Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 80 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но навремето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотр (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. На романа са отделени 7 години за написване – от 1863 до 1869. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение.

Жанровата структура, която Толстой изгражда, е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

IV

Лѝсие Гори, имението на княз Николай Андреич Болконски, бе на шестдесетина версти от Смоленск, зад него, и на три версти от Московския път.

Същата вечер, когато князът даваше заповедите си на Алпатич, Десал поиска среща с княжна Маря и й каза, че тъй като князът не е съвсем здрав и не взема никакви мерки за безопасността си, а от писмото на княз Андрей се вижда, че пребиваването в Лѝсие Гори не е безопасно, почтително я съветва тя самата да напише и изпрати по Алпатич писмо до губернатора в Смоленск с молба да й съобщи какво е положението и доколко голяма е опасността, на която се излагат Лѝсие Гори. Десал написа от името на княжна Маря писмо до губернатора, което тя подписа и писмото бе дадено на Алпатич със заповед да го връчи на губернатора и в случай на опасност да се върне колкото може по-скоро.

След като получи всички заповеди, Алпатич, изпращан от домашните си, с бяла пухкава шапка (подарък от княза), с тояжка, също като на княза, излезе да се качи в бричката с кожен гюрук, запрегната с тройка охранени дорести коне.

Звънецът беше завързан, а в малките звънчета напъхани хартийки. Князът не позволяваше никому в Лѝсие Гори да кара със звънчета. Но на дълъг път Алпатич обичаше звънчетата. Придворните хора на Алпатич, писарят, счетоводителят, готвачките — за господарите и за прислугата, две баби, момчето-прислужник, кочияшите и разни слуги, го изпровождаха.

Дъщеря му слагаше зад гърба му и под него басмени пухени възглавници. Балдъзата-бабичка му мушна скритом вързопче. Един от кочияшите го хвана под ръка и го нагласи в колата.

— Хайде, хайде, женски работи! Жени, жени! — рече бързо-бързо, като пъхтеше, Алпатич, също както князът, и седна в бричката. Като даде на писаря последни нареждания по работите и сега вече, без да подражава на княза, Алпатич свали шапката от плешивата си глава и три пъти се прекръсти.

— Ако нещо стане, вие… върнете се, Яков Алпатич; помисли за нас, за Бога — извика жена му, като загатваше за слуховете за войната и неприятеля.

— Жени, жени, женски работи! — измърмори си Алпатич и потегли, като оглеждаше наоколо си нивята — някъде с пожълтяла ръж, другаде с гъст, още зелен овес, а някъде още черни, в които едва бе започнала втора оран. Алпатич пътуваше, радвайки се на рядката през тая година реколта на пролетните посеви, заглеждаше се в ивичките ръжени нивя, из които тук-там почваха да жънат, съобразяваше разни неща за стопанството — за сеитбата и прибирането на реколтата и дали не е забравил някое нареждане на княза.

След като два пъти храни конете, вечерта на 4 август Алпатич пристигна в града.

По пътя Алпатич срещаше и изпреварваше обози и войски. Когато наближаваше Смоленск, той чу далечни гърмежи, но тия звуци не го поразиха. Най-силно го порази, когато, приближавайки до Смоленск, видя една чудесна овесена нива, която някакви войници косяха очевидно за храна на конете и сред която бяха настанени на лагер; това обстоятелство порази Алпатич, но той скоро го забрави, мислейки за своята работа.

Повече от тридесет години всички интереси в живота на Алпатич бяха определяни само от волята на княза и той никога не излизаше от тоя кръг. Всичко, което не се отнасяше до изпълнението на княжеските заповеди, не само не го интересуваше, но и не съществуваше за Алпатич.

Като пристигна вечерта на 4 август в Смоленск, Алпатич отседна отвъд Днепър, в Гаченското предградие, в една странноприемница, при съдържателя Терапонтов, у когото от тридесет години вече бе свикнал да отсяда. Преди дванадесет години, благодарение на Алпатич, Терапонтов купи една горичка от княза, почна да търгува и сега имаше къща, странноприемница и брашнарски дюкян в града. Терапонтов беше дебел, черен, червен четиридесетгодишен селяк с дебели бърни, с дебела топка-нос, със също такива топки над черните смръщени вежди и с дебел корем.

Терапонтов, по жилетка и басмена рубашка, бе застанал до дюкяна, който гледаше към улицата. Като видя Алпатич, той приближи до него.

— Добре дошъл, Яков Алпатич. Хората бягат от града, а ти идеш в града — рече стопанинът.

— Как тъй бягат от града? — каза Алпатич.

— И аз казвам, че са глупави. Все от французина ги е страх.

— Женски приказки, женски приказки! — рече Алпатич.

— Тъй мисля и аз, Яков Алпатич. Аз думам, има заповед, че няма да го пуснат, значи, вярно е. А пък и селяните искат по три рубли на каруца — Бога нямат!

Яков Алпатич слушаше невнимателно. Той поиска самовар и сено за конете, пи чай и легна да спи.

През цялата нощ по улицата край странноприемницата вървяха войски. На другия ден Алпатич облече дрехата, която обличаше само в града, и тръгна по работата си. Утрото бе слънчево и от осем часа беше вече горещо. Ден-злато за прибиране на житото, както си мислеше Алпатич. Отвъд града още от рано сутринта се чуваха гърмежи.

От осем часа към пушечните изстрели се прибави топовна стрелба. По улиците имаше много хора, които бързаха нанякъде, много войници, но както винаги вървяха файтони, търговците стояха пред дюкяните си и в църквите имаше служба. Алпатич ходи по дюкяните, в учрежденията, на пощата и при губернатора. В учрежденията, в дюкяните, на пощата всички приказваха за войската, за неприятеля, който нападнал вече града; всички се питаха един друг какво да правят и всички се мъчеха да се успокояват един друг.

Пред дома на губернатора Алпатич намери многоброен народ, казаци и една пътническа кола, която принадлежеше на губернатора. На входната площадка Яков Алпатич срещна двамина господа дворяни, единия от които познаваше. Познатият му дворянин, бивш околийски началник, говореше с жар.

— Че това не е да си правиш шеги — казваше той. — Който е сам, му е добре. Сам човек — каквото и да е — е сам, а да имаш семейство от тринайсет души, че и цялото имущество… Докараха я дотам, че всички да загинат; какво началство е то след всичко туй?… Ех, избесил бих аз разбойниците…

— Е, стига — рече другият.

— Че какво ме интересува, нека слуша! Та ние не сме кучета — каза бившият околийски началник и като погледна наоколо си, видя Алпатич.

— А, Яков Алпатич, ти защо си дошъл?

— По заповед на негово сиятелство, при господин губернатора — отговори Алпатич, като дигна гордо глава и пъхна ръка в пазвата си, което правеше винаги, когато споменаваше княза. — Благоволи да заповяда да се осведомя как е положението — рече той.

— Е, на, осведоми се — изкрещя помешчикът, — докараха я дотам, че нито каруци, нито — нищо! Ей на, чуваш ли? — рече той, сочейки нататък, отдето се чуваха гърмежите.

— Докараха я дотам, че всички ще загинем… разбойници! — каза пак той и слезе от площадката.

Алпатич поклати глава и тръгна по стълбите. В приемната имаше търговци, жени, чиновници, които се споглеждаха мълчаливо. Вратата на кабинета се отвори, всички станаха от местата си и мръднаха напред. От вратата изскочи чиновник, поговори нещо с един търговец, извика на един дебел чиновник с кръст на шията да отиде с него и отново изчезна зад вратата, като очевидно избягваше всички погледи и въпроси към него. Алпатич се промъкна напред и при новото излизане на чиновника пъхна ръка в закопчания си сюртук, обърна се към виновника и му подаде две писма.

— На господин барон Ашот от генерал-аншеф княз Болконски — произнесе той тъй тържествено и важно, че чиновникът се обърна към него и взе писмата. След няколко минути губернаторът прие Алпатич и му каза набързо:

— Доложи на княза и на княжната, че нищо не ми е било известно: аз постъпвах според висшите заповеди. Ето…

Той даде някакъв документ на Алпатич.

— Но тъй като князът е болен, моят съвет е да заминат за Москва. И аз заминавам след малко. Доложи… — Но губернаторът не довърши: през вратата се втурна прашен и потен офицер и заговори нещо на френски. По лицето на губернатора се изписа ужас.

— Върви — каза той, — като кимна на Алпатич, и почна да разпитва нещо офицера. Когато излезе от кабинета на губернатора, жадни, подплашени и безпомощни погледи се насочиха към Алпатич. Сега, заслушан, без да ще, в близките и все по-засилващи се гърмежи, Алпатич забърза към странноприемницата. Документът, който му бе дал губернаторът, бе следният:

„Уверявам ви, че за град Смоленск не предстои още ни най-малка опасност и е невероятно, че може да бъде заплашван от такава. Аз, от една страна, и княз Багратион, от друга, се движим, за да се съединим до Смоленск, което ще стане на 22-ро число, и двете армии ще почнат със съвкупни сили да бранят съотечествениците си от поверената ви губерния, докато усилията им отдалечат от тях враговете на отечеството или докато храбрите им редове не бъдат изтребени до последния воин. Виждате от това, че имате пълно право да успокоите жителите на Смоленск, защото оня, който е защищаван от две толкова храбри войски, може да бъде сигурен в победата им.“ (Предписание на Барклай де Толи до смоленския граждански губернатор барон Аш, 1812 година.)

Хората неспокойно сновяха из улиците.

Натоварените догоре каруци с домашна посъдина, със столове, шкафчета непрекъснато излизаха от портите на къщите и трополяха из улиците. В съседната на Терапонтовата къща имаше каруци и сбогувайки се, жените виеха и нареждаха. Едно дворно куче се въртеше с лай пред впрегнатите коне.

Алпатич влезе в странноприемницата с по-бързи стъпки от обикновено и отиде право в сайванта, при конете и колата си. Кочияшът спеше; той го събуди, заповяда му да впряга и влезе в пруста. От стаята на стопаните се чу детски плач, страшни женски ридания и гневният, пресипнал вик на Терапонтов. Готвачката, щом Алпатич влезе в пруста, изпърха като подплашена кокошка:

— Преби я — стопанката би!… Толкоз я би, толкова я влачи!…

— За какво? — попита Алпатич.

— Молеше го да заминат. Женска работа! Откарай ме, дума, с кола, не ме погубвай с тия малки деца; хората, дума, всички заминаха, а пък ние, дума, какво? Че като почна да я бие. Толкова я би, толкова я влачи!

Алпатич кимна сякаш одобрително на тия думи и не желаейки да знае нищо друго, отиде до стаята срещу вратата на господарската стая, дето си оставяше покупките.

— Разбойник си ти, убиец — извика в това време една слаба, бледа жена с дете на ръце и със смъкната от главата й забрадка, като се изскубна през вратата и изтича по стълбата в двора. Терапонтов излезе след нея и като видя Алпатич, оправи жилетката и косата си, прозя се и влезе след Алпатич в стаята.

— Искаш да си заминеш ли? — попита той.

Без да отговаря на въпроса, без да погледне стопанина и като преглеждаше покупките си, Алпатич попита колко трябва да му плати за престоя.

— Ще направим сметка! Е, беше ли при губернатора? — попита Терапонтов. — Какво решение излезе?

Алпатич отговори, че губернаторът не му е казал нищо положително.

— Мигар можем да се пренесем? — рече Терапонтов. — Давай до Дорогобуж по седем рубли на каруца. И пак казвам — Бога нямат! — рече той.

— Селиванов, виж, той сполучи. В четвъртък продаде брашно на армията по девет рубли чувалът. Е, ще пиете ли чай? — добави той. Докато впрягаха конете, Алпатич и Терапонтов пиха чай и разговаряха за цената на житото, за реколтата и благоприятното време за прибирането й.

— Май че почна да затихва — каза Терапонтов, след като изпи три чая, и стана, — навярно нашите са надвили. Казано е — да не го пускат. Значи, сила… А разправяха, че тия дни Матвей Иванич Платов ги натикал в река Марина и май че в един ден издавил към осемнадесет хиляди.

Алпатич събра покупките си, даде ги на влезлия кочияш и плати на стопанина. През портите се чу шум от колела, копита и звънчета на излизащата бричка.

Пладне отдавна беше минала; половината улица беше в сянка, другата половина — ярко осветена от слънцето. Алпатич погледна през прозореца и тръгна към вратата. Изведнъж се чу странен звук на далечно свистене и удар и след това се пронесе слято бучене на топовна стрелба, от която стъклата затрепериха.

Алпатич излезе на улицата; двама души изтичаха по улицата към моста. От разни страни се чуваше свистене, удари от гюллета и пръскане на гранати, които падаха в града. Но тия звукове почти не се чуваха и не привличаха вниманието на жителите в сравнение със стрелбата, която се чуваше отвъд града. Това беше бомбардировката срещу града, която в пет часа Наполеон бе заповядал да започне със сто и тридесет оръдия. Отначало хората не разбираха какво значи тая бомбардировка.

Звуковете от падащите гранати и гюллета възбуждаха изпърво само любопитството. Терапонтовата жена, която дотогава не преставаше да вие под сайванта, млъкна и излезе на портата с детето на ръце, като се вглеждаше мълчаливо в хората и се вслушваше в звуковете.

Излязоха на портата готвачката и продавачът. Всички с весело любопитство се опитваха да видят прелитащите над главите им снаряди. Иззад ъгъла излязоха няколко души, които разговаряха оживено.

— Това се вика сила! — каза един. — И покрива, и тавана направи на парчета.

— Разрови като свиня и земята! — рече друг. — Виж как сериозно удря, виж как ни съживи! — каза със смях той. — Добре, че отскочи, иначе щеше да те смаже.

Народът се обърна към тия хора. Те се спряха и разправиха как досам тях едно гюлле улучило къща. През това време други снаряди ту с бързо, мрачно свистене — гюллета, ту с приятно подсвирване — гранати, не преставаха да летят над главите на хората; но ни един снаряд не падаше наблизо, всички прехвърляха. Алпатич сядаше в бричката. Стопанинът стоеше до портите.

— Като да не си виждала! — викна той на готвачката, която, запретнала ръкави, с червена фуста и заклатила голи лакти, отиде до ъгъла да чуе какво разправяха.

— Гледай ти чудо! — повтаряше тя, но като чу гласа на господаря си, върна се, издърпвайки запретнатата си пола.

Отново, но тоя път наблизо, изсвири нещо като хвърчащо от горе на долу птиче, блесна посред улицата огън, нещо гръмна и застла улицата с пушек.

— Разбойнико, какво вършиш? — викна стопанинът, като изтича към готвачката.

В същия миг от разни страни започнаха да вият жаловито жени, уплашено заплака дете и с побледнели лица хората се струпаха около готвачката. Сред тая тълпа най-силно се чуваха охканията и повтаряните от готвачката думи:

— Ой-о-ох, гълъбчета! Гълъбчета мои бели! Не ме оставяйте да умра! Гълъбчета мои бели!…

След пет минути на улицата не остана вече никой. Отнесоха в кухнята готвачката със счупено от парче граната бедро. Алпатич, кочияшът му, Терапонтовата жена с децата и дворникът седяха в зимника и се ослушваха. Тътенът от оръдията, свистенето на снарядите и жалните охкания на готвачката, които надвиваха всички други звуци, не спираха ни за миг. Стопанката ту люлееше и приказваше на детето, ту питаше с жален шепот всички, които влизаха в зимника, де е мъжът й, който бе останал на улицата. Влезлият продавач й каза, че стопанинът отишъл заедно с народа в катедралната църква, откъдето дигали смоленската чудотворна икона.

Привечер канонадата почна да затихва. Алпатич излезе от зимника и спря на вратата. Ясното преди това вечерно небе бе цяло застлано с пушек. И през тоя пушек странно светеше новият, високо издигнат сърп на месеца. След заглъхналия предишен страшен тътнеж от оръдията над града сякаш бе настъпила тишина, прекъсвана като че само от пръснатия из целия град шум от стъпки, охкания, далечни викове и пращене на пожари. Сега охканията на готвачката бяха затихнали. Черни кълба дим от пожарите се издигаха от две страни и се пръскаха. На улицата не в редица, а като мравки от унищожен мравуняк, в различни мундири и в разни посоки минаваха и пробягваха войници. Пред очите на Алпатич неколцина от тях дотърчаха в двора на Терапонтов. Алпатич тръгна към портата. Някакъв полк, който се тълпеше и бързаше, бе заприщил улицата, връщайки се назад.

— Изоставят града, заминавайте, заминавайте — каза му един офицер, който съзря фигурата му, и веднага извика на войниците:

— Ще ви дам аз едно влизане в дворовете!

Алпатич се върна в къщата, извика кочияша и му заповяда да тръгва. Подир Алпатич и кочияша излезе цялото домочадие на Терапонтов. Като видяха дима и дори огньовете на пожарите, които се виждаха сега в падащата дрезгавина, жените, мълчаливи дотогава, ревнаха изведнъж, загледани в пожарите. От другия край на улицата, сякаш пригласяйки, им отговориха други плачове. Алпатич заедно с кочияша оправяше в сайванта с разтреперани ръце обърканите поводи и ремъци на конете.

Когато излизаше през портите, Алпатич видя как в отключения дюкян на Терапонтов десетина войника, които разговаряха високо, пълнеха торби и раници с пшеничено брашно и слънчогледово семе. Тъкмо в, тоя миг, връщайки се от улицата, в дюкяна влезе Терапонтов. Като видя войниците, той понечи да извика нещо, но изведнъж се спря, хвана се за косите и се разсмя гръмогласно с ридаещ смях.

— Влачете всичко, момчета! Да не остане на дяволите! — викна той и почна сам да изнася чувалите и да ги хвърля на улицата. Някои войници се уплашиха и избягаха, други продължаваха да насипват. Като видя Алпатич, Терапонтов се обърна към него.

— Свърши се! Русия! — извика той. — Алпатич! Свърши се! Аз ще го запаля. Свърши се… — Терапонтов отърча в двора.

По улицата, като я задръстваха цялата, продължаваха непрекъснато да вървят, войници, тъй че Алпатич не можа да мине и трябваше да почака. Терапонтовата стопанка с децата беше също така качена в каруца и чакаше да може да потегли.

Беше вече съвсем тъмно. По небето имаше звезди и светеше засипаният от време на време с дим нов месец. По надолнището към Днепър колите на Алпатич и на стопанката, които се движеха бавно сред войнишките редици и други екипажи, трябваше да спрат. Близо до кръстопътя, на който се бяха спрели колите, в една уличка горяха къщи и дюкяни. Пожарът догаряше вече. Пламъкът ту замираше и се губеше в черния дим, ту изведнъж избухваше ярко и осветяваше невероятно ясно лицата на струпалите се хора, застанали на кръстопътя. Пред пожара се мяркаха черни фигури на хора и през нестихващото пращене на огъня се чуваха глъчка и викове. Алпатич, който бе слязъл от бричката и видя, че скоро няма да пуснат колата му, се върна на уличката, за да погледа пожара. Войниците непрекъснато щъкаха напред-назад край пожара и Алпатич видя как двама войника и с тях някакъв човек в дебел шинел мъкнеха през улицата в съседния двор горящи греди от пожара, а други носеха наръчи сено.

Алпатич се приближи до голямата тълпа хора, застанали срещу буйно пламналия висок хамбар. Всичките стени бяха обхванати от огъня, задната се бе срутила, дъсченият покрив се събаряше и гредите пламтяха. Очевидно тълпата очакваше мига, когато целият покрив ще се строполи. Това чакаше и Алпатич.

— Алпатич! — извика на стареца нечий познат глас.

— Господарю, ваше сиятелство! — отговори Алпатич, познал веднага гласа на младия си княз.

Княз Андрей с наметка, яхнал вран кон, бе застанал зад тълпата и гледаше Алпатич.

— Защо си тук? — попита той.

— Ваше… ваше сиятелство — продума Алпатич и зарида. — Ваше… ваше… мигар вече загинахме? Баща…

— Защо си тук? — повтори княз Андрей.

В тоя миг пламъкът избухна ярко и освети пред Алпатич бледото и изморено лице на младия му господар. Алпатич разказа как е бил изпратен и как едва могъл да тръгне обратно.

— Е, какво, ваше сиятелство, мигар сме загинали? — отново попита той.

Без да отговаря, княз Андрей извади бележника си, дигна коляно и почна да пише с молив на един откъснат лист. Той написа на сестра си:

„Изоставят Смоленск — пишеше той. — Лѝсие Гори ще бъдат завзети от неприятеля след една седмица. Заминете веднага за Москва. Отговори ми още щом тръгнете, като изпратиш нарочен човек в Усвяж.“

Той написа и предаде на Алпатич листчето, а с думи му каза как да нареди заминаването на княза, княжната и сина му с учителя и как и къде да му отговорят веднага. Преди още да довърши нарежданията си, един щабен началник на кон, придружен от свита, пристигна, препускайки при него.

— Вие полковник ли сте? — извика щабният началник с немски изговор и гласът му бе познат на княз Андрей. — Пред вас палят къщи, а вие стоите? Какво значи това? Ще отговорите — извика Берг, който беше сега помощник началник-щаб на левия фланг на пехотата в Първа армия — твърде приятно и видно място, както казваше Берг.

Княз Андрей го погледна и без да му отговори, продължи обърнат към Алпатич.

— Та кажи, че ще чакам отговор до десети и ако на десети не получа съобщение, че всички са заминали, сам аз ще трябва да изоставя всичко и да отида в Лѝсие Гори.

— Аз, княже, само за това казвам — рече Берг, който позна княз Андрей, — защото съм длъжен да изпълнявам заповедите, защото аз всякога точно изпълнявам… Моля ви да ме извините — оправдаваше се за нещо Берг.

Нещо затрещя в огъня. За миг огънят притихна; изпод покрива хлуйнаха черни кълба дим. Още нещо страшно затрещя в огъня и нещо грамадно се строполи.

— Урруру! — зарева тълпата, пригласяйки на срутилия се таван на хамбара, отдето идеше мирис на питки поради изгорялото жито. Пламъкът избухна и освети оживено радостните и измъчени лица на хората, застанали около пожара.

Човекът в дебелия шинел дигна ръка нагоре и извика:

— Няма шега! Тръгна тя! Момчета, няма шега!

— Това е стопанинът — обадиха се някои гласове.

— Та така — рече княз Андрей на Алпатич, — предай всичко, каквото ти казах. — И без да отговори ни дума на Берг, млъкнал до него, бутна коня и подкара в уличката.