Лев Толстой
Война и мир (47)

I

Княз Василий не обмисляше плановете си. Още по-малко мислеше да стори зло на хората, за да добие някаква изгода. Той беше само светски човек, който имаше успех във висшето общество и за когото тоя успех беше станал навик. Според обстоятелствата, след сближаването си с хората, постоянно съставяше различни планове и замисли, за които сам не си даваше явна сметка, но които бяха целият интерес на неговия живот. Той прилагаше не един и не два такива планове и замисли, а десетки, някои от които едва почваха да се оформяват, други се осъществяваха, а трети — се унищожаваха. Той не си казваше например: „Тоя човек сега е силен, аз трябва да спечеля доверието и приятелството му и да си издействувам чрез него еднократна помощ“ или не си казваше: „Ето, Пиер е богат, аз трябва да го подмамя да се ожени за дъщеря ми и да ми даде в заем четиридесетте хиляди, които ми трябват“; но срещнеше ли силния човек, още в същия миг инстинктът му подсказваше, че тоя човек може да му бъде полезен и княз Василий се сближаваше с него и при първа сгода, без да се приготвя, по инстинкт, го ласкаеше, ставаше фамилиарен, приказваше му онова, което трябваше.

В Москва Пиер му беше под ръка и княз Василий издействува да го назначат камерюнкер, което тогава по чин се равняваше на статски съветник, и настоя младежът да замине, с него за Петербург и да отседне в неговата къща. Някак разсеяно и в същото време с несъмнената увереност, че тъй трябва да бъде, княз Василий правеше всичко, което бе необходимо, за да ожени Пиер за дъщеря си. Ако би обмислял предварително плановете си, княз Василий не би могъл да бъде толкова естествен в обноските си и да има такава простота и фамилиарност в отношенията си с всички хора, поставени по-горе или по-долу от него. Нещо постоянно го привличаше към по-силните и по-богати от него и той бе надарен с рядкото изкуство да улучва тъкмо оная минута, когато трябваше и можеше да използува хората.

Пиер, който неочаквано бе станал богат и граф Безухов, се почувствува след доскорошната самотия и безгрижие дотолкова заобиколен от хора и зает, че само в леглото успяваше да остане насаме със себе си. Той трябваше да подписва книжа, да се опознава с учреждения, за значението на които нямаше ясна представа, да пита за това или онова своя главен управител, да ходи в имението си край Москва и да приема много лица, които преди това не искаха и да знаят за неговото съществуване, а сега щяха да бъдат обидени и огорчени, ако той не поискаше да ги види. Всички тия разнообразни лица — ония, които идеха по работа, както роднини и познати, — всички бяха еднакво добре и любезно разположени към младия наследник; всички очевидно и несъмнено бяха убедени във високите качества на Пиер. Той непрестанно чуваше думите: „С вашата необикновена добрина“ или: „С вашето прекрасно сърце“, или: „Самият вие сте тъй чист, графе…“, или: „Ако той беше толкова умен като вас“ и така нататък, тъй че почваше искрено да вярва в своята необикновена доброта и в своя необикновен ум, толкова повече, че в дъното на душата си винаги му се струваше, че наистина е много добър и много умен. Дори хора, които по-рано бяха зли и очевидно враждебни, ставаха с него нежни и любещи. Толкова сърдита по-рано, най-голямата от княжните, с дългата талия, с коса, пригладена като на кукла, след погребението дойде в стаята на Пиер. С наведени очи и като се изчервяваше непрекъснато, тя му каза, че много съжалява за станалите помежду им недоразумения и сега чувствува, че няма право да моли за нищо, освен може би да й бъде позволено след сполетелия я удар да остане няколко седмици в къщата, която толкова обичала и дето е правила толкова жертви. При тия думи тя не можа да се сдържи и заплака. Разчувствуван от това, че тая подобна на статуя княжна е могла толкова да се промени, Пиер хвана ръката й и я помоли да го извини, без сам да знае за какво. От тоя ден насетне княжната почна да плете за Пиер шалче на ивици и съвсем се промени към него.

— Направи това за нея, mon cher, все пак тя много си е изпатила от покойния — каза му княз Василий, като му даде да подпише някакъв документ в полза на княжната.

Княз Василий бе решил, че тоя кокал — запис за тридесет хиляди — трябваше все пак да се подхвърли на клетата княжна, за да не й хрумне да разправя за участието на княз Василий в историята с мозаичната чанта. Пиер подписа записа и оттогава княжната стана още по-добра. По-малките сестри също така станаха любезни към него и особено най-малката, хубавичката, с бенката, когато видеше Пиер, често го смущаваше със своите усмивки и със смущението си.

На Пиер му се струваше така естествено, че всички го обичат, така неестествено би му се сторило, ако някой не би го обикнал, че не можеше да не вярва в искреността на обкръжаващите го хора. А освен това нямаше време да се запитва за искреността или неискреността на тия хора. Нему постоянно липсваше време, той постоянно се усещаше в състояние на кротко и весело опиянение. Чувствуваше се център на някакво важно общо движение; чувствуваше, че от него постоянно очакват нещо; че ако не стори еди-какво си, ще огорчи мнозина и ще ги лиши от очакваното, а ако стори еди-какво си, всичко ще бъде добре — и той правеше онова, което искаха от него, но това, което щеше да е добре, все оставяше за в бъдеще.

През това първо време княз Василий повече от всеки друг бе взел в ръцете си както работите на Пиер, така и самия него. От смъртта на граф Безухов той не изпускаше Пиер. Княз Василий имаше вид на човек, обременен с много работи, уморен, измъчен, но който от състрадание не можеше най-сетне да остави на произвола на съдбата и на мошениците тоя безпомощен младеж, все пак après tout^[1] син на негов приятел, и то с такова грамадно състояние. През няколкото дни, които прекара в Москва след смъртта на граф Безухов, той викаше при себе си Пиер или сам отиваше при него и му предписваше какво трябва да прави с такъв тон на умора и увереност, сякаш всеки път повтаряше:

„Vous savez, que je suis accablé d’affaires et que ce n’est que par pure charité, que je m’occupe de vous, et puis vous savez bien, que ce que je vous propose est la seule chose faisable.“^[2]

— Е, приятелю, утре най-сетне заминаваме — каза му той веднъж, като затвори очи и постисна с пръсти лакътя му, и то с такъв тон, сякаш онова, което казваше, бе много отдавна решено между двамата и не можеше да бъде решено иначе. — Утре заминаваме, ти ще бъдеш в моята каляска. Много съм доволен. Тук свършихме всичко важно. А аз отдавна трябваше да замина. Получих съобщение от канцлера. Бях го помолил за тебе и ти си зачислен в дипломатическото тяло и си назначен за камерюнкер. Сега дипломатическият път е открит за теб.

Въпреки всичката сила на тоя тон на умора и увереност, с който бяха казани тия думи, Пиер, който толкова дълго бе мислил за своята кариера, понечи да възрази. Но княз Василий го прекъсна с оня гугукащ басов тон, който изключваше всяка възможност да бъдат прекъснати думите му и с който той си служеше, когато биваше необходимо най-силно убеждаване.

— Mais, mon cher^[3], аз сторих това за себе си, за собствената си съвест и няма за какво да ми благодариш. Никой никога не се е оплаквал, че премного го обичали; а освен това ти си свободен, ако искаш, още утре напусни. Но в Петербург сам ще видиш всичко това. А пък и ти отдавна трябваше да се отдалечиш от тия ужасни спомени. — Княз Василий въздъхна. — Та така, душо моя. А моят камердинер нека пътува в твоята каляска. Ах, да, щях да забравя — добави княз Василий, — знаеш ли, mon cher^[4], ние имахме сметки с покойния, та получих от рязанското и ще ги задържа; на тебе не ти трябват. Ние с тебе ще уредим сметките.

Онова, което княз Василий наричаше „от рязанското“, бяха няколко хиляди оброк^[5], който княз Василий бе задържал за себе си.

В Петербург, както в Москва, атмосфера от нежни, любещи хора обкръжи Пиер. Той не можа да се откаже от службата или по-право — от званието (защото нищо не работеше), което му бе намерил княз Василий, а познанствата, поканите и обществените занимания бяха толкова много, че Пиер изпитваше повече, отколкото в Москва, чувство на неяснота, на припряност и на някакво приближаващо, но ненастъпващо добро.

От неговата предишна ергенска компания мнозина не бяха в Петербург. Гвардията бе заминала на война. Долохов — разжалван, Анатол беше в армията в провинцията, княз Андрей бе вън от Русия и затова Пиер не можеше да прекарва нощите, както обичаше да ги прекарва по-рано, нито да облекчи от време на време душата си в приятелски разговор с по-стария си, уважаван приятел. Всичкото му време минаваше по обеди, балове и предимно у княз Василий — в обществото на жена му, старата дебела княгиня, и на красавицата Елен.

Ана Павловна Шерер, както и другите, даде пред Пиер израз на промяната, настъпила в общественото мнение за него.

По-рано пред Ана Павловна Пиер постоянно чувствуваше, че това, което говори, е неприлично, безтактно, не онова, което трябва да каже; че неговите думи, които му се струваха умни, докато ги приготвяше във въображението си, щом ги изречеше високо, ставаха глупави, а най-тъпите приказки на Иполит, напротив, излизаха умни и мили. Сега всичко, каквото кажеше, излизаше charmant^[6]. Дори ако Ана Павловна не казваше това, той виждаше, че й се искаше да го каже и че тя се въздържаше само от уважение към неговата скромност.

В началото на зимата от 1805 година срещу 1806 година Пиер получи от Ана Павловна обикновеното розово писъмце-покана, в което бе добавено: „Vous trouverez chez moi la belle Hélène, qu’on ne se lasse jamais voir.“^[7]

Като четеше тия думи, Пиер за първи път почувствува, че между него и Елен се бе създала някаква приета от другите връзка и тая мисъл едновременно и го изплаши, сякаш му се налагаше някакво задължение, което не можеше да изпълни, и му се хареса като интересно предположение.

Вечерта у Ана Павловна бе също такава, както и първата, само че новото, с което Ана Павловна гощаваше сега гостите си, не беше Мортемар, а един дипломат, пристигнал от Берлин, който бе донесъл най-пресни подробности за пребиваването на цар Александър в Потсдам и около това, как двамата височайши приятели се бяха заклели чрез неразкъсваем съюз да бранят справедливото дело срещу врага на човешкия род. Пиер беше посрещнат от Ана Павловна с отсенка на тъга, която очевидно се отнасяше за скорошната загуба, постигнала момъка, за смъртта на граф Безухов (всички постоянно смятаха за свой дълг да уверяват Пиер, че е много огорчен от смъртта на баща си, когото той почти не познаваше), и то също такава тъга, каквато бе височайшата тъга, изразявана при споменаване на августейшата императрица Мария Фьодоровна. Пиер се почувствува поласкан от това. С присъщото си умение Ана Павловна нагласи отделни групички в салона си. За голямата група, в която бяха княз Василий и генералите, бе отреден дипломатът. Друга групичка имаше до масичката за чай. Пиер искаше да отиде в първата група, но Ана Павловна, която бе в раздразненото състояние на пълководец на полесражение, когато през ума му минават хиляди нови бляскави мисли, които едва успява да осъществи, Ана Павловна, щом съзря Пиер, досегна с пръст ръкава му:

— Attendez, j’ai des vues sur vous pour ce soir.^[8] — Тя погледна Елен и й се усмихна.

— Ma bonne Hélène, il faut, que vous soyez charitable pour ma pauvre tante, qui a une adoration pour vous. Allez lui tenir compagnie pour 10 minutes^[9]. А за да не ви бъде отегчително, ето ви милия граф, който няма да откаже да дойде с вас.

Красавицата тръгна към лелята, но Ана Павловна задържа Пиер при себе си, като прие такъв вид, сякаш трябваше да направи някое последно необходимо разпореждане.

— Тя е чудесна, нали? — рече тя на Пиер и посочи носещата се плавно величествена красавица. — Et quelle tenue!^[10] Толкова младо момиче и такъв такт, такова майсторско умение да се държи! То е от сърцето й! Щастлив ще бъде оня, на когото тя ще принадлежи. С нея най-несветския мъж, без да иска, ще заеме лесно най-бляскаво положение в обществото! Нали? Исках само да знам вашето мнение — и Ана Павловна пусна Пиер.

Пиер искрено и утвърдително отговори на Ана Павловна на въпроса й за умението на Елен да се държи. Ако изобщо мислеше някога за Елен, то беше тъкмо за нейната красота и за нейното необикновено спокойно умение да се държи мълчаливо-достойно в обществото.

Лелята прие в своя кът двамата млади хора, но сякаш искаше да скрие, че обожава Елен, а повече искаше да изрази страха си от Ана Павловна. Тя поглеждаше племенницата си, като че я питаше какво да прави с тия хора. Преди да се отдели от тях, Ана Павловна отново пипна с пръстче ръкава на Пиер и промълви:

— J’espère, que vous ne direz plus qu’on s’ennuie chez moi^[11] — и погледна Елен.

Елен се усмихна по такъв начин, сякаш искаше да каже, че не допуска някой да я види и да не бъде възхитен. Лелята се изкашля, преглътна слюнката си и каза на френски, че й е много драго да види Елен; след това се обърна към Пиер със същото приветствие и същия израз на лицето. По средата на отегчаващия и запъващ се разговор Елен се обърна към Пиер и му се усмихна със същата ясна, красива усмивка, с която се усмихваше на всички. Пиер толкова бе свикнал с тая усмивка, тя изразяваше за него толкова много, че той не й обърна никакво внимание. През това време лелята приказваше за сбирката от табакери, която имал покойният баща на Пиер, граф Безухов, и показа своята табакерка. Княжна Елен поиска да види портрета на лелиния мъж, който бе нарисуван на табакерата.

— Това сигурно е работа на Винес — каза Пиер, именувайки известният миниатюрист, и се наведе над масата, за да вземе табакерката, но се вслушваше в разговора на съседната маса.

Той се привдигна и поиска да мине отстрана, но лелята му подаде табакерката направо през Елен, зад нея. Елен се понаведе напред, за да стори място, усмихна се и го погледна. Както винаги, на вечерни приеми, тя беше в рокля, доста открита отпред и отзад, по тогавашната мода. Бюстът й, който винаги се струваше на Пиер мраморен, беше толкова близо до очите му, че с късогледите си очи той, без да ще, съзираше живата прелест на нейните рамене и шия, и толкова близо до устните му, че стигаше само малко да се наведе, за да я досегнат. Той усещаше топлотата на нейното тяло, дъха на парфюма й и скърцането на корсета при дишането. Виждаше не нейната мраморна красота, която беше неделима от роклята, виждаше и чувствуваше всичката прелест на тялото й, което бе скрито само от дрехите. И щом веднъж видя това, той не можеше вече да вижда иначе, както не можем да се върнем отново към измамата, която е вече обяснена.

Тя не се обърна, погледна право в него и се усмихна с блестящите си черни очи.

„Та не бяхте ли забелязали досега колко съм прекрасна? — сякаш каза Елен. — Не забелязвахте ли, че съм жена? Да, аз съм жена, която може да принадлежи на всекиго, и на вас също“ — рече погледът й. И в тоя миг Пиер почувствува, че Елен не само можеше, но и трябваше да стане негова жена, че иначе не можеше и да бъде.

В тоя миг той знаеше това тъй сигурно, както би го знаел, ако беше изправен за венчило с нея. Как ще стане това и кога, той не знаеше; не знаеше дори дали това ще бъде хубаво (усещаше дори, че, кой знае защо, не е хубаво), но знаеше, че то ще стане.

Пиер наведе очи, дигна ги пак и отново поиска да я види, каквато я виждаше всеки ден преди това — далечна, чужда нему красавица; но не можеше вече да я вижда така. Не можеше, както човек, който е виждал тревичка бурен в мъгла и тя му се е струвала, че е дърво, не може, като види тревицата — пак да му се стори, че е дърво. Тя му беше страшно близка. Тя вече имаше власт над него. И между него и нея нямаше вече никакви прегради освен преградите на собствената му воля.

— Bon, je vous laisse dans votre petit coin. Je vois, que vous y êtes très bien^[12] — каза гласът на Ана Павловна.

И мъчейки се със страх да си спомни дали не е сторил нещо нередно, Пиер се изчерви и погледна наоколо си. Струваше му се, че всички като него самия знаят онова, което се бе случило с него.

След известно време, когато отиде при голямата група, Ана Павловна му каза:

— On dit que vous embellissez votre maison de Pétersbourg.^[13]

(Това беше вярно; архитектът бе казал, че той трябва да направи това и Пиер, без сам да знае защо, разкрасяваше грамадната си къща в Петербург.)

— C’est bien, mais ne déménagez pas de chez le prince Basile. Il est bon d’avoir un ami comme le prince — каза тя, като се усмихваше на княз Василий. — J’en sais quelque chose. N’est-ce pas?^[14] А вие сте още толкова млад. На вас ви са необходими съвети. Не ми се сърдете, че се ползувам от правата на старите жени. — Тя млъкна, както винаги млъкват жените, очаквайки да им се каже нещо, когато споменат за годините си. — Друго е, ако се ожените. — И ги съедини с един поглед. Пиер не гледаше Елен, нито тя него. Но тя все тъй му беше страшно близка. Той измънка нещо и се изчерви.

Когато се върна в къщи, Пиер дълго не можа да заспи, размисляйки за онова, което му се бе случило.

Но какво му се бе случило? Нищо. Той беше само разбрал, че жената, която познаваше като дете, за която казваше разсеяно: „Да, хубава е“, когато му говореха, че Елен е красавица, беше разбрал, че тая жена може да му принадлежи.

„Но тя е глупава, аз сам съм разправял, че е глупава — мислеше той. — Това не е любов. Напротив, има нещо отвратително в това чувство, което тя предизвика в мене, нещо непозволено. Разправяха ми, че брат й Анатол бил влюбен в нея, и тя била влюбена в него, че имало цяла история и че поради това изпратили Анатол. Брат й Иполит. Баща й — княз Василий. Това не е хубаво“ — мислеше той; и в същото време, когато разсъждаваше така (пък и тия разсъждения оставаха недовършени), той се хващаше сам, че е усмихнат, и съзнаваше, че друга редица разсъждения изплуваха над първите, че когато мислеше колко нищожна е, той в същото време мечтаеше, че тя ще бъде негова жена, че може да го обикне, че може да бъде съвсем друга и че всичко, което мислеше и чуваше за нея, може и да не е истина. И отново я видя не като някоя от дъщерите на княз Василий, а видя цялото й тяло, само че закрито със сивата рокля. „Но защо по-рано не ми минаваше през ума такава мисъл?“ И пак си казваше, че това е невъзможно, че в тоя брак би имало нещо отвратително, противоестествено, както му се струваше, и нечестно. Той си припомняше нейните по-раншни думи и погледи и думите и погледите на ония, които ги виждаха заедно. Припомни си думите и погледите на Ана Павловна, когато му приказваше за къщата, припомни си стотици също такива загатвания от страна на княз Василий и на други и го обзе ужас дали вече не се е обвързал някак за извършването на подобна работа, която очевидно не беше добра и която той не биваше да извърши. Но в същото време, когато сам си изказваше това решение, от другата страна на душата му изплуваше нейният образ в цялата си женствена красота.