Джанет Дейли
Непознатата сестра (41)

41.

Когато мина покрай кабинета, Рейчъл забеляза, че вратата е открехната. Върна се и я доотвори, но в стаята с ламперия от орехово дърво нямаше никого. Чу шумолене на колосана униформа и се обърна тъкмо когато една от прислужниците се зададе по коридора.

— Мария, виждала ли си господин Тибс?

— Да, госпожо. Той е в предния салон.

— Благодаря — Рейчъл забърза към просторното фоайе. Устремена към двойните врати на салона, почти отмина момчето, което стоеше до входната врата и се бореше с ципа на якето си. Спря и се обърна да погледне сина си.

— Къде отиваш, Алекс?

Той й хвърли тревожен поглед, после измънка:

— Навън — гъстата кестенява коса скриваше бледосините му очи.

— Госпожица Уелдън разреши ли ти? — Рейчъл се намръщи, искаше й се момчето да престане да се държи така, сякаш очаква да го удари. Никога през живота си не го бе удряла.

То кимна.

— Каза, че може да взема камиончето, което ми подари чичо Маккрий, и да си играя с него навън.

Тя погледна камиончето с несъразмерно големи колела в краката му и рече:

— Внимавай да не го счупиш.

— Да, госпожо.

— Не можеш ли да ми казваш „мамо“ или „майко“, а не да се обръщаш към мен само с това „госпожо“? — скара му се тя. — Знам, че госпожица Уелдън се опитва да те научи да се държиш учтиво, но понякога прекаляваш, Алекс.

— Да, госпожо — измънка отново той.

Рейчъл се почувства абсолютно безпомощна. Опитваше се да бъде добра майка, но сякаш не можеше да достигне до сина си. Имаше моменти, когато се питаше дали това кротко, чувствително дете е нейно. Толкова неприятно й бе да съзнава, че в неговите очи Лейн е безпогрешен, а тя не върши нищо както трябва. Понякога дори се чудеше защо ли опитва. Всъщност двамата не се интересуваха от нея.

Алекс продължаваше да се суети с ципа и тя отиде при него.

— Дай да ти помогна.

В началото той се дърпаше, но Рейчъл не се отказа. Оправи яката, после сложи ръка на рамото му.

— Ето, готово — усмихна му се. Той й отвърна с колеблива усмивка и на нея й се прииска да го прегърне. Но когато понечи да го притегли към себе си, усети съпротивата му. Изведнъж всичко й се стори някак неловко и принудено. Изправи се рязко, дълбоко засегната, че той я отблъсква така. — Сега можеш да излезеш и да си поиграеш с камиончето.

Рейчъл се обърна и тръгна сковано към двойните врати. Когато влезе в салона, беше забравила напълно, че Рос е тук. Ахна от изненада, когато той я хвана за китката и я завъртя към себе си.

— Не можеш да ми избягаш, синеока хубавице — каза с усмивка и сключи ръце зад гърба й. — Този път те хванах.

— Рос, ти си… — но той я накара да замълчи, като я целуна с плам, който разтопи цялата й скованост. Рейчъл въздъхна доволно, сложи глава на рамото му и прошепна: — Липсваше ми.

В същия миг чу слаб шум откъм вратата. Твърде късно си спомни, че тя е още отворена. Мария, госпожица Уелдън, всеки можеше да е видял, че се целува с Рос. Сконфузено се отдръпна от него и се обърна, очаквайки да види как някоя от прислужниците се измъква обратно във фоайето. Вместо това съзря сина си, застанал неуверено на прага.

— Алекс, мислех, че си излязъл навън. Какво търсиш тук? Какво искаш? — рязко попита тя.

Той отстъпи назад и наведе очи пред свирепия й поглед.

— Помислих си… че може би ще искаш да дойдеш с мен навън и да ме гледаш как си играя с новото камионче.

— Не! — знаеше, че тонът й е неуместно остър, ала не можеше да се сдържи. — Не сега. Заета съм — Алекс гледаше втрещено майка си и Рос и продължаваше да отстъпва.

— Може би някой друг път, приятел — обади се Рос.

Рейчъл не можеше да понесе начина, по който я гледаше детето. Тези бледосини очи сякаш бяха изпълнени с болка и укор.

— Алекс, моля те. Просто излез навън да си играеш.

Той направи още една крачка назад, после се обърна и се затича към вратата. Рейчъл не помръдна от мястото си, изчака да чуе затварянето на вратата и стъпките му на терасата; едва тогава побърза да затвори двойните врати на салона. Облегна се отмаляла на тях и се обърна да погледне Рос.

— Не трябваше да си толкова строга с детето — каза внимателно той.

— Ти не разбираш. Той не ме харесва. Ами ако каже на Лейн? — разтревожена, тя стисна силно ръцете си и се отдалечи от вратите.

— Какво може да му каже? — Рос я спря, раздели ръцете й и ги взе в своите.

— Не мога да не се безпокоя — тя въздъхна, обезсърчена и объркана. — Не знаеш колко се радвам, че си тук, но същевременно се тревожа, че Лейн може да разбере за нас.

Той вдигна дясната й ръка и притисна устни към дланта й.

— Толкова ли ще е ужасно, ако разбере, Рейчъл? В края на краищата аз те обичам и ти ме обичаш.

— Искам да бъда с теб, скъпи. Трябва да ми повярваш. Но не е толкова просто, както го представяш. Ако изляза с теб от тази врата, ще загубя всичко: дома си, „Ривър Бенд“, Сироко и… — щеше да каже и останалите коне.

Рос обаче я прекъсна:

— Знам… сина си.

— Да, също и Алекс — почувства се виновна, задето дори не беше помислила за него. Но винаги бе възприемали Алекс като син на Лейн. „Ривър Бенд“, конете — те биха нейни. Ала Лейн никога нямаше да й ги остави, сигурна беше в това. — Скъпи, знаеш, че трябва само да се обадиш, и ще се срещам с теб когато и където мога. Ние се обичаме и това е най-важното, нали?

— Искам да те имам през цялото време.

— Глупчо, ти ме имаш през цялото време. Винаги мисля за теб, освен когато съм със Сироко и другите ми коне — пошегува се тя.

Рос прихна.

— Не съм и сънувал, че ще имам жребец за съперник.

— Сега вече знаеш.

Тя се засмя тихо, доволна, че той постепенно започва да приема идеята, че никога няма да се разведе. Естествено това не му беше приятно. Както и на нея. Но нямаше друг изход.

Сега вече разбираше какво бе преживял Дийн. Тази земя, този дом бяха принадлежали на семейството му от поколения. Как да поеме риска да ги загуби в един развод? Но той обичаше майка й. Не беше нужно двама души да са женени, за да са щастливи. Рейчъл бе убедена, че с времето ще успее да убеди Рос, че това решение е най-доброто. Ако наистина я обичаше, той щеше да го приеме и нямаше да очаква от нея да се откаже от всичко, за което цял живот е мечтала.

— Имаш ли представа колко обезсърчително е да спя под един покрив с теб, но не в едно легло? — Рос отново я притегли в прегръдките си и я зацелува. — Хайде да се качим в моята стая, да заключим вратата и да се любим.

— Знаеш, че не можем да го направим — тя се отдръпна от него. — Лейн и Маккрий ще се върнат всеки момент.

— Тук съм вече от три дни, а единственото, което успяхме да сторим, беше да си откраднем няколко целувки. Рейчъл…

— По-добре да говорим за нещо друго — тя отиде до предния прозорец и дръпна тънкото перде, за да надникне навън. На предната морава нямаше и следа от Алекс. Долови някакво движение, което я накара да погледне към съседния парцел западно от къщата. Пистата се открояваше ясно сред жълтеещото стърнище.

— Някакви предложения?

Тя се престори, че не забелязва раздразнението му.

— Снощи, докато разговаря с Маккрий след вечеря, той посочи ли някаква причина за решението си да се установи отново тук?

— Не. Ти знаеш ли?

— Имам чувството, че пак се е хванал с Аби — отвърна Рейчъл. Оповестил го беше наскоро след като изчезна с нея вечерта след победата на Сироко. — Глупаво е да се забърква отново с нея.

— Като стана дума за Аби, видя ли статията за нея в мартенския брой на „Списание за арабски коне“? — Рос махна с ръка към книжката на масата за кафе, същата, на корицата на която имаше снимка на Сироко.

— В този ли? — тя го взе. — Прочетох материала за Сироко, но нямах време да прегледам останалото.

— Аз я прочетох снощи… докато се мъчех да заспя — многозначителната му забележка бе намек, че тя е виновна за неговото безсъние. Рос взе списанието от ръцете й и го запрелиства. Когато откри статията, отново й го подаде. — Тя ще получи голямо предимство от решението си да включи своя жребец в надбягванията. Има няколко прекрасни снимки на тренировъчната писта, която строи. „Лудостта на Аби“, ти нали така я наричаше?

— Да — промърмори разсеяно Рейчъл, докато преглеждаше статията. С текста и снимките тя беше дълга пет страници, цяла страница повече от тази за Сироко.

— Трябва да признаеш, че е хубава — каза Рос.

Рейчъл се върна в началото, зачете статията отново и гневът й нарастваше.

— Представят онзи стар поляк, сякаш е някакъв гуру. А обърна ли внимание на нейните думи? — Рейчъл зачете на глас: — „И в Америка надбягванията би трябвало да играят същата определяща роля в бизнеса с арабски коне, каквато имат в Русия, Полша и Египет. Това е част от естествения подбор в природата, оцеляването на най-годните. Надбягванията се печелят от силните и бързите. Тук в Съединените щати, ние придаваме прекалено голямо значение на красотата на арабския кон — смята госпожа Хикс. — Твърде много от настоящите ни национални шампиони имат структурни недостатъци, достатъчно сериозни, за да бъдат елиминирани като евентуални участници в надбягвания от всеки опитен треньор на коне. Въпреки това нашата система на оценяване е провъзгласила тези жребци за най-добрите в страната. Ако наистина е така, боя се, че имаме сериозни проблеми.“ Край на цитата.

— Тя само заявява публично онова, което доста хора от бизнеса от години обсъждат помежду си.

— Така ли? — младата жена сърдито захвърли списанието на масата за кафе. — Много добре знаеш, че има предвид Сироко. Просто не й стиска да спомене името му. Не може да понесе, че жребецът й загуби от моя. Сега се опитва да го изкара непълноценен. С най-голямо удоволствие бих я накарала да се задави с тези думи.

— За съжаление няма изгледи да го доживеем.

— Защо да няма? — попита тя, възмутена от намека му, че Сироко не може да победи жребеца на Аби.

— Ами, защото… ти няма да включваш Сироко в надбягванията. Трябва да се готвиш за националния шампионат. Освен това не би поела риска да пуснеш ценен жребец като този на състезателната писта.

— Май и ти мислиш, че Сироко няма да издържи.

— Не съм казвал нещо подобно — Рос вдигна ръце в знак, че се предава. — Защо да спорим? Ти няма да го включваш в надбягванията, така че…

— Кой казва, че няма? — отвърна му тя.

— Струва ми се, ти твърдеше така.

— Може да съм размислила. Ако започна да подготвям Сироко, за мен ще пишат два пъти повече, отколкото за нея. Не е проблем да намеря треньор. Мога да наема най-добрия в страната.

— Не говориш сериозно — той се навъси.

— Защо не? Предците на Сироко са се надбягвали в Египет… и са печелили — колкото повече мислеше за това, толкова по-решителна ставаше. — В статията тя споменава, че ще запише жребеца си за традиционните надбягвания по случай Деня на независимостта в Делауер парк на Четвърти юли, нали? — Рейчъл посегна отново към списанието.

— Конят си е твой, Рейчъл, но… сигурна ли си, че знаеш какво вършиш?

— Знам точно какво върша. Ще бъде чудесно в много отношения. Не разбираш ли, Рос? Не само ще направя страхотна реклама на Сироко, но и ще имаме възможност да се срещаме някъде далеч оттук, далеч от всички, които ни познават. Ще трябва да го изпратя да го тренират. И да го включа в едно-две надбягвания преди тези. Лейн няма да си помисли нищо, ако летя дотам всяка втора седмица. Ще можем да сме заедно, сами, както в Скотсдейл.

— Не е нужно да казваш нищо повече. Спечелен съм за каузата.

Рейчъл се взря в цветната снимка на Аби.

— Бих дала всичко, за да видя физиономията й, когато научи — засмя се гърлено, очарована от тази мисъл.

 

 

Топъл ветрец, наситен с влага от залива, развя сребристата грива на Уиндсторм, докато Аби яздеше в тръс през полето. Следобедното слънце напичаше. Беше един от онези рядко хубави мартенски дни, с които жителите на Източен Тексас се хвалеха пред своите приятели и роднини на север, още зъзнещи от зимните студове.

Тя хвана по-изкъсо юздите и подкара коня по пистата в посока на часовниковата стрелка. Идън бързо я настигна, като яздеше понито в тръс, за да не изостава от Уиндсторм.

— Ако имаше надбягвания за понита, Джоуджоу непременно щеше да спечели, нали?

Свикнала с безконечните й въпроси, Аби обикновено й отговаряше само когато беше необходимо. Следобедът бе твърде хубав, за да се дразни от дреболии, най-малко пък от компанията на Идън.

Когато взеха първия завой и тръгнаха по задната права, Идън загуби търпение от бавното темпо, което налагаше майка й, и подкара понито в кариер. Аби я гледаше с усмивка. Тя настояваше да идва с нея на тренировките, но винаги й ставаше досадно да обикаля по пистата и си търсеше по-вълнуващи занимания, като например да изследва гористия бряг на рекичката или да трупа на куп останалите от оградата дъски, за да ги прескача с понито.

Някъде пронизително изцвили жребец. Аби погледна едногодишните кончета, струпани край бялата ограда на съседното пасище в „Ривър Бенд“, и неволно премести очи към двете кулички на викторианската къща, пронизващи бледосиньото небе с острите върхове на конусообразните си покриви.

— Хей! — внезапният вик на Идън я върна към пистата. — Какво правиш? Кой ти е казал, че можеш да играеш тук?

Идън бе спряла понито на двайсетина метра от нея и го беше обърнала така, че нарушителят не се виждаше. Аби смушка коня и за миг измина краткото разстояние.

Още преди да стигне до дъщеря си, зърна едно момче, приблизително на възрастта на Идън, което държеше в ръцете си камионче. Когато дръпна юздите и спря Уиндсторм до понито, то отстъпи бързо, сякаш се боеше, че ще го прегази. Широко отворените му очи се местеха от нея към Идън и обратно, после момчето хвърли бърз поглед през рамо, сякаш преценяваше разстоянието до оградата и шансовете си да стигне до нея.

— Той какво прави тук, мами? — попита Идън.

— Аз… — устните му конвулсивно потръпнаха. — Аз… само си играех с… новото ми камионче. Нищо не съм повредил.

На Аби й дожаля за него и му се усмихна.

— Разбира се, че не си. Само ни изплаши. Не знаехме, че си тук — но момчето явно не бе убедено, че е възможно да са се изплашили повече от него. — Как се казваш?

— Алекс — неохотно отвърна то и отстъпи още една крачка назад.

Аби несъзнателно хвърли поглед към „Ривър Бенд“. Синът на Рейчъл се казваше Алекс. После замислено впери очи в него. С изключение на светлите сини очи не намираше особена прилика с нея. И все пак трябва да беше нейният син.

— Живееш в „Ривър Бенд“, нали?

Той кимна, после уточни:

— Понякога.

Аби смътно си спомни мълвата, че макар да прекарвала доста време тук, Рейчъл пращала сина си в частно училище в Хюстън през седмицата.

— Майка ти знае ли, че идваш да играеш тук?

— Не — той заби поглед в земята. — На нея й е все едно. Тя изобщо не се интересува какво правя — промърмори с горчивина той.

Думите му изненадаха Аби.

— О, сигурна съм, че се интересува — каза тя, но Алекс само поклати глава и това й подсказа, че Рейчъл явно прекарва много повече време с конете си в „Ривър Бенд“, отколкото със сина си в Хюстън. — Приятно ми е да се запознаем, Алекс. Аз съм Аби, а това е дъщеря ми Идън.

— Този камион защо има такива големи колела? — попита момиченцето, зяпнало любопитно играчката в ръцете му.

— Така трябва. По този начин може да отиде навсякъде и да мине през всичко. И е бърз. По-бърз от всеки кон — похвали се той, вперил очи в понито.

— Това нещо не може да е по-бързо от Джоуджоу — каза с насмешка Идън. — То е само играчка.

— Ама, ако беше истински, щеше да е по-бърз.

— Откъде го имаш?

— Подарък ми е.

— Може ли да го видя? — Идън освободи краката си от стремената, скочи от понито и отиде да види играчката.

Аби понечи да я извика, тъй като знаеше, че Рейчъл ще се ядоса, ако разбере, че Алекс е тук. После си каза, че няма нищо лошо, ако постои малко при тях. На Идън определено щеше да й е приятно да поиграе с дете на своята възраст, а сигурно и на него. Не беше необходимо децата да се въвличат в противоречията, които тя и Рейчъл бяха имали в миналото.

Предложи им да си играят на тревата в средата на пистата. Идън с радост прие и решително поведе Алекс натам, като водеше подире си понито. Дори не й минаваше през ум, че той може да не иска да играе с нея. Аби отново подкара коня, този път в кариер.

Едва бе стигнала до първия от жалоните, отбелязващи двестаметровите отсечки, когато забеляза белия мерцедес, който се движеше бавно по черния път покрай ливадата. Знаеше само за една такава кола в околностите и тя принадлежеше на семейство Канфийлд.

Инстинктивно дръпна юздите на Уиндсторм и се обърна в седлото да погледне децата, които играеха на тревата, правеха планини от буци пръст, за да се изкачва по тях камионът. Изведнъж си даде сметка, че не знае от колко време е тук Алекс. Някой можеше да забележи, че го няма, и да излезе да го търси. Защо не го беше отпратила? Рейчъл щеше да побеснее, ако го намери тук.

Мерцедесът спря, обгърнат от облак прах. Аби дръпна юздите и обърна жребеца към тревната площ. Понечи да извика на Алекс да бяга вкъщи, после осъзна колко равно и открито е пространството до бялата ограда. Изключено беше да го прекоси, без да го види някой.

Прахът частично скриваше мъжа, който слезе от колата. После мерцедесът потегли и го остави. Аби познаваше тази лека крачка, притежаваща цялата грация на планински лъв.

Несъзнателно стегна юздите и Уиндсторм запристъпя нервно встрани, като обръщаше уши ту към нея, ту към Маккрий, който прескочи външната ограда и тръгна към тях. Когато наближи, Аби забеляза колко добре изглежда в сравнение с последния път, когато го бе видяла. Красивото му лице сега излъчваше сила, а не умора.

— Здрасти — той спря до оградата на пистата, небрежно пъхнал ръце в джобовете на коженото си яке.

Аби скочи от коня си и се наведе да вдигне юздите.

— С Лейн ли беше?

— Да, доуточнявахме някои неща. Ти очевидно си говорила сериозно, когато каза на Рейчъл, че възнамеряваш да включиш своя жребец в надбягванията — огледа завършената писта.

— Да.

Маккрий се промуши под долната греда и разсеяно потупа коня.

— Изглежда, че той се справя чудесно.

— Така е — Аби усещаше, че вниманието му през цялото време е насочено към нея.

— Получих снимката на Идън, която ми изпрати.

Олекна й, че той най-сетне спомена Идън. Уморила се бе от празните приказки, които нямаха нищо общо с целта на посещението му. В същото време не искаше първа да подхваща тази тема.

— Снимали са я в училище. Помислих си, че ще ти е приятно, ако ти пратя една — сторила го беше с надеждата, че така ще го успокои малко и той няма да иска да вижда Идън твърде често.

— Тя къде е?

— Ей там, играе си — Аби посочи с глава тревната площ в средата на пистата.

Маккрий се намръщи.

— Кое е момчето с нея? Не може да е Алекс.

— Знам, че трябваше да го пратя да си върви, но реших, че няма нищо лошо, ако си поиграят малко — обърна се да погледне децата. Алекс плахо милваше понито.

— Не може да бъде! — каза тихо Маккрий. — Вече нищо не може да ме учуди.

Аби се наежи:

— Какво по-точно трябва да означава това?

— Алекс. Той винаги се е боял от конете. Погледни го сега.

— Вероятно и той като много други момчета се срамува да признае пред момиче, че се бои.

— Може и да си права.

В този момент Идън съзря Маккрий и изпищя от радост.

— Мак! — хукна през тревната площ, като влачеше понито за юздите. Алекс тръгна след нея.

Загледана в децата, Аби не забеляза, че Маккрий бе тръгнал насреща им, докато не го видя да прекосява пистата, за да поздрави Идън. Веднага поведе Уиндсторм след него. Той подхвърли Идън във въздуха и я сложи да стъпи на най-горната греда.

— Как дойде? — тя се огледа за пикапа му.

— С магия — намигна й той.

Идън го погледна недоверчиво, после се обърна към Аби:

— Мами, как може да е дошъл?

— Пеш.

— Знаех си, че не е магия — погледна го строго, после се изкикоти. — Колко си глупав.

— Ти също — щипна я той по нослето.

— Не е вярно — Идън скочи от оградата и хвана ръката му. — Искам да те запозная с моя приятел. Той има камионче и колелата му са по-големи от каросерията. Чакай само да го видиш — обърна се и помаха на Алекс да дойде при тях. — Ела да му покажеш твоето камионче.

Но момчето не помръдна от мястото си.

— Алекс знае, че вече съм виждал това камионче — рече Маккрий.

— Кога? — попита изненадано момиченцето, после се намръщи. — Ти познаваш ли Алекс?

— Разбира се — той се усмихна.

— Трябва ли сега да се прибирам вкъщи? — Алекс вдигна глава.

Маккрий хвърли бърз поглед към Аби. Явно и на него не му се искаше да го отпраща.

— Баща ти си дойде. Ще се чуди къде си. А сигурно липсваш вече и на майка ти?

— Не, не й липсвам — възрази детето, отново с онова горчиво възмущение, което бе поразило Аби. После добави нещо, което прозвуча съвсем като „аз никога не й липсвам“, но тя не беше сигурна, че е чула добре.

— Така или иначе, май трябва да си тръгваме — тихо каза Маккрий. После хвърли поглед към Аби. — Разбираш, нали?

— Естествено — ако започнеха да търсят Алекс, щеше да е по-добре да не го намират тук.

— Наистина ли трябва да си върви? Не може ли да остане още малко? — запротестира Идън. — Исках да го заведа до блатото край рекичката. Той не вярва, че там има алигатори, и исках да му ги покажа. Моля те!

— Може би друг път, Идън — Маккрий сложи ръка на главата й.

Идън направи гримаса, после се хвана за думите му.

— Можем да отидем и утре, Алекс. Ние ще сме тук, нали, мами?

— Да — потвърди притеснено Аби. Налагаше се да поговори с дъщеря си. Никак не й се искаше да й обяснява защо родителите на Алекс може да не желаят той да играе с нея. Как да я накара да разбере, след като тя самата вече не го разбираше? Ненавистта й към Рейчъл беше изчезнала, ала не знаеше какво да стори, за да не позволи тяхната вражда да започне да трови и децата им.

— Нали ще дойдеш, Алекс? — продължаваше да настоява Идън.

— Не знам дали ще мога — момчето смутено запристъпя от крак на крак и погледна крадешком към Маккрий.

— Моля те, опитай — увещаваше го момиченцето. — Ще си прекараме чудесно.

Но Алекс мълчеше. Маккрий каза:

— Хайде, приятел. По-добре да си вървим.

Идън се обърна към него:

— Ще дойдеш пак да ни видиш, нали?

— Разбира се. Съвсем скоро — обеща той, после хвърли поглед към Аби, която трябваше да определи мястото и времето. — Знаеш как да се свържеш с мен.

Тя реши, че Маккрий има предвид офиса си в Ричмънд, и кимна.

Докато прекосяваха поляната, Алекс вървеше с наведена глава. Колкото повече приближаваха оградата, толкова по-бавно крачеше. Маккрий каза:

— Много си мълчалив.

Зад тъмните дънери на дърветата голямата господарска къща проблясваше на слънцето. Алекс й хвърляше погледи, изпълнен с мрачни предчувствия, после извърна очи и тежко въздъхна:

— Майка страшно ще ми се ядоса, задето съм ходил оттатък.

— Какво те кара да мислиш така? — Маккрий се навъси.

— Защото мисля, че тя не харесва онази жена.

— Откъде знаеш?

— Понякога, когато я види да язди там своя бял кон, устата й се свива и очите й стават зли. И… говори разни неща за нея.

Маккрий се питаше колко ли хора още ще трябва да заплатят за лютото съперничество между Аби и Рейчъл, преди то да приключи. Засега Аби сякаш не желаеше да намесва децата в него. Но той я познаваше твърде добре. Достатъчно бе Рейчъл да я предизвика, и тя нямаше да й остане длъжна. Тя винаги отвръщаше на ударите, ала Идън не биваше да попада под кръстосания им огън, по дяволите!

— Ще й кажеш ли къде съм бил?

Мина известно време, докато тревожният глас на Алекс достигна до съзнанието му. Той изчака още малко, подсмихна се и отговори:

— Няма, ако ти не искаш.

Чувствителното лице на момчето грейна от благодарност и облекчение. Маккрий се замисли за миг, дали е редно да го поощрява, после реши, че постъпката му едва ли е по-лоша от поведението на Рейчъл и Аби.

Когато стигнаха до оградата, чу Рейчъл да вика Алекс. После към нейния глас се присъедини и този на Лейн.

— Май те търсят, приятел — Маккрий хвана момчето под мишниците и го прехвърли през оградата. Търсенето като че ли беше съсредоточено в задния двор и оттатък при конюшните. — По-добре побързай. Мисля, че баща ти е зад къщата.

Алекс хукна, запровира се между младите дървета, засадени преди няколко години на мястото на изгорелите при пожара. Когато зави зад къщата, Маккрий го последва, като избра по-пряк път.

— Алекс! — извика Лейн, застанал с гръб към тях.

— Тук съм, татко! — момчето изтича покрай беседката с подобни на дантела бели решетки.

Лейн се обърна, видя го и извика през рамо:

— Рейчъл! Намерих го. Ето го тук! — приклекна да прегърне сина си, а откъм конюшните се зададе Рейчъл, следвана от Рос. — Търсихме те навсякъде, Алекс. Не чу ли, когато те викахме?

— Ами, аз… веднага дойдох — задъхан от тичането и несигурен какво го очаква, Алекс позволи на баща си да го прегърне.

— Алекс! Лейн, наранил ли се е? Какво се е случило? — попита Рейчъл.

— Нищо му няма — увери я съпругът й.

— Как можа да избягаш така, Алекс? — попита строго Рейчъл. Сега, след като синът й беше намерен, тревогата и преминаваше в гняв. — Къде беше?

— Играх си… с камиончето — отвърна той.

— Да, но къде? Търсихме те навсякъде — тя явно губеше търпение. Момчето хвърли изплашен поглед към Маккрий и млъкна. — Така ни разтревожи, Алекс. Мислех, че си играеш отвън на двора, но когато баща ти се прибра и не можахме да те намерим… реших, че нещо ти се е случило. Особено след като не дойде, когато те викахме.

— Съжалявам — той пристъпи по-близо до Лейн.

Маккрий забеляза как се свиха устните на Рейчъл.

— Сигурна съм, че сега, когато баща ти е вкъщи, няма да бягаш в тайното си скривалище — тя се изправи и се обърна към Рос: — Мисля да отида до конюшните и да запозная господин Удал с плановете си за Сироко. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Разбира се.

Двамата се отдалечиха и Лейн ги проследи с поглед; лицето му не издаваше нищо, но в очите му се четеше тъга. Изправи се с усилие.

— Хайде, сине — каза той, като хвана за ръка Алекс.

— Да вървим вкъщи и да те измием. Имаш такъв вид, сякаш си се ровил в калта.

Маккрий тръгна с тях.