Франс Бенгтсон
Червеният змей (7)

Пета глава: КАК КЪСМЕТЪТ НА КРОК СЕ ОБЪРНА НА ДВА. ПЪТИ И КАК ОРМ СТАНА ЛЕВАК

Стигнаха устието на реката при отлив и поднесоха дарове на боговете — мях с вино и гърне с месо — за щастливо завръщане. После опънаха платната, прибраха веслата и гонени от лек вятър, излязоха в широкия залив. Тежко натоварени, корабите бяха легнали ниско във водата и се придвижваха бавно. Крок отбеляза, че ще трябва да гребат, докато ги заболят ръцете, ако искат да видят отново родния бряг. По-късно, вече остарял, Орм твърдеше, че от всичко, което бил чувал през живота си, тия думи му донесли най-много нещастия — от този момент нататък добрият късмет на Крок внезапно се обърнал, сякаш някой бог чул словата му и решил наистина да го превърне в пророк.

Откъм южния край на залива изникнаха седем кораба; плаваха на север, но щом забелязаха викингите, свърнаха навътре и бързо започнаха да приближават, порейки водата чевръсто с греблата си. Хората на Крок не бяха виждали подобни съдове — дълги и ниски; движеха се леко и бяха пълни с въоръжени мъже, които имаха черни бради и странни покрития на шлемовете. Гребците, по двама на весло, бяха голи, с лъскава, кафеникавочерна кожа. Приближаваха към тях с дрезгави крясъци и пронизително думкане на малки барабани.

Трите кораба на Крок веднага се подредиха в една редица, придържайки се плътно, до брега, за да не могат да ги обградят. На Крок не му се щеше да даде заповед за сваляне на платната; твърдеше, че ако излезе вятър, ще имат голяма полза от тях. Токе побърза да скрие момичето сред балите плячка, натрупа ги около него, та дори и. отгоре му, за да го предпази от копня и стрели. Орм му помогна. После двамата заеха местата си на планшира заедно с останалите. Орм вече бе успял да се въоръжи добре — от крепостта се беше снабдил с ризница, щит и здрав шлем. Един от моряците, застанал наблизо, се чудеше дали непознатите са християни, дошли да търсят отмъщение. Орм смяташе, че е по-вероятно да са хора на халифа, защото по щитовете и знамената им не се виждаха кръстове. Токе пък с радост сподели, че е успял да утоли жаждата си, преди боят да започне, защото предполагал, че сега щяло доста да се сгорещи.

— И онези от нас, които оцелеят, ще имат какво да разказват на децата си. У тия хора има нещо дивашко, а са и далеч повече от нас.

Чужденците бяха вече съвсем близо и обсипваха викингите с дъжд от стрели. Управляваха корабите си много умело, прокрадваха се около тях и ги нападаха от всички страни. Корабът на Берсе беше непосредствено до брега и него не успяха да обкръжат, но този на Крок бе най-отдясно и най-навътре, затова там веднага се разрази ожесточен бой. Двама противници го притиснаха откъм морето, застанаха един до друг и така закачиха трите кораба с вериги и железни куки, образувайки мост. Мъжете от най-външния с диви викове се прехвърлиха през средния и нахлуха на викингския дракон. Прииждаха на огромни тълпи и се биеха умело и настървено — скоро Крок с кораба си, вече потънал доста ниско във водата, изостана унило зад двамата си другари. След това още един противник успя да се промъкне под носа му и го взе на абордаж откъм брега. Положението сега беше такова: драконът на Берсе и третият от викингските кораби успяха да се измъкнат от залива, макар че ги преследваха четирима противници и те с всичка сила се мъчеха да ги отблъснат, а корабът на Крок съвсем сам се бореше с трима. В този момент излезе вятър и двата дракона на Берсе се отдалечиха още повече от брега; на палубите им се водеха ожесточени боеве, а след тях във водата оставаха широки кървави дири.

Но моряците на Крок нямаха време да се безпокоят за другарите си, на собствения си гръб имаха повече противници, отколкото можеха да отблъснат. От едната страна на планшира се бяха прехвърлили толкова много врагове, че корабът се бе наклонил застрашително и имаше опасност да потъне. Макар че много нападатели бяха посечени и падаха в морето или обратно на собствения си кораб, голяма част от тях останаха на борда и други им идваха на помощ от всички страни. Крок се биеше храбро, бързо секваха бойните викове на тези, които го предизвикваха. Но скоро трябваше да признае, че противникът далеч ги превъзхожда по численост. Тогава той захвърли шита, втурна се към планшира и хванал меча с две ръце, замахна и отсече веригите, които ги приковаваха към вражеския кораб. Но мъжът, който току-що беше повалил, го сграбчи за крака, а същевременно копие прониза рамото му. Крок се просна с главата напред върху противниковата палуба — веднага го обградиха, плениха го и го завързаха здраво.

Сдед това мнозина от неговите мъже паднаха убити, макар че се защитаваха до последния дъх. Накрая чужденците превзеха целия кораб, останаха само неколцина, изтласкани в предната му част, сред които бяха Токе и Орм. Бедрото на Токе бе пронизано от стрела, но той успяваше да се държи на крака, а Орм бе ударен в челото и едва виждаше от кръвта, която се стичаше в очите му. И двамата бяха съвсем изтощени. Мечът на Токе се пречупи в розетката на един щит, но отстъпвайки, кракът му се блъсна в буренцето с вино, което бяха взели от крепостта и складирали на носа. Той захвърли дръжката на счупеното оръжие, грабна с две ръце бъчвата и я вдигна над главата си.

— Това няма да отиде на вятъра — прошепна той и я запрати по най-близките нападатели; тя премаза двамина и повали още няколко, които се строполиха върху им.

После викна на Орм и останалите, че повече няма какво да правят на кораба, и пръв скочи с главата напред в морето с надеждата, че ще се добере до брега. Орм к всички, които успяха да се освободят от противника, го последваха. След тях се изсипа дъжд от стрели и копия; двама бяха улучени. Орм се гмурна, излезе на повърхността и заплува с всички сили; но, както често отбелязваше на старини, едва ли съществува по-трудно нещо от това да плуваш с ризница, и то тясна, когато си много уморен. Скоро нито Токе, нито Орм имаха сили да продължат; вече потъваха, когато един вражески кораб ги застигна. Издърпаха ги на борда и ги завързаха здраво, без двамата да могат да окажат някаква съпротива.

Така викингите загубиха битката; победителите се отправиха към брега, за да погребат мъртвите си и да разгледат спечелената плячка. Изчистиха палубите на завладения кораб, изхвърлиха труповете в морето и започнаха да се ровят из товара му, а пленниците заведоха на брега. Там, под строга охрана, те седнаха на плажа със завързани ръце. Бяха деветима, всичките ранени. Чакаха смъртта, мълчаливо загледани в морето. Нямаше следа нито от кораба на Берсе, нито от неговите преследвачи.

Токе въздъхна и започна да си мърмори. После подхвана:

Жаждата си с вкусна бира

утолявах — вече край:

медовината на Валхол^[1]

скоро ще опитам май.

Орм лежеше по гръб и гледаше небето с широко отворени очи. Той отвърна:

В оня дом, където съм израснал аз, щях да си похапвам мляко в тоя час.

Но най-много от всички страдаше Крок. Още от самото начало на похода той се смяташе за късметлия и за герой — а сега виждаше как щастието му с всеки изминал час се руши. Наблюдаваше как хвърлят от борда на кораба, който доскоро бе негов, телата на убитите му другари и каза:

Със своя тежък труд моряците, пребродили морето все на път, една награда си спечелиха -беди и ранна, недостойна смърт.

Токе се обади, че било невероятно съвпадение да открият трима поети сред толкова малка група от хора.

— Макар и да не сте съвсем на моето ниво, не унивайте! — добави той. — Помнете, че поетите пият от най-големия рог на пиршеството на боговете.

В този момент от кораба се разнесе пронизителен писък, а след това се надигна страшна олелия — очевидно чужденците бяха открили девойката на Токе в скривалището й. Доведоха я на брега. Изглежда, възникна спор кой да я притежава, защото неколцина мъже започнаха да се разправят с писклив глас, а черните им бради мърдаха нагоре-надолу. Токе промълви:

— Сега враните се карат кой да вземе кокошката, а в това време соколът се грижи за счупеното си крило.

Изведоха момичето пред водача на чужденците — дебел мъж с прошарена брада и златни халки на ушите, облечен в червена наметка; в ръката си държеше сребърен чук с дълга бяла дръжка. Той заразглежда девойката, поглаждайки брадата си, после й заговори; двамата явно приказваха на един и същи език. Момичето държа дълга реч, като няколко пъти посочи към пленниците; но на два от въпросите, които той й зададе, също показвайки към тях, тя отговори с отрицателен жест и поклащане на глава. Водачът кимна и й нареди нещо, което тя сякаш не желаеше да изпълни, защото простря ръце към небето и извика, но той повтори заповедта с още по-строг глас и девойката се подчини — съблече дрехите си и застана гола пред него. Всички мъже наоколо започнаха да въздишат, подръпваха брадите си и шепнеха захласнато — от глава до пети тя беше неописуемо красива. Главатарят на чужденците я накара да се обърне — разгледа я внимателно, опипа дългата й кафява коса, докосна кожата й. После се изправи и допря до корема, гърдите и устните й пръстена с печат, който носеше на показалеца. След това каза нещо на хората си, свали червената наметка и я уви около нея. Щом чуха думите му, всички опряха длани на челото си и се поклониха, шепнейки раболепно. Девойката се облече отново, но задържа наметалото; дадоха й да яде и да пие и всички се отнасяха с уважение към нея.

Пленниците гледаха мълчаливо всичко това, а когато я загърнаха в наметката и й предложиха храна и пиене, Орм отбеляза, че според него тя е извадила най-голям късмет от целия екипаж па Крок. Токе се съгласи и добави, че за него е мъчително да я види за пръв път в цялата и хубост чак сега, когато вече принадлежи другиму. Имал малко време да бъде с нея и винаги трябвало да бърза, а сега му се ревяло, като си помисли, че никога няма да може да счупи главата на тоя шкембест сивобрадко, който измърсил тялото й с мазните си пръсти.

— Единствената ми надежда е, че старикът няма дълго да й се наслаждава. Още щом я видях, разбрах, че е умна и има безпогрешен вкус, макар че не можехме да се разбираме добре. Затова мисля, че няма да мине много време, и тя ще разпори корема на тоя стар пръч.

През цялото време Крок седеше, потънал в мълчание и потиснат от злата си участ. Беше се обърнал с лице към морето, без да проявява интерес към това, което се разиграва на брега. В този момент той изведнъж изкрещя, а чужденците започнаха да бърборят възбудено помежду си — в далечния край на залива се появиха четири кораба, които гребяха към сушата. Много скоро видяха, че единият бе легнал доста ниско във водата — беше тежко пострадал, централната част на единия планшир бе смачкана навътре и много от греблата бяха счупени.

При тази гледка пленниците, макар и потиснати от сполетялата ги беда и омаломощени от рани и жажда, се развикаха и избухнаха в жизнерадостен смях. Веднага се досетиха, че щом в открито море е задухал вятър, врагът е останал само с три здрави кораба и е бил принуден да прекрати боя, а Берсе е успял да го разбие и е поел обратно заедно с повредения кораб. Някои започнаха да хранят надежда, че Берсе ще се върне и ще ги спаси. Но Крок им каза:

— Загубил е много хора. Последното, което видях, бе, че корабът му е пълен с врагове и там се води ожесточен бой. Освен това сигурно се е досетил, че малцина от нас са останали живи, след като не ни е видял да излизаме от залива. Най-вероятно ще се опита с оцелелите от екипажа да стигне до родината с двата кораба или, ако няма достатъчно хора, само с единия от тях. Но ако се добере до Блекинге, макар и с един кораб, историята за похода на Крок ще обиколи Листерланд и ще се помни с години. Сега тия сигурно ще ни убият, ще се ядосат още повече, като разберат, че двата дракона са се измъкнали от лапите им.

Тук обаче пророчеството на Крок не се сбъдна. Нахраниха ги и ги напоиха, а някакъв мъж прегледа раните им — стана ясно, че ще ги направят роби. Някои смятаха, че робството е по-добро от смъртта, но други подозираха, че тази участ ще е далеч по-тежка за тях. Чуждестранният главатар заповяда на робите си да слязат на брега и да разговарят с викингите. Те бяха събрани от най-различни земи и говореха на множество неизвестни езици, но пленниците не разбираха нито един от тях. Чужденците останаха тук няколко дни, за да поправят повредения кораб.

Мнозина от гребците на кораба били убити, когато Берсе се врязал в него, затова сега на тяхно място сложиха викингите. Те бяха свикнали да гребат и отначало работа не им изглеждаше много тежка, още повече, че седяха по двама на гребло. Но трябваше да стоят почти голи и те се срамуваха от това, а единият им крак беше окован. Кожата им бе снежнобяла в сравнение с тази на останалите роби и гърбовете им така изгоряха от слънцето, че всеки изгрев беше ново изтезание за тях. Но след време почерняха като другите и престанаха да броят дните. Съзнаваха само, че гребат и спят, усещаха глад и жажда, пиеха, ядяха и отново сядаха на греблата, докато накрая стигнаха дотам, че изтощени след някой необичайно тежък ден, заспиваха на веслата и в съня си продължаваха да ги въртят, без да губят ритъма и без да има нужда надзирателят да ги буди с камшика си. Това показваше, че са се превърнали в истински корабни роби.

Гребяха в жега и проливен дъжд, а понякога в приятна хладина, но никога не страдаха от студ. Бяха роби на халифа, но не знаеха къде отиват или каква е крайната цел на този труд. Минаваха край стръмни брегове и богати низини, с мъка се придвижваха нагоре по пълноводни и бързотечнн реки, по чиито брегове виждаха мъже с кафяв или черен цвят на кожата, а тук-там. но винаги от разстояние, и забулени жени. Прекосиха Ньорва Сунд и стигнаха до най-отдалечените краища на халифата, посетиха множество богати острови и красиви градове, чиито имена не знаеха. Спираха в огромни пристанища — на сушата ги затваряха в специални постройки, докато дойде време да отплават отново. Преследваха чуждестранни кораби, гребяха с всичка сила и сърцата им щяха да се пръснат — лежаха без дъх на палубата, а над главите им се развихряха ожесточени битки, които те нямаха сили да наблюдават.

За тях не съществуваше ни скръб, ни надежда, не се молеха на ничий бог — бяха прекалено заети да въртят греблата и да си отварят очите за мъжа, който ги надзираваше. Мразеха го до болка, щом замахнеше към тях с камшика, но ненавистта им се засилваше още повече, когато душата им излизаше от напрежение, а той се разхождаше сред тях и пъхаше в устите им големи залъци хляб, напоен с вино — тогава знаеха, че ще трябва дълго да гребат без почивка, до пълно изтощение. Не разбираха какво им говори, но скоро се научиха по тона му да определят с колко камшични удара смята да ги възнагради и за най-малкото провинение. Единствената им надежда беше, че краят му ще бъде мъчителен, че ще умре с преризан гръклян или с окървавен и съдран до кости гръб.

Когато остаря, Орм казваше, че този период от живота му изглеждал дълъг по времетраене, но бил кратък за разказване, защото дните си приличали толкова много, че в известен смисъл времето сякаш било спряло за тях. Само някои признаци показваха, че всъщност то тече — един от тях беше брадата му. В началото, когато стана роб, бе иай-млад от всички и беше голобрад. Скоро тя започна да расте, беше дори по-червена от косата му и постепенно стана толкова дълга, че когато се привеждаше над греблото, тя се закачаше в дръжката му. Но повече не порасна — ударът на греблото му я подкъсяваше непрекъснато. Според Орм от всички начини да си подстрижеш брадата, този бе най-неприятният.

Вторият признак беше телесната му сила. Когато попадна в робство, беше вече доста заякнал, свикнал бе да гребе в кораба на Крок. Но робът се труди по-напрегнато от свободния човек; усиленото гребане го измъчваше ужасно и през първите няколко седмици понякога му прилошаваше и се чувствуваше замаян. Виждаше как някои от другарите му не издържат, как по брадите им потича кървава пяна. Те се свличаха по гръб със сгърчени тела и умираха, а след това ги изхвърляха зад борда. Орм знаеше, че има само две възможности: или да гребе заедно с останалите, дори ако това означава смърт за него, или да усети по гърба си целувката на камшика. Твърдеше, че предпочита първото, макар да не му е леко — веднъж, в самото начало, бе опитал бича. Знаеше, че няма. да се примири с него; че ще го обземе такава луда ярост, която непременно ще му навлече смъртно наказание. Затова гребеше до пълно изтощение, дори когато погледът му се замъгляваше от изтощение, а ръцете и гърбът му пареха от болка. Но след няколко седмици откри, че е престанал да чувствува умората си. Беше заякнал, дори трябваше да внимава да не строши греблото, когато напрегне мишци — сега то бе като пръчица в ръцете му, а едно счупено весло би довело до неприятен удар с камшика. През всичките години, които прекара като корабен роб на халифа, Орм седеше на бакборта — това означава, че греблото му се падаше отдясно и напрежението при удар поемаше лявата ръка. Оттогава чак до края на живота си той винаги държеше с нея меча и другите оръжия, само копието хвърляше с дясната. Тази невероятна сила, придобита в годините на робски труд, той не загуби цял живот; запазил я бе до голяма степен на старини.

Но освен брадата и силните мускули имаше още един признак, който да му напомня, че времето тече — откри, че постепенно започва да разбира по малко от непонятните езици, които чуваше наоколо си. Отначало тук-таме по една дума, а после — много повече. Някои от пленниците идваха от земи, разположени далеч на юг или на изток — техният говор наподобяваше кучешки лай и само те си го разбираха. Други бяха от християнските земи на север и използуваха тамошните наречия. Мнозина бяха андалусци, превърнати в роби — пирати, бунтовници или хора, разгневили халифа, защото са проповядвали учения, насочени срещу Аллаха и Пророка. Те, както и господарите им, говореха арабски. Надзирателят с камшика си служеше със същия език и тъй като всички роби държаха да разбират какво се иска от тях, без да си дава особен труд, той се оказа най-добрият учител на Орм.

Арабският бе труден за разбиране и още по-труден за говорене — състоеше се от гърлени звуци, които се учленяват дълбоко в трахеята и невероятно приличаше на волско сумтене или пък на жабешко квакане. Орм и другарите му така и не престанаха да се чудят защо тия чужденци са решили да си дават такъв труд и да произнасят тия сложни звуци, вместо да говорят простичко и естествено, както правеха те на север. Оказа се, че Орм най-бързо от всички усвоява езика — донякъде може би, защото бе по-млад, а също и защото винаги бе проявявал склонност да произнася трудните и непознати думи, които се срещаха в старинните балади, дори когато не разбираше значението им.

Стана така, че Орм пръв започна да разбира какво им говорят и беше единственият, който можеше с дума или две да отговори. Затова той се превърна в говорител и преводач на своите другари; към него отправяха всички заповеди. Освен това как да е успя да зададе доста въпроси и да разбере много неща от останалите роби, които говореха арабски и бяха по-осведомени. Така, макар да беше най-младият от викингите и роб като всички други, започнаха да го смятат за техен водач — нито Крок, нито Токе успяха да научат и дума от този странен език. След години Орм все казваше, че когато си в чужда страна, след късмета, силата и умението да се биеш няма по-полезно нещо от способността да учиш езици.

На кораба имаше петдесетина войници, а робите бяха седемдесет и двама — за осемнадесетте чифта гребла. Често по банките шепнешком обсъждаха възможността да се освободят от веригите, да надвият пазачите и да се отърват от робство. Но оковите бяха яки, наблюдаваха ги внимателно и винаги ги поставяха под охрана, ако бяха на котва в някое пристанище. Дори когато воюваха с вражески кораби, част от войниците неотлъчно следяха робите — имаха заповед да убият всеки, който прояви непокорство. На брега, когато ги сваляха в големите военни пристанища на халифа, ги затваряха в специални постройки за роби, докато дойде време да отплават отново. Непрекъснато бяха под. стража и не им позволяваха да се събират на големи групи. Единственото бъдеще за тях бе да гребат, докато имат и искрица живот в тялото си, или пък до момента, в който някой неприятелски кораб случайно успее да плени техния и да ги освободи. Но флотата на халифа беше огромна, тя винаги побеждаваше и на тази възможност едва ли можеше да се разчита. Робите, които се бунтуваха или изливаха омразата си с ругатни, бяха пребивани до смърт с камшик или хвърляни зад борда. Понякога, ако провинилият се беше силен мъж, само го кастрираха и го връщаха обратно на греблото. И макар че на робите не се позволяваше и да припарят до жена, това се смяташе за възможно най-тежкото наказание.

Когато на стари години Орм разказваше за робството си на галерата, той все още помнеше мястото на всеки викинг в кораба, както и на повечето роби. Разказвайки, той пренасяше слушателите си от гребло на гребло, описваше характера на всеки поотделно н отбелязваше кой е получавал най-много удари с камшика. Твърдеше, че не му е трудно да си спомни тези неща, защото в съня си често се връща на кораба, вижда как изподраните гърбове се напрягат, чува стенанията на мъжете, когато с последни сили опъват греблата, и винаги долавя откъм гърба си приближаващите стъпки на надзирателя. Добре, че леглото му беше майсторска изработка, иначе щеше да стане на парчета, когато се вкопчваше в дъските и усилено гребеше насън. Често казваше, че на света няма по-голяма радост от това да се събудиш след тякава нощ и да откриеш, че всичко е било само сън.

Крок седеше три гребла пред Орм, също от страната на бакборта, сега той беше много променен. Орм и останалите знаеха, че понася съдбата на корабен роб още по-тежко — беше човек, свикнал да командува, и винаги бе вярвал, че е късметлия. Много мълчалив, той почти не отговаряше, когато съседите му го заприказваха. Какъвто беше силен, за него не бе проблем да се справя с работата си, но винаги гребеше сякаш в полусън, потънал в размишления за съвсем други неща. Постепенно ударът му се забавяше, той губеше ритъм и надзирателят жестоко го биеше с камшика, но никога не го чуха да извика или да изругае под нос. Дръпваше здраво греблото и влизаше в такт, а погледът му замислено проследяваше мъжа с камшика, сякаш гледаше някоя досадна оса, която не може да улови.

Крок делеше греблото с един мъж на име Гуне. Той се оплакваше много, че заради Крок го налагат често с камшика, но водачът не обръщаше никакво внимание на жалбите му. Най-после веднъж, когато надзирателят бе набил жестоко и двамата и протестите и омразата на Гуне бяха особено силни, Крок се обърна към него и сякаш забелязвайки за пръв път присъствието му, рече:

— Трай, Гуне. Няма да се наложи да ме понасяш дълго. Аз съм водач, не съм роден да служа на други. Имам да свърша само още едно нещо на тоя свят, ако съдбата не ме изостави и ми позволи да изпълня задачата си.

Повече не отрони нито дума, не обясни какво смята да прави и Гуне не успя да измъкне нищо друго от него.

Точно пред Орм седяха двама мъже. Хале и Огмунд. Те често си приказваха за добрите стари времена, за гозбите, бирата и хубавите момичета у дома на север. Измисляха какви ли не видове смърт за надзирателя, но никога не намериха начин да ги приложат на практика. Орм пък седеше с тъмнокож чужденец, комуто като наказание за някакво провинение бяха отрязали езика.. Беше добър гребец и рядко го биеха, но Орм би предпочел да е до някой от своите сънародници или поне до човек, с когото може да си поговори. Най-ужасното за него бе, че съседът му, неспособен да приказва, в замяна кашляше непрекъснато — по-страшна кашлица Орм не беше чувал досега — лицето му посивяваше, той започваше да преглъща като риба на сухо и изобщо имаше толкова нещастен и измъчен вид, че изглеждаше невъзможно да остане жив. Това пък стана причина Орм да се притеснява за собственото си здраве. Не че ценеше особено живота си като корабен роб, но не му се щеше да го отнесе някаква си кашлица — гледката, която представляваше мъжът с отрязания език, го беше убедила в това. Колкото повече мислеше за вероятността да умре по този начин, толкова повече униваше духът му. Съжаляваше, че Токе не седи по-наблизо.

Другарят му гребеше няколко места по-назад, така че те рядко имаха възможност да разговарят; това ставаше само когато ги водеха на брега или обратно на кораба. В постройките за роби ги набутваха в тесни килийки на групички по четирима, подредени според местата им на кораба. Токе вече бе възвърнал част от предишното си весело настроение, все още намираше на какво да се посмее, макар че обикновено се дърлеше с Туме, съседа си по гребло. Според Токе той гребеше по-малко и ядеше повече, отколкото му се полага. Викингът съчиняваше обидни памфлети, някои за съседа си, други за надзирателя, и ги тананикаше като песнички, докато гребат, така че Орм и останалите да ги чуят.

Повечето време обаче мислите му бяха заети с планове за бягство. Първия път, когато двамата с Орм успяха да разменят няколко думи, той му прошепна, че е разработил почти докрай една чудесна система. Имал нужда само от парченце желязо. С него можел да разбие веригата на глезена си някоя тъмна нощ, когато корабът е на пристан и всички освен пазачите спят. След това щял да подаде желязото на останалите викнги и всеки от тях тихичко можел да стори същото. Щом се освободят, в тъмното щели да удушат охраната, без да вдигат шум, и да вземат оръжието й; така нямало да бъдат беззащитни, когато слязат на брега.

Орм отвърна, че идеята му харесва, но е съвсем неприложима. Щял с удоволствие да помогне, когато душат пазачите, ако се стигнело дотам, но той се съмнявал в това. Къде щели да намерят подходящо желязо и как, голи мъже като тях, които винаги са под строго наблюдение, щели да го вмъкнат на борда, без да ги забележат? Токе въздъхна и призна, че тези трудности изискват сериозно обмисляне, но не може да се сети за нещо по-добро; трябва просто да чакат да им се представи някоя възможност.

Той успя да поговори тайно с Крок и му обясни плана си, но Крок слушаше разсеяно и не прояви никакъв интерес или ентусиазъм.

Скоро след това корабът спря на сух док в едно от пристанищата на халифа, за да го изстържат и насмолят. На много от робите, оковани по двойки, бе заповядано да помагат при тая работа. Скандинавците, които разбираха от морски съдове, бяха сред тях. Пазеше ги въоръжена охрана. Надзирателят с камшика правеше обиколките си и ги подканяше да работят по-бързо, а двама телохранители с мечове и лъкове го следваха навсякъде. Близо до кораба беше поставен голям казан с вряла смола, а до него варел с вода за робите.

Крок и Гуне тъкмо пиеха от него, когато до тях приближи един роб, подхванал с ръка съседа си, който бе стъпил накриво, докато работили, навехнал крака си и сега не можеше да прекрачи. Помогнаха му да се наведе и той започна да пие, а надзирателят пристигна веднага да види какво става. Пострадалият лежеше настрана и стенеше; мъжът с камшика помисли, че се преструва, и го перна с бича, за да го вдигне на крака, но той не помръдна. Всички бяха вперили очи в него.

Крок бе застанал няколко крачки по-назад от другата страна на варела. Той се завъртя към тях и повлече Гуне след себе си. Изведнъж сякаш цялата му предишна апатия се стопи. Щом приближи достатъчно и видя, че веригата е отпусната, хвърли се напред, сграбчи надзирателя за колана и за врата и го вдигна над главата си. Онзи изкрещя ужасен, а най-близкият пазач от охраната се обърна и прониза Крок с меча си, но той сякаш не усети удара. Направи две крачки встрани и метна надзирателя с главата надолу в горещата смола. В същия момент пазачът го удари с меча си по главата. Той се олюля, но очите му продължаваха да гледат втренчено тази част от тялото, която не бе потънала в казана. Изсмя се и каза:

— Ето че късметът ми отново се обърна. — Падна на земята и умря.

Всички роби нададоха радостни възгласи, като видяха смъртта на мъжа с камшика, но задоволството на викингите бе примесено със скръб. През следващите няколко месеца те често си спомняха за постъпката на Крок и за последните му думи. Всички смятаха, че е умрял достойно, като истински водач. Надяваха се, че надзирателят е живял достатъчно дълго в казана и си е получил заслуженото във врящата смола. Токе съчини една строфа в негова чест:

Изпати надзирателят по-зле,

отколкото от удар с бич дори;

във ваната на морските коне

потъна и добре се изгори.

А Крок, по волята на участ зла

превърнат в роб на чуждите гребла,

се отърва от своята беда

и оттогава е на свобода.

Когато отплаваха, имаха вече нов надзирател, но, изглежда, той си беше взел бележка от съдбата на своя предшественик, защото не се развихряше много с камшика.