Лев Толстой
Война и мир (358)

IX

При разрешаването на въпроса за свободата и необходимостта историята има това предимство пред другите отрасли на знанието, в които се разрешаваше тоя въпрос, че за нея тоя въпрос се отнася не до самата същина на човешката воля, а до представата за проявата на тая воля — в миналото и при известни условия.

При разрешаването на тоя въпрос историята, по отношение на другите науки, застава в положението на опитна наука към умозрителни науки.

Историята има за свой обект не самата човешка воля, а нашата представа за нея.

И затова за историята не съществува, както за богословието, етиката и философията, неразрешима тайна за съчетаването на двете противоречия — свободата и необходимостта. Историята разглежда представата за живота на човека, в която съчетанието на тия две противоречия е вече станало.

В действителния живот всяко историческо събитие, всяко действие на човека се разбира твърде ясно и определено, без да се усеща ни най-малкото противоречие, макар че всяко събитие изглежда отчасти свободно, отчасти — необходимо.

За разрешаването на въпроса, как се съчетават свободата и необходимостта и кое е същината на тия две понятия, философията на историята може и трябва да върви по път, противен на оня, по който са вървели другите науки. Вместо, след като е определила сами за себе си понятията свобода и необходимост, да подвежда жизнените явления под съчинени определения, историята трябва от грамадния брой свързани с нея явления, които винаги ни се представят зависими от свободата и необходимостта, да извлече определението на самите понятия свобода и необходимост.

Каквато и представа за дейността на много хора или на един човек да разглеждаме, ние я разбираме само като резултат отчасти на свободата на човека, отчасти — на законите на необходимостта.

Говорим ли за преселението на народите и набезите на варварите или за разпоредбите на Наполеон II, или за постъпката на човек, която е извършена преди час и която се състои в това, че от няколко посоки за разходка той е избрал една, ние не виждаме ни най-малко противоречие. Мерилото за свободата и необходимостта, което е ръководило постъпките на тия хора, е ясно определено за нас.

Твърде често представата за по-голямата или по-малка свобода е различна според различните гледища, с които ние разглеждаме явлението; но — винаги еднакво — ние виждаме всяко действие на човека само като известно съчетание между свободата и необходимостта. Във всяко разглеждано действие виждаме известна част свобода и известна част необходимост. И винаги колкото повече свобода виждаме в каквото и да е действие, толкова по-малка е необходимостта; и колкото повече е необходимостта, толкова по-малка е свободата.

Отношението на свободата към необходимостта се намалява или увеличава съобразно гледището, от което се преценява постъпката; но това съотношение остава винаги обратно пропорционално.

Един давещ се човек, който се хваща за другиго и го удавя, или изтощена от кърмене на детето си гладна майка, която открадва храна, или приучен на дисциплина човек, който по команда в строя убива беззащитен, човек — изглеждат по-малко виновни, тоест по-малко свободни и повече подвластни на закона на необходимостта за оня, който знае условията, в които са били тия хора, и по-свободни за оня, който не знае, че човекът сам е щял да се удави, че майката е била гладна, че войникът е бил в строй и т.н. Също така човек, който преди двайсет години е извършил убийство и след това спокойно и безвредно е живял в обществото, изглежда по-малко виновен; за оня, който я разглежда след двайсет години, неговата постъпка е повече подвластна на закона на необходимостта и по-свободна — за оня, който е разглеждал тая постъпка един ден след като е била извършена. И също тъй за оня, който знае душевното състояние на извършилия постъпката, всяка постъпка на луд, пиян или силно възбуден човек изглежда по-малко свободна и повече необходима и повече свободна, и по-малко необходима за оня, който не знае това. Във всички тия случаи понятието за свобода се увеличава или намалява и съответно намалява или се увеличава понятието за необходимостта — съобразно гледището, от което се преценява постъпката. Тъй че колкото по-голяма изглежда необходимостта, толкова по-малка изглежда свободата. И обратно.

Религията, здравият смисъл на човечеството, правната наука и самата история еднакво разбират това съотношение между необходимостта и свободата.

Всички случаи без изключение, в които се увеличава или намалява представата ни за свободата и за необходимостта, имат само три основания:

1. Отношението на човека, извършил постъпката, към външния свят,

2. Към времето и

3. Към причините, които са предизвикали постъпката.

Първото основание е видимото в по-голяма или по-малка степен от нас отношение на човека към външния свят, по-ясното или по-малко ясното понятие за определеното място, заемано от всеки човек по отношение на всичко, което живее едновременно с него. То е тъкмо това основание, поради което е очевидно, че давещият се е по-малко свободен и повече подчинен на необходимостта, отколкото оня, който стои на сушата; тъкмо това основание, поради което действията на човек, който живее в тясна връзка с други хора в гъсто населено място, действията на човек, свързан със семейство, със служба, с предприятия, изглеждат безспорно, по-малко свободни и повече подчинени на необходимостта, отколкото действията на самотен и уединен човек.

Ако разглеждаме човека сам, без отношението му към всичко, което го обкръжава, всяко негово действие ни изглежда свободно. Но ако съзрем каквото и да е отношение към всичко, което го обкръжава, ако видим връзка с каквото и да е — с човек, който говори с него, с книгата, която чете, с труда, с който се занимава, дори с въздуха, който го обкръжава, дори със светлината, която пада върху околните предмети, — виждаме, че всяко от тия условия му влияе и ръководи макар и една страна от дейността му. И дотолкова, доколкото виждаме тия влияния, нашата представа за неговата свобода се намалява и се увеличава представата ни за необходимостта, на която той е подвластен.

Второто основание е по-голямото или по-малко видимо временно отношение на човека към света; по-ясно или по-слабо понятие за мястото, което действието на човека заема във времето. Тъкмо то е основанието, поради което падението на първия човек, последицата от което е произходът на човешкия род, ни изглежда очевидно по-малко свободно от встъпване в брак на съвременния човек. Тъкмо то е основанието, поради което животът и дейността на хора, живели векове преди нас, и дейността на които е свързана с мене във времето, не може да ми се вижда толкова свободна, колкото съвременният живот, последиците от който още не зная.

Постепенността на представата за по-голяма или по-малка свобода и необходимост зависи от по-големия или по-малък промеждутък време от извършването на постъпката до преценката й.

Ако разглеждам една постъпка, извършена от мене преди един миг, при приблизително същите условия, в които се намирам сега, моята постъпка ми се струва несъмнено свободна. Но ако преценявам постъпка, извършена преди месец, намирайки се сега в други условия, аз, без да ща, признавам, че ако тая постъпка не бе извършена, много неща, полезни, приятни и дори необходими, които са произлезли от тая постъпка, не биха станали. Ако се пренеса чрез спомена си в някоя още по-далечна постъпка, преди десет години и повече, последиците от моята постъпка ще ми бъдат още по-очевидни; и мъчно бих могъл да си представя какво би било, ако нямаше тая постъпка. Колкото по-назад се пренасям чрез спомените си или, което е същото, в бъдещето — чрез преценка, толкова повече моето разсъждение за свободата на постъпката ще става все по-съмнително.

Също такава прогресия в убедителността за участието на свободната воля в общите работи на човечеството намираме и в историята. Едно извършено съвременно събитие ни се струва, че е извършено несъмнено от всички известни хора; но за по-далечните събития ние виждаме вече неговите неизбежни последици, извън които не можем да си представим нищо друго. И колкото по-назад отиваме в разглежданите събития, толкова по-малко произволни ни изглеждат те.

Австро-пруската война ни се струва безспорна последица на действията на хитрия Бисмарк и т.н.

Наполеоновите войни ни се струват, макар вече съмнително, все още станали по волята на героите; но в кръстоносните походи виждаме вече едно събитие, което заема определено своето място и без което новата история на Европа е немислима, макар че точно тъй за летописеца на кръстоносните походи това събитие е било резултат от волята на няколко лица. Когато става дума за преселението на народите, никому вече в наше време не минава през ума, че от своеволието на Атила е зависело да се обнови европейският свят. Колкото по-назад в историята пренасяме обекта за наблюдение, толкова по-съмнителна става свободата на хората, които са извършили събитието, и толкова по-очевиден законът на необходимостта.

Третото основание е по-голямата или по-малка достъпност за нас на оная връзка между причините, която е неизбежното изискване на разума и в която всяко разбираемо явление — и затова всяко действие на човека — трябва да си има определено място като последица за предходните и като причина за следващите.

То е онова основание, поради което нашите действия и действията на другите хора ни изглеждат, от една страна, толкова по-свободни и по-малко подчинени на необходимостта, колкото повече ни са познати ония извлечени от наблюдението физиологически, психологически и исторически закони, на които е подчинен човек, и колкото по-сигурно е съзряна от нас физиологическата, психологическата или историческата причина на действието; от друга страна, колкото по-просто е наблюдаваното действие и колкото с по-малко сложен характер и ум е човекът, действието на когото разглеждаме.

Когато ние съвсем не разбираме причината на постъпката — все едно дали в случая имаме злодеяние, добро дело или дори безразлична към доброто и злото постъпка, — в такава постъпка ние признаваме най-голям дял свобода. В случай че е злодеяние, повече от всичко искаме наказание за такава постъпка, в случай че е добро дело, най-много ценим тая постъпка. В безразличния случай признаваме най-голяма индивидуалност, оригиналност и свобода. Но ако дори една от безбройните причини ни е известна, ние вече признаваме известна част необходимост и по-малко искаме възмездие за престъплението, признаваме по-малка заслуга в добродетелната постъпка и по-малка свобода в постъпката, която ни изглежда оригинална. Това, че престъпникът е бил възпитан в среда на злодейци, вече намалява вината му. Самоотвержеността на бащата и майката, самоотверженост с възможност за награда е повече разбираема, отколкото безпричинна самоотверженост, и затова изглежда, че по-малко заслужава съчувствие, че е по-малко свободна. Основателят на секта, на партия, изобретателят — по-малко ни учудва, когато знаем как и с какво е била подготвена неговата дейност. Ако имаме голяма редица опити, ако нашата наблюдателност е постоянно насочена към търсене съотношения в деянията на хората между причините и последиците, действията на хората ни изглеждат толкова по-необходими и толкова по-малко свободни, колкото по-вярно свързваме последиците с причините. Ако разглежданите действия са прости и ние сме имали за наблюдение грамаден брой такива действия, представата ни за тяхната необходимост ще бъде още по-пълна. Една безчестна постъпка, извършена, от син на безчестен баща, лошото поведение на жена, попаднала в известна среда, възвръщането на пияницата към пиянство и т.н. са постъпки, които ни се струват толкова по-малко свободни, колкото по-ясна ни е причината им. А ако самият човек, чието деяние разглеждаме, е на най-ниска степен от развитие на ума — дете, побъркан, малоумен, — ние, знаейки причината на деянието и простия му характер и ум, виждаме вече толкова голяма част необходимост и толкова малка — свобода, че щом ни стане известна причината, която е трябвало да породи действието, можем да предскажем постъпката.

Само на тия три основания се установяват съществуващата във всички законодателства невменяемост на престъпленията и намаляващите вината обстоятелства. Вменяемостта изглежда по-голяма или по-малка според по-голямото или по-малко познаване на условията, в които се е намирал човекът, чиято постъпка се преценява, както и от по-големия или по-малък промеждутък време от извършването на постъпката до нейното преценяване, а така също и според по-голямото или по-малко разбиране причините на постъпката.