичаше. Целуна го, тръпнеща от съкрушителната сила на неговата прегръдка и влудяващия натиск на устните му. Разочарована бе, когато той я пусна да стъпи отново на земята. — Идваш с мен — каза той и я поведе към пикапа.

Тя изведнъж се сети:

— Чакай. Ами моята кола?

— По дяволите твоята кола — отвърна Маккрий, без да спира. — Няма да те изпускам от погледа си. Няма да рискувам да размислиш по пътя до квартирата.

Аби се запита дали не би се разколебала, ако имаше време да размисли. Струваше й се така естествено да върви редом с него, че се съмняваше в това. Той я обичаше. След като Рейчъл нямаше повече да стои между тях, можеха да започнат всичко отначало. И този път положително щеше да се получи.

Когато се качиха в пикапа, Маккрий настоя Аби да седне до него и тя щастливо сложи глава на рамото му. Чувстваше се като излязла с гаджето си хлапачка, възбудена от мачкащата милувка на ръката около кръста й, от близостта му, която й позволяваше да си открадва по някоя целувка.

В района на сондата бе тъмно като в рог, нито една крушка не светеше на поляната. Фаровете за миг откроиха разглобената кула, натоварена на камион с дълга платформа.

— Приключихте ли със сондажите тук?

— Да. Стигнахме доста дълбоко, но не изкарахме нищо.

Маккрий спря пикапа, грабна на ръце Аби и я занесе в караваната, а после и до леглото. Нямаха време за нищо друго, освен за любов: сега, веднага. Сякаш месеците раздяла придаваха забързаност и нетърпение на прегръдката им… сякаш само чрез съединяването на телата си можеха да прекрачат гневната гордост и лютата ревност, които ги бяха разделили.

След това вече можеха на спокойствие да изучават телата си и да се радват един на друг отново и отново, с целувките, ласките и докосванията, липсвали в началото. На Аби й трябваше доста време, докато достигне кулминацията, но когато настъпи, изживяването бе прекрасно.

Остана да лежи в прегръдките му, блажено отпусната и задоволена. Дълбокото, равномерно дишане на Маккрий подсказваше, че е заспал. Тя се усмихна леко, затвори очи и понечи да се обърне настрани и да последва примера му. Но ръцете му се стегнаха около нея и я притиснаха към матрака.

— Не си тръгвай — промърмори той с натежал от съня глас. — Остани при мен тази нощ.

— Не мога да си тръгна, глупчо — тя обърна глава на възглавницата да погледне лицето му, което едва мержелееше в мрака. — Ти не ми позволи да докарам колата си тук, не помниш ли?

В отговор той издаде гърлен звук, явно беше забравил.

— Трябваше да те отвлека така преди седмици.

— Наистина ли? — попита тя.

— М-ммм — утвърдителното изсумтяване бе последвано от дълго мълчание. Аби тъкмо си мислеше, че отново се е унесъл, когато той каза: — Другата седмица заминавам за Луизиана. Искам да дойдеш с мен, Аби.

— Не виждам как — отвърна тя със съжаление.

— Защо? Сигурен съм, че в онази община ще намерим някой свещеник, който да ни венчае.

— Предложение ли ми правиш? — Аби не вярваше на ушите си.

— Само ако го приемаш. Ако не, вземам си думите назад — тя не бе сигурна дали действително й предлага женитба или не.

Боеше се да вземе думите му насериозно, затова отвърна:

— Искам да дойда с теб. Трябва да ми повярваш, Мак. Но просто не мога да си събера багажа и да замина. Имам отговорности и задължения тук.

— Говориш за майка си, предполагам.

— Да. И за Бен. Освен това съм подписала договор с доста собственици да тренирам и да показвам на изложби арабските им коне — това не носеше кой знае колко пари, като се извадят разноските, но бе спечелила достатъчно, за да плати солидните сметки на ветеринаря за Ривър Бриз. Останалото планираше да спести за таксата за оплождане. Но не му спомена за всичко това. Струваше й се излишно. Колкото и да го обичаше и да искаше да тръгне с него, в момента това просто бе невъзможно. — Непременно ли трябва да заминеш другата седмица? Не можеш ли да го отложиш? Какво има в Луизиана? Защо отиваш там?

— Петрол. Какво друго?

— Петрол можеш да намериш и тук, в Тексас — възрази тя. — Не е нужно да ходиш чак в Луизиана, нали?

— Притежавам правата за минерални ресурси на един обещаващ парцел там.

— Но все пак ще трябва да чакаш, докато намериш пари за пробиването на кладенец.

— Не и този път. Вече съм си осигурил финансирането.

— Кой ще те финансира? — тя изведнъж се напрегна. Отговорът му се забави само секунда.

— Това не е тайна. Лейн Канфийлд дава парите.

Аби седна и включи лампата, за да види лицето му и да се увери, че това не е някоя жестока шега. Маккрий вдигна ръка да закрие очите си от внезапно блесналата светлина.

— Говориш сериозно, нали?

— Нима бих те излъгал за нещо такова? — навъси се той.

— Не. Ти никога не лъжеш — отвърна Аби. — Само ме оставяш да мисля неща, които не отговарят на истината. Като например, че си прекъснал всякакви взаимоотношения с Рейчъл, че повече няма да имаш нищо общо с нея.

— Отново ли ще обсъждаме всичко това? — попита той мрачно.

— Не. Няма да го обсъждаме — Аби скочи от леглото и започна да си събира дрехите.

Маккрий се надигна.

— Какво правиш, по дяволите?

— Не се ли досещаш? — отвърна тя. — Тръгвам си. Няма да стоя повече тук и да слушам твоите полуистини. За последен път ти повярвах, Маккрий Уайлдър. Чуваш ли? За последен път!

— Нямаш кола, забрави ли? Не можеш да си тръгнеш.

— Само гледай — тя набързо навлече полата и копринения жакет и се запъти към вратата.

— Ако излезеш от тази врата, Аби, повече няма да те потърся — предупреди я той.

— Чудесно — тя посегна към дръжката.

— Тази проклета ревност те съсипва, Аби. Защо не можеш да разбереш?

Тя излезе и затръшна вратата, заглушавайки сърдито извиканите след нея думи, после забърза към неговия пикап. Ключовете бяха на таблото. Качи се и включи двигателя. В светлината на фаровете видя Маккрий, който излетя от караваната. Форсира мотора, зави рязко и отпраши по пътя, преди да е успял да я спре.