Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 80 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.
Тази статия съдържа излишни суперлативи. Можете веднага да подобрите статията, като премахнете излишните суперлативи и се съсредоточите върху неутралното представяне на обекта на статията, подкрепено с авторитетни източници и съобразено с препоръките и правилата на Уикипедия. |
Война и мир | |
Война и миръ | |
Автор | Лев Толстой |
---|---|
Създаване | 1863 г. Руска империя |
Първо издание | 1865 – 1868 г. Русия |
Оригинален език | руски |
Жанр | роман-епопея |
Начало | — Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte. |
Край | В первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость. |
Война и мир в Общомедия |
„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.
За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.
Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но навремето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.
Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.
Герои и прототипи
Ростови
- граф Иля Андреевич Ростов
- графиня Наталия Ростова – негова съпруга
- Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
- граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
- Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
- граф Пьотр (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
- Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов
Безухови
- граф Кирил Владимирович Безухов
- Пьотр „Пиер“ Кирилович Безухов – негов син
- графиня Елен Безухова (Курагина) – първата жена на Пиер
Болконски
- княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
- княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
- княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
- Лиза – жена на княз Андрей Болконски
- младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей
Курагини
- княз Василий Курагин
- Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
- Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
- Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
- княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий
Други герои
- княгиня Анна Михайловна Друбецкая
- Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
- Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
- капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
- Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
- Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
- Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
- m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)
История на романа
Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. На романа са отделени 7 години за написване – от 1863 до 1869. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.
Исторически факти:
- Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
- Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
- Победата на Русия над Франция;
Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение.
Жанровата структура, която Толстой изгражда, е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.
Тема и сюжет
За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.
Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.
Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.
Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.
Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.
Характеристика на героите
Василий Курагин
Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.
Анатол Курагин
Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.
Андрей Болконски
Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.
Пиер Безухов
Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.
Наташа Ростова
Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.
Мария Болконска
Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.
Николай Ростов
Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.
Наполеон и Кутузов
Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.
Платон Каратаев
Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.
Тихонщербати и Василиса
Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.
Външни препратки
- „Война и мир“ на сайта „Моята библиотека“
- „Война и мир“ – Пълен текст на руски език
- „Война и мир“ – Пълен текст на английски език
- „Война и мир“ – Кратко съдържание на руски език
Съпоставени текстове
-
-
Война и мир ru 6
-
VIII
Останалата пехота минаваше бързо по моста и се изливаше на фуния при изхода. Най-сетне всички коли минаха, блъсканицата намаля и последният батальон стъпи на моста. Само хусарите от ескадрона на Денисов останаха от другата страна на моста, срещу неприятеля. Неприятелят, който се виждаше далеч от противоположния хълм, сега долу, от моста, не се виждаше още, тъй като от падината, из която течеше реката, хоризонтът свършваше с насрещното възвишение, на разстояние около половин верста. Напреде беше пустиня, из която мърдаха тук-там купчинки наши казашки разезди. Изведнъж на срещуположното възвишение на пътя се появи войска в сини шинели и артилерия. Това бяха французи. Един казашки разезд се оттегли в тръс към подножието на хълма. Всички офицери и войници от ескадрона на Денисов, макар и да се мъчеха да говорят за друго и да гледат встрани, не преставаха да мислят само за онова, което ставаше там, на височината, и непрестанно се вглеждаха в появяващите се на кръгозора петна, в които познаваха неприятелски войски. След обяд времето пак се проясни, слънцето ярко залязваше над Дунав и тъмните планини около него. Беше тихо и от оная височина долитаха от време на време звуци от рогове и викове на неприятеля. Между ескадрона и неприятелите нямаше вече нищо освен малки разезди. Празно пространство от около триста сажена[1] ги отделяше от него. Неприятелят бе спрял да стреля и още по-ясно се чувствуваше оная строга, страшна, непристъпна и неуловима черта, която разделя две вражески войски.
„Само една крачка отвъд тая черта, която напомня чертата, отделяща живите от мъртвите, и — неизвестност, страдания и смърт. Какво има там? Кой е там? Там, отвъд това поле, отвъд дървото и покрива, осветен от слънцето? Никой не знае, а ти се иска да знаеш; и страшно е да преминеш тая черта, и ти се иска да я преминеш; и знаеш, че рано или късно ще трябва да я преминеш и да узнаеш какво има там, отвъд тая черта, както е неизбежно да узнаеш какво има там — отвъд смъртта. А ти си силен, здрав, весел и раздразнен и обкръжен със също такива здрави и раздразнено-оживени хора.“ Дори и да не мисли тъй, поне тъй чувствува всеки човек, който се намира срещу неприятеля, и това чувство придава особен блясък и радостна острота на впечатленията от всичко, което става през тия минути.
На хълма, зает от неприятеля, се появи пушече от изстрел и едно гюлле прелетя със свистене над главите на хусарите от ескадрона. Офицерите, които бяха застанали заедно, отидоха по местата си. Хусарите почнаха старателно да подравняват конете си. Всичко в ескадрона замлъкна. Всички поглеждаха напред към неприятеля и към ескадронния командир в очакване на команда. Прелетя второ, трето гюлле. Очевидно стреляха по хусарите; но гюллето прелетяваше равномерно бързо, със свистене над главите на хусарите и удряше нейде отзад. Хусарите не се обръщаха, но при всеки звук на прелитащото гюлле целият ескадрон със своите еднообразни-разнообразни лица като по команда сдържаше дъх, докато гюллето летеше, приповдигаше се на стремената и отново се отпускаше. Без да извиват глава, войниците се поглеждаха отстрана един друг и с любопитство се взираха да видят впечатлението на другаря си. На всяко лице, от Денисов до тръбача, се изписа около устните и брадичката една и съща бръчка на борба между раздразненост и вълнение. Вахмистърът се мръщеше и гледаше войниците, като че ги заплашваше с наказание. Юнкерът Миронов се навеждаше при всяко прелетяване на гюлле. Ростов, застанал на левия фланг на своя с повредени нозе, но личен Грачик, имаше щастлив вид на ученик, изправен на изпит пред голяма публика и уверен, че ще се отличи. Той открито и чисто изглеждаше всички, сякаш ги молеше да забележат, че стои спокойно под гюллетата. Но и по неговото лице въпреки волята му се изписваше около устата същата бръчка на нещо ново и строго.
— Кой се кланя там? Юнкег’ Миг’онов! Не е хубаво, гледайте мене! — викна Денисов, който не можеше да стои на едно място и се въртеше на коня си пред ескадрона.
Чипоносото и чернокосо лице на Васка Денисов и цялата му дребна, набита фигурка с жилестата (с къси пръсти, покрити с косми) китка на ръката, с която държеше дръжката на голата сабя, беше досущ такова, каквото биваше винаги, особено привечер, след две изпити бутилки. Той беше само по-червен от друг път и отметнал рунтавата си глава назад, както птиците, когато пият, впил безжалостно с малките си нозе шпори в корема на хубавия Бедуин, сякаш падаше назад, препусна към другия фланг на ескадрона и извика с прегракнал глас да прегледат пистолетите. Той отиде при Кирстен. Яхнал широка и тежка кобила, щаб-ротмистърът се приближи към Денисов, С дългите си мустаци щаб-ротмистърът беше сериозен както винаги, само очите му блестяха по-силно от друг път.
— Как е? — каза той на Денисов. — Няма да стигне до схватка. Ще видиш, че ще се върнем.
— Дявол ги знае какво пг’авят! — измърмори Денисов. — А! Ростов! — извика той на юнкера, когато съзря веселото му лице. — Е, дочака.
Той се усмихна одобрително, личеше, че се радва на юнкера. Ростов се почувствува съвсем щастлив. В това време на моста се появи началникът. Денисов препусна към него.
— Ваше превъзходителство! Позволете да атакувам! Аз ще ги пг’огоня.
— Какви ти атаки — рече началникът с отегчен глас, мръщейки се като от досадна муха. — И защо стоите тук? Нали виждате, фланкьорите[2] отстъпват. Водете ескадрона обратно.
Ескадронът мина моста и излезе извън обсега на изстрелите, без да загуби ни един човек. След него мина и вторият ескадрон, който беше ходил във верига, и последните казаци напуснаха отвъдната страна.
След като минаха моста, двата ескадрона павлоградци тръгнаха един след друг назад към хълма. Полковият командир Карл Богданович Шуберт се бе приближил до ескадрона на Денисов и караше ходом, близо до Ростов, без да му обръща някакво внимание, макар че след станалото спречкване за Телянин те се виждаха сега за първи път. Тъй като в строя се чувствуваше във властта на човека, пред когото сега се смяташе виновен, Ростов не откъсваше очи от атлетическия гръб, русия тил и червения врат на полковия командир. На Ростов ту му се струваше, че Богданич само се преструва на невнимателен и че едничката му цел сега е да изпита храбростта на юнкера и той се изправяше и поглеждаше весело наоколо си; ту му се струваше, че Богданич нарочно, язди наблизо, за да покаже на Ростов храбростта си. Ту мислеше, че врагът му сега нарочно ще изпрати ескадрона в безумна атака, за да накаже него, Ростов. Ту мислеше, че след атаката той ще отиде при него и великодушно ще протегне нему, на ранения, ръка за помирение.
Познатата на павлоградците фигура на Жерков с високо дигнати рамене (той наскоро бе напуснал полка) се приближи на кон до полковия командир. След изгонването си от главния щаб Жерков не остана в полка, казвайки, че не е глупак да тегли каиша в строя, когато в щаба, без да върши нищо, ще получи повече награди, и успя да се нагласи ординарец при княз Багратион. При бившия си началник той бе дошъл със заповед от началника на ариергарда.
— Полковник — каза той, обръщайки се към врага на Ростов със своята мрачна сериозност, като изгледа другарите си, — заповядано е да спрете и да подпалите моста.
— Кой заповядано? — попита навъсено полковникът.
— Аз не зная, полковник, кой заповядано — отговори сериозно корнетът, — само че князът ми каза: „Върви и кажи на полковника — хусарите да се върнат по-скоро и да запалят моста.“
След Жерков при хусарския полковник пристигна един офицер от свитата със същата заповед. След офицера от свитата пристигна в галоп и дебелият Несвицки, яхнал казашкия кон, който едва го носеше.
— Но как така, полковник — викна той още като караше, — нали ви казах да запалите моста, а някой е объркал всичко, там всички са си изгубили ума, нищо не може да се разбере.
Без да бърза, полковникът спря полка и каза на Несвицки:
— Вие ми казахте за запалителни вещества, но за запалване нищо не сте ми казали.
— Но как така, драги — рече Несвицки, който спря, като свали фуражката си и почна да оправя с пълната си ръка потната си коса, — как не съм ви казал да запалите моста, когато запалителните вещества са сложени?
— Аз не съм ви „драги“, господин щабофицер, и вие не сте ми казвали да подпалил моста! Аз службата знам и свикнал заповед строго да изпълни. Вие казахте моста ще го запалят, а кой запалят, аз от свети дух не мога знам…
— Ето винаги е така — рече Несвицки и махна с ръка. — Ти защо си тук? — попита той Жерков.
— За същото. Но ти си мокър, дай да те изстискам.
— Вие казахте, господин щабофицер… — продължи с оскърбен тон полковникът.
— Полковник — прекъсна го офицерът от свитата, — трябва да се бърза, иначе неприятелят ще приближи оръдията на картечен изстрел.
Полковникът погледна мълчаливо офицера от свитата, дебелия щабофицер и Жерков и се намръщи.
— Аз ще запали мост — каза той с тържествен тон, сякаш изразяваше с това, че въпреки всички неприятности, които му правят, все пак ще стори каквото трябва.
Той удари с дългите си мускулести крака коня, като че конят беше виновен за всичко, излезе напред и изкомандува на втория ескадрон, оня, в който служеше Ростов под командата на Денисов, да се върне назад към моста.
„Е, да, така е — помисли Ростов, — иска да ме изпита!“ Сърцето му се сви и кръвта нахлу в лицето му. „Нека види страхливец ли съм“ — помисли той.
Отново по всички весели лица на хората от ескадрона се появи оная сериозна бръчка, която имаха, когато бяха под гюлетата. Без да откъсва очи, Ростов гледаше своя враг, полковия командир, като искаше да съзре по лицето му потвърждение на своите догадки; но полковникът ни веднъж не погледна Ростов, а както винаги в строя гледаше строго и тържествено. Чу се команда.
— Живо! Живо! — казаха няколко гласа около него.
Хусарите слизаха от конете, като закачаха сабите си в поводите, звънтяха с шпори и бързаха, без сами да знаят какво ще вършат. Хусарите се кръстеха. Ростов вече не гледаше полковия командир — нямаше време за това. Той се страхуваше, с примряло сърце се страхуваше да не би да изостане от хусарите. Когато предаваше коня на коневода, ръката му трепереше и той чувствуваше как кръвта му шумно прилива към сърцето. Денисов, който се възлягаше назад и крещеше нещо, мина покрай него. Ростов не виждаше нищо освен тичащи наоколо му хусари, които се препъваха с шпорите и дрънчаха със саби.
— Носилка! — викна нечий глас отзад.
Ростов не помисли какво значи да се иска носилка; той тичаше и се мъчеше само да бъде пред другите; но тъй като не гледаше де стъпва, пред самия мост нагази в лепкава, размачкана кал, спъна се и падна по ръцете си. Другите го задминаха.
— По две страна, ротмистър — чу той гласа на полковия командир, който бе отишъл напред и стоеше на коня си близо до моста с тържествуващо и весело лице.
Ростов избърса в панталоните изкаляните си ръце, погледна врага си и искаше да се затича по-нататък, като смяташе, че колкото по-напред отиде, толкова по-добре ще бъде. Но макар че не го гледаше и не го позна, Богданич му извика:
— Кой тича по среда на моста? В дясната страна! Юнкер, назад! — викна ядосано той и се обърна към Денисов, който, перчейки се с храбростта си, стъпи с коня по дъските на моста.
— Защо вие рискува, ротмистър! Да бяхте слизали — рече полковникът.
— Е! Куг’шумът все ще намег’и обг’ечения — отговори Васка Денисов, като се извърна на седлото.
През това време Несвицки, Жерков и офицерът от свитата бяха застанали заедно извън изстрелите и гледаха ту малката купчинка хора с жълти кивери, в тъмнозелени куртки, обшити с ширити, и в сини панталони, струпани около моста, ту на отвъдната страна приближаващите от далечината сини шинели и групи с коне, които лесно се познаваха, че са оръдия.
„Ще запалят ли моста, или няма да го запалят? Кой ще изпревари? Ще стигнат ли и ще запалят ли моста, или французите ще приближат на картечен изстрел и ще ги избият?“ Тия въпроси неволно си задаваше със замряло сърце всеки човек от големия брой войски, които бяха над моста, и при силното привечерно осветление гледаха моста и хусарите и отвъд движещите се сини шинели с щикове и оръдия.
— Ох! Ще си изпатят хусарите! — каза Несвицки. — Сега са не по-далече от картечен изстрел.
— Той напразно поведе толкова много хора — рече офицерът от свитата.
— Наистина — каза Несвицки. — И двамина юнаци да беше изпратил, щеше да е същото.
— Ах, ваше сиятелство — намеси се Жерков, който не откъсваше очи от хусарите, но все със същия свой наивен тон. Та не можеше да се разбере сериозно ли говори, или не. — Ах, ваше сиятелство! Как разсъждавате! Да се изпратят двама души, ами ние тогава, как ще вземем „Владимир“ с лента? А тъй, макар и да ги поотупат, той може да представи ескадрона и сам да; получи лентичка. Нашият Богданич знае как стават, тия работи.
— Ето — рече офицерът от свитата, — това е картеч!
Той посочи френските оръдия, които се откачаха от, предниците и бързо отиваха настрана.
При французите, в групите, дето бяха оръдията, се появи пушече, второ, трето, почти в едно и също време, и в тоя миг, когато долетя звукът на първия изстрел, показа се четвърто. Два звука един след друг и трети.
— О, ох! — изохка като че от остра болка Несвицки и улови ръката на офицера от свитата. — Гледайте, падна един, падна, падна!
— Двамина май?
— Ако бях цар, никога не бих воювал — каза Несвицки и се извърна.
Французите отново бързо заредяваха оръдията си. Пехотата в сини шинели хукна бегом към моста. Отново, но в различни интервали, се показаха пушечета и картечът зачука и затрещя по моста. Но тоя път Несвицки не можеше да види какво става на моста. От моста се дигна гъст дим. Хусарите бяха успели да подпалят моста и френските батареи стреляха сега срещу тях вече не за да им попречат, а защото оръдията бяха насочени и имаше по кого да стрелят.
Преди хусарите да се върнат при коневодите, французите успяха да дадат три картечни изстрела. Два залпа бяха дадени неточно и картечът прелетя над целта, но затова пък последният изстрел улучи група хусари и повали трима.
Загрижен за своите отношения с Богданич, Ростов се спря на моста, без да знае какво да прави. Да сече (както винаги си представяше сражението) — нямаше кого, да помага в подпалването на моста — също не можеше, тъй като не бе взел, както другите войници, усукана слама. Той бе застанал и гледаше наоколо си, когато неочаквано по моста се затрополи, като че бяха пръснати орехи, а един хусар, който бе най-близо до него, изохка и падна върху перилата. Ростов затича към него заедно с другите. Някой пък извика: „Носилка!“ Четворица души подхванаха хусаря и почнах да го дигат.
— О-о-о-о!… Оставете ме, за Бога! — извика раненият, но въпреки това го дигнаха и сложиха на носилката.
Николай Ростов се извърна и сякаш търсеше нещо, почна да гледа далечината, водата на Дунав, небето, — слънцето! Колко хубаво му се видя небето, колко синьо, спокойно и дълбоко! Колко ярко и тържествено — слизащото на запад слънце! Как гальовно лъскаво блестеше водата на далечния Дунав! И още по-хубави бяха далечните, синеещи отвъд Дунав планини, манастирът, тайнствените клисури, потъналите до върховете в мъгла борови гори… там е тихо, щастливо… „Нищо, нищо не бих искал, нищо не бих искал, само да можех да съм там — мислеше Ростов. — Само в мене и в това слънце има толкова много щастие, а тук… охкания, страдания, страх и тая неяснота, и това бързане… Ето пак викат нещо и пак всички се затичаха нейде назад и аз тичам с тях, и ето я, ето я смъртта, над мене, около мене… Един миг — и никога вече няма да видя това слънце, тая вода, тая клисура…“
В това време слънцето почна да се скрива зад облаците; пред Ростов се появи друга носилка. И страхът от смъртта и от носилката, и обичта към слънцето и живота — всичко се сля в едно болезнено тревожно впечатление.
„Господи Боже! Ти, който си там, в това небе, спаси ме, прости и защити ме!“ — прошепна сам на себе си Ростов.
Хусарите отърчаха до коневодите, гласовете станаха по-високи и по-спокойни, носилките вече не се виждаха.
— Е, дг’аги, помиг’иса ли баг’ут?… — извика до ухото му гласът на Васка Денисов.
„Всичко се свърши; но аз съм страхливец, да, аз съм страхливец“ — помисли Ростов, въздъхна тежко, хвана от ръцете на коневода своя Грачик, който бе изопнал единия си крак встрани, и го яхна.
— Какво беше това, картеч ли? — попита той Денисов.
— И още какъв! — извика Денисов. — Юнашки пог’аботихме. А г’аботата беше калпава) Атаката е пг’иятно нещо, сечи пг’аво по муцуната, а това е дявол знае що, стг’елят като по мишенка.
И Денисов отиде при спрялата недалеч от Ростов група: полковия командир, Несвицки, Жерков и офицера от свитата.
„Но изглежда, че никой не е забелязал“ — помисли си Ростов. И наистина никой нищо не бе забелязал, защото всеки познаваше това чувство, което бе изпитал за пръв път новакът-юнкер.
— Хубава релация ще имате — каза Жерков, — току-виж, че и мене произведат подпоручик.
— Доложете на кнез, че аз запалил мост — рече полковникът тържествено и весело.
— А ако попитат за загубите?
— Дребно нещо — рече басово полковникът, — двама хусари ранени и един на място — каза той с очевидна радост, без да може да сдържи щастливата си усмивка и звучно отсичайки красивата дума на място.