Лев Толстой
Война и мир (194)

VIII

Княжна Маря не беше в Москва и вън от опасност, както мислеше княз Андрей.

След връщането на Алпатич от Смоленск старият княз като че изведнъж се пробуди от сън. Той заповяда да съберат от селата опълченци, да ги въоръжат и писа на главнокомандуващия писмо, в което му съобщаваше за взетото решение да остане в Лѝсие Гори до последната възможност и да се защищава, като оставяше на него да реши да вземе, или не мерки за защита на Лѝсие Гори, дето ще бъде пленен или убит един от най-старите руски генерали, и съобщи на домашните си, че остава в Лѝсие Гори.

Но като оставаше в Лѝсие Гори, князът разпореди княжната и Десал с малкия княз да се изпратят в Богучарово, а оттам в Москва. Княжна Маря, уплашена от трескавата, безсънна дейност на баща си, която бе сменила дотогавашната му отпуснатост, не се реши да го остави сам и за пръв път в живота си позволи да не го послуша. Тя отказа да тръгне и страшната буря на княжевия гняв я връхлетя. Той й припомни всички неща, в които беше несправедлив към нея. Като се мъчеше да я обвини, той й каза, че тя го е измъчила, че го е скарала със сина му, че е имала нечисти подозрения към него, че си е поставила като задача на живота да трови неговия живот и я изпъди от кабинета си, казвайки й, че му е все едно дали тя ще замине. Той й каза, че не иска да знае за съществованието й, но че я предупреждава за в бъдеще да не му се мярка пред очите. Това, че въпреки опасенията на княжна Маря той не заповяда да я откарат насила, а само й заповяда да не се мярка пред очите му, зарадва княжна Маря. Тя знаеше, че в дъното на душата си той е доволен, че тя оставаше в къщи и не бе заминала.

Сутринта на другия ден след заминаването на Николушка старият княз се облече в пълна униформа и се готвеше да отиде при главнокомандуващия. Каляската вече го чакаше. Княжна Маря го видя как излезе от къщи в мундир и с всички ордени и тръгна за градината да направи преглед на въоръжените селяни и слуги. Княжна Маря бе седнала до прозореца и се вслушваше в гласа му, който идеше откъм градината. Изведнъж от алеята изтичаха няколко души с уплашени лица.

Княжна Маря изтича през входната площадка по цветната пътечка към алеята. Насреща й идеше голяма тълпа опълченци и хора от прислугата и сред тая тълпа няколко души бяха хванали под ръце и влачеха дребно старче в мундир и с ордени. Княжна Маря изтича при него и в играта на ситните кръгчета светлина, която падаше през сенките на липовата алея, не можа да си даде сметка каква промяна бе станала в лицето му. Единственото нещо, което видя, беше това, че предишното строго и решително изражение на лицето му се бе сменило с изражение на плахост и покорност. Като видя дъщеря си, той раздвижи безсилните си устни и захърка. Не можеше да се разбере какво иска. Взеха го на ръце, занесоха го в кабинета и го сложиха на дивана от който той толкова се страхуваше напоследък.

Доведеният с кола доктор още същата нощ му пусна кръв и каза, че князът има удар в дясната половина.

Ставаше все по-опасно й по-опасно да се седи в Лѝсие Гори и на другия ден след удара закараха с кола княза в Богучарово. Докторът замина с него.

Когато пристигнаха в Богучарово, Десал и малкият княз бяха вече заминали за Москва.

Все в същото положение, нито по-зле, нито по-добре. Парализиран, старият княз лежа в Богучарово три седмици в новата, построена от княз Андрей къща. Старият княз беше в безсъзнание; лежеше като обезобразен труп. Непрестанно бърбореше нещо, веждите и устните му подскачаха нервно и не можеше да се проумее разбира ли, или не, това, което го обкръжаваше. Едно нещо беше сигурно — това, че той страда и чувствува нужда още да изрази нещо. Но никой не можа да разбере какво беше то; дали беше някакъв каприз на болен и полупобъркан, дали се отнасяше до общия ход на работите, или до семейни обстоятелства?

Докторът казваше, че проявяваното от него безпокойство не означавало нищо, че то имало физически причини; но княжна Маря мислеше (и това, че нейното присъствие винаги усилваше неговото безпокойство, потвърждаваше предположението й), мислеше, че той иска да й каже нещо. Очевидно се измъчваше и физически, и нравствено.

Нямаше надежда, че ще се излекува. Да го возят с кола — не можеше. И какво би било, ако умреше по пътя? „Не би ли било по-добре край, истински край?“ — мислеше понякога княжна Маря. Денем и нощем, почти без сън, тя следеше как е той и страшно е да се каже, често следеше не с надежда да види признаци на облекчение, но често с желание да съзре признаци за приближаване на края.

Колкото и странно да беше за княжната да съзнава в себе си това чувство, то съществуваше в нея. И което бе още по-ужасно за нея, това беше, че откакто баща й се разболя (дори едва ли не по-рано, дали не когато тя, очаквайки, че ще се случи нещо, остана с него), в нея се пробудиха всичките заспали, забравени лични желания и надежди. Онова, което от години не й минаваше през ума — мислите за свободен живот, без вечния страх от баща й, дори мислите за възможна любов и семейно щастие, непрестанно, като дяволски изкушения, се въртяха във въображението й. Колкото и да ги отпъждаше от себе си, в ума й непрестанно изникваха въпроси — как тя сега, след това, ще нареди: живота си. Това бяха изкушения на дявола и княжна Маря го знаеше. Тя знаеше, че единственото средство срещу него бяха молитвите и се опитваше да се моли. Тя заставаше в положение за молитва, гледаше иконата, четеше думите на молитвата, но не можеше да се моли. Чувствуваше, че сега я е обзел друг свят — на житейска, мъчна и свободна дейност, съвсем противоположна на предишния нравствен свят; в който бе заключена по-рано и в който най-добрата утеха беше молитвата. Тя не можеше да се моли, не можеше да плаче и житейската грижа я бе обхванала.

Ставаше опасно да стоят в Богучарово. От всички страни се чуваше, че французите приближават и в едно село, на петнадесетина версти от Богучарово, едно имение било разграбено от френски мародери.

Докторът настояваше да отведат княза по-далеч; предводителят изпрати чиновник при княжна Маря да я склони да тръгнат колкото е възможно по-скоро. Околийският началник, дошъл в Богучарово, настояваше за същото, като каза, че французите са на четиридесетина версти, че из селата са пръснати френски прокламации и че ако до петнадесето число княжната с баща й не заминат, той не отговаря за нищо.

На петнадесети княжната реши да замине. Грижите около приготовленията, заповедите, които трябваше да дава и за които всички се обръщаха към нея, й отнеха целия ден. Нощта срещу петнадесети тя прекара както обикновено, без да се съблича, в стая, съседна на стаята, дето лежеше князът. На няколко пъти, като се събуждаше, тя чуваше неговото пъшкане, бърборене, скърцането на кревата и стъпките на Тихон и на доктора, които го обръщаха. На няколко пъти тя се вслушваше до вратата и й се струваше, че сега той бърбори по-високо от друг път и по-често се обръща. Тя не можа да спи и няколко пъти ходи до вратата, вслушваше се, искаше да влезе и не се решаваше да го направи. Макар че той не го казваше, но княжна Маря виждаше и знаеше колко неприятна му беше всяка проява на страх за него. Тя забелязваше как недоволно отбягва той нейния поглед, когато тя понякога неволно и упорито го устремяваше в него. Тя знаеше, че нейното появяване нощем, в необикновено време, ще го раздразни.

Но никога не й беше ставало тъй мъчно и толкова страшно, че ще го загуби. Тя си припомняше целия си живот с него и във всяка дума и постъпка намираше израз на обичта му към нея. От време на време между тия спомени се вмъкваха във въображението й изкушенията на дявола, мислите за онова, което ще бъде след смъртта му, и как ще се нареди нейният нов, свободен живот. Но тя с отвращение пъдеше тия мисли. Призори той притихна и тя заспа.

Събуди се късно. Оная искреност, която се случва при пробуждането й показа ясно това, което най-много я занимаваше в болестта на баща й. Тя се събуди, вслуша се в онова, което ставаше зад вратата, и като чу неговото пъшкане, каза си с въздишка, че е все същото.

— Но какво пък трябва да бъде? Какво исках? Искам смъртта му! — извика тя с отвращение към себе си.

Тя се облече, изми, прочете си молитвите и излезе на входната площадка. До площадката бяха докарани екипажите без коне, дето се товареха нещата.

Утрото беше топло и сиво. Княжна Маря се спря на входната площадка, като не преставаше да се ужасява от душевната си мръсота и се мъчеше да подреди мислите си, преди да влезе при него.

Докторът слезе от стълбите и се приближи до нея.

— Днес му е по-добре — каза докторът. — Аз ви търсех. Може да се разбере нещо от онова, което приказва, главата му е по-бистра. Елате да отидем. Той ви вика…

При тия думи сърцето на княжна Маря толкова силно заби, че тя побледня и се облегна на вратата, за да не падне. Да го види, да говори с него, да се намери под погледа му сега, когато цялата душа на княжна Маря бе препълнена с тия страшни престъпни изкушения — това беше мъчително-радостно и ужасно.

— Елате да отидем — каза докторът.

Княжна Маря влезе при баща си и се приближи до кревата. Той лежеше нависоко по гръб, с малките си кокалести ръце, покрити с морави възлести жилчици и сложени върху завивката, с втренчено напред ляво око и с изкривено дясно око, с неподвижни вежди и устни. Той беше целият такъв един слабичък, мъничък и жалък. Лицето му като че се бе съсухрило или стопило, чертите му бяха станали дребни. Княжна Маря се приближи и му целуна ръка. Лявата му ръка стисна ръката й така, че личеше колко отдавна я бе чакал. Той задърпа ръката й и веждите и устните му замърдаха ядосано.

Тя го гледаше изплашено и се мъчеше да разбере какво искаше от нея. Когато промени мястото си, тъй че лявото му око виждаше лицето й, той се успокои, без да откъсва очи от нея няколко секунди. След това устните и езикът му се размърдаха, чуха се звуци и той почна да говори, като я гледаше плахо и умолително, страхувайки се очевидно, че тя няма да го разбере.

Напрегнала цялото си внимание, княжна Маря го гледаше. Комичният труд, с който той въртеше езика си, принуди княжна Маря да навежда очи и да сдържа с мъка издигащите се до гърлото й ридания. Той каза нещо, като повтаряше по няколко пъти думите си. Княжна Маря не можа да ги разбере; но се мъчеше да отгатне това, което казваше той, и повтаряше въпросително казаните от него думи.

— Гага — бои… бои… — повтори няколко пъти той.

Никак не можеха да разберат тия думи. Докторът смяташе, че е отгатнал, и като повтори неговите думи, попита: княжната ли се бои? Той поклати глава отрицателно и отново повтори същото.

— Душата, душата ме боли — отгатна и каза княжна Маря. Той измуча утвърдително, хвана ръката й и почна да я притиска към различни места на гърдите си, като че търсеше истинското й място.

— Все мисли! За тебе… мисли… — изрече той сега много по-добре и по-ясно от по-рано, защото бе сигурен, че го разбират. Княжна Маря притисна глава до ръката му, като се мъчеше да скрие риданията и сълзите си.

Той мърдаше ръка по косите й.

— Виках те цялата нощ… — промълви той.

— Ако знаех… — рече през сълзи тя. — Аз се страхувах да вляза.

Той стисна ръката й.

— Не си ли спала?

— Не, не спах — рече княжна Маря, като поклати отрицателно глава. Подчинявайки се, без да ще, на баща си, тя сега се мъчеше също като него да говори повече със знаци и сякаш също тъй едва превърташе езика си.

— Душке… или — дружке… — Княжна Маря не можа да разбере; но навярно по изражението на погледа му той бе изрекъл нежна, гальовна дума, каквато никога не бе казвал. — Защо не дойде?

„А аз желаех, желаех смъртта му!“ — мислеше княжна Маря. Той млъкна за малко.

— Благодаря ти… дъще, миличка… за всичко, за всичко… прости… благодаря… прости… благодаря! — И сълзите течаха от очите му. — Извикайте Андрюша — каза неочаквано той и нещо детски плахо и недоверчиво се изписа, по лицето му при това искане. Той сякаш сам знаеше, че това искане няма смисъл. Тъй поне се стори на княжна Маря.

— Аз получих писмо от, него — отговори княжна Маря.

Той учудено и плахо я гледаше.

— Но де е той?

— В армията, mon pere, в Смоленск.

Той дълго мълча със затворени очи; след това утвърдително, сякаш в отговор на съмненията си и за да потвърди, че сега всичко е разбрал и си е спомнил, кимна и отвори очи.

— Да — каза той ясно и тихо. — Загина Русия! Погубиха я! — И отново зарида и сълзите потекоха от очите му. Княжна Маря не можеше вече да се сдържа, гледаше лицето му и също плачеше.

Той пак затвори очи. Риданията му спряха. Направи знак с ръка към очите си; и Тихон, който го разбра, избърса сълзите му.

Сетне отвори очи и каза нещо, което дълго никой не можа да разбере, и най-сетне единствен Тихон го разбра и предаде. Княжна Маря търсеше смисъла на думите му в онова настроение, в което той приказваше минута преди това. Тя мислеше, че той приказва ту за Русия, ту за княз Андрей, ту за нея, ту за внука си, ту за смъртта си. И затуй не можа да отгатне думите му.

— Облечи бялата си рокля, аз я обичам — рече той.

Като разбра тия думи, княжна Маря зарида още по-високо и докторът я взе под ръка, изведе я от стаята на терасата, като я убеждаваше да се успокои и заеме с приготовленията за заминаването. След излизането на княжна Маря от стаята на княза той отново заговори за сина си, за войната, за царя, веждите му ядовито заиграха, той повиши прегракналия си глас и го сполетя втори и последен удар.

Княжна Маря се спря на терасата. Денят се проясни, беше слънчево и горещо. Тя не можеше да разбира нищо, не можеше да мисли за каквото и да е и да чувствува нищо друго освен своята страстна обич към баща си, обич, която, струваше й се, че не е знаела до тоя миг. Тя отърча в градината и изтича с ридания надолу към езерото по новите пътечки, обградени с посадени от княз Андрей липи.

— А пък… аз… аз… аз желаех смъртта му! Да, аз желаех да се свърши по-скоро… Исках да се успокоя… А какво ще стане с мене? За какво ми е спокойствие, когато него не ще го има? — бърбореше гласно княжна Маря и се разхождаше с бързи стъпки из градината, като натискаше с ръце гърдите си, от които избухваха на спазми ридания. Като обиколи градината в кръга, който я доведе пак до къщи, тя видя запътилите се насреща й m-lle Bourienne (която остана в Богучарово и не искаше да замине никъде) и непознат мъж. Той беше околийският предводител, пристигнал лично при княжната, за да й изложи крайната необходимост да замине по-скоро. Княжна Маря слушаше и не го разбираше; тя го заведе в къщи, предложи му да закуси и седна с него. След това се извини на предводителя и се приближи до вратата на стария княз. Докторът излезе насреща й с разтревожено лице и каза, че не бива да влезе.

— Идете си, княжна, идете си, идете!

Княжна Маря отиде отново в градината и седна на тревата под могилката над езерото, там, дето никой не можеше да я види. Тя не знаеше колко време бе стояла там. Нечии тичащи женски стъпки по пътечката я сепнаха. Тя стана и видя, че Дуняша, горничната й, която очевидно бе тичала да я търси, изведнъж спря, сякаш се уплаши от вида на господарката си.

— Заповядайте, княжна… князът… — рече Дуняша с пресеклив глас.

— Веднага, ида, ида — рече бързо княжната, като не остави Дуняша да й доизкаже, каквото имаше да й каже, и като се мъчеше да не погледне Дуняша, затича се към къщи.

— Княжна, извършва се Божията воля, трябва да бъдете готова за всичко — каза предводителят, посрещайки я на входната врата.

— Оставете ме! Не е истина! — извика му злобно тя. Докторът искаше да я спре. Тя го отблъсна и изтича до вратата. „И защо тия хора с изплашени лица ме спират? Аз нямам нужда от никого. И какво правят те тук?“ Тя отвори вратата и силната дневна светлина в тая полутъмна досега стая я ужаси. В стаята имаше жени, беше и бавачката. Всички й сториха път, за да отиде до кревата. Той все така лежеше на кревата; но строгият вид на спокойното му лице възпря княжна Маря до прага на стаята.

„Не, той не е умрял, това не може да бъде!“ — каза си княжна Маря, приближи се до него и преодолявайки ужаса, който я бе обхванал, долепи устни до бузата му. Но веднага се отдръпна. Мигновено цялата сила на нежността към него, която усещаше в себе си изчезна и се смени с чувство на ужас към онова, което беше пред нея. „Няма го, няма го вече! Него го няма, а тук, на същото място, дето беше той, има нещо чуждо и враждебно, някаква страшна, ужасяваща и отблъскваща тайна“… И като закри лицето си с ръце, княжна Маря падна в ръцете на доктора, който я подкрепяше.

В присъствието на Тихон и доктора жените измиха онова, което беше по-рано той, вързаха с кърпа главата, за да не се вцепени отворена устата, и с друга кърпа вързаха разтворените крака. След това облякоха в мундир с ордени малкото съсухрено тяло и го сложиха на маса. Бог знае кой и кога се бе погрижил за това, но всичко стана сякаш от само себе си. През нощта около ковчега горяха свещи, ковчегът имаше плащеница, на пода бе изсипана хвойна, под мъртвата съсухрена глава бе сложена печатна молитва, а в ъгъла седеше псалт и четеше псалтира.

Както конете се дърпат, събират се и пръхтят над умрял кон, тъй около ковчега в салона се струпаха хора, чужди и близки — предводителят, кметът и жените; и всички, със застинали изплашени погледи се кръстеха и правеха поклони и целуваха студената, вкочанена ръка на стария княз.