Лев Толстой
Война и мир (92)

XI

Връщайки се в най-щастливо душевно състояние от пътуването си на юг, Пиер изпълни отдавнашното си намерение — да се отбие при своя приятел Болконски, когото не бе виждал две години.

Когато на последната спирка разбра, че княз Андрей не е в Лѝсие Гори, а в новото си отделено имение, Пиер потегли към него.

Богучарово се намираше в некрасива, равна местност, покрита с нивя и изсечени и неизсечени борови и брезови гори. Господарското имение беше в края на разположеното в права линия по шосето село, отвъд наново изкопаното изкуствено езеро, изпълнено догоре, с брегове, още необрасли с трева, посред млада гора, в която се издигаха няколко големи бора.

Господарското имение се състоеше от хамбар, домакински помещения, конюшни, баня, малка пристройка и голяма каменна къща с полукръгъл фронтон, която беше още в строеж. Около къщата бе засадена млада градина. Оградите и портите бяха яки и нови; в сайванта имаше две пожарникарски помпи и бъчва, боядисана зелено; пътищата бяха прави, мостчетата здрави и с перила. Всичко носеше печат на ред и добро стопанисване. Срещнатите слуги, запитани де живее князът, посочиха малката нова постройка на брега на езерцето. Старият дядка^[1] на княз Андрей, Антон, помогна на Пиер да слезе от каляската, каза, че князът е в къщи и заведе Пиер в малко, чисто антре.

Пиер бе смаян от скромността на малката, макар и чистичка къщица след ония бляскави условия, при които за последен път бе видял своя приятел в Петербург. Той бързо влезе в мъничката, лъхаща на бор, неизмазана още зала и искаше да върви по-нататък, но Антон изтича на пръсти пред него и почука на една врата.

— Какво има? — чу се рязък, неприятен глас.

— Гостенин — отговори Антон.

— Помоли го да почака — и се чу дръпване на стол. С бързи крачки Пиер се приближи до вратата и се сблъска лице с лице с излизащия да го види намусен и остарял княз Андрей. Пиер го прегърна и като дигна очилата, целуна го по бузите и го погледна отблизо.

— Гледай ти, не те очаквах, но много ми е драго — рече княз Андрей. Пиер не каза нищо; учудено, без да откъсва очи, гледаше приятеля си. Той се смая от промяната на княз Андрей. Думите бяха любезни, по устните и лицето на княз Андрей бе изписана усмивка, но погледът беше угаснал, мъртъв и въпреки явното си желание княз Андрей не можеше да му придаде радостен и весел блясък. Не че приятелят му беше отслабнал, побледнял и възмъжал; но тоя поглед и бръчката на челото, която изразяваше дълго съсредоточаване върху едно нещо, смайваха и отчуждаваха Пиер, докато свикна с тях.

Както винаги става при среща след дълга раздяла, разговорът дълго време не можеше да се спре; те се запитваха и отговаряха накъсо за неща, за които сами знаеха, че трябва да се говори дълго. Най-сетне разговорът почна полека-лека да се спира на бързо казаните преди това неща, на въпросите за миналия живот, за плановете относно бъдещето, за пътуването на Пиер, за неговите занимания, за войната и прочие. Оная съсредоточеност и безжизненост, забелязани от Пиер в погледа на княз Андрей, сега се изразяваха още по-силно в усмивката, с която той слушаше Пиер, особено когато Пиер с вдъхновена радост говореше за миналото или за бъдещето. Сякаш на княз Андрей му се искаше, но не можеше да участвува в онова, за което говореше другият. Пиер почваше да чувствува, че възторжеността, мечтите, надеждите за щастие и за добро са неприлични пред княз Андрей. Срам го беше да изказва всичките си нови, масонски мисли, особено подновени и оживени в него от последното му пътуване. Той се сдържаше, страхуваше се да не бъде наивен; едновременно с това неудържимо му се искаше да покаже по-скоро на приятеля си, че сега вече е съвсем друг, по-добър Пиер от оня, който беше в Петербург.

— Не мога да ви кажа колко много преживях през това време. Сам не бих се познал.

— Да, ние много, много сме се изменили оттогава — каза княз Андрей.

— Е, ами вие? — попита Пиер. — Какви са плановете ви?

— Планове ли? — повтори иронично княз Андрей. — Моите планове? — повтори той, сякаш значението на тая дума го учудваше. — Та нали виждаш, строя къща, искам идната година съвсем да се преместя…

Пиер мълчаливо и втренчено гледаше състареното лице на княз Андрей.

— Не, аз питам — рече Пиер, но княз Андрей го пресече:

— Какво ще приказваме за мене. Я разкажи, разкажи за пътуването си, за всичко, каквото си направил там в именията си.

Пиер почна да разправя какво е направил в именията си, като се мъчеше колкото е възможно повече да скрие своето участие в подобренията, които бе извършил. На няколко пъти княз Андрей подсказваше на Пиер, преди още той да го доизкаже, онова, което разправяше, като че всичко, което бе сторил Пиер, беше отдавна известна история и той слушаше не само без интерес, но сякаш срамувайки се за онова, което разказваше Пиер.

На Пиер му стана неловко и дори тежко, че е заедно с приятеля си. Той млъкна.

— Виж какво, душо моя — рече княз Андрей, на когото очевидно също тъй беше тежко и стеснително с гостенина, — тук аз съм на бивак, дойдох само да погледам. Днес пак отивам при сестра си. Аз ще те запозная с тях. Но мисля, че ти се познаваш — каза той, като очевидно занимаваше гостенина си, с когото не чувствуваше сега нищо общо. — Ще тръгнем следобед. А сега искаш ли да видиш моето имение? — Те излязоха и до обяд прекараха в разговори за политическите новини и за общите си познати като хора, които не са много близки помежду си. С известно оживление и интерес княз Андрей говори само за новото си имение, което подреждаше, за постройката, но дори и тук, посред разговора на скелята, когато описваше на Пиер бъдещото разположение на къщата, княз Андрей изведнъж се спря. — Впрочем тук няма нищо интересно, да идем да обядваме и да тръгнем. — На обяда заговориха за женитбата на Пиер.

— Много се учудих, когато чух това — каза княз Андрей.

Пиер се изчерви, както се изчервяваше винаги в такива случаи, и бързо каза:

— Някой ден ще ви разкажа как стана всичко това. Но нали знаете, че всичко това е свършено, и то завинаги.

— Завинаги ли? — рече княз Андрей. — Нищо не става завинаги.

— Но нали знаете как свърши всичко? Чухте ли за дуела?

— Да, ти си минал и през това.

— Само за едно благодаря на Бога, че не убих тоя човек — каза Пиер.

— Че защо? — рече княз Андрей. — Да убиеш зло куче дори е много хубаво.

— Не, да убиеш човек, не е хубаво, несправедливо е…

— Че защо да е несправедливо? — повтори княз Андрей. — Кое е справедливо и кое — не, на хората не е дадено да съдят. Хората вечно са се заблуждавали и ще се заблуждават, и то най-много за това, което смятат за справедливо и несправедливо.

— Несправедливо е онова, което е зло за друг човек — рече Пиер, чувствувайки с удоволствие, че за пръв път, откак бе пристигнал, княз Андрей се оживяваше и почваше да приказва и искаше да изкаже всичко, което го бе направило такъв, какъвто беше сега.

— А кой ти е казал кое е зло за друг човек? — попита той.

— Зло? Зло? — рече Пиер. — Всички ние знаем кое е зло за нас.

— Да, знаем, но онова, което зная, че е зло за мене, не мога да го сторя на друг човек — каза княз Андрей, като все повече и повече се оживяваше и явно искаше да изкаже на Пиер новото си гледище за нещата. Той говореше на френски. — Je ne connais dans la vie que deux maux bien réels: c’est le remord et la maladie. Il n’est de bien que l’absence de ces maux.^[2] Да живееш за себе си, като избягваш само тия две злини, ето цялата моя сегашна мъдрост.

— А любовта към ближния, а самопожертвуванието? — възрази Пиер. — Не, не мога да се съглася с вас! Да живееш така, само да не вършиш зло, за да не се разкайваш, това е малко. Аз живях тъй, живях за себе си и погубих живота си. И едва сега, когато живея или поне се опитвам (поправи се от скромност Пиер) да живея за другите, едва сега разбрах пълното щастие на живота. Не, няма да се съглася с вас, а пък и вие не мислите така, както говорите.

Княз Андрей гледаше мълчаливо Пиер и се усмихваше подигравателно.

— Ще видиш сестра ми, княжна Маря. Вие ще се разберете с нея — каза той. — Може би ти си прав за себе си — продължи той след късо мълчание, — но всеки живее, както си знае; ти си живял за себе си и казваш, че така едва ли не си погубил живота си и си познал щастието чак когато си почнал да живееш за другите. А аз изпитах противното. Аз живях за слава. (А какво е славата? Все тая обич към другите, желание да направиш нещо за тях, желание да чуеш похвала от тях.) Та аз живях за другите и не почти, а съвсем погубих живота си. И откак живея за себе си, станах по-спокоен.

— Но как така — да живееш само за себе си? — разпалваше се Пиер. — А синът ви, сестра ви, баща ви?

— Ами че това съм пак аз, това не са другите — рече княз Андрей, — а другите, ближните, le prochain^[3], както вие с княжна Маря ги наричате, това е главният извор на заблудата и злото. Le prochain — това са твоите киевски селяни, на които ти искаш да направиш добро.

И той погледна Пиер насмешливо и предизвикателно. Личеше, че предизвиква Пиер.

— Вие се шегувате — оживявайки се все повече и повече, каза Пиер. — Каква заблуда и зло може да има в това, че аз желаех (но много малко и лошо съм го изпълнил), желаех да сторя добро, а пък и сторих, макар само нещичко? Какво зло може да има в това, че нещастните хора, нашите селяни, хора като нас, които израстват и умират без всякакво друго понятие за Бога и за истината освен иконата и безсмислената молитва, ще се поучават в утешителната вяра за бъдещия живот, за възмездието, за наградата и утешението? Какво зло и заблуда има в това, че хората умират от болести, без помощ, когато е толкова лесно да им се помогне материално и аз ще им дам лекар и болница, и приют за старците? И нима не е осезателно, не е несъмнено благо това, че селянинът и селянката с детето нямат ден и нощ спокойствие, а аз ще им дам и почивка, и свободно време?… — каза Пиер, като бързаше и фъфлеше. — И аз направих тъй, макар и не добре, макар малко, но направих нещо и вие не само не ще ме убедите, че това, което съм направил, не е хубаво, но не ще ме убедите, че и самият вие не сте мислели така. А най-важното — продължи Пиер, — което зная и го зная сигурно, е, че насладата да вършиш добро е единственото сигурно щастие в живота.

— Да, ако въпросът се постави тъй, тогава е друго нещо — рече княз Андрей. — Аз строя къща, уреждам градина, а ти болници. И едното, и другото може да служи за прекарване на времето. А кое е справедливо, кое е добро — за това остави да съди оня, който знае всичко, а не ние. А ти искаш да спорим — добави той, — е, добре, хайде. — Те станаха от трапезата и седнаха на входната площадка, която беше вместо балкон.

— Е, хайде да спорим — каза княз Андрей. — Ти казваш: първо, училища — продължи той, като броеше на пръсти, — поучения и тъй нататък, тоест искаш да го измъкнеш — каза той, сочейки един селянин, който бе свалил калпак и минаваше край тях — от животинското му състояние и да му дадеш нравствени потребности. А мене ми се струва, че единствено възможното щастие е животинското щастие и тъкмо от него ти искаш да го лишиш. Аз му завиждам, а ти искаш да направиш той да стане като мене, без да му дадеш нито моя ум, нито моите чувства, нито моите средства. Второ, ти казваш: да се облекчи трудът му. А според мене физическият труд за него е такава необходимост, такова условие за съществуването му, както за мене и за тебе — умственият труд. Ти не можеш да не мислиш. Аз си лягам след два часа, през главата ми минават мисли и не мога да заспя, въртя се, до сутринта не заспивам от това, че мисля и не мога да не мисля, както той не може да не оре и да не коси; иначе ще отиде в кръчмата или ще се разболее. Както аз не бих понесъл неговия страшен физически труд и бих умрял след една седмица, тъй и той не ще може да понесе моето физическо безделие, ще надебелее и умре. Трето… какво още каза ти?

Княз Андрей прегъна трети пръст.

— Ах, да, болници, лекарства. Той има удар, умира, а ти си му пуснал кръв, излекувал си го. Десетина години той ще ходи сакат, ще бъде тежест за всички. Много по-спокойно и просто е да умре. Раждат се други, те и без това са много. Ако ти съжаляваше, че загубваш един работник, както аз гледам на него, това разбирам — но не, ти искаш да го лекуваш, и то от обич към него. А това не му трябва. Освен туй какво си въобразяваш ти, че медицината някога е излекувала някого!… Да убива — да! — каза той, като се намръщи злобно и се извърна от Пиер.

Княз Андрей изказваше мислите си толкова ясно и определено, че личеше, неведнъж е мислил за това, и говореше с удоволствие и бързо като човек, който отдавна не е говорил. Колкото по-безнадеждни бяха мислите му, толкова повече се оживяваше погледът му.

— Ах, това е ужасно, ужасно! — рече Пиер. — Не разбирам само как може да се живее с такива мисли. Мене ме връхлетяваха също такива минути, то беше неотдавна, в Москва и през време на пътуването, но в такива минути толкова се отпускам, че не живея, всичко ми е отвратително и най-много аз самият. Тогава не ям, не се мия… е, също като вас…

— Че защо да не се мия — това не е чисто — каза княз Андрей. — Напротив, човек трябва да се мъчи да направи живота си колкото може по-приятен. Аз живея — и не съм виновен за това, следователно трябва някак по-добре, без да преча на никого, да доживея до смъртта си.

— Но кое тогава ви кара да живеете? С такива мисли ще седиш, без да мръднеш, без да започваш нищо.

— Животът и без това не ни оставя на мира. Аз щях да бъда доволен да не върша нищо, но ето че, от една страна, тукашното дворянство ме удостои с честта да ме избере за предводител; едва се отървах. Те не можаха да разберат, че ми липсва онова, което е потребно, липсва ми тая позната, добродушна и загрижена пошлост, която е необходима за това. Сетне тая къща, която трябваше да построя, за да имам свой кът, дето да мога да бъда спокоен. Сега пък опълчението.

— Защо не служите в армията?

— След Аустерлиц ли! — каза мрачно княз Андрей. — Не, покорно благодаря: аз се зарекох, че няма да служа в действуващата руска армия. И няма. Ако Бонапарт беше тук, до Смоленск, заплашвайки Лѝсие Гори — и тогаз не бих отишъл да служа в руската армия. Та казах ти — продължи, успокоявайки се, княз Андрей. — Сега опълчението, баща ми е главнокомандуващ на третия окръг и единственото средство да се спася от службата, е да бъда при него.

— Значи, вие служите?

— Служа. — Той помълча малко.

— Но тогава защо служите?

— Ето защо. Баща ми е един от най-бележитите хора на своето време. Но той остарява и не че е жесток, но има прекалено деен характер. Свикнал с неограничена власт и сега с тая власт, дадена му от царя като главнокомандуващ на опълчението — той е страшен. Преди две седмици, ако бях закъснял два часа, той щеше да обеси един чиновник в Юхнов — рече княз Андрей с усмивка. — Та аз служа, защото никой освен мене няма влияние върху баща ми и от време на време ще го спася от някоя постъпка, за която по-късно би се измъчвал.

— Ето на, виждате ли!

— Да, mais ce n’est pas comme vous l’entendez^[4] — продължи княз Андрей. — Аз не желаех, нито желая и най-малкото добро на тоя мерзавец-чиновник, който бил откраднал някакви ботуши от опълченците; дори щях да съм много доволен, ако го видех обесен, но ми е жал за баща ми — тоест пак за себе си.

Княз Андрей все повече и повече се оживяваше. Очите му блестяха трескаво, когато се мъчеше да докаже на Пиер, че в неговите постъпки никога не е имало желание за добро на ближния.

— Ето, ти искаш да освободиш селяните — продължи той. — Това е много хубаво, но не за тебе (ти, струва ми се, никого не си наказвал с бой и не си изпращал в Сибир) и още по-малко за селяните. Ако ги бият, наказват с тояги и изпращат в Сибир, мисля, че от това на тях не им е по-зле. В Сибир той води същия скотски живот, а белезите от боя по тялото ще зараснат и той е толкова щастлив, колкото по-рано. А това е потребно за ония хора, които загиват нравствено, трупат си разкаяние, потъпкват това разкаяние и загрубяват затуй, че имат възможност да наказват справедливо и несправедливо. Ето за кого ми е жал и заради кого бих искал да освободя селяните. Ти може би не си виждал, но аз съм виждал как добри хора, възпитани в тая традиция на неограничена власт, с годините, когато станат по-раздразнителни, стават жестоки, груби, знаят това, но не могат да се сдържат и стават все по-нещастни и по-нещастни.

Княз Андрей говореше това с голямо увлечение и Пиер неволно помисли, че тия мисли са вдъхнати в него от баща му. Той не му отговори нищо.

— Та ето за кого и за кое ми е жал — за човешкото достойнство, за спокойствието на съвестта, за чистотата, а не за техните гърбове и глави, които, колкото и да ги пердашиш, колкото и да ги бръснеш, ще си останат все същите гърбове и глави.

— Не, не, хиляди пъти не! Никога не ще се съглася с вас — каза Пиер.