Лев Толстой
Война и мир (53)

VII

На 12 ноември Кутузовата бойна армия, която бе на лагер до Олмюц, се приготвяше за преглед на другия ден от двамата императори — руския и австрийския. Гвардията, току-що дошла от Русия, нощуваше на петнадесетина версти от Олмюц и на другия ден, към десет часа сутринта, навлезе в олмюцкото поле направо за прегледа.

През тоя ден Николай Ростов получи от Борис писъмце, с което му съобщаваше, че Измаиловският полк нощува на петнадесетина версти от Олмюц и че Борис го чака, за да му предаде писмо и пари. Парите сега бяха особено необходими на Ростов, защото, след като се върнаха от похода, войските се бяха спрели до Олмюц и добре снабдени маркитанти и австрийски евреи, които предлагаха всевъзможни съблазни, изпълваха лагера. Павлоградците уреждаха пиршество след пиршество, празненства по случай получените за похода награди, както и пътувания до Олмюц при наново пристигналата там Каролина Маджарката, която бе отворила там кръчма с женска прислуга. Ростов, който наскоро бе отпразнувал производството си като корнет, купи Бедуин, коня на Денисов, и бе задлъжнял до уши на другарите си и на маркитантите. Като получи писъмцето на Борис, Ростов замина с един другар до Олмюц, обядва там, изпи бутилка вино и тръгна сам към гвардейския лагер, за да намери другаря си от детинство. Ростов не бе успял още да се обмундирова. Той беше с износена юнкерска куртка с войнишки кръст, също такива рейтузи с изтъркана кожа и офицерска сабя с темляк; — конят, който яздеше, беше донска порода, купен през похода от един казак; измачканата хусарска шапчица беше юнашки кривната назад и настрана. Приближавайки до лагера на Измаиловския полк, той си мислеше как ще смае Борис и всичките му другари-гвардейци със своя боеви вид на хусар, участвувал вече в бой.

Гвардията бе изкарала целия поход като разходка и се перчеше с чистотата и дисциплината си. Преходите бяха малки, раниците се караха в каруци, а австрийското началство готвеше на всеки преход прекрасни обеди за офицерите. Полковете влизаха и излизаха от градовете с музика и през целия поход (с което се гордееха гвардейците) по заповед на великия княз войниците вървяха в крак, а офицерите — пешком по местата си. През всичкото време на похода Борис вървя и живя заедно с Берг, който бе вече ротен командир. След като получи през похода рота, Берг бе успял с изпълнителността и точността си да спечели доверието на началството и доста изгодно бе наредил стопанските си работи; през похода Борис завърза много познанства с хора, които можеха да му бъдат полезни, и чрез препоръчителното писмо от Пиер, което носеше, се запозна с княз Андрей Болконски, чрез когото се надяваше да получи служба в щаба на главнокомандуващия. Берг и Борис, облечени чисто и стегнато, отпочинали след последния дневен преход, седяха в чисто, определено за тях жилище пред една кръгла маса и играеха шах. Между коленете си Берг държеше запалена лула. С присъщата му акуратност Борис нареждаше на пирамидка фигурките с белите си тънки ръце, като чакаше хода на Берг, и гледаше партньора си в лицето, явно мислейки за играта така, както винаги мислеше само за онова, с което биваше зает.

— Ха де, как ще се отървете сега? — каза той.

— Ще се помъчим — отговори Берг, пипна една пионка и пак отпусна ръката си.

В това време вратата се отвори.

— Ето го най-сетне! — викна Ростов. — И Берг е тук! Ах ти, пети-з-анфан, але куше дормир!^[1] — викна той, повтаряйки думите на бавачката, на които се подиграваха някога с Борис.

— Господи, колко си се променил! — Борис стана да посрещне Ростов, но ставайки, не забрави да задържи и да сложи на мястото им падащите фигури и понечи да прегърне приятеля си, но Николай се дръпна. С онова особено чувство на младостта, която се бои от утъпканите пътища и иска да не подражава на другите, а да изразява по нов, по свой начин чувствата си, само и само да не бъде така, както често пъти ги изразяват престорено възрастните, Николай искаше при срещата с приятеля да направи нещо особено: искаше да ощипе някак или да блъсне Борис, но само не да се целунат, както правеха всички. Ала Борис, напротив, спокойно и приятелски прегърна и три пъти целуна Ростов.

Те не бяха се виждали почти половин година; и в оная възраст, когато младите хора правят първите си крачки по пътя на живота, и двамата откриха, че във всеки от тях са станали грамадни промени, съвсем нови отражения от ония общества, в които бяха направили първите си крачки в живота. От последната си среща и двамата се бяха променили много, и двамата искаха по-скоро да си покажат един другиму станалите в тях промени.

— Ах вие, салонни кавалери проклети! Чистички, свежички, сякаш пристигате от разходка, не като нас грешните, прости армейци — каза Ростов с баритонови звуци в гласа си, които Борис не беше чувал, и с държане на прост армейски офицер, като посочи рейтузите си, опръскани с кал.

Като чу високия глас на Ростов, хазайката немкиня надникна от вратата.

— Какво, хубавичка ли е? — смигна той.

— Защо викаш тъй? Ще ги уплашиш — рече Борис. — Аз не те очаквах днес — добави той. — Едва вчера ти изпратих писъмцето чрез един познат адютант на Кутузов, Болконски. Не вярвах, че толкова скоро ще ти го предаде… Е, как си ти? Влиза ли вече в бой? — попита Борис.

Без да отговори, Ростов тръсна войнишкия „Георгиевски кръст“, закачен на шнуровете на мундира му, посочи вързаната си ръка и погледна Берг с усмивка.

— Както виждаш — каза той.

— Я гледай, да, да! — рече усмихнат Борис. — А пък и ние изкарахме чудесен поход. Нали знаеш, престолонаследникът пътуваше постоянно с нашия полк, тъй че имахме всички удобства и всички изгоди. Какви приеми, какви обеди и балове имаше в Полша — не мога ти каза! И престолонаследникът беше много благосклонен към всички наши офицери.

И двамата приятели си разправяха един на друг — единият за своите хусарски гуляи и боен живот, другият — за приятностите и изгодите на службата под командата на високопоставени лица и тям подобни.

— О, гвардията! — каза Ростов. — Ами виж какво, я изпрати да донесат вино.

Борис се намръщи.

— Щом без друго искаш — каза той.

Отиде до кревата, измъкна изпод чистите възглавници кесията си и изпрати за вино.

— Да, и да ти дам парите и писмото — добави той.

Ростов взе писмото, хвърли парите на дивана, облакъти се с две ръце на масата и почна да чете. Прочете няколко реда и погледна злобно Берг. Като срещна погледа му, Ростов закри лице с писмото.

— Както виждам, доста пари са ви изпратили — каза Берг, загледан в тежката кесия, която бе образувала вдлъбнатина в дивана. — А пък ние, графе, караме само със заплатата. Ще ви кажа за себе си…

— Вижте какво, мили Берг — каза Ростов. — Когато вие получите от къщи писмо и се срещнете с близък човек, когото ви се ще да разпитате за всичко, и аз бъда при вас, аз веднага ще си отида, за да не ви преча. Слушайте, идете, моля ви се, някъде, някъде… по дяволите! — извика той и тутакси го хвана за рамото, погледна го ласкаво в лицето, като очевидно се мъчеше да смекчи грубостта на думите си, и добави: — Вижте какво, не се сърдете; мили, душице, говоря ви от сърце, като на стар наш познат.

— Ах, моля ви се, графе, твърде добре разбирам — рече, ставайки, Берг със сподавен гърлен глас.

— Идете при хазаите: те ви викаха — обади се Борис.

Берг облече съвсем чист сюртук, без петънце и прашинка, вчеса пред огледалото косите над слепите си очи нагоре, както ги вчесваше Александър Павлович, и като се увери от погледа на Ростов, че той бе забелязал сюртука му, излезе от стаята с приятна усмивка.

— Ама какво говедо съм аз! — рече Ростов, като четеше писмото.

— Какво има?

— Ах, ама каква свиня съм аз, че ни веднъж не съм им писал и така съм ги уплашил. Ах, каква свиня съм! — повтори той и изведнъж се изчерви. — Хайде, изпрати Гаврило за вино! Е, добре, ще си пийнем!… — каза той.

Към писмата на близките беше приложено и едно препоръчително писмо до княз Багратион, с което старата графиня, по съвета на Ана Михайловна, се беше снабдила чрез познати и го изпращаше на сина си с молба да го занесе до адресата и да го използува.

— Гледай каква глупост! Много ми е притрябвало — каза Ростов и хвърли писмото под масата.

— Защо хвърли това нещо? — попита Борис.

— Някакво препоръчително писмо, за кой дявол ми е това писмо!

— Как за кой дявол? — рече Борис, като дигна писмото и прочете адреса. — Това писмо ти е много необходимо.

— Нищо не ми е необходимо, аз няма да стана адютант на никого.

— Че защо? — попита Борис.

— Лакейска служба!

— Както виждам, ти си все същият мечтател — рече Борис, като поклати глава.

— А ти си все същият дипломат. Но въпросът не е в това… Е, а ти как си? — попита Ростов.

— Ами както виждаш. Досега всичко е добре; но да си призная, бих искал, много бих искал да стана адютант, а да не оставам на фронта.

— Защо?

— Защото, щом веднъж си тръгнал по кариерата на военната служба, трябва да се мъчиш да направиш, доколкото можеш, бляскава кариера.

— Да, тъй, значи! — каза Ростов, който очевидно мислеше за друго.

Той гледаше втренчено и въпросително приятеля си в очите и както личеше, напразно търсеше разрешение на някакъв въпрос.

Старият Гаврило донесе вино.

— Да повикаме ли сега Алфонс Карлич? — каза Борис. — Той ще пийне с тебе, аз не мога.

— Повикай го, повикай го! Е, как е тая немска птица? — рече Ростов с презрителна усмивка.

— Той е много, много добър, честен и приятен човек — каза Борис.

Ростов още веднъж погледна втренчено Борис в очите и въздъхна. Берг се върна и с бутилката вино разговорът между тримата офицери се оживи. Гвардейците разправяха на Ростов за похода си, как ги чествували в Русия, Полша и чужбина. Разправяха за думите и постъпките на командира си, великия княз, анекдоти за неговата добрина и избухливост. Както обикновено Берг мълчеше, щом работата не се отнасяше лично до него, но по повод анекдота за избухливостта на великия княз с наслада разказа как в Галиция успял да говори с великия княз, когато князът обикалял полковете и се сърдел на неправилността на движението. С приятна усмивка по лицето той разказа как великият княз се приближил много разгневен до него и почнал да крещи: „Арнаути!“ („арнаути“ бе любимият израз на престолонаследника, когато биваше разгневен) и казал да извикат ротния командир.

— Ще повярвате ли, графе, аз ни най-малко не се уплаших, защото знаех, че съм прав. Знаете ли, графе, аз, без да се хваля, мога да кажа, че зная наизуст заповедите по полка, и устава също зная, както Отче наш на небесах. Затова, графе, в моята рота нередности няма. И съвестта ми е спокойна. Аз се явих. (Берг се привдигна и представи нагледно как се явил с ръка до козирката. Наистина мъчно можеше да се изобрази по лицето по-голяма почтителност и самодоволство.) А той ме гази, както се казва, гази, гази; гази ме както се казва, до смърт: и „арнаути“, и „дяволи“, и в „Сибир“ — разказваше Берг, като се усмихваше прозорливо. — Знам, че съм прав, и затуй мълча, нали така, графе? „Как, ти ням ли си?“ — викна той. Аз продължавам да мълча. И какво мислите графе? На другия ден за това дори не се споменаваше в заповедта; ето какво значи да не загубиш присъствие на духа! Така е то, графе — рече Берг, запуши лулата и почна да пуска колелца.

— Да, това е чудесно — каза Ростов с усмивка.

Но Борис забеляза, че Ростов се кани да се подиграе с Берг и изкусно отклони разговора. Той помоли Ростов да разкаже как и де е бил ранен. Това беше приятно на Ростов и той почна да разказва и както разказваше, все повече и повече се въодушевяваше. Той им разправи за Шьонграбенското сражение точно тъй както обикновено разправят за сраженията хора, които са участвували в тях, тоест тъй, както би им се искало да бъде, тъй, както са слушали други да разправят, тъй, както се разправя по-красиво, но съвсем не така, както е станало. Ростов беше правдив млад човек, за нищо на света не би казал умишлено някоя неистина. Той бе почнал да разказва с намерение да разкаже всичко точно тъй, както беше, но неусетно, неволно и неизбежно за себе си мина към неистината. Ако би разказал истината на тия слушатели, които, както и самият той, много пъти вече бяха слушали разкази за атаки и си бяха създали определена представа какво нещо е атаката и очакваха също такъв разказ, те или не биха му повярвали, или — което е още по-лошо, биха помислили, че Ростов сам е виновен, задето не му се е случило онова, което обикновено се случва с ония, които разказват за кавалерийски атаки. Не можеше той да им разкаже така просто, че всички бяха подкарали тръс, а той падна от коня, навехна ръката си и с все сила избяга в гората от французина. Освен туй, за да разкаже всичко, както бе станало, трябваше да направи усилие над себе си да разказва само онова, което бе станало. Много мъчно е да се разказва истината и младите хора рядко са способни на това. Те очакваха да им разказва как, без да се помни, той цял е пламтял в огън, как се е втурвал като буря срещу карето; как се е врязвал в него, сякъл надясно и наляво; как сабята му е опитала месо и как той паднал от изнемога и тям подобни. И той им разказа всичко това. По средата на неговия разказ, тъкмо когато той казваше: „Не можеш да си представиш какво странно чувство на бяс изпитваш през време на атака“, в стаята влезе княз Андрей Болконски, когото Борис очакваше. Княз Андрей, който обичаше покровителствените отношения към младите хора, поласкан, че се обръщаха към него за протекция, беше разположен добре към Борис, който преди това бе съумял да му се хареса, и искаше да изпълни желанието на момъка. Изпратен от Кутузов с книжа до престолонаследника, той се отби при младия човек, като се надяваше, че ще го завари сам. Щом влезе в стаята и видя армейски хусар, който разправяше военните си подвизи (хора, каквито княз Андрей не можеше да понася), той се усмихна любезно на Борис, смръщи се, погледна Ростов с присвити очи и след лек поклон уморено и лениво седна на дивана. Беше му неприятно, че е попаднал в лошо общество. Ростов разбра това и силно се изчерви. Но му беше все едно: гостенинът бе чужд човек. Ала като погледна Борис, видя, че и той сякаш се срамува заради армейския хусар. Въпреки неприятния и подигравателен тон на княз Андрей, въпреки общото презрение, което от свое армейско бойно гледище изпитваше към всички тия щабни адютантчета, какъвто очевидно беше и новодошлият, Ростов се почувствува сконфузен, изчерви се и млъкна. Борис попита какви новини има в щаба и ако не е нескромно, какво се чува за нашите намерения.

— Навярно ще вървят напред — отговори Болконски, който очевидно не искаше да каже нещо повече пред чужди хора.

Берг използува случая да попита с особена учтивост дали, както се чувало сега, щели да дават удвоени фуражни пари на армейските ротни командири. Княз Андрей отговори с усмивка, че не може да знае за такива важни държавни разпоредби и Берг радостно се разсмя.

— По вашата работа — обърна се отново княз Андрей към Борис — ще поговорим после — и погледна към Ростов. — Елате при мен след прегледа и ще направим всичко, каквото може да се направи.

И като изгледа стаята, той се обърна към Ростов, чието състояние на детско, непобедимо сконфузване, което се превръщаше в озлобление, той не удостояваше да забележи, и каза:

— Вие, струва ми се, разказвахте за Шьонграбенското сражение. Бяхте ли там?

— Бях там — рече с озлобление Ростов, като че с това искаше да оскърби адютанта.

Болконски забеляза състоянието на хусаря и то му се стори забавно. Той се усмихна леко-презрително.

— Да! Сега се носят много разкази за това сражение.

— Да, разкази! — рече високо Ростов и очите му, които изведнъж станаха яростни, загледаха ту Борис, ту Болконски. — Да, има много разкази, но нашите разкази са разказите на ония, които са били сред самия неприятелски огън, нашите разкази имат тежест, а не разказите на ония щабни юначета, които получават награди, без да вършат нещо.

— Към които предполагате, че принадлежа и аз, нали? — спокойно и като се усмихна особено приятно, отвърна княз Андрей.

Странното чувство на озлобление се сля в душата на Ростов с уважението към спокойствието на тая фигура.

— Не говоря за вас — рече той, — вас не ви познавам, и да си призная, не искам да ви познавам. Говоря изобщо за щабните.

— А пък вижте какво ще ви кажа аз — пресече го княз Андрей със спокоен властен тон. — Вие искате да ме оскърбите и аз съм готов да се съглася с вас, че много лесно можете да го направите, ако нямате достатъчно уважение към себе си, но съгласете се, че и времето, и мястото за това са твърде лошо избрани. Тия дни всички ние ще трябва да бъдем на голям, по-сериозен дуел, а освен това Друбецкой, който казва, че ви е стар приятел, съвсем не е виновен, че моята физиономия е имала нещастието да не ви се хареса. Но — каза той, като стана — вие знаете името ми и знаете де можете да ме намерите; ала недейте забравя — добави той, — че аз ни най-малко не смятам нито себе си, нито вас оскърбени и като по-стар от вас съветвам ви да оставите тая работа без последици. Та така, Друбецкой, в петък, след прегледа, ще ви чакам; довиждане — завърши княз Андрей и излезе, като се поклони на двамата.

Чак когато той излезе, Ростов си спомни какво трябваше да му отговори. И се ядоса още повече, задето бе забравил да го каже. Ростов веднага поръча да му доведат коня, сбогува се сухо с Борис и тръгна. Да отиде ли утре в главната квартира и да извика на дуел тоя важничещ адютант, или наистина да зареже тая работа? Тоя въпрос го мъчеше през целия път. Той ту със злоба мислеше с какво удоволствие би видял уплахата на това дребничко, слабо и гордо човече пред неговия пистолет, ту с учудване усещаше, че измежду всички хора, които познаваше, никого толкова не би искал да има за приятел, колкото това мразено от него адютантче.