Лев Толстой
Война и мир (25)

XXV

Княз Андрей заминаваше на следната вечер. Без да нарушава установения ред, старият княз се оттегли след обяда в своите покои. Малката княгиня беше при зълва си. Княз Андрей, облечен в пътен сюртук без еполети, в определените му стаи стягаше с камердинера багажа си. След като сам прегледа каляската и провери как са наредени куфарите, той заповяда да впрягат. В стаята оставаха само вещите, които княз Андрей винаги носеше със себе си: ковчежето, голямото сребърно сандъче за храна, двата турски пистолета и сабята — подарък от баща му, донесена от сражението при Очаков. Княз Андрей държеше всички тия пътни принадлежности в отличен ред: всичко беше ново, чисто, във вълнени калъфи и грижливо вързано с ширитчета. В минутите, когато тръгват на път или променят живота си, хората, способни да обмислят постъпките си, биват обзети обикновено от сериозни мисли. През тия минути обикновено се проверява миналото и се правят планове за бъдещето. Лицето на княз Андрей беше много замислено и нежно. С ръце на гърба си той се разхождаше бързо от единия ъгъл до другия, гледаше пред себе си и поклащаше замислено глава. Страшно ли му беше, че отива на война, или тъжно, че оставя жена си — може би и едното, и другото, само че той очевидно не искаше да го видят в такова състояние и щом чу стъпки в преддверието, бързо дръпна ръцете си, спря до масата, като че връзваше калъфчето на ковчежето, и прие обикновения си спокоен и непроницаем израз. Бяха тежките стъпки на княжна Маря.

— Казаха ми, че си заповядал да впрягат — рече тя запъхтяна (личеше, че беше тичала), — а толкова ми се искаше да поговоря с тебе и насаме. Бог знае за колко време се разделяме пак. Сърдиш ли се, че дойдох? Ти много си се променил, Андрюша — добави тя, сякаш да обясни своя въпрос.

Тя се усмихна, казвайки „Андрюша“. Личеше, че на самата нея бе странно да си представи, че тоя строг, красив мъж беше същият оня Андрюша — слабичкото, немирно момче, неин другар от детинство.

— Ами де е Lise? — попита той, като отговори само с усмивка на нейния въпрос.

— Тя е толкова уморена, че заспа на дивана в моята стая. Ах, André! Quel trésor de femme vous avez^[1] — каза тя, като седна на дивана срещу брат си. — Тя е същинско дете, такова мило, весело дете. Аз толкова я обикнах.

Княз Андрей мълчеше, но княжната съзря ироничния и презрителен израз, който се изписа на лицето му.

— Но трябва да сме снизходителни към дребните слабости; кой ги няма, André! Не забравяй, че тя е възпитана и израсла във висшето общество. Освен това нейното положение сега не е розово. Трябва да влизаме в положението на всекиго. Tout comprendre, c’est tout pardonner.^[2] Помисли какво й е на нея, горкичката, след оня живот, с който е свикнала, да се раздели с мъжа си и да остане сама на село, и то в нейното положение. Това е много тежко!

Княз Андрей гледаше сестра си и се усмихваше, както се усмихваме, когато слушаме хора, за които ни се струва, че им познаваме и зъбите.

— Ти живееш на село и не смяташ тоя живот за ужасен — каза той.

— Аз съм друго. Какво ще приказваме за мене! Аз не желая друг живот, а не мога и да желая, защото не познавам никакъв друг живот. Но помисли, André, за една млада и светска жена, да се погребе на село през най-хубавите си години сама, защото татко постоянно е зает, а аз… нали ме познаваш… колко съм бедна en ressources^[3], за жена, свикнала с по-добро общество. Само mademoiselle Bourienne…

— Никак не ми харесва тая ваша Bourienne — рече княз Андрей.

— О, не! Тя е много мила и добра, а най-важното — нещастна девойка. Няма никакъв близък човек, никакъв. Право да си кажа, тя не само че не ми е потребна, но ме и стеснява. Нали знаеш, аз винаги съм била малко дива, а сега съм много повече. Обичам да съм сама. Mon père^[4] много я обича. Тя и Михаил Иванович са двете лица, с които той винаги е ласкав и добър, защото и двамата са облагодетелствуваният него; както казва Стерн: „Ние обичаме хората не толкова за онова добро, което те са ни направили, колкото за доброто, което ние сме им направили.“ Mon père я взе сираче sur le pavé^[5] и тя е много добра. И mon père обича нейния начин на четене. Вечер тя му чете на глас. Тя чете прекрасно.

— Но кажи си правото, Мари, струва ми се, че понякога ти е тежко от характера на баща ни? — попита неочаквано княз Андрей.

Княжна Маря отначало се учуди, а после се уплаши от тоя въпрос.

— На мене ли?… На мене?!… Да ми е тежко?! — рече тя.

— Той и по-рано винаги е бил рязък, а сега става, струва ми се, тежък — каза княз Андрей явно нарочно, за да смути или изпита сестра си, като се отзовава тъй повърхностно за баща си.

— Ти си добър във всяко отношение, André, но имаш някаква гордост на мисълта — рече княжната, която следеше повече хода на собствените си мисли, отколкото разговора — и това е голям грях. Нима можеш да преценяваш баща си? Но дори и да беше възможно, какво друго чувство освен vénération^[6] може да предизвика човек като mon père? И аз толкова съм доволна и щастлива с него! Бих искала само всички да са тъй щастливи, както съм аз.

Братът поклати глава недоверчиво.

— Има едно нещо, което ми тежи — ще ти го кажа направо, André, това е начинът, по който баща ми разсъждава за религията. Не разбирам как човек с такъв огромен ум не може да вижда онова, което е ясно като ден, и как може толкова да се заблуждава? Ето, това е моето единствено нещастие. Но и тук напоследък съзирам сянка на подобрение. Напоследък неговите подигравки не са тъй люти и има един монах, когото той приемаше и дълго разговаряше с него.

— Е, мила, страхувам се, че вие с монаха май напразно си хабите барута — каза насмешливо, но ласкаво княз Андрей.

— Ah, mon ami.^[7] Аз само се моля Богу и се надявам, че той ще ме чуе. André — каза тя плахо след минута мълчание, — имам една голяма молба към тебе.

— Каква, мила?

— Не, обещай, че няма да ми откажеш. Няма да ти струва никакъв труд и няма нищо недостойно за тебе. Само ще ме успокоиш: Обещай, Андрюша — рече тя, като пъхна ръка в торбичката си и взе нещо, без да го покаже, сякаш тъкмо онова, което държеше, беше предметът на молбата й и сякаш преди да й се обещае, че молбата й ще бъде изпълнена, тя не можеше да извади от торбичката си това нещо.

Тя погледна брат си с плах умолителен поглед.

— Дори и да ми струва много труд… — отговори княз Андрей, който сякаш се досещаше каква беше работата.

— Мисли, каквото искаш! Аз знам, че ти си като mon père. Каквото искаш, мисли, но направи го заради мене. Направи го, моля ти се! Още бащата на нашия баща, дядо ни, я е носил във всички войни… — Тя все още не изваждаше от торбичката онова, което държеше. — Та, обещаваш ли ми?

— Разбира се, но какво е то?

— André, ще те благословя с една икона, а ти ми обещай, че никога няма да я махаш… Обещаваш ли?

— Ако не тежи два пуда^[8] и не ми откъсне шията… За да ти направя удоволствие… — рече княз Андрей, но в същия миг, като съзря израза на огорчение, който се изписа по лицето на сестра му от тая шега, той се разкая. — Много ми е драго наистина, много ми е драго, мила — добави той.

— Той ще те спаси въпреки волята ти, ще те пази и ще те накара да повярваш в него, защото единствено в него е истината и успокоението — каза тя с разтреперан от вълнение глас, като дигна тържествено с две ръце пред брат си една старинна овална иконка на Спасителя с черен образ, в сребърна риза, на сребърна, тънко изработена верижка.

Тя се прекръсти, целуна иконката и я подаде на Андрей.

— Моля ти се, André, заради мене…

Нейните големи очи излъчваха добра и плаха светлина. Тия очи осветяваха цялото й болезнено, слабо лице и го правеха прекрасно. Братът поиска да вземе иконката, но тя го спря. Андрей разбра, прекръсти се и целуна иконката. Лицето му бе нежно (той беше разчувствуван) и в същото време — насмешливо.

— Merci, mon ami.^[9]

Тя го целуна по челото и пак седна на дивана. Те мълчаха.

— Та, аз ти казах, André, бъди добър и великодушен, какъвто винаги си бил. Не съди строго Lise — почна тя. — Тя е толкова мила, толкова добра и положението й сега е толкова тежко.

— Струва ми се, Маша, не съм ти казвал, че укорявам жена си за каквото и да е или че съм недоволен от нея. Защо ми казваш всичко това?

Княжна Маря се изчерви на петна и млъкна, като че се чувствуваше виновна.

— Аз нищо не съм ти казвал, а на тебе вече са ти казали. И от това ми е тъжно.

Червените петна още по-ярко избиха по челото, шията и страните на княжна Маря. Тя искаше да каже нещо, но не можеше да го изрече. Брат й бе отгатнал: след обяд малката княгиня плака, казваше, че предчувствува нещастно раждане, че се бои от раждането и се оплака от съдбата си, от свекъра и от мъжа си. След плача заспа. На княз Андрей му дожаля за сестра му.

— Трябва да знаеш едно нещо, Маша, аз в нищо не мога да укоря, не съм укорявал и никога няма да укоря моята жена, а и себе си не мога да укоря в нищо по отношение на нея; и така ще бъде винаги, при каквито и обстоятелства да се намирам. Но ако искаш да знаеш истината… Ако искаш да знаеш щастлив ли съм аз? Не. Щастлива ли е тя? Не. Защо е тъй? Не зная…

Казвайки това, той стана, приближи се до сестра си, наведе се и я целуна по челото. Прекрасните му очи светеха с умен, добър, рядък у него блясък, но той гледаше не сестра си, а през главата й към тъмното на разтворената врата.

— Да отидем при нея, трябва да се сбогувам. Или иди сама, събуди я, а аз ще дойда след малко. Петрушка! — извика той камердинера си. — Ела тук, прибирай. Това — под седалката, това от дясната страна.

Княжна Маря стана и тръгна към вратата. Тя се спря.

— André, si vous avez la foi, vous vous seriez adressé à dieu, pour quil vous donne l’amour que vous ne sentez pas, et votre prière aurait été exaucée^[10].

— Може и така да е! — рече княз Андрей. — Върви Маша, аз ще дойда след малко.

Когато отиваше към стаята на сестра си, в галерията, съединяваща едната къща с другата, княз Андрей срещна мило усмихнатата m-lle Bourienne, която за трети път вече през тоя ден му се изпречваше в усамотените коридори, възторжено и наивно усмихната.

— Ah! Je vous croyais chez vous^[11] — рече тя, кой знае защо, се изчерви и наведе очи.

Княз Андрей я погледна строго. По лицето на княза изведнъж се изписа озлобление. Той не й каза нищо, но без да я гледа в очите, погледна челото и косите й тъй презрително, че французойката се изчерви и си отиде, без да каже нищо. Когато той стигна до стаята на сестра си, княгинята вече бе събудена и нейното весело гласче, което гонеше една дума след друга, се чуваше през отворената врата. Тя приказваше така, сякаш след дълго сдържане искаше да навакса изгубеното време.

— Non, mais figurez-vous, la vieille comtesse Zouboff avez de fausses boucles et la bouche pleine de fausses dents, comme si elle voulait défier les années…^[12] Ха, ха, xa, Marie!

Точно същата фраза за княгиня Зубова и същия смях княз Андрей бе слушал от жена си вече пет-шест пъти пред чужди хора. Той влезе тихо в стаята. Княгинята, дебеличка, румена, с ръкоделие в ръце седеше в едно кресло и говореше безспир, като повтаряше петербургски спомени и дори фрази. Княз Андрей отиде при нея, погали я по главата и я попита починала ли си е от пътя. Тя отговори и продължи същите приказки.

Каляската, запрегната с шест коня, стоеше пред входната площадка. Вън беше тъмна есенна нощ. Кочияшът не виждаше ока на каляската. На площадката сновяха хора с фенери. Грамадната къща грееше цяла в светлина от големите си прозорци. В преддверието се бяха струпали прислужниците, които искаха да се сбогуват с младия княз; в залата бяха всички домашни: Михаил Иванович, m-lle Bourienne, княжна Маря и княгинята. Княз Андрей бе извикан в кабинета при баща си, който искаше да се сбогува с него насаме. Всички ги чакаха да излязат.

Когато княз Андрей влезе в кабинета, старият княз, със старешки очила и в белия си халат, по който не приемаше никого освен сина си, седеше до масата и пишеше. Той изви глава към него.

— Заминаваш ли? — И пак почна да пише.

— Дойдох да се сбогувам.

— Целуни ме тук — той посочи бузата си, — благодаря, благодаря!

— За какво ми благодарите?

— За това, че не просрочваш, че не се държиш за женската фуста. Преди всичко — службата. Благодаря, благодаря! — И той продължи да пише тъй, че пръски хвърчаха от скърцащото перо. — Ако имаш да кажеш нещо, говори. Мога да върша и двете работи заедно — прибави той.

— За жена ми… И без това ми е съвестно, че я оставям на вашите грижи.

— Какво дрънкаш? Говори какво искаш.

— Когато наближи жена ми да ражда, пратете в Москва да доведат акушер… Нека да бъде тук.

Старият княз се спря и строго се втренчи в сина си, сякаш не можеше да разбере.

— Зная, че ако природата не помогне, никой не може помогна — каза княз Андрей очевидно смутен. — Съгласен съм, че от милиони случаи един излиза нещастен, но това е нейна и моя фантазия. Много работи са й наприказвали, сънувала нещо — и се страхува.

— Хм… хм… — промълви на себе си старият княз, като продължи да дописва. — Ще го сторя.

Той завъртя подписа си, изведнъж бързо се обърна към сина си и се засмя.

— Лоша работа, а?

— Кое е лошо, татко?

— Жената! — късо и многозначително рече старият княз.

— Не разбирам — каза княз Андрей.

— Но няма какво да се прави, миличък — рече князът, — те всички са такива, не можеш да се разжениш. Ти не се бой: няма да кажа никому; а ти сам знаеш.

Той хвана ръката му със своята малка кокалеста ръка, раздруса я, погледна сина си право в лицето с бързите си очи, които сякаш виждаха и зъбите на човека, и пак се засмя със своя студен смях.

Синът въздъхна и с тая въздишка призна, че баща му го е разбрал. Старецът продължи да сгъва и запечатва писмото с обикновената си бързина, грабваше и хвърляше восъка, печата и хартията.

— Какво да се прави. Хубава е! Аз ще направя всичко. Ти бъди спокоен — думаше той отсечено, докато запечатваше.

Андрей мълчеше: беше му и приятно, и неприятно, че баща му го е разбрал. Старецът стана и подаде на сина си писмото.

— Слушай — рече той, — не се безпокой за жена си: каквото може да се направи, ще бъде направено. Сега слушай: дай писмото на Михаил Иларионович. Пиша му да те праща на отговорни места и да не те държи дълго време адютант: противна длъжност! Кажи му, че го помня и обичам. И пиши ми как те е приел. Ако се държи добре, служи при него. Синът на Николай Андреевич Болконски няма да служи по милост при никого. А сега, ела тук!

Той говореше толкова бързо, че не довършваше половината думи, но синът бе свикнал да го разбира. Той заведе сина си до писалищната маса, дигна капака, издърпа едно чекмедже и извади една тетрадка, изписана с неговия едър, продълговат и стегнат почерк.

— Аз навярно ще умра преди тебе. Да знаеш, че тук са моите записки, след смъртта ми да се предадат на царя. А пък тук… една облигация и едно писмо: това е награда за оня, който напише история на суворовските войни. Да се изпрати в академията. Тук са моите бележки, след смъртта ми чети ги за себе си. Ще имаш полза.

Андрей не каза на баща си, че сигурно ще живее дълго още. Той разбираше, че не трябва да казва това.

— Ще изпълня всичко, татко — рече той.

— Е, сега, довиждане! — Той му подаде ръката си, която Андрей целуна, и го прегърна. — Недей забравя едно, княз Андрей: ако те убият, на мене, стареца, ще ми бъде мъчно… — Той млъкна неочаквано и изведнъж продължи с креслив глас: — А ако узная, че си се държал не като син на Николай Болконски, ще ме е… срам! — изписка той.

— Това можехте да не ми казвате, татко — рече синът с усмивка.

Старецът не отговори.

— Исках още да ви помоля — продължи княз Андрей, — ако ме убият и ако имам син, не го давайте никому, както вчера ви казах, нека порасне при вас… моля ви се.

— Да не го давам на жена ти? — каза старецът и се засмя.

Те се бяха изправили мълчаливи един срещу друг. Бързите очи на стареца бяха насочени право в очите на сина му. В долната част от лицето на стария княз нещо трепна.

— Сбогувахме се… върви! — рече той изведнъж. — Върви! — викна той със сърдит и висок глас, като отвори вратата на кабинета.

— Какво има, какво? — попитаха княгинята и княжната, когато видяха княз Андрей и подалата се за миг фигура на сърдито развикалия се старец в бял халат без перука и със старешки очила.

Княз Андрей въздъхна и не отговори нищо.

— Е — каза той, като се обърна към жена си, и това „е“ прозвуча като студена насмешка, сякаш казваше: „Сега вие почвайте вашите номера.“

— André, déjà?^[13] — рече малката княгиня, побледня и погледна със страх мъжа си.

Той я прегърна. Тя извика и се отпусна на рамото му в несвяст.

Той предпазливо измъкна рамото, на което тя лежеше, погледна я в лицето и внимателно я сложи на едно кресло.

— Adieux, Marie^[14] — рече той тихо на сестра си, те се целунаха ръка в ръка и той излезе с бързи крачки от стаята.

Княгинята лежеше в креслото и m-lle Bourienne търкаше слепите й очи. Княжна Маря, която подкрепяше снаха си, все още гледаше с прекрасните си насълзени очи вратата, през която бе излязъл княз Андрей, и го кръстеше. От кабинета се чуваха като изстрели честите, сърдити звуци на старешко секнене. Веднага след излизането на княз Андрей вратата на кабинета се отвори бързо и оттам се подаде строгата фигура на стареца в бял халат.

— Замина ли? Е, добре! — рече той, погледна ядосано припадналата малка княгиня, поклати укорно глава и затръшна вратата.