Джанет Дейли
Непознатата сестра (26)

26.

Маккрий слезе от камионетката под звуците на удрящи чукове и виещи триони. Като Феникс, възкръснал от пепелта, пред него се издигаше вече оформящият се скелет на викторианска къща, подобна на онази, която някога бе заемала същото това място. Строящата се сега приличаше на старата във всички подробности, от опасващата я веранда и парапетите до двете кули и купола, само че беше още по-голяма.

Едновременно с къщата на стотина метра по-нататък се градеше огромна конюшня. Единствената спасена постройка беше съборена, за да се направи място за новата. Не беше останало нищо, което да е било тук и преди, с изключение на няколкото стари дървета, оцелели след опустошителния пожар.

Имаше много дърводелци, други майстори и работници. Маккрий спря мъж с престилка, който крепеше на рамото си дълга дъска.

— Къде мога да намеря Лейн Канфийлд?

Човекът посочи към къщата и продължи нататък. Маккрий направи крачка и спря, когато отвътре се появи стройна тъмнокоса жена. Приликата й с Аби за миг го извади от равновесие. Той стисна мрачно устни, изруга наум и с усилие на волята премести погледа си върху мъжа зад нея, Лейн Канфийлд. Това се повтаряше всеки път, когато виждаше Рейчъл. Ако не беше тя, положително щеше да е забравил Аби още преди месеци.

Лейн вдигна ръка за поздрав, после вниманието на Маккрий беше привлечено от Рейчъл. Изглеждаше разстроена от нещо, но той не чуваше какво си говорят, докато не дойдоха по-близо.

— … не биваше да отлагаш наемането на нощен пазач. Искам веднага да сложиш охрана — енергично настояваше тя. — Знаеш не по-зле от мен, че тя чака само строежът да напредне, за да направи нещо.

— Рейчъл, няма доказателства, че тя е подпалила къщата — в гласа на Лейн се долавяше умора.

— Не са ми нужни доказателства. Познавам я — тя изглеждаше обезкуражена от безрезултатните усилия да убеди съпруга си и в отчаянието си се обърна към Маккрий:

— Попитай Маккрий. Той ще ти каже.

— Не ме въвличайте в това — каза той и поклати глава. — Не се бъркам в лични спорове. Нямам никакво отношение и не искам да имам — но изблиците на омраза и недоверие, на възмущение и гняв бяха за него като ехо от миналото. Разликата беше, че този път идваха от Рейчъл, а не от Аби.

— Все ми е едно дали някой от двама ви е съгласен с мен или не. Искам тук да има пазач, за да съм сигурна, че нищо няма да се случи — но вече не нареждаше, а умоляваше Лейн. — Не искам твърде много, нали? В края на краищата това ще е нашият дом.

— Добре — отстъпи той; очевидно не можеше да й откаже нищо. — Ще кажа на ръководителя на строежа веднага да наеме някого.

— Аз ще отида да му кажа. Благодаря ти, скъпи — тя го целуна бързо по бузата и тръгна към къщата да потърси човека.

Маккрий често бе забелязвал липсата на страст в техните отношения. Разбира се, имаше прояви на обич помежду им; двамата изглеждаха щастливи заедно, но според него нещо се губеше. Може би просто си спомняше как се бе чувствал с Аби: когато бяха заедно, не искаше тя да си тръгва, а когато бяха разделени, копнееше за нея.

Очевидно Лейн и Рейчъл се задоволяваха с по-малко. Чудеше се дали се дължи на разликата в годините им, или просто си бяха такива. Лейн подхождаше към нещата твърде делово, а Рейчъл понякога беше малко резервирана, макар че видимо започваше да излиза от черупката си.

Така или иначе, това не го засягаше. Маккрий се обърна към Лейн. Той проследи със загрижен поглед жена си, която се скри във вече оформящата се сграда. После въздъхна и каза:

— Такава е още от пожара. Обзета е от натрапчивата идея, че Аби носи вината за него. Разбира се, не й липсват основания да мисли така. Аби… — замълча и се усмихна тъжно. — Но не съм те повикал тук, за да говорим за нея.

— Да — Маккрий бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади документите. — Ето ти офертата. Сам ще се увериш, че е такава, каквато ти я описах вчера по телефона.

Подаде му книжата и не откъсна поглед от него, докато той преглеждаше първата страница. Не че очакваше да види някаква реакция: Лейн бе твърде обигран, за да се издаде.

Ала все пак повдигна вежда.

— Сигурен ли си, че тестовата ти система не работи? Тази оферта може да е просто опит да те изместят от бизнеса.

— Помислих си го. Но когато от полевите изпитания започнаха да идват съобщения за отрицателни резултати, посетих някои от сондите и проверих лично. Системата не работи. Въпреки това концепцията им харесва. И вместо да поемат риска от процес за нарушаване на патентното право в бъдеще, предпочитат да купят патента сега — Маккрий не спомена, че компанията за сондажни разтвори първоначално му е предложила да остане и да работи по проекта. Но той не беше учен. Освен това знаеше, че колкото по-дълго се навърта тук, толкова повече време ще му е нужно, за да изтръгне от сърцето си Аби. — Моето мнение е, че трябва да приемем офертата.

— Вероятно си прав — призна Лейн.

— Знам, че съм прав.

— И какво ще правиш сега?

— Купил съм правата над минералните ресурси на един имот в община Асеншън. Възнамерявам да сключа договор и да започна сондажи за търсене на петрол.

— Доколкото знам, местните жители заедно с доста от големите петролни компании от години се опитват да сложат ръка на правата за нефт и газ в този имот. Как успя да ги получиш? — попита Лейн.

— Станах симпатичен на старата дама, която го притежава — Маккрий не спомена, че тази стара жена се бе грижила за него, когато като малък се бе разболял тежко от бронхопневмония.

— Не бих имал нищо против да се включа — каза Лейн. — Бих приел да те финансирам. Разбира се, при положение, че се споразумеем за дяловете.

Без да издава своята изненада от това неочаквано предложение, Маккрий отговори веднага:

— Зависи колко си алчен.

— Или колко си алчен ти — усмихна се Лейн. — Помисли си и ми се обади. Ще седнем и ще обсъдим цифрите и процентите.

— Не е нужно да мисля. Ти имаш парите, аз имам лиценза, сондата и екипа. Готов съм да преговарям още сега. Може би ти трябва да си помислиш.

— Ела утре в офиса ми в десет часа. Можем да поговорим на спокойствие.

— Ще дойда — обеща Маккрий.