Лев Толстой
Война и мир (58)

XII

Към десет часа вечерта Вайротер с плановете си отиде в квартирата на Кутузов, дето беше свикан военният съвет. Всички началници на колони бяха повикани при главнокомандуващия и с изключение на княз Багратион, който отказа да дойде, всички се явиха в определения час.

Вайротер, пълен разпоредител на предполаганото сражение, със своето оживление и бързина беше рязка противоположност на недоволния и сънлив Кутузов, който против желанието си играеше ролята на председател и ръководител на военния съвет. Очевидно Вайротер се чувствуваше начело на движението, което бе станало вече неудържимо. Той приличаше на впрегнат кон, който се е засилил с кола по надолнище. Не знаеше дали той вози, или него самия го тласкат; но хвърчеше с всичката възможна бързина, без да има време вече да преценява до какво ще го доведе това движение. Два пъти тая вечер Вайротер ходи за личен оглед на неприятелската верига и два пъти при монарсите, руския и австрийския, на доклад и обяснения, както и в канцеларията си, дето диктува немската диспозиция. Сега пристигна измъчен при Кутузов.

Както се виждаше, беше толкова зает, че забравяше дори да се отнася с уважение към главнокомандуващия: той го прекъсваше, приказваше бързо, неясно, без да гледа събеседника си в лицето, без да отговаря на зададените му въпроси, беше изцапан с кал и имаше жалък, измъчен, объркан и същевременно самонадеян и горд вид.

Кутузов заемаше един малък дворянски замък близо до Остралици. В големия салон, превърнат в кабинет на главнокомандуващия, се бяха събрали: Кутузов, Вайротер и членовете на военния съвет. Те пиеха чай. Очакваха само княз Багратион, за да почнат военния съвет. В осем часа пристигна ординарецът на Багратион със съобщение, че князът не може да присъствува. Княз Андрей дойде да доложи това на главнокомандуващия и като използува даденото му от Кутузов по-рано позволение да присъствува на съвета, остана в стаята.

— Тъй като княз Багратион няма да дойде, можем да почваме — каза Вайротер, стана бързо от мястото си и се приближи до масата, на която бе разгъната грамадна карта на брюнските околности.

В разкопчан мундир, от който тлъстата му шия бе изплувала върху яката като освободена, Кутузов седеше във волтеровското кресло, симетрично сложил пълните си старчески ръце на страничните подпорки, и почти спеше. От звука на Вайротеровия глас той с усилие отвори единственото си око.

— Да, да, моля, че вече е късно — промълви той, кимна с глава, отпусна я и пак затвори очи.

Ако отначало членовете на съвета мислеха, че Кутузов се преструва на заспал, звуковете, които издаваше с носа си през по-нататъшното четене, доказваха, че в тоя миг за главнокомандуващия имаше нещо много по-важно от желанието му да изкаже презрението си към диспозицията или към каквото и да е: то беше неудържимото задоволяване на човешката потребност — сънят. Той наистина спеше. С жест на човек, премного зает, който не може да губи и една минута време, Вайротер погледна Кутузов и като се увери, че той спи, взе листа и почна да чете с висок еднообразен тон диспозицията на бъдещото сражение със заглавие, което също прочете:

„Диспозиция за атаката на неприятелската позиция зад Кобелниц и Соколниц, 20 ноември 1805 год.“

Диспозицията беше много сложна и мъчна. В оригиналната диспозиция се казваше:

„Da der Feind mit seinem linken Fluegel andie mit. Wald bedeckten Berge lehnt und sich mit seinem rechten Fluegel laengs Kobelnitz und Sokolnitz hinter die dort befindlichen Teiche zieht, wir im Gegenteil mit unserem-linken Fluegel seinen rechten sehr debordieren, so ist es-vorteilhaft, letzteren Fluegel des Feindes zu attakieren, besonders wenn wir die Doerfer Sokolnitz unt Kobelnitz im Besitze haben, wodurch wir dem Feind zugleich in die Flanke fallen und ihn auf der Flaeche zwischen Schiapanitz und dem Thuerassa-Walde verfolgen koennen, Indern wir den Defileen von Schlapanitz und Belowitz ausweienen, weicne die feindliche Front decken. Zu diesem Endzwecke ist es noetig… Die erste Kolonne marschiert… die zweite Kolonne marschiert… die dritte Kolonne marschiert…“^[1] и така нататък — четеше Вайротер. Изглеждаше, че генералите с неудоволствие слушаха мъчната диспозиция. Русият висок генерал Буксхевден се бе изправил с опрян на стената гръб и устремил очи в горящата свещ, като че не слушаше и дори не искаше да го смятат, че слуша. Право срещу Вайротер, посочил срещу него блестящите си отворени очи, във войнствена поза, опрял ръце на коленете си с извити навън лакти, седеше руменият Милорадович, с наперени мустаци и подигнати рамене. Той мълчеше упорито, загледан в лицето на Вайротер, и отместваше очи от него само когато австрийският началник-щаб млъкваше. В това време Милорадович многозначително оглеждаше другите генерали. Но по тоя многозначителен поглед не можеше да се разбере дали беше съгласен, или не, дали беше доволен, или не от диспозицията. Най-близо до Вайротер седеше граф Ланжерон и с усмивка на южняшкото си френско лице, която не изчезваше през всичкото време на четенето, гледаше тънките си пръсти, които бързо превъртаха хванатата в ъглите златна табакерка с портрет. В средата на един от най-дългите периоди той спря да върти табакерката, дигна глава и с неприятна учтивост в самия крайчец на тънките си устни прекъсна Вайротер и поиска да каже нещо; но австрийският генерал се намръщи сърдито и без да прекъсва четенето, замаха лакти, като че казваше: „После, после ще ми кажете мислите си, а сега благоволете да гледате картата и да слушате.“ Ланжерон дигна очи нагоре с израз на недоумение, озърна се към Милорадович, сякаш търсеше обяснение, но като срещна многозначителния, но нищо незначещ поглед на Милорадович, наведе тъжно очи и пак почна да върти табакерката.

— Une leçon de géographie!^[2] — промълви той като че на себе си, но доста високо, за да го чуят.

Пржебишевски с почтителна, но достойна учтивост бе превил с ръка ухото си към Вайротер с вид на човек, който е цял внимание. Дребният на ръст Дохтуров бе седнал точно срещу Вайротер с внимателен и скромен вид и приведен над простряната карта, проучваше добросъвестно диспозицията и непознатата му местност. Той на няколко пъти помоли Вайротер да повтори не добре чутите от него имена и мъчните названия на селата. Вайротер изпълняваше желанието му и Дохтуров си записваше.

Когато четенето, което продължи повече от час, завърши, Ланжерон пак спря да върти табакерката и без да гледа Вайротер и когото и да било по-специално, почна да говори колко е мъчно да се изпълни подобна диспозиция, дето се предполага, че положението на неприятеля е известно, когато това положение може би не ни е известно, тъй като неприятелят е в движение. Възраженията на Ланжерон бяха основателни, но личеше, че целта на тия възражения бе предимно в желанието да се покаже на генерал Вайротер, който четеше своята диспозиция тъй самоуверено, като пред ученици, че има работа не с глупци, а с хора, които можеха да поучат и него във военното дело. Когато еднообразният звук на Вайротеровия глас млъкна, Кутузов отвори очи и като воденичар, който се пробужда, щом се прекъсне приспивният звук на воденичните колела, вслуша се в това, което казваше Ланжерон, затвори бързо очи и наведе още по-ниско глава, сякаш искаше да каже: „Вие още ли приказвате за тия глупости!“

Стараейки се да оскърби колкото може по-люто авторското военно самолюбие на Вайротер, Ланжерон доказваше, че Бонапарте може лесно да атакува, вместо да бъде атакуван, и с това да направи цялата тая диспозиция съвсем безполезна. На всички възражения Вайротер отговаряше с твърда презрителна усмивка, приготвена очевидно предварително за всяко възражение, каквото и да му кажеха.

— Ако можеше да ни атакува, той би сторил това днес — каза той.

— Значи, вие мислите, че е безсилен? — рече Ланжерон.

— Той едва ли има и четиридесет хиляди войска — отговори Вайротер с усмивка на доктор, комуто някоя знахарка иска да посочи средства за лекуване.

— В такъв случай, очаквайки нашата атака, той върви към гибелта си — каза с лека иронична усмивка Ланжерон и пак се извърна за подкрепа към най-близкия до него Милорадович.

Но в тоя миг Милорадович очевидно най-малко от всичко мислеше за онова, за което спореха генералите.

— Ma foi^[3] — каза той, — утре на бойното поле ще видим всичко.

Вайротер отново се усмихна със същата усмивка, която значеше, че нему е смешно и странно да среща възражения от руските генерали и да доказва онова, в което не само той е премного уверен, но в което беше уверил и императорите.

— Неприятелят е угасил огньовете и в лагера му се чува непрекъснат шум — каза той. — Какво значи това? Или се отдалечава, единственото нещо, от което трябва да се боим, или сменя позицията си (той се усмихна). Но дори да заеме позиция в Тюрас, той само ни избавя от големи грижи и всички нареждания остават в сила до най-малките подробности.

— Но по какъв начин? — каза княз Андрей, който отдавна дебнеше случай да изкаже съмненията си.

Кутузов се събуди, прокашля се тежко и изгледа генералите.

— Господа, диспозицията за утре, дори за днес (тъй като вече минава полунощ), не може да бъде изменена — каза той. — Вие я чухте и ние всички ще изпълним дълга си. А преди сражение няма нищо по-важно от това… (той се поспря) да се наспиш хубаво.

Той даде вид, че се привдига. Генералите се поклониха и се разотидоха. Беше вече след полунощ. Княз Андрей излезе.

Военният съвет, в който княз Андрей не успя да накаже, както се надяваше, мнението си, остави в него неясно и тревожно впечатление. Той не знаеше кой беше прав: Долгоруков и Вайротер или Кутузов с Ланжерон и другите, които не одобряваха плана за атаката. „Но нима Кутузов не можеше да каже направо на царя какво мисли? Нима това не може да се върши иначе? Нима заради придворни и лични съображения трябва да се рискува животът на десетки хиляди и моят, моят живот?“ — мислеше той.

„Да, твърде е възможно утре да ме убият“ — помисли той. И изведнъж при тая мисъл за смъртта цяла редица спомени, най-далечни и най-съкровени, — изникна във въображението му; той си припомни последното сбогуване с баща си и жена си; припомни си първите дни на любовта си към нея; припомни си за бременността й — и му дожаля и за нея, и за себе си, и в нервно-разнежено и развълнувано състояние излезе от селската къща, в която беше на квартира с Несвицки, и почна да се разхожда пред нея.

Нощта беше мъглива и лунната светлина се промъкваше тайнствено през мъглата. „Да, утре, утре! — мислеше той. — Утре може би всичко ще се свърши за мене, няма да ги има вече всички тия спомени, всички тия спомени не ще имат вече никакъв смисъл за мене. И утре може би, дори сигурно утре, аз предчувствувам това — за първи път най-сетне ще трябва да покажа всичко, каквото мога да направя.“ И той си представи сражението, загубването му, съсредоточаването на боя в една точка и объркването на всички началствуващи лица. И ето го тоя щастлив миг, тоя толкова очакван Тулон най-сетне се явява пред него. Той твърдо и ясно изказва мнението си и на Кутузов, и на Вайротер, и на императорите. Всички са поразени от верността на неговите разсъждения, но никой не се наема да ги изпълни, и ето той взема един полк или дивизия, поставя като условие никой да не се бърка в неговите разпоредби и повежда дивизията си към решаващата точка и сам спечелва победата. „А смъртта и страданията?“ — обажда се друг глас. Но княз Андрей не отговаря на тоя глас и продължава успехите си. Диспозицията за следващото сражение се изработва само от него. Той има званието дежурен по армия при Кутузов, но върши всичко сам. Следващото сражение е спечелено само от него. Кутузов бива сменен, назначават него… „Е, ами после? — обажда се пак другият глас — Ами после, ако ти десет пъти поне преди това не бъдеш ранен, убит или излъган; е, ами после какво?“ — „Да, после — отговаря си сам княз Андрей, — не знам какво ще стане после, не ща и не мога да зная; но ако искам това, ако искам слава, ако искам да стана известен на хората, да бъда обичан от тях — аз не съм виновен, че искам това, че само това искам, че единствено за това живея. Да, единствено за това! Никога и никому няма да го кажа, но, Боже мой, какво да правя, щом, не обичам нищо освен славата, обичта на хората към мене. Смърт, рани, загубване на семейството — нищо не ме плаши! И колкото и да ми са скъпи и мили мнозина: баща ми, сестра ми, жена ми — най-скъпите за мене хора, колкото и страшно и неестествено да изглежда това, още сега бих ги дал всичките, за един миг слава, за тържеството над хората, за обичта към мене на хора, които не познавам и няма да познавам, за обичта ей на тия хора…“ — помисли той, вслушан в глъчката в двора на Кутузов. В двора на Кутузов се чуваха гласовете на стягащите багажа вестовои; един глас, навярно гласът на кочияша, дразнеше стария Кутузов готвач, когото княз Андрей познаваше и когото наричаха Тит, и му думаше:

— Тит, хей, Тит!

— Какво? — отвърна старецът.

Тит, вършей, не стой скрит — каза шегобиецът.

— Тю, дяволите да те вземат — чу се глас, заглушен от смеха на вестовоите и слугите.

„И все пак обичам и скъпя само тържеството си над всички тях, скъпя тая тайнствена сила и славата, която се рее ей тук над мене, в тая мъгла!“