Франс Бенгтсон
Червеният змей (26)

Осма глава: ЗА ВТОРИЯ ГРЯХ НА УЧИТЕЛЯ И ЗА НАКАЗАНИЕТО, КОЕТО ПОЛУЧИЛ ЗАРАДИ НЕГО

— Та да продължа разказа си — поде отново учителят с меланхоличен глас. — Недалеч от Хедебю живее една жена на име Тордис. Тя е от благородно потекло и е измежду най-богатите в този район, има обширни имоти и много стада. Родена е в семейство на езичници и самата е отраснала като такава. Заради богатството си е била вече три пъти омъжвана, макар да е още млада, и всичките й съпрузи са срещнали смъртта по време на война или в кръвна разпра. Когато убиха третия, изпадна в дълбока меланхолия и сама дойде при епископ Екхард. Заяви, че иска да потърси божията подкрепа. Той лично я посвети в учението на Христос и впоследствие я покръсти. Оттогава тя редовно посещава богослуженията. В началото пристигаше на кон, начело на голямо шествие от свои последователи и с не по-малко шум и звън на оръжие от кой да е боен водач. Беше безкрайно горда и избухлива и отказваше да накара хората си да оставят оръжието, преди да влязат в църквата; твърдеше, че ако позволи това, те няма да направят приятно впечатление, минавайки по пътеката между пейките. Най-накрая епископът успя да я убеди и ни помоли винаги да се отнасяме с нея изключително търпеливо, защото била в състояние да стори много добрини на Светата църква. И наистина, няколко пъти тя донесе на епископа богати дарове. Но Тордис винаги създаваше неприятности, особено с държането си към мен. Още щом ме видя, бе обладана от някаква неутолима страст да притежава тялото ми. Веднъж след литургия ме изчака сама в преддверието и поиска да я благословя. Сторих това, а тя ме разглеждаше най-подробно от глава до пети н ми каза, че ако само малко се погрижа за косата и брадата си, както прави всеки мъж, бих могъл да изпълнявам далеч по-важна длъжност, отколкото да отслужвам литургии.

— Заповядай в дома ми, когато пожелаеш — добави тя. — Ще се погрижа да не съжаляваш, че си ме посетил.

После ме сграбчи за ушите и ме целуна най-безсрамно, макар че дяконът ми бе застанал наблизо. Тя си тръгна, а аз стоях стъписан и ужасен. С божията помощ вече бях станал неподатлив на изкушения и твърдо реших, че този път ще се държа безупречно. Освен това тя не беше така красива, както двете жени от Маастрихт, които ме бяха отклонили от правия път. Затова не се страхувах, че ще ме съблазни. Притеснявах се само да не направи някоя щуротия. За голямо мое съжаление по това време епископ Екхард отсъствуваше от града — бе отишъл на църковно събрание в Майнц. Убедих дякона да не споменава пред никого за случилото се, макар че, какъвто бе наивен и глупав, той много се смя на инцидента. Същата вечер се молих непрекъснато и призовавах Господ да ми помогне да се справя с тази жена. Когато се надигнах от молитва, се почувствувах невероятно силен и реших, че бог я е изпратил, за да ми покаже колко съм укрепнал и как вече мога да устоявам на изкушенията на плътта. Но следващия път, когато тя дойде на църква, открих, че отново изпитвам същия страх. Още докато хорът пееше, побягнах с все сила към ризницата, за да избягна срещата с нея; но тя без всякакъв срам хукна след мен и ме догони, преди да успея да,изляза от църквата. Попита ме защо не съм я посетил, след като изрично ме е поканила. Отговорих, че времето ми е изцяло запълнено с важни дела.

— Нищо не може да е по-важно от мен — рече тя. — Ти си мъжът, за когото искам да се омъжа, независимо че си с бръсната глава. Мислех, че не си толкова глупав, та да ме оставиш да седя и да те чакам, след като ти дадох толкова ясни доказателства за чувствата си.

Вече бях съвсем объркан; отпърво единственото извинение, което успях да измисля, бе, че по най-различни причини не мога да напускам църквата, докато епископа го няма. Но после придобих смелост и й отговорих категорично, че бракът е удоволствие, което служителите на Христа не могат да си позволят и че светите отци на църквата не биха одобрили, ако една жена се омъжи за четвърти път. Тя пребледня и още докато говорех, тръгна към мен със застрашителен вид.

— Скопен ли си — попита, — или съм прекалено стара, за да те възбудя?

Изглеждаше много опасна в гнева си, затова грабнах разпятието и го вдигнах пред нея. Започнах да се моля злият дух да я напусне; но тя изтръгна кръста от ръката ми с такава сила, че полетя назад и си удари главата в огромния шкаф за одежди. После моментално скочи на крака и се развика за помощ, а аз вече не помня какво направих. Съдбата, от която не мога да избягам, отново взе връх. В преддверието на църквата се разрази бой, а после и на площада отвън. Нейните придружители се опитваха да й помогнат, а добрите хора от града застанаха на моя страна. Имаше убити и от двата лагера, включително и един заместник-дякон, чиято глава бе посечена от удар с меч, а също и каноникът Андреас, който се втурна от резиденцията на епископа, за да прекрати схватката; камък го удари по главата и той умря на следващия ден. Накрая успяхме да я прогоним заедно с онези от хората й, които бяха в състояние да бягат; но аз изпаднах в пълно отчаяние, когато погледнах бойното поле — двама свещеници бяха убити заради мен. Когато се върна и чу за случката, епископ Екхард реши, че по-голямата част от вината е моя, защото, както изрично бил наредил на всички, с тази жена трябвало да се отнасяме изключително търпеливо и внимателно, а пък аз не съм изпълнил това. Каза, че трябва да се съглася с всичките й желания. Настоявах да ме накаже възможно най-строго, тъй като мисълта за тоя грях ме измъчваше страшно, макар да знаех, че не бих могъл да го избягна. Разказах на епископа за предсказанието на ясновидката и за това как сега съм извършил втория от трите гряха, които ми е писано да направя. Той отговори, че би предпочел да не се намирам в Хедебю, когато дойде време за третия. Накрая намериха подходящо наказание за мен — да отида на поклонение на север в земите на дивите смаландци и да се опитам да откупя от тях отец Себастиян, един фанатичен божи слуга, който преди три години бил изпратен при тях, за да проповядва Евангелието, и оттогава се е затрил в робство. Натам съм се запътил сега и такава е мисията ми. Вече знаете не по-малко от мен за всичките ми патила.

С това разказът му завърши. Юлва се засмя и му предложи още бира.

— Изглежда, нямаш късмет с жените, все едно как се отнасяш с тях — рече тя, — независимо че си прочел в оная книга всичко за изкуството на любовта. И надали ще имаш повече успех с жените тук, в тия земи.

Но учителят Рейналд отговори, че отдавна се е излекувал от подобна суета.

— Май в много отношения си голям глупак — рече Орм, — а също и твоят епископ, щом двамата смятате, че има някаква надежда да откупиш този свещеник от смаландците, или че ти самият ще се отървеш жив без помощта на злато и сребро.

Учителят поклати тъжно глава и се усмихна.

— Нямам ни злато, ни сребро — каза той — и не възнамерявам да предлагам на смаландците някакъв откуп за отец Себастиян. Смятам да стана техен роб и да заема неговото място. По-млад съм и по-силен: затова мисля, че ще се съгласят. По този начин се надявам до известна степен да изкупя вината си за смъртта на двамата свещеници.

Всички се втрещиха, като чуха този отговор: отначало отказаха да повярват, че той говори сериозно. Но Рейналд се закле, че е така.

— Мисля, че не съм по-лош християнин от другите — възкликна Орм, — но бих предпочел да потъна във всякакъв вид грехове, отколкото доброволно да стана роб.

Отец Вилибалд се обади, че не всеки може да притежава такъв християнски фанатизъм, но че учителят е взел правилно решение.

— Робството ти няма да е дълго — успокои го той. — По най-точни изчисления остават по-малко от пет години до момента, в който Христос ще се върне на земята. Така че, ако стоиш далеч от жените и не се забъркаш в някоя каша заради тях, може би дотогава ще успееш да покръстиш доста смаландци и така в часа на Страшния съд ще се явиш пред Бога с чиста съвест.

— Това е вярно — отвърна учителят. — Същата мисъл ми хрумна и на мен. За съжаление, все още ми предстои да извърша третия си грях, а старата жена каза, че той щял да бъде най-ужасен от всички.

Никой не успя да измисли нещо, с което да го успокои, а Орм изрази надежда, че този момент няма да дойде скоро.

— Не ми се ще това да стане, докато си на гости в моя дом — добави той. — Искам само да те уверя, свещенико, и теб, Спяле, както и вас, смешници, че можете да останете тук колкото желаете.

— Аз също ви каня — обади се Юлва. Просяците благодариха и на двамата, но Спяле каза, че ще стои само няколко дни.

— Не трябва да се бавя — обясни той, — след като за крака ми е завързано това, което носи късмет на шведските крале.

Ирландците заявиха, че ще тръгнат със Спяле, тъй като също отиват в Упсала. Ако не им потръгне там, другаде има още крале, които сигурно ще ги посрещнат добре.

— Можем да идем в Норвегия — продължиха те. — Сега там крал е Олав Трюгвасон; казват, че станал набожен християнин. А друга възможност е да отпътуваме на изток при принц Валдемар от Гардарике — той е известен като могъщ и богат владетел и е добре разположен към хората от нашата професия.

— Доста далеч е за вас — рече Орм.

— Ние нямаме дом — отвърнаха те — и сме обречени цял живот да скитаме по света. Но ще ходим там, където има крале, защото те са нашите покровители. Отвъд Гардарике е царството на Василий, този, дето наричат Българоубиец; сега той е най-силният монарх, след като крал Харалд и крал Ерик са мъртви. Ако можеше да ни чуе, младият германски император сигурно би се обидил, а също и крал Бриън, сегашният владетел на Ирландия. От разни хора, пътешествували по далечни земи, знаем, че шутовете на императора на Миклагард били много известни и правели най-невероятни неща; особено се говори за представлението, което изнесли пред пратениците на стария германски император по времето, когато Никифор управляваше там. Казват, че се катерили по прът — нещо съвсем ново за нас, макар да смятаме, че знаем повече номера от кой да е друг. Затова може би си струвала предприемем пътешествие дотам, за да се уверим сами дали наистина са толкова изкусни, а също и да им покажем какво могат братята Ерин. Би било голяма чест за нас да играем пред император Василий, а за него — да ни приеме в двора си. Но първо ще идем в Упсала при младия крал; смятаме за най-разумно да пътуваме със Спяле — той е добър другар, с който можеш лесно да обикаляш и да просиш.

Ирландците не промениха решението си; няколко дни по-късно след като поотпочина, Спяле отново привърза кралския меч за крака си и тримата нарамиха торбите и просешките тояги. Аса и Юлва им дадоха доста храна за из път и те заявиха, че едва ли ще намерят другаде такова гостоприемство, каквото, за техен късмет, са им оказали тук, в Грьонинг.

На раздяла Фелимид каза на Орм:

— Запомни, че ако някога се срещнем отново, в наше лице имаш добри приятели.

— Много се надявам да се видим пак — промълви Орм, — но щом тръгвате за Миклагард, малко вероятно е тези надежди да се оправдаят. Аз оставам тук като мирен земевладелец; ще гледам как децата ми растат и добитъкът се угоява и никога вече няма да кръстосвам моретата.

— Кой знае? — рекоха дребните дългоухи мъже. — Може ли някой да предвиди?

Те завъртяха глави, получиха благословия от отец Вилибалд и отпътуваха заедно със Спяле.

Но учителят Рейналд остана по-дълго в дома на Орм, тъй като всички решиха, че така ще е най-добре за него. Бяха единодушни, че ще бъде лудост да тръгне сам през границата и да търси отец Себастияи — щяха да го хванат и да го убият, без да успее да постигне нищо. Затова се уговориха да остане в Грьонинг, докато дойде време за голямото годишно събрание, наречено Събора, което хората от пограничните земи организираха в местността Камъка на Върлината; този момент наближаваше скоро. На Събора, добави Орм, биха могли да постигнат някакво споразумение със смаландците по въпроса, който го вълнува.