Лев Толстой
Война и мир (254)

XXIX

Когато френският офицер и Пиер влязоха в стаята, Пиер сметна за свой дълг да увери отново капитана, че не е французин, и поиска да си отиде, но френският офицер не искаше и да чуе за това. Той до такава степен беше учтив, любезен, добродушен и наистина благодарен за спасяването на живота си, че Пиер нямаше сърце да му откаже и поседна с него в залата — първата стая, в която влязоха. На Пиеровото твърдение, че не е французин, капитанът, който очевидно разбираше как можеше човек да се отказва от такова ласкателно звание, сви рамене и каза, че ако Пиер без друго иска да го смятат русин, нека бъде тъй, но че той въпреки това все тъй завинаги е свързан с него от чувството на благодарност за спасението на живота му.

Ако тоя човек бе надарен що-годе със способността да, разбира чувствата на другите и би долавял усещанията на Пиер, Пиер навярно би се махнал от него; но оживената непроницаемост на тоя човек за всичко, което не бе самият той, победи Пиер.

— Francais ou prince russe incognito — каза французинът, като се взря във финото, макар и измърсено бельо на Пиер и в пръстена на ръката му. — Je vous dois la vie et je vous offre mon amitie. Un Francais n’oublie jamais ni une insulte, ni un service. Je vous offre mon amitie. Je ne vous dis que ca.^[1]

В звука на гласа, в изражението на лицето, в жестовете на тоя офицер имаше толкова добродушие и благородство (във френски смисъл), че Пиер, отвръщайки на усмивката на французина, с несъзнавана усмивка стисна протегнатата към не о ръка.

— Capitaine Ramball du 13-me leger, decore pour l’affaire du Sept^[2] — представи се той със самодоволна, неудържима усмивка, която бърчеше устните му под мустаците. — Voudrez-vous bien me dire a present, a qui j’ai l’honneur de parler aussi agreablement au lieu de rester a l’ambulance avec la balle de ce fou dans le corps?^[3]

Пиер отговори, че не може да каже името си и като се изчерви, почна, опитвайки се да си измисли име, да обяснява причините, поради които не може да го каже, но французинът бързо го прекъсна.

— De grace — рече той. — Je comprends, vos raisons, vous etes officier… officier superieur, peut-etre. Vous avez porte les armes contre nous… Ce n’est pas mon affaire. Je vous dois la vie. Cela me suffit. Je suis tout a.vous. Vous etes gentilhomme?^[4] — добави той с отсянка на въпрос. Пиер наведе глава. — Votre nom de bapteme, s’il vous plait? Je ne demande pas davantage. M-r Pierre, dites-vous… Parfait. C’est tout ce que je desire savoir.^[5]

Когато донесоха овнешкото месо, пържени яйца, самовар, водка и вино от руска изба, което французите бяха донесли със себе си, Рамбал помоли Пиер да участвува в обеда и веднага почна да яде лакомо и бързо, както здрав и гладен човек, като дъвчеше бързо с яките си зъби, примляскваше непрестанно и повтаряше: „Excellent, exquis!“^[6] Лицето му се зачерви и потъна в пот. Пиер беше гладен и с удоволствие взе участие в обеда. Морел, вестовоят, донесе тенджера с топла вода и сложи в нея бутилка червено вино. Освен туй донесе и бутилка квас, която взе за проба от кухнята. Това питие беше вече познато на французите и имаше име. Те го наричаха limonade de cochon (свинска лимонада) и Морел хвалеше тая limonade de cochon, която бе намерил в кухнята. Но тъй като капитанът имаше вино, добито, когато минаваха през Москва, той остави кваса на Морел и започна бутилката бордо. Той уви бутилката до гърлото в салфетка и наля вино на себе си и на Пиер. Утоленият глад и виното още повече оживиха капитана и през време на обеда той приказва, без да спре.

Oui, mon cher m-r Pierre, je vous fdois une fiere chandelle de m’avoir sauve… de cet enrage… J’en ai assez, voyez-vous, de balles dans le corps. En voila, une (той посочи едната си страна) a Wagram et de deux a Smolensk — показа белег на бузата си. — Et cette jambe, comme vous voyez, qui ne veut pas marcher. C’est a la grande bataille du 7 a la Moskowa que j’ai recu ca. Sacre Dieu, c’etait beau! Il fallait voir ca, c’etait un deluge de feu. Vous nous avez taille une rude besogne; vous pouvez vous en vanter, nom d’un petit bonhomme. Et, ma parole, malgre l’atout, que j’y ai gagnee, je serais pret a recommencer. Je plains ceux qui n’ont pas vu ca.

— J’y ai ete^[7] — каза Пиер.

— Ah, vraiment! Eh bien, tant mieux — продължи французинът. — Vous etes de fiers ennemis, tout de meme. La grande redoute a ete tenace, nom d’une pipe. Et vous nous l’avez fait cranement payer. J’y suis alle trois fois tel que vous me voyez. Trois fois nous etions sur les canons et trois fois on nous a culbute et comme des capucins de cartes. Oh! C’etait beau, monsieur Pierre. Vos grenadiers ont ete superbes, tonnere de Dieu. Je les ai vus six fois de suite serrer les rangs et marcher comme a une revue. Les beaux hommes! Notre roi de Naples qui s’y connait a crie: bravo! Ah, ah! soldat comme nous autres! — каза той след един миг мълчание. — Tant mieux, tant mieux, monsieur Pierre. Terribles en bataille… — той смигна усмихнат — galants… avec les belles, voila les Francais, monsieur Pierre, n’est-ce pas?^[8]

Капитанът бе толкова наивно и добродушно весел и естествен, и доволен от себе си, че Пиер насмалко сам не смигна, загледан весело в него. Навярно думата „galant“ насочи мисълта на капитана към положението, на Москва.

— A propos, dites donc, est-ce vrai que toutes les femmes ont quitte Moscou? Une drole d’idee! Qu’avaient-elles a craindre?^[9]

— Est-ce que les dames francaises ne quitteraient pas Paris, si les Russes y entraient?^[10] — каза Пиер.

— Ah, ah, ah!… — Французинът весело, сангвинично се разсмя, като тупаше Пиер по рамото. — Ah! elle est forte, celle-la — рече той. — Paris?… Mais Paris, Paris…^[11]

— Paris, la capitale du monde…^[12] — каза Пиер, като довърши неговите думи.

Капитанът погледна Пиер. Той имаше навик да се спира сред разговора и да гледа с втренчени, засмени, ласкави очи.

— Eh bien, si vous ne m’aviez pas dit que vous etes Russe, j’aurai parie que vous etes Parisien. Vous avez ce je ne sais quoi, ce…^[13] — и като каза тая любезност, пак мълчаливо го погледна.

— J’ai ete a Paris, j’y ai passe des annees^[14] — рече Пиер.

— Oh, ca se voit bien. Paris!… Un homme qui ne connait pas Paris, est un sauvage. Un Parisien, ca se sent a deux lieues. Paris, c’est Talma, la Duschenois, Potier, la Sorbonne, les boulevards — и като забеляза, че заключението е по-слабо от предходното, той бързо добави: — Il n’y a qu’un Paris au monde. Vous avez ete a Paris et vous etes reste Russe. Eh bien, je ne vous en estime pas moins.^[15]

Под влиянието на изпитото вино и след дните, прекарани в уединение с мрачните си мисли, Пиер изпитваше неволно удоволствие от разговора с тоя весел и добродушен човек.

— Pour en revenir a vos dames, on les dit bien belles. Qelle fichue idee d’aller s’enterrer dans les steppes, quand l’armee francaise est a Moscou. Quelle chance elles ont manquee, celles-la. Vos moujiks, c’est autre chose, mais vous autres, gens civilises, vous devriez nous connaitre mieux que ca. Nous avons pris Vienne, Berlin, Madrid, Naples, Rome, Varsovie, toutes les capitales du monde… On nous craint, mais on nous aime. Nous sommes bons a connaitre. Et puis l’Empereur…^[16] — почна той, но Пиер го прекъсна.

— L’Empereur — повтори Пиер и лицето му прие тъжно и сконфузено изражение. — Est-ce que l’Empereur…^[17]

— L’Empereur? C’est la generosite, la clemence, la justice, l’ordre, le genie, voila l’Empereur! C’est moi, Ramball, qui vous le dis… Tel que vous me voyez, j’etais son ennemi il y a encore huit ans. Mon pere a ete comte emigre… Mais il m’a vaincu, cet homme. Il m’a empoigne. Je n’ai pas pu resister au spectacle de grandeur et de gloire dont il couvrait la France. Quand j’ai compris ce qu’il voulait, quand j’ai vu qu’il nous faisait une litiere de lauriers, voyez-vous, je me suis dit: voila un souverain, et je me suis donne a lui. Eh voila! Oh, oui, mon cher, c’est le plus grand homme des siecles passes et a venir.^[18]

— Est-il a Moscou?^[19] — объркан и с лице на престъпник каза Пиер.

Французинът погледна престъпното лице на Пиер и се усмихна.

— Non, il fera son entree demain^[20] — каза той и продължи да разправя.

Разговорът им бе прекъснат от вик на няколко гласа до портата и от влизането на Морел, който дойде да каже на капитана, че пристигнали вюртембергски хусари и искали да оставят конете си в същия двор, дето били конете на капитана. Мъчнотията произлизаше предимно от това, че хусарите не разбираха какво им казват.

Капитанът заповяда да извикат старшия унтерофицер и го попита строго от кой полк е, кой им е началникът и на какво основание си позволява да заема жилище, което вече е заето. На първите два въпроса немецът, който слабо разбираше френски, отговори, като назова полка и началника си; но на последния въпрос, който не бе разбрал, той отговори, като вмесваше изкълчени френски думи в немските изрази, че е квартириер на полка и че началникът му заповядал да заема всички къщи наред. Пиер, който знаеше немски, преведе на капитана какво каза немецът и преведе на немски отговора на капитана. Като разбра какво му казваха, немецът отстъпи и изведе войниците си. Капитанът излезе на входната площадка и с висок глас даде някакви заповеди.

Когато той се върна пак в стаята, Пиер седеше на същото място, дето беше дотогава, отпуснал глава на ръцете си. По лицето му бе изписано страдание. В тоя миг той наистина страдаше. Когато капитанът излезе и той остана сам, — изведнъж се опомни и осъзна положението, в което се намираше. Не това, че Москва беше завзета, и не това, че тия щастливи победители се разпореждаха като господари в нея и се държаха покровителствено с него — колкото и тежко да го чувствуваше Пиер, не това го измъчваше сега. Измъчваше го съзнанието за собствената му слабост. Няколко чаши изпито вино и разговорът с тоя добродушен човек унищожиха съсредоточено-мрачното настроение, в което живееше напоследък Пиер и което бе необходимо за изпълнението на неговото намерение. Пистолетът и кинжалът, и селският кафтан бяха готови, Наполеон пристигаше утре. Пиер все така смяташе, че е полезно и достойно да убие злодееца; но усещаше, че сега няма да го стори. Защо? Не знаеше, но сякаш предчувствуваше, че не ще изпълни намерението си. Той се бореше срещу съзнанието на слабостта си, но смътно усещаше, че не ще я надвие, че предишният мрачен начин на мислене за отмъщение, за убийство и за самопожертвуване се бе разсипал на прах при досег с първия човек.

Капитанът влезе в стаята, като накуцваше леко и си подсвиркваше.

Бъбренето с французина, което по-рано забавляваше Пиер, сега му се стори противно. И песничката, която си подсвиркваше, и вървежът, и жестовете, и засукването на мустаците — сега всичко това се струваше оскърбително на Пиер.

„Ей сега ще си отида, ни дума повече не ще разменя с него“ — помисли Пиер. Той помисли това, но продължаваше да седи на същото място. Някакво странно чувство на слабост го приковаваше на мястото му: той искаше и не можеше да стане и да си излезе.

Капитанът, напротив, изглеждаше много весел. Той мина два пъти из стаята. Очите му блестяха и мустаците му леко подскачаха, сякаш сам се усмихваше на някаква весела измислица.

— Charmant — каза неочаквано той — le colonel, de ces wurtembergeois! C’est un Allemand; mais brave garcon, s’il en fut. Mais Allemand.^[21]

Той седна срещу Пиер.

— A propos, vous savez donc l’allemand, vous?^[22]

Пиер го гледаше мълчаливо.

— Comment dites-vous asile en allemand?^[23]

— Asile? — повтори Пиер. — Asile en allemand — Unterkunft.^[24]

— Comment dites-vous?^[25] — недоверчиво и бързо попита отново капитанът.

— Unterkunft — повтори Пиер.

— Onterkoff — рече капитанът и няколко секунди гледа Пиер със засмени очи. — Les Allemands sont de fieres betes. N’est-ce pas, monsieur Pierre?^[26] — завърши той.

— Eh bien, encore une bouteille de ce bordeau moscovite, n’est-ce pas? Morel, va nous chauffer encore une petite bouteille. Morel!^[27] — викна весело капитанът.

Морел донесе свещи и бутилка вино. Капитанът погледна Пиер при осветлението и очевидно бе поразен от разстроеното лице на събеседника си. С искрено огорчение и с изписано по лицето съчувствие Рамбал приближи до Пиер и се наведе над него.

— Eh bien, nous sommes tristes^[28] — рече той, като пипна Пиер по ръката. — Vous aurai-je fait de la peine? Non, vrai, avez-vous quelque chose contre moi? — втори път попита той. — Peut-etre, rapport a la situation.^[29]

Пиер не отговори нищо, но погледна ласкаво французина в очите. Тая проява на съчувствие му беше приятна.

— Parole d’honneur, sans parler de ce, que je vous dois, j’ai de l’amitie pour vous. Puis-je faire quelque chose pour vous? Disposez de moi. C’est a la vie et a la mort. C’est la main sur le coeur que je le dis^[30] — каза той, като се удари в гърдите.

— Merci — каза Пиер. Капитанът погледна втренчено Пиер, също както го бе погледнал, когато научи как се казва убежище на немски, и лицето му изведнъж светна.

— Ah, dans ce cas je bois a notre amitie!^[31] — извика весело той и наля две чаши. Пиер взе налятата чаша и я изпи. Рамбал изпи своята, стисна отново ръката на Пиер и се облакъти на масата в замислено-меланхолична поза.

— Oui, mon cher ami, voila les caprices de la fortune — почна той. — Qui m’aurait dit que je serai soldat et capitaine de dragons au service de Bonaparte, comme nous l’appellions jadis. Et cependant me voila avec lui. Il faut vous dire, mon cher — продължи той с тъжен и отмерен глас на човек, който се кани да разправя дълга история, — que notre nom est l’un des plus ancieus de la France.^[32]

И с леката и наивна откровеност на французина капитанът разказа на Пиер историята на прадедите си, детинството си, юношеството и зрелостта, всичките си роднински, имуществени и семейни отношения. „Ма pauvre mere“^[33] играеше, разбира се, важна роля в разказа му.

— Mais tout ca ce n’est que la mise en scene de la vie, le fond c’est l’amour! L’amour! N’est-ce pas, monsieur Pierre? — каза той, като се оживи. — Encore un verre.^[34]

Пиер отново пи и си наля трета чаша.

— Oh! Les femmes, les femmes!^[35] — и гледайки с мазни очи Пиер, капитанът почна да приказва за любовта и за любовните си похождения. Те бяха твърде много, което лесно можеше да се повярва, като се видеше самодоволното и красиво лице на офицера и възторженото оживление, с което приказваше за жените. Макар че всичките любовни истории на Рамбал имаха нечист характер, в което французите виждат изключителната прелест и поезия на любовта, капитанът разказваше историите си с такова искрено убеждение, че той единствен е изпитал и познал всичките прелести на любовта, и тъй примамливо описваше жените, че Пиер го слушаше с любопитство.

Очевидно бе, че l’amour, която французинът толкова обичаше, не беше нито оная любов от низшия и прост вид, която Пиер изпитваше някога към жена си, нито оная, разпалвана от самия него романтична любов, която изпитваше към Наташа (Рамбал еднакво презираше и двата вида любов — едната беше l’amour des charretiers, другата — l’amour des nigauds^[36]); l’amour, пред която се прекланяше французинът, се заключаваше предимно в неестествеността на отношенията към жената и в комбинацията на извращенията, които придаваха най-главната прелест на чувството.

Така капитанът разправи трогателната история на любовта си към една очарователна тридесет и пет годишна маркиза и в същото време към прелестното, невинно, седемнадесетгодишно дете, дъщеря на очарователната маркиза. Борбата на великодушие между майката и дъщерята завършила с това, че майката, жертвувайки себе си, предложила дъщеря си за жена на своя любовник и сега още, макар да бе отдавна минал спомен, вълнуваше капитана. След това той разказа един епизод, в който мъжът играел ролята на любовник, а той (любовникът) — ролята на мъжа, и няколко комични епизода от souvenirs d’Allemagne, където asile значи Unterkunft, дето les maris mangent de la choux croute и дето les jeunes filles sont trop blondes.^[37]

Най-сетне последният епизод от Полша, още пресен в паметта на капитана, който разправяше с бързи жестове и пламнало лице, бе, че той спасил живота на един поляк (изобщо в разказите на капитана спасяването на живота се срещаше непрестанно) и тоя поляк му поверил очарователната си жена (Parisienne de coeur^[38]), докато самият той постъпил на френска служба. Капитанът бил щастлив, очарователната полякиня искала да бяга с него; но движен от великодушие, капитанът върнал жената на съпруга й, като при това му казал: „Je vous: ai sauve la vie, et je sauve votre honneur!“^[39] Като повтори тия думи, капитанът потърка очи и се отърси, сякаш отмахваше от себе си обхваналата го слабост от тоя трогателен спомен.

Слушайки разказите на капитана, Пиер, както често се случва в късен вечерен час и под влияние на изпито вино, внимаваше във всичко, което разказваше капитанът, разбираше всичко и в същото време следеше редица лични спомени, които, кой знае защо, изпъкнаха във въображението му. Когато слушаше тия разкази за любовта, той изведнъж си спомни своята собствена любов към Наташа и като прехвърляше във въображението си картините от тая любов, мислено ги сравняваше с разказите на Рамбал. Следейки разказа за борбата на дълга с любовта, Пиер виждаше всичките най-малки подробности на последната си среща с оная, която обичаше, при Сухарьова кула. Тогава тая среща не му оказа въздействие; той дори ни веднъж не бе си спомнял за нея. Но сега му се струваше, че в тая среща имаше нещо твърде многозначително и поетично.

„Пьотр Кирилич, елате тук, аз ви познах“ — чуваше той сега казаните от нея думи, виждаше пред себе си очите й, усмивката, пътната й шапчица, измъкналия се кичур коса… и във всичко туй му се струваше, че има нещо трогателно и умилително.

Като довърши разказа си за очарователната полякиня, капитанът се обърна към Пиер с въпрос дали е изпитвал подобно чувство на самопожертвуване за любовта и завист към законния мъж.

Предизвикан от тоя въпрос, Пиер дигна глава и почувствува необходимостта да разкаже мислите, които го бяха обзели; той почна да обяснява, че малко по-иначе разбира любовта към жената. Каза, че през целия си живот е обичал и обича само една жена и че тая жена никога не ще може да му принадлежи.

— Tiens^[40] — рече капитанът.

След туй Пиер обясни, че е обичал тая жена от най-младите си години; но не смеел да мисли за нея, защото тя била премного млада, а той — незаконен син, без име. А сетне, когато получил име и богатство, той не смеел да мисли за нея, тъй като премного я обичал; поставял я премного високо над останалия свят и затуй — още повече — над себе си. Когато стигна дотук, Пиер запита капитана разбира ли това.

Капитанът направи жест, с който казваше, че дори и да не разбира, все пак го моли да продължи.

— L’amour platonique, les nuages…^[41] — измърмори той. Може би изпитото вино или нуждата от откровеност, или мисълта, че тоя човек не познава и не ще узнае никого от действуващите лица на тая история, или всичко това заедно развърза езика на Пиер. И той с фъфлещ глас и мазни очи, загледан нейде в далечината, разказа цялата си история: и женитбата си, и историята на Наташината любов към неговия най-близък приятел, и нейната измяна, и всичките свои несложни отношения с нея. Предизвикан от въпросите на. Рамбал, той разправи и онова, което криеше отначало — положението си в обществото, и дори му съобщи името си.

В разказа на Пиер капитанът най-много бе поразен от това, че Пиер беше много богат, че имаше два двореца в Москва и че е зарязал всичко и не напуснал Москва, а останал в града, криейки името и званието си.

Късно през нощта те излязоха заедно на улицата. Нощта беше топла и светла. Вляво от къщата се виждаше заревото на първия почнал пожар в Москва, на Петровка. Вдясно се бе извишил новият сърп на месеца, а в срещуположния край на небето висеше оная светла комета, която в душата на Пиер се свързваше с любовта му.

При портите бяха Герасим, готвачката и двама французи. Чуваше се смехът им и разговор на неразбираем и за едните, и за другите език. Те гледаха заревото, което се виждаше в града.

Нямаше нищо страшно в един малък далечен пожар в грамадния град.

Загледан във високото звездно небе, в месеца, в кометата и в заревото на пожара, Пиер изпитваше радостно умиление. „Ето на, колко е хубаво, какво още ми трябва?“ — помисли той. И изведнъж, като си спомни намерението си, главата му се завъртя, прилоша му дотолкова, че трябваше да се облегне на стобора, за да не падне.

Без да се сбогува с новия си приятел, Пиер се отдръпна от портата с несигурни крачки, върна се в стаята си, легна на дивана и тутакси заспа.