Лев Толстой
Война и мир (27)

II

— Иде! — викна в това време сигналистът.

Полковият командир се изчерви, изтича до коня си, хвана с треперещи ръце стремето, прехвърли снага, натъкми се, извади шпагата с щастливо, решително лице, изкриви уста на една страна и се приготви да извика. Полкът трепна като птица, която оправя перушината си, и замря.

— Мир-р-р-но! — извика полковият командир с разтърсващ душата глас, радостен — за него, строг — за полка и приветлив за пристигащия началник.

По широкия, от двете страни с дървета, но без чакълена настилка път вървеше в бърз тръс, потропвайки леко с ресорите си, висока синя виенска каляска със запрегнати един зад друг коне. Зад каляската препускаше свитата и конвоят от хървати. До Кутузов беше седнал един австрийски генерал в бял мундир, който странно изпъкваше сред черните руски униформи. Каляската спря до полка. Кутузов и австрийският генерал си говореха тихо за нещо и Кутузов се усмихна слабо, когато, стъпвайки тежко, свали крака си от стъпалото, сякаш тук съвсем нямаше тия две хиляди души, които със спрян дъх гледаха него и полковия командир.

Чу се вик на команда, полкът отново трепна, като издрънча, и взе за почест. В мъртвата тишина се чу слабият глас на главнокомандуващия. Полкът ревна: „Здраве желаем ваше хо-хо-хо-ство!“ И пак всичко замря. Отначало, докато полкът се движеше, Кутузов стоеше на едно място; след това Кутузов и белият генерал, придружени от свитата, тръгнаха пешком по редиците.

От това, как полковият командир поздрави главнокомандуващия с впити в него очи, изпънат и прибран, как, приведен напред, тръгна след генералите по редиците и едва сдържаше подрусването си, как подскачаше при всяка дума и движение на главнокомандуващия, личеше, че изпълнява своите задължения на подчинен с още по-голяма наслада, отколкото задълженията на началник. Благодарение на строгостта и старателността на полковия командир полкът беше в прекрасно състояние в сравнение с другите, които пристигаха през това време в Браунау. Изостанали и болни имаше само двеста и седемнадесет души. И всичко бе в ред освен ботушите.

Кутузов мина по редиците, като се спираше тук-там и казваше по няколко любезни думи на ония офицери, които познаваше от турската война, а от време на време и на някои войници. Поглеждайки ботушите, той на няколко пъти поклащаше тъжно глава и ги сочеше на австрийския генерал с такова изражение, сякаш не укоряваше за това никого, но не можеше да не види, че е много лошо. Всеки път, когато ставаше това, полковият командир изтичваше напред от страх да не изпусне ни една дума на главнокомандуващия, която се отнася за полка. Зад Кутузов, на такова разстояние, че всяка тихо изречена дума можеше да се чуе, вървяха двадесетина души от свитата. Господата от свитата разговаряха помежду си и от време на време се смееха. Най-близо зад главнокомандуващия вървеше един красив адютант. Той беше княз Болконски. Редом с него бе другарят му Несвицки, висок щабофицер, извънредно дебел, с добро, усмихващо се красиво лице и влажни очи. Несвицки едва сдържаше смеха си, възбуждан от един малко мургав хусарски офицер, който вървеше до него. Хусарският офицер, без да се усмихва, без да променя израза на неподвижните си очи, гледаше със сериозно лице гърба на полковия командир и имитираше всяко негово движение. Всеки път, когато полковият командир трепваше и се навеждаше напред, точно така, съвсем по същия начин, трепваше и се навеждаше напред хусарският офицер. Несвицки се смееше и буташе другите да гледат тоя шегаджия.

Кутузов вървеше бавно и отпуснато покрай хилядите очи, които изскачаха от орбитите си, като следяха началника. Когато стигна наспоред трета рота, той изведнъж се спря. Свитата, която не бе предвидила това спиране, неволно се струпа около него.

— А, Тимохин! — рече главнокомандуващият, като позна капитана с червения нос, който бе пострадал заради синия шинел.

Човек сякаш не можеше да се изпъва повече, отколкото се изпъваше Тимохин, когато полковият командир му правеше бележка. Но когато главнокомандуващият се обърна към него, капитанът се изпъна толкова, че ако главнокомандуващият би го гледал още известно време, капитанът като че не би издържал и затова Кутузов, който очевидно разбра положението му и тъй като, напротив — желаеше на капитана всичко добро, бързо се извърна. По подутото, обезобразено от рана лице на Кутузов мина едва забележима усмивка.

— Още един другар от Измаил — каза той. — Храбър офицер! Доволен ли си от него?… — попита Кутузов полковия командир.

И полковият командир, отразяван, без да вижда това, като в огледало от хусарския офицер, трепна, излезе напред и отговори:

— Много съм доволен, ваше високопревъзходителство.

— Ние всички си имаме слабости — рече Кутузов усмихнат й се отдалечи. — Той беше привърженик на Бакхус.

Полковият командир се уплаши — дали самият той не е виновен за това, и нищо не отговори. В тоя миг офицерът съзря лицето на капитана с червения нос и прибран корем и с такава прилика имитира лицето и позата му, че Несвицки не можа да сдържи смеха си. Кутузов се обърна. Личеше, че офицерът можеше да командува лицето си, както иска: в същия миг, когато Кутузов се обърна, офицерът вече бе успял да направи гримасата си и след това да приеме най-сериозно, почтително и невинно изражение.

Трета рота беше последна и Кутузов, който очевидно си припомняше нещо, се замисли. Княз Андрей излезе от свитата и му каза тихо на френски:

— Заповядахте ми да ви напомня за разжалвания Долохов в тоя полк.

— Де е тук Долохов? — попита Кутузов.

Долохов, който бе облякъл вече сив войнишки шинел, не чака да го извикат. Стройната фигура на русия, със светли, сини очи войник излезе пред строя. Той се приближи до главнокомандуващия и взе за почест.

— Жалба? — леко намръщен, попита Кутузов.

— Това е Долохов — каза княз Андрей.

— А! — рече Кутузов. — Надявам се, че тоя урок ще те поправи, служи добре. Царят е милостив. И аз няма да те забравя, ако заслужиш.

Сините светли очи гледаха главнокомандуващия също тъй дръзко, както и полковия командир, сякаш раздираха със своя израз завесата на условността, отделяща на толкова голямо разстояние главнокомандуващия от войника.

— За едно нещо моля, ваше високопревъзходителство — рече той със своя звучен, твърд, небързащ глас. — Моля да ми се даде възможност да залича вината си и да докажа моята преданост на царя-император и на Русия.

Кутузов се извърна. В очите му пробягна същата усмивка, която се мярна, когато се бе извърнал от капитан Тимохин. Той се извърна и смръщи, сякаш с това искаше да изрази, че всичко, което му казваше Долохов, и всичко, което би могъл да му каже, той отдавна, отдавна го знае, че всичко това вече му е дотегнало и че всичко това съвсем не е необходимо. Той се извърна и тръгна към каляската.

Полкът се раздели на роти и тръгна към определените му близо до Браунау квартири, дето войниците се надяваха да се обуят, да се облекат и починат след тежките походи.

— Нали ми се сърдите, Прохор Игнатич? — каза полковият командир, като изпревари тръгналата към мястото си трета рота, и се приближи до вървящия пред нея капитан Тимохин. След щастливо миналия преглед лицето на полковия командир изразяваше неудържима радост. — Царска служба… не бива… По някой път смъмря някого в строя… Но сам пръв ще се извиня, нали ме познавате… Той благодари много! — И подаде ръка на ротния.

— Моля ви се, генерале, как ще се осмеля! — отговори капитанът и носът му се изчерви; той се усмихна и усмивката му откри липсата на два предни зъба, избити с приклад при Измаил.

— А на господин Долохов предайте, че няма да го забравя, нека бъде спокоен. И кажете, моля ви се, аз все се канех да ви попитам, как е той, как се държи? И всичко…

— В службата е много редовен, ваше превъзходителство… но характерът му… — рече Тимохин.

— А какво, какъв му е характерът? — попита полковият командир.

— Прихваща го, ваше превъзходителство, на дни — каза капитанът, — ту е и умен, и учен, и добър. Ту пък — звяр. В Полша насмалко не уби един евреин, както знаете…

— Е да, е да — рече полковият командир, — все пак трябва да съжалим момъка в това нещастие. Нали има големи връзки… Та вие, такова…

— Слушам, ваше превъзходителство — каза Тимохин и с усмивката си му показа, че разбира желанието на началника.

— Е да, е да.

Полковият командир намери Долохов в редиците и спря коня си.

— След първото сражение — еполети — каза му той.

Долохов погледна наоколо си, не каза нищо и не промени израза на подигравателно-усмихнатата си уста.

— Е, отлично — продължи полковият командир. — На хората по канче водка от мене — добави той така, че да чуят войниците. — Благодаря на всички! Слава Богу! — Изпревари ротата и се приближи до друга.

— Всъщност той е добър човек, с него може да се служи — рече Тимохин на младшия офицер, който вървеше до него.

— С една дума — орел!… (Бяха нарекли полковия командир орел.) — рече със смях младшият офицер.

Радостното настроение на началството след прегледа се предаде и на войниците. Ротата вървеше весело. От всички страни се обаждаха войнишки гласове.

— Абе нали разправяха, че уж Кутузов бил сляп с едното око, едноок бил?

— Че не е ли! Едноок си е съвсем.

— Не, братко… той е по-окат от тебе. И ботушите, и партенките — всичко видя…

— Като ми погледна, братче, краката… ей! Рекох си.

— А пък другият, австриецът с него, като че беше цял натъркан с тебешир. Бял като брашно. Като кога се чисти амуницията!…

— Е, Федешоу!… Каза ли той кога ще почнат сраженията? Ти беше по-близо. Все разправяха, че в Брунов бил самият Бунапарт.

— Бунапарт бил там! Ама че лъже глупакът! Как пък това да не знае! Сега прусакът се бунтува. А австриецът, значи, го усмирява. Като го усмири, тогаз ще се отвори войната с Бунапарт. А той разправя, че Бунапарт бил в Брунов! Личи си, че е глупак. Ти повече слушай.

— Какви дяволи са тия квартириери! Виж, пета рота рече завива към село, ще си сварят кашата, а ние още няма да сме стигнали.

— Дай едно сухарче, дяволе.

— Ами ти даде ли ми вчера тютюн. Така е, драги. Хайде, на ти, от мене да мине.

— Барем да бяхме направили почивка, а пък то — блъскай още четири-пет версти на гладно сърце.

— Ама че хубаво беше, когато немците ни даваха каляски. Пътуващ си — чудесно!

— А тук, братко, срещаш съвсем повилнял народ. Оттатък все пак като че ли бяха поляци, все пак поданици на руската корона; а сега, драги, почнаха само немци.

— Песнопойците напред! — извика капитанът.

И от разните редици пред ротата изтичаха двайсетина души. Барабанчикът-запевач се обърна с лице към песнопойците, махна с ръка и поде провлечена войнишка песен, която започваше: „Не заря ли, солнышко занималося…“ и завършваше с думите: „То-то, братцы, будет слава нам с Каменскиим отцом…“^[1] Тая песен беше съчинена в Турция, а се пееше сега в Австрия само с една промяна: вместо „Каменскиим отцом“ слагаха думите „Кутузовым отцом“.

Като отряза по войнишки тия последни думи и махна с ръце, сякаш хвърляше нещо на земята, барабанникът, слаб и красив, около четиридесетгодишен войник, изгледа строго войниците-песнопойци и зажумя. Сетне, като се увери, че всички очи са устремени към него, той сякаш дигна предпазливо с две ръце над главата си някаква невидима скъпоценна вещ, подържа я така няколко секунди и изведнъж смело я хвърли:

Ах вы, сени мои, сени!

„Сени новые мои…“^[2] — подхванаха двадесет гласа и войникът с дървени лъжици^[3], макар че бе натоварен с тежка амуниция, изскочи чевръсто напред и тръгна заднишком пред ротата, като мърдаше рамене и се заканваше на някого с лъжиците. Войниците размахваха ръце в такт на песента, вървяха с широка крачка и без да щат, попадаха в крак. Зад ротата се чу звук от колела, скърцане на ресори и конски тропот. Кутузов се връщаше със свитата си в града. Главнокомандуващият даде знак войниците да вървят свободно и неговото лице, както и лицата на всички от свитата му, изрази удоволствие от звуците на песента, от гледката на играещия войник и на весело и пъргаво вървящите войници от ротата. Във втората редица на десния фланг, отдето каляската изпреварваше ротите, неволно се хвърляше в очи един синеок войник, Долохов, който особено пъргаво и грациозно вървеше в такт на песента и гледаше лицата на минаващите с такъв израз, сякаш съжаляваше всички, които не вървяха сега с ротата. Хусарският корнет от свитата на Кутузов, който подигравателно имитираше полковия командир, остана малко назад от каляската и отиде с коня си към Долохов.

Едно време в Петербург хусарският корнет Жерков беше от оная буйна компания, която бе ръководена от Долохов. В чужбина Жерков срещна Долохов като войник, но не сметна за необходимо да го познае. Сега, след разговора на Кутузов с разжалвания, той се обърна към него с радостта на стар приятел.

— Приятелю драги, как си? — рече той под звуците на песента, като изравни стъпката на коня си със стъпката на ротата.

— Аз ли как съм? — отговори студено Долохов. — Както виждаш.

От бодрата песен тонът на разпуснато веселие, с който говореше Жерков, и умишлената студенина на Долоховите отговори придобиваха особено значение.

— Е, как караш с началството? — попита Жерков.

— Караме я. Добри хора са. Ти как се завря в щаба?

— Командирован съм, дежуря.

Те помълчаха.

„Выпускала сокола да из правова рукава“^[4] — разправяше песента и неволно възбуждаше бодро, весело чувство. Разговорът им навярно щеше да бъде друг, ако бяха разговаряли не под звуците на песента.

— Истина ли е, че австрийците са бити? — попита Долохов.

— Дявол ги знае, тъй се разправя.

— Доволен съм — отговори Долохов кратко и ясно, както налагаше песента.

— Ела при нас някоя вечер, ще заложиш на фараон^[5] — рече Жерков.

— Да не сте завъдили много пари?

— Ела.

— Не мога. Зарекъл съм се. Докато не ме произведат — няма да пия и да играя.

— Е, значи, до първото сражение…

— Тогава ще видим.

Те пак млъкнаха.

— Ти наминавай, ако имаш нужда от нещо, в щаба все ще ти помогнат… — каза Жерков.

Долохов се усмихна.

— Ти по-добре не се безпокой. Ако имам нужда от нещо, няма да моля, а сам ще си го взема.

— Че аз само така.

— И аз — само така.

— Довиждане.

— Със здраве…

… И високо, и далеко.

На родиму сторону…^[6]

Жерков бутна с шпори коня си, който два-три пъти притропа, като се горещеше и не знаеше с кой крак да пристъпи, след това се оправи, препусна също в такт на песента, изпревари ротата и настигна каляската.