Лев Толстой
Война и мир (138)

X

— Случва ли ти се — каза Наташа на брат си, когато седнаха в диванната, — случва ли ти се да ти се струва, че нищо няма да има — нищо; че всичко, което е хубаво, е минало? И ти става не отегчително, а тъжно?

— И как още! — рече той. — Случвало ми се е, че всичко е хубаво, всички са весели, а на мене ми минава през ума, че всичко това вече е омръзнало и че всички трябва да умрат. Един ден в полка не отидох на увеселение, а там свиреше музика… и изведнъж тъй ми стана мъчно…

— Ах, аз знам това. Знам, знам — поде Наташа. — Бях още мъничка, когато и с мене стана така. Помниш ли, веднъж ме наказаха за сливи и всички вие танцувахте, а аз седях в класната и ридаех. Толкова ридаех, никога няма да го забравя. Беше ми и тъжно, и жално за всички, и за мене, и за всички, за всички жално. И най-важното, че не бях виновна — каза Наташа, — помниш ли?

— Помня — рече Николай. — Помня, че сетне дойдох при тебе и ми се искаше да те утеша и знаеш ли, срамно ми беше. Ужасно смешни бяхме ние. Имах тогава една играчка, дървено чуканче, и исках да ти го дам. Помниш ли?

— А ти помниш ли — каза Наташа със замислена усмивка — как отдавна, отдавна, ние бяхме още съвсем мънички, чичо ни повика в кабинета си, в старата къща още, но беше тъмно — ние отидохме, а там бе застанал…

— Един арапин — довърши Николай с радостна усмивка, — как да не помня? Аз и сега не знам дали е бил арапин, или ни се е присънило, или са ни разправяли.

— Той беше сив, помниш ли, и с бели зъби — стои и ни гледа…

— Помните ли, Соня? — попита Николай.

— Да, да, и аз помня нещо — отговори плахо Соня.

— Аз питах за тоя арапин татко и мама — рече Наташа. — Те ми казаха, че не е имало никакъв арапин… А пък ето и ти помниш?!

— Разбира се, помня като сега зъбите му.

— Колко странно, сякаш е било насън. Аз обичам така.

— А помниш ли как търкаляхме яйца в залата и изведнъж — две баби, и почнаха да се въртят по килима. Беше ли това, или не? Помниш ли колко хубаво беше…

— Да. А помниш ли как татко, в синя шуба, на входната площадка стреля с пушка? — Те се ровеха, усмихнати от наслада, в спомени, не тъжни старешки спомени, а поетични младежки спомени, в ония впечатления от далечното минало, дето сънят се слива с действителността, и се смееха тихо, радвайки се на нещо.

Соня както винаги изостана назад от тях, макар че спомените им бяха общи.

Соня не помнеше много работи от онова, което си припомняха те, а пък и онова, което си спомняше, не събуждаше в нея поетичното чувство, което изпитваха те. Само се наслаждаваше от тяхната радост, като се мъчеше да се преструва, че и тя се радва.

Тя взе участие само когато си спомниха първото пристигане на Соня. Соня разправи как се е страхувала от Николай, защото имал на дрешката си шнурчета, а бавачката й казала, че ще зашият и нея в шнурчетата.

— А аз помня: казаха ми, че ти си се родила под една зелка — рече Наташа, — и помня, че тогава не посмях да не повярвам, но знаех, че не е истина и ми беше много неудобно.

През тоя разговор от задната врата надникна главата на една горнична.

— Госпожице, донесоха петела — рече шепнешком момичето.

— Не ми трябва, Поля, кажи да го върнат — рече Наташа.

Сред разговорите, които се водеха в диванната, в стаята влезе Димлер и отиде при арфата в ъгъла. Той сне сукното и арфата издаде фалшив звук.

— Едуард Карлич, изсвирете, моля ви, любимия ми Nocturne от господин Филд — обади се от салона старата графиня.

Димлер взе един акорд и като се обърна към Наташа, Николай и Соня, каза:

— Колко мирно седи младежта!

— Че ние философствуваме — каза Наташа, извърна се за миг да погледне и продължи разговора. Сега разговаряха за сънищата.

Димлер почна да свири. Наташа се приближи безшумно, на пръсти, до масата, взе една свещ, изнесе я и като се върна, седна тихо на мястото си. В стаята, особено на дивана, на който седяха, беше тъмно, но през големите прозорци падаше на пода сребърната светлина на пълния месец.

— Знаеш ли, аз мисля — каза шепнешком Наташа, примъквайки се към Николай и Соня, когато Димлер свърши да свири и продължи да седи, като подрънкваше слабо струните, види се, не решил още да спре ли, или да почне нещо ново, — че когато така си спомняш, спомняш и непрестанно всичко си спомняш, стигаш дотам в припомнянето си, че помниш онова, което е било още преди да си се родил…

— Това е метемпсихоза — рече Соня, която винаги хубаво се учеше и помнеше всичко. — Египтяните са вярвали, че нашите души са били в животни и пак ще се върнат в животни.

— Не, знаеш ли, аз не вярвам, че сме били в животни — каза Наташа все тъй шепнешком, макар че музиката бе свършила, — но знам сигурно, че ние сме били ангели там някъде и че сме били и тук, и затуй помним всичко…

— Мога ли да се присъединя към вас? — рече тихо Димлер, който се бе приближил, и седна при тях.

— Ако сме били ангели, тогава за какво сме паднали по-долу? — каза. Николай. — Не, това не може да бъде!

— Не по-долу, кой ти каза, че по-долу?… Защо аз знам какво съм била по-рано — отвърна с убеждение Наташа. — Та нали душата е безсмъртна… значи, щом ще живея винаги, тогава и по-рано съм живяла, цялата вечност съм живяла.

— Да, но ние мъчно можем да си представим вечността — каза Димлер, който се бе приближил до младите хора с кротка презрителна усмивка, но сега говореше също тъй тихо и сериозно, както и те.

— А защо е мъчно да си представим вечността? — рече Наташа. — Днес — ще бъде, утре — ще бъде, винаги ще бъде, и вчера беше, и завчера беше…

— Наташа! Сега е твой ред. Изпей ми нещо — чу се гласът на графинята. — Какво сте седнали като заговорници.

— Мамо! Никак не ми се иска — рече Наташа, но в същото време стана.

На всички, дори и на не младия Димлер, не им се искаше да прекъсват разговора и да напускат диванното ъгълче, но Наташа стана и Николай седна при клавикорда. Както винаги, като застана в средата на залата и избра най-хубавото място за резонанс, Наташа почна да пее любимата музикална пиеса на майка си.

Тя каза, че не й се пее, но много време преди това и дълго време по-късно не бе пяла тъй, както пя тая вечер. Граф Иля Андреич, в кабинета си, дето разговаряше с Митенка, чуваше пеенето й и подобно на ученик, който довършва урока си и бърза да отиде да играе, объркваше думите си, давайки заповеди на управителя, и най-сетне млъкна; и Митенка, който също слушаше, мълчаливо и с усмивка бе застанал пред графа. Николай не откъсваше очи от сестра си и си поемаше дъх заедно с нея. Соня, слушайки, мислеше каква грамадна разлика има между нея и приятелката й и колко невъзможно е за нея да бъде, макар и мъничко, толкова пленителна, колкото братовчедката й. Старата графиня седеше с щастливо-тъжна усмивка и със сълзи на очите и от време на време поклащаше глава. Тя мислеше и за Наташа, и за своята младост, и за това, че в тоя предстоящ брак на Наташа с княз Андрей има нещо неестествено и страшно.

Димлер, приседнал до графинята и затворил очи, слушаше.

— Не, графиньо — каза най-сетне той, — това е европейски талант, тя няма какво да учи, тая мекота, нежност, сила…

— Ах! Колко се страхувам за нея, колко се страхувам — каза графинята, без да мисли с кого говори. Нейното майчинско чувство й казваше, че в Наташа има нещо, което е прекомерно много, и че поради това тя няма да бъде щастлива. Преди още Наташа да бе свършила да пее, в стаята се втурна възторженият четиринадесетгодишен Петя, за да съобщи, че са дошли маскирани.

Наташа изведнъж спря.

— Глупак! — извика тя на брат си, изтича до стола, падна на него и зарида така, че после дълго не можа да спре. — Нищо, мамичко, наистина нищо, само тъй: Петя ме уплаши — рече тя, като се мъчеше да се усмихне, но сълзите продължаваха да текат и риданията запушваха гърлото й.

Маскираните слуги — мечки, турци, кръчмари, госпожи, страшни и смешни, които донесоха студ и веселие, изпърво се натискаха плахо един о друг във вестибюла; след това, криейки се един зад друг, се измъкнаха в залата; и отначало стеснително, но после все по-весело и дружно почнаха песни, танци, хора и коледарски игри. Графинята, която позна хората и се посмя на маскираните, отиде в салона. Граф Иля Андреич със сияеща усмивка седеше в залата и изказваше одобрение на танцувачите. Младежта бе изчезнала някъде.

След половин час между другите маскирани в залата се появиха още: една стара госпожа с издута от обръчи рокля — това беше Николай. Туркинята беше Петя. Палячото беше Димлер. Хусарят — Наташа и черкезът — Соня с нарисувани с изгоряла тапа мустаци и вежди.

След снизходителното учудване, непознаване и похвали от немаскираните младите хора решиха, че костюмите са много хубави и трябва да се покажат още на някого.

Николай, комуто се искаше да разходи всички със своята тройка по хубав път, предложи да вземат десетина души маскирани от прислугата и да отидат при вуйчото.

— Не, ще разстроите стареца! — каза графинята. — А пък у него няма и де да се обърнете. Ако ще отивате, идете у Мелюкови.

Мелюкова беше вдовица с деца на различна възраст, също с гувернантки и гуверньори, която живееше на четири версти далеч от Ростови.

— Виж, това е умно, ma chère — похвали я старият граф, който се бе раздвижил. — Чакайте, аз ей сега ще се натъкмя и ще тръгна с вас. Ще размърдам аз Пашета.

Но графинята не се съгласи да пусне графа: напоследък него постоянно го болеше кракът. Решиха, че Иля Андреевич не бива да ходи, а ако отиде Луиза Ивановна (m-me Schoss), госпожиците могат да отидат у Мелюкова. Соня, — винаги боязлива и стеснителна, почна по-настойчиво от всички да моли Луиза Ивановна да не им отказва.

Костюмът на Соня беше най-хубав от всички. Мустаците и веждите извънредно й приличаха. Всички й казваха, че е много хубава, и тя беше в едно неприсъщо ней оживено-енергично настроение. Някакъв вътрешен глас й казваше, че съдбата й ще се реши днес или никога и в мъжкото си облекло тя изглеждаше съвсем друг човек. Луиза Ивановна се съгласи и след половин час четири тройки със звънци, и звънчета, като скърцаха и скриптяха по замразения сняг с плазовете си, спряха до входната площадка.

Наташа първа даде тон на коледното веселие и това веселие, отразявайки се от един на друг, все повече и повече се усилваше и стигна до най-висока степен, когато всички излязоха на студа и се настаниха в шейните, като разговаряха, зовяха се един друг, смееха се и викаха.

Двете шейни бяха с обикновени коне, третата тройка беше на стария граф с орловски бегач в средата; четвъртата — собственост на Николай с неговия нисичък вран рунтав кон в средата. Николай, в бабешкото си облекло, върху което бе облякъл хусарската си наметка, препасана с колан, се бе изправил в средата на шейната си и опъваше поводите.

Беше толкова светло, че той виждаше бляскащите от лунната светлина медни плочки и очите на конете, извръщани уплашено към хората, които шумяха под тъмния навес на главния вход.

В шейната на Николай седяха Наташа, Соня, m-me Schoss и две прислужнички. В шейната на стария граф седнаха Димлер с жена си и Петя; в другите се настаниха преоблечени слуги.

— Карай, Захар! — викна Николай на бащиния си кочияш, за да може да го изпревари по пътя.

Тройката на стария граф, в която бяха седнали Димлер и други маскирани, заскриптя с плазовете си, сякаш залепваше в снега, и като подрънкваше с пълнозвучно звънтене, тръгна напред. Логоите се натискаха към оковете и затъваха, разбърквайки като захар плътния и блестящ сняг.

Николай подкара след първата тройка; отдире зашумяха и заскриптяха останалите. Отначало караха ситен тръс по тесен път. Докато вървяха покрай градината, сенките от оголените дървета падаха често напряко на пътя и скриваха ярката лунна светлина, но щом минаха оградата, от всички страни се откри елмазено-блестящата, със сивогълъбова отсянка снежна равнина, цялата обляна от сиянието на месеца и неподвижна. Веднъж-дваж първата шейна се блъсна в трапчина; също тъй се блъсна и следната шейна, и оная след нея и нарушавайки дръзко скованата от мраз тишина, шейните почнаха да се точат една след друга.

— Заешка следа, много следи! — прозвуча в мразовития скован въздух гласът на Наташа.

— Колко се вижда, Nicolas! — каза гласът на Соня. Николай се извърна към Соня и се наведе, за да разгледа по-отблизо лицето й. Някакво съвсем ново, мило лице, с черни вежди и мустаци, и близко и далечно в лунната светлина, надничаше из самурените кожи.

„По-рано това беше Соня“ — помисли Николай. Вгледа се още по-отблизо В нея и се усмихна.

— Какво, Nicolas?

— Нищо — рече той и отново се обърна към конете.

Когато излязоха на отъпкания широк път, лъснат от плазовете и цял изпокъртен от следи на шипове, които личаха под лунната светлина, конете сами почнаха да опъват поводите и да ускоряват хода. Левият логой, дигнал глава, подръпваше на скокове ремъците си. Средният се клатушкаше и мърдаше уши, сякаш питаше: „Да почвам ли? Или е рано още?“ Напреде, отделила се вече далеч от другите и дрънчаща с отдалечаващия се плътен звук на звънците, ясно се виждаше върху белия сняг черната тройка на Захар. От неговата шейна се чуваха подвиквания и висок смях и гласовете на маскираните.

— Е, хайде, любезнички! — викна Николай, като подръпна от едната страна поводите и изви ръка с камшика. И само от нарастващия като че насрещен вятър и от потрепването на изпънатите и все повече засилващи препускането логои личеше колко бързо се понесе тройката. Николай погледна назад. С вик и писък, с размахани камшици, като караха средните коне да препускат, идеха другите тройки. Средният кон се поклащаше уверено под дъгата, нямаше намерение да намалява, а обещаваше да увеличи скоростта още и още — когато потрябва.

Николай настигна първата тройка. Те бяха слезли от някаква височина, излязоха на широко утъпкан път, който вървеше през ливадата до реката.

„Къде караме? — помисли Николай. — Навярно по Косой луг. Но не, това е нещо ново, което никога не съм виждал. Това не е Косой луг и не е Дьомкина могила, а бог знае какво! Това е нещо ново и вълшебно. Ех, каквото и да е!“ — И като викна на конете си, почна да изпреварва първата тройка.

Захар сдържа конете и извърна лицето си, заскрежено цялото чак до веждите.

Николай пусна конете си; Захар изпъна ръце напред, цъкна с устни и пусна своите.

— Хайде, дръж се, господарю — продума той. Тройките се понесоха редом още по-бързо и препускащите коне бързо премятаха нозе. Николай почна да изпреварва. Без да променя положението на изпънатите си ръце, Захар дигна едната с поводите.

— Няма да го бъде, господарю — извика той на Николай.

Николай пусна и трите коня галоп и изпревари Захар. Конете обсипваха със ситен, сух сняг лицата на седналите в шейната, редом с тях се чуваше честото подрънкване и се смесваха бързо тичащите нозе и сенки на изпреварваната тройка. От всички страни се чуваше скриптене на плазовете по снега и женски писъци.

Николай отново спря конете и погледна наоколо си. Наоколо беше все същата — цяла пронизана от лунната светлина — вълшебна равнина с пръснати по нея звезди.

„Захар вика да завия наляво; но защо наляво? — помисли Николай. — Нима отиваме към Мелюкови, нима това е Мелюковка? Бог знае къде отиваме и бог знае какво става с нас — но много чудно е и много хубаво това, което става с нас.“ Той се извърна и погледна в шейната.

— Виж, и мустаците му, и миглите — всичко е бяло — каза един от седящите вътре чудновати, хубавички и чужди хора, който имаше тънки мустаци и вежди.

„Тая, струва ми се, беше Наташа — помисли Николай, — а тая m-me Schoss; а може би не; а тоя черкез с мустаците — не зная коя е, но я обичам.“

— Не ви ли е студено? — попита той. Те не отговориха и се засмяха. От задната шейна Димлер викаше нещо, навярно смешно, но не можеше да се чуе какво вика.

— Да, да — отговориха със смях разни гласове.

Но ето някаква вълшебна гора с преливащи се черни сенки и елмазени искри и с някаква анфилада от мраморни стъпала, и някакви сребърни покриви на вълшебни здания, и остър вик на някакви зверове. „Ако пък това наистина е Мелюковка, още по-чудно е, че ние пътувахме бог знае де, а пристигнахме в Мелюковка“ — помисли Николай.

Действително това беше Мелюковка и при главния вход изтичаха прислужнички и лакеи със свещи и с радостни лица.

— Кой е? — попитаха от входа.

— Графски маскирани, познавам по конете — отговориха някои гласове.