Лев Толстой
Война и мир (201)

XV

Като прие командуването на армиите, Кутузов си спомни за княз Андрей и му изпрати заповед да дойде в главната квартира.

Княз Андрей пристигна в Царево-Займишче точно в същия ден и тъкмо по онова време на деня, когато Кутузов правеше първия преглед на войските. Княз Андрей спря в селото, до къщата на свещеника, пред която беше екипажът на главнокомандуващия, и седна на пейката до портите, за да почака светлейшия, както всички сега наричаха Кутузов. В полето зад селото се чуваха ту звуци от полковата музика, ту рев на многобройни гласове, които викаха „ура“ на новия главнокомандуващ. Също до портите, на десетина крачки от княз Андрей, използувайки отсъствието на княза и прекрасното време, бяха застанали двама вестовои, куриерът и мажордомът. Един възмургав, обрасъл с мустаци и бакенбарди дребен хусарски подполковник пристигна с кон до портите, погледна княз Андрей и го попита: „Тук ли е квартирата на светлейшия и скоро ли ще си дойде той?“

Княз Андрей каза, че не е от щаба на светлейшия и че и той е пристигнал сега. Хусарският подполковник се обърна към пременения вестовой и вестовоят на главнокомандуващия му каза с онова особено презрително отношение, с което вестовоите на главнокомандуващите говорят с офицерите:

— Какво, светлейшият ли? Навярно след малко ще дойде. Вие какво искате?

Хусарският подполковник се усмихна под мустак, слезе от коня, даде го на един от войниците и приближи до Болконски, като леко му се поклони. Болконски се поотдръпна на пейката. Хусарският подполковник седна до него.

— И вие ли чакате главнокомандуващия? — заприказва хусарският подполковник. — Казват, че е достъпен за всички, слава Богу. Че със саламджиите беше цяла напаст! Ненапг’азно Ег’молов искал да го напг’авят немец. Сега дано и г’усите да имат дума. Че по-г’ано дявол знае какво пг’авеха. Все отстъпвахме, все отстъпвахме. Вие участвувахте ли в похода? — попита той.

— Имах удоволствието — отговори княз Андрей — не само да участвувам в отстъплението, но и да загубя в това отстъпление всичко, което ми беше скъпо, без да споменавам за именията и за родната ми къща… баща ми, който умря от скръб. Аз съм от смоленския край.

— А?… Вие сте княз Болконски? Много ми е дг’аго да се запозная с вас: подполковник Денисов, познат повече под името Васка — каза Денисов, като стисна ръката на княз Андрей и с особено добросърдечно внимание се вгледа в лицето му. — Да, чувах — рече той съчувствено и след кратко мълчание продължи: — Ето ви и скитска война. Всичко туй е хубаво, само че не за ония, които го изпитват на собствения си гг’ъб. А вие сте княз Андг’ей Болконски? — Той поклати глава. — Много ми е дг’аго, княже, много ми е дг’аго, че се запознах — добави той с тъжна усмивка, като му стисна ръката.

Княз Андрей познаваше Денисов от онова, което Наташа му бе разказала за своя пръв кандидат. Тоя спомен го пренесе сега и сладостно, и мъчително в ония болезнени усещания, за които напоследък отдавна вече не мислеше, но които все пак бяха в душата му. Напоследък толкова други и толкова сериозни впечатления, като напускането на Смоленск, неговото отиване в Лѝсие Гори, скорошното съобщение за смъртта на баща му — толкова усещания бе изпитал, че тия спомени отдавна не бяха го спохождали и когато дойдоха, подействуваха му съвсем не с предишната сила. И за Денисов редицата спомени, предизвикани от името на Болконски, бяха далечно, поетично минало, когато той, след вечерята и пеенето на Наташа, без сам да знае как, бе направил предложение на петнадесетгодишното девойче. Той се усмихна на спомените си от онова време и на любовта си към Наташа и тутакси мина към онова, което сега страстно и изключително го обсебваше. Беше план за кампанията, измислен от него през време на отстъплението, когато служеше на аванпостовете. Той бе представял тоя план на Барклай де Толи и сега имаше намерение да го представи на Кутузов. Планът се основаваше на това, че операционната линия на французите беше премного разтегната и че вместо — или заедно — с действията по фронта, които да препречат пътя на французите, трябваше да се действува на техните съобщителни линии. Той почна да обяснява плана си на княз Андрей.

— Те не могат удъг’жа цялата тая линия. Това е невъзможно, аз отговаг’ям, че ще я пг’екъсна; дайте ми петстотин души, аз ще я г’азкъсам, това е така! Само една система тг’ябва — паг’тизанска.

Денисов стана и жестикулирайки, почна да излага плана си на Болконски. Посред изложението му откъм мястото на прегледа се чуха виковете на армията, по-разкъсани, по-разлети и сливащи се с музиката и песните. Из селото се чуха тропот и викове.

— Той пристига — извика казакът при портите, — пристига!

Болконски и Денисов се придвижиха към портите, дето бяха застанали куп войници (почетен караул), и видяха Кутузов, който идеше по улицата, яхнал невисоко доресто конче. Грамадна свита от генерали яздеше след него. Барклай караше почти редом; множество офицери тичаха подире им и около тях и викаха: „Ура!“

В двора влязоха, препускайки пред него, адютантите. Кутузов буташе нетърпеливо коня си, който се носеше раван под тежестта му, и непрестанно кимаше с глава, като прилепяше ръка до бялата си кавалергардска (с червена околижка и без козирка) фуражка. Когато стигна до почетния караул от левенти гренадири, повечето кавалери на ордени за храброст, които му отдаваха чест, той мълча една минута, гледайки ги внимателно с настойчив началнически поглед, и се обърна към множеството генерали и офицери, застанали около него. Изведнъж лицето му доби хитро изражение; той сви рамене с жест на недоумение.

— И с такива юнаци непрекъснато да отстъпваш и да отстъпваш! — каза той. — Е, довиждане, генерале — добави той и бутна коня в портите покрай княз Андрей и Денисов.

— Ура! Ура! Ура! — викаха след него.

Откак княз Андрей го бе видял за последен път, Кутузов още повече бе надебелял, подпухнал и потънал в тлъстини. Но познатото на княз Андрей бяло око и рана и изражението на умора по лицето и фигурата му бяха същите. Той беше облечен в мундирен сюртук (камшикът му бе провесен през рамо на тънък ремък) и седеше на бодрото си конче тежко разлят и поклащайки се.

— Фю… фю… фю… — подсвиркваше си той едва чуто, като влизаше в двора. По лицето му бе изписана радостта от успокоението на човек, който смята да си почине след официалните задължения. Той измъкна левия крак от стремето, като се наклони с цялото си тяло и се намръщи от усилието, дигна го с мъка на седлото, облегна се с коляното, изпъшка и се смъкна в ръцете на казаците и адютантите, които го подкрепяха.

Изправи се, погледна зажумял наоколо си, като спря очи на княз Андрей, очевидно без да го познае, и закрачи към входната площадка със своя понакуцващ вървеж.

— Фю… фю… фю… — подсвирна си той и пак се извърна да погледне княз Андрей. Впечатлението от лицето на княз Андрей едва след няколко секунди (както често става със старците) се свърза със спомена за неговата личност.

— А, здравей, княже, здравей, миличък, ела с мене… — рече уморено той, като оглеждаше наоколо си, и се изкачи тежко на скърцащата под тежестта му входна площадка. Той се разкопча и седна на скамейката на площадката.

— Е, как е баща ти?

— Вчера получих известие, че е починал — каза кратко княз Андрей.

Кутузов погледна княз Андрей с уплашено-отворени очи, след това сне фуражка и се прекръсти: „Бог да го прости! Божията воля да бъде над всички ни!“ Въздъхна тежко, с целите си гърди, и млъкна за малко. „Аз го обичах и уважавах и ти съчувствувам от цялата си душа!“ Той прегърна княз Андрей, притисна го до тлъстите си гърди и дълго не го пускаше. Когато го пусна, княз Андрей видя, че омекналите устни на Кутузов трепереха и очите му бяха пълни със сълзи. Той въздъхна и се улови с две ръце за пейката, за да стане.

— Ела, ела у мене, да поговорим — каза той; но в това време Денисов, който толкова малко се страхуваше от началството, колкото и от неприятеля, затракал смело с шпори по стъпалата, се изкачи на площадката, макар че адютантите под нея го спираха със сърдит шепот. Кутузов, опрял ръце на скамейката, погледна недоволно Денисов. Денисов каза кой е и съобщи, че има да доложи на негова светлост нещо от голямо значение за благото на отечеството. Кутузов се загледа с уморен поглед в Денисов и с отегчен жест дигна ръце, сложи ги на корема си и повтори: „За благото на отечеството? Е, какво е то? Казвай.“ Денисов се изчерви като девойка (тъй странно беше човек да види червенина по това мустакато, старо и пиянско лице) и почна смело да излага своя план за разкъсване на операционната линия на неприятеля между Смоленск и Вязма. Денисов беше живял в тия краища и познаваше добре местността. Неговият план изглеждаше безспорно добър, особено по силата на убедителността, която бе в неговите думи. Кутузов се взираше в краката си и от време на време поглеждаше към двора на съседната къща, сякаш очакваше нещо неприятно оттам. Наистина, докато Денисов приказваше, от къщата, към която Кутузов поглеждаше, се показа един генерал с кожена чанта под мишница.

— Какво? — рече Кутузов посред изложението на Денисов. — Вече сте готов?

— Готов съм, ваша светлост — каза генералът. Кутузов поклати глава, като че искаше да каже: „Как ще успее да свърши всичко туй един човек“ и продължи да слуша Денисов.

— Давам честната и благог’одна дума на г’уски офицер — каза Денисов, — че ще г’азкъсам съобщителната линия на Наполеон.

— Кирил Андреевич Денисов, оберинтендантът, какъв ти се пада? — прекъсна го Кутузов.

— Чичо, ваша светлост.

— О! Бяхме приятели — каза весело Кутузов. — Добре, добре, мили, остани тук в щаба, утре ще поговорим. — И като кимна на Денисов, той се обърна и пресегна да вземе книжата, които му бе донесъл Коновницин.

— Не ще ли благоволи ваша светлост да заповяда в стаята — каза с недоволен глас дежурният генерал. — Необходимо е да се разгледат плановете и да се подпишат някои книжа. — Адютантът, който излезе от вратата, доложи, че в квартирата всичко е готово. Но личеше, че на Кутузов му се искаше да отиде в стаята си вече свободен. Той се понамръщи.

— Не, мили, кажи да донесат една масичка, ще ги прегледам тук — каза той. — Ти не си отивай — добави той, обръщайки се към княз Андрей. Княз Андрей остана на входната площадка, слушайки дежурния генерал.

През време на доклада княз Андрей чу зад входната врата женски шепот и шумолене на копринена рокля. На няколко пъти, като погледна нататък, той съзираше зад вратата пълна, румена и хубава жена с табла, в розова рокля и лилава копринена забрадка, която очевидно чакаше главнокомандуващия да влезе. Адютантът на Кутузов шепнешком обясни на княз Андрей, че тя е домакинята, попадия, която имала намерение да поднесе хляб и сол на негова светлост. Мъжът й посрещнал светлейшия в църквата с кръст, а тя — в къщи. „Много хубавичка“ — добави адютантът с усмивка. При тия думи Кутузов се обърна. Той слушаше доклада на дежурния генерал (главното нещо, в който бе критиката на позицията при Царево-Займишче), тъй както слушаше Денисов, тъй както бе слушал преди седем години разискванията на Аустерлицкия военен съвет. Очевидно той слушаше само защото имаше уши, които, макар че в едното от тях имаше парче коноп, не можеха да не слушат; но беше очевидно, че нищо от онова, което можеше да му каже дежурният генерал, не можеше нито да го учуди, нито да го заинтересува и че той предварително знаеше какво ще му кажат и слушаше всичко това само защото трябваше да го изслуша, както трябва да изслуша отслужван молебен. Всичко, което каза Денисов, беше делово и умно. Онова, което каза дежурният генерал, беше още по-делово и по-умно, но очевидно бе, че Кутузов презираше и знанието, и ума и знаеше нещо друго, което щеше да реши работата — нещо друго, независимо от ума и знанието. Княз Андрей следеше внимателно изражението по лицето на главнокомандуващия и единственото негово изражение, което можа да забележи, беше изражение на отегчение, на любопитство — какво означаваше женският шепот зад вратата и желанието да запази приличие. Очевидно бе, че Кутузов презираше и ума, и знанието, и дори патриотичното чувство, проявявано от Денисов, ала ги презираше не с ум, не с чувство, не със знание (защото той не се и стараеше да ги показва), но ги презираше с нещо друго. Презираше ги със старостта си и с опита си от живота. Единственото свое разпореждане, което направи по тоя доклад, се отнасяше до мародерството в руските войски. В края на доклада дежурният генерал представи на светлейшия за подпис едно нареждане за наказание на някои армейски началници по оплакване на един помешчик, че са му окосили неузрелия овес.

Когато изслуша тая преписка, Кутузов примлясна с устни и заклати глава.

— В печката… в огъня! И веднъж завинаги ти казвам, мили — рече той, — всички тия преписки — в огъня. Нека косят житата и горят дървата — на добър им час. Аз не заповядвам такова нещо и не позволявам, но не мога и да наказвам. Без това не може. Покрай сухото гори и суровото. — Той погледна още веднъж преписката. — О, немска изпълнителност! — рече той, като заклати глава.