Франс Бенгтсон
Червеният змей (25)

Седма глава: ЗА ОРЪЖЕНОСЕЦА НА ШВЕДСКИЯ КРАЛ И ЗА УЧИТЕЛЯ ОТ ААХЕН И НЕГОВИТЕ ГРЕХОВЕ

След като всички гости с изключение на четиримата просяци си отидоха и Грьонинг възвърна спокойното си ежедневие, Орм и цялото семейство решиха, че гощавката е преминала по-успешно, отколкото са се надявали, и че кръщене като това без съмнение ще спечели: на Харалд Ормсон и на тях самите още по-голяма слава. Единствено Аса изглеждате замислена; тя отбеляза, че лакомите гости са изгълтали практически всичките им запаси от храна и пиене и за нуждите на семейството не е останало почти нищо.

— Пекарната е празна — рече тя. — В нея има само една малка торба, а килерът изглежда така, сякаш там са ровили цяла глутница вълци. Мога да те уверя, Орм, че ако ти се родят много синове, не би могъл да правиш подобна гощавка за всеки от тях, иначе ще стопиш богатството си. Не искам много-много да се оплаквам за това разточителство, редно е да почетем първородния син; но отсега нататък ще трябва да се задоволяваме само със слаба бира, поне до следващата реколта на хмела.

Орм заяви, че не желае да слуша натяквания, задето са изразходвали малко повече храна от обичайното.

— Но зная, правиш го с добри намерения — обърна се той към Аса — и мърмориш предимно по навик. Освен това съм чувал, че слабата бира е достатъчна за всеки мъж.

— Не забравяй. Аса — обади се отец Вилибалд, — че това не беше обикновено празненство — чрез него ние разпространихме Христовата истина и покръстихме много езичници. Затуй нека не се оплакваме, че сме били щедри — Господ ще ни го върне десетократно.

Аса се съгласи, че в това има доста истина. Тя не обичаше да противоречи на свещеника дори когато бе в по-злъчно настроение.

Отец Вилибалд изпитваше особена радост от постигнатото по време на гощавката; не само защото бе покръстил всички гости, но бе станал първият божи служител, спечелил за вярата смаландци.

— Сега най-после мога да призная — каза той, — че търпението ми е възнаградено и че не съм ви придружил напразно в тази ужасна земя. През трите дни на гощавката със собствените си ръце покръстих четиридесет и пет души. Уви, дори за един от тях не мога да кажа, че решението му е било продиктувано от истинско желание или вътрешна необходимост да служи на Христа, макар да им разказах толкова много за него. Убедиха ги двамата ирландци, а мъжете от Смаланд покръстих против волята им. Но съм убеден, че в тая земя божият слуга ще трябва дълго да чака, ако само седи и се надява, че те ще дойдат сами при него, подтиквани от сърдечните си пориви. Вярвам, че това, което стана по време на празненството, ще даде добри резултати. За всичко обаче трябва да благодарим на двамината братя ирландци; истинско чудо е, че Господ ги изпрати точно когато тяхното изкуство ни бе най-необходимо.

— Това е само божие дело — съгласи се Аса.

— А сега е време да чуем нещо повече за вас, странни люде, дошли при нас преоблечени като просяци — рече Орм на четиримата непознати. — Бих искал да знам защо тия известни смешници се скитат по нашите земи, кои са двамата им придружители и по каква работа сте тръгнали?

Едрият мъж с посивялата брада погледна към останалите и бавно кимна с глава. После заговори с плътен глас:

— Казвам се Спяле и живея в Упсала. Придружавал съм крал Ерик във всичките му походи и неотклонно съм стоял до него. Заради ръста и силата си бях избран за негов оръженосец. Сега вече не изпълнявам тези задължения; заповядано ми е да се върна в Упсала, предрешен като просяк с меч завързан за единия крак.

Той млъкна и всички го изгледаха изумено.

— Защо са вързали меч за крака ти? — попита Юлва.

— Отговорът на този въпрос с много сложен — отвърна той; — а също и обстоятелствата, свързани с това; но и дотук май казах повече, отколкото трябва — защото ти, жено, си сестра на крал Свен. Наи-важната ми новина е лоша: крал Ерик. когото всички наричаха Победител, е мъртъв.

Това бе наистина изненадваща вест и слушателите му поискаха да научат още подробности.

— Не се страхувай от мен — рече Юлва. — Макар че съм му сестра, ние с крал Свен не се обичаме; за последен път получих вест от него, когато изпрати тук хора да ни убият. Той ли причини смъртта на крал Ерик?

— Не, не — извика Спяле възмутено. — Ако бе така, сега нямаше да съм при вас и да ви разказвам. Крал Ерик умря от черна магия, сигурен съм; но не зная дали това беше дело на боговете или на тая отвратителна гутландка Сигрид — неговата кралица и дъщеря на Скоглар-Тосте — дано вечно се мята в пъклен въртоп сред остри мечове и змийски зъби! Кралят беше разположил корабите си край Малките острови и плячкосваше на сушата; скоро възнамеряваше да нападне крал Свен, който се бе укрил в Северен Сяланд. Добра сполука съпровождаше всичките ни начинания и настроението беше весело. Но щом спряхме в пристанището на Фалстер,^[1] щастието ни измени — някаква лудост обхвана краля и той обяви пред цялата армия, че ще се покръсти. Твърдеше, че така ще има по-добър късмет, когато тръгне срещу крал Свен, и много скоро ще го унищожи завинаги. Тази глупост му бяха внушили саксонските свещеници, които отдавна му шепнеха разни работи на ухото. Новината никак не се хареса на войниците и някои открито заявиха, че е под достойнството на краля на шведите да вярва в подобни безсмислици — те могат да залъжат саксонците и датчаните, но не и него. Като чу това, той ги изгледа разярено и отговори само с няколко думи. Повече никой не каза нищо — знаеха, че е много мъдър и още, че винаги прави това, което е решил. Но кралицата, лудата гутландка, която беше дошла с нас на юг и бе повела всичките кораби, наследство от баща й, мразеше до смърт Христос и последователите му; на нея крал Ерик не успя да запуши устата. Между тях започна страшна разправия. Сред войниците се понесоха слухове — как тя рекла, че няма нищо по-достойно за съжаление от един покръстен крал и как той се заканил, че ще нареди да я наложат с пръчки, ако посмее пак да заговори за това. Но беше много късно да я заплашва с бои, трябвало е да опита брезовите пръчки още преди години. при това нееднократно. Заради тая кавга армията се раздели на два лагера — шведите и хората на кралицата се гледаха накриво и разменяха остри забележки, често дори вадеха мечовете си. После магия покоен крал Ерик; той се почувствува зле и лежеше безпомощно, без да може да помръдне. Рано една сутрин, докато повечето от нашите още спяха, лудата дъщеря на Скоглар-Тосте отплава заедно с всичките си кораби. Мнозина помислиха, че е отишла при крал Свен; същото реши и кралят, когато чу за това; но нямаше какво да се прави, а и той вече бе толкова изнемощял, че едва можеше да говори. След това паника обзе армията. Всички капитани на кораби искаха да ни напуснат и да се върнат по домовете си колкото може по-бързо; започнаха големи препирни за кралското съкровище и за това как най-добре да го разпределят между приближените му, за да не попадне в ръцете на крал Свен. Крал Ерик ме повика до леглото си и ми нареди да занеса този меч на сина му обратно в Упсала. Това е древният меч на нашите крале, даден им от Фраюр, и бе най-ценната вещ, която притежаваше. „Занеси меча ми в Упсала, Спяле — рече той, — и го пази добре; в него е щастието на моето семейство.“ После ме помоли да му дам вода и по това разбрах, че няма дълго да живее. Не мина много време и човекът, известен с прозвището Победител, умря в леглото си по най-мизерен начин. Едва се намериха достатъчно хора да издигнат погребалната му клада, всички се бяха разотишли. Как да е се справихме със задачата; убихме робите му и двама от свещениците и ги положихме в краката му на кладата, за да не се яви пред боговете сам, без придружители, като човек от простолюдието. После, докато огънят още горете, местните хора ни нападнаха с голяма армия. Избягах веднага щом ги видях — не от страх, а заради меча; през цялото време го нося скрит под дрехите и завързан за крака си. Накрая стигнахме до Сконе с тия тримата в една рибарска лодка. Какво ще стане със света сега, след като кралят умря, нямам никаква представа. Той беше най-великият владетел, макар че поразен от магията на онази ужасна вещица, умря така позорно и сега лежи върху далечния бряг на Фалстер, без дори да има могила, която да покрие праха му.

Това бе историята на Спяле и всички слушаха ококорени и безмълвни новините му.

— Настанаха тежки времена за кралете — рече Орм накрая. — Първо Стюрбьорн — най-силнияг; после крал Харалд — най-мъдрият от всички; а сега и крал Ерик — най-могъщият от тях. Неотдавна чухме, че великата императрица Теофано, която управляваше сама саксонците и ломбардците, също е умряла. Само крал Свен, братът на жена ми, най-злият измежду кралете, не умира, а напротив — дебелее и процъфтява. Бих искал да знам защо Бог не го унищожи и не остави по-добрите владетели да живеят.

— Господ ще го порази, когато му дойде времето — отвърна отец Вилибалд — както направи с Холоферн^[2], чиято глава бе отсечена от Иудит, или пък със Сенахерив, господаря на асирийците, убит от собствените си синове, докато се молел на колене пред идолите си. Но често злите хора се вкопчват в живота, а и дяволът е по-силен тук, в тия северни земи, отколкото в цивилизованите части на света. Току-що чухме един ужасен пример, който доказва. че това е така: ето този Спяле съвсем спокойно ни разказва как той лично е убил двама слуги на Бога, за да ги принесе в жертва на езическата клада. Такива варварски обичаи, внушени от Дявола, не съществуват никъде другаде по света освен тук и сред някои племена на венедите. Дори не съм сигурен какво трябва да предприема срещу човек, извършил подобно престъпление. Какъв смисъл би имало да ти кажа, Спяле, че за това ще идеш в ада и ще гориш в пъклен огън — дори да не го бе извършил, ти пак би попаднал там.

Погледът на Спяле замислено обиколи малката група, седнала около него.

— Без да искам, казах повече, отколкото трябва — рече той, — и ядосах свещеника. Но ние извършихме това, защото спазвахме древния обичай — така се прави винаги когато някой шведски крал тръгне на пътешествие към боговете. А ти, жено, ме увери, че не съм заобиколен от врагове.

— Тя каза истината — обади се Орм. — Тук нищо лошо няма да ти се случи. Но не бива да те учудва, че ние, поклонниците на Христа, смятаме за грях да се убиват свещеници.

— Сега те се намират сред светите мъченици — каза отец Вилибалд.

— Щастливи ли са там? — попита Спяле.

— Седят от дясната страна на Господа и живеят в такова блаженство, каквото никой смъртен не може да си представи — отговори свещеникът.

— Тогава са по-добре, отколкото приживе — рече шведът, — защото при крал Ерик те живееха като роби.

— Заслужаваш по-скоро похвала, отколкото обвинения — рече тя, — щом си им помогнал да постигнат такова щастие.

Отец Вилибалд я изгледа сърдито и каза, че е потресен как тя приключва въпроса с толкова лека ръка.

— Бих простил тия глупави приказки, ако беше още безразсъдно момиче — добави той, — но сега, вече стопанка и майка на три деца, която е получила добро християнско възпитание, би трябвало да си по-разумна.

— Аз съм просто дъщеря на баща си — отвърна Юлва; — и не си спомням душата му да е спечелила нещо от това, че са му се родили деца, или пък че е слушал вашите нравоучеиия — твоите и на епископ Попо.

Свещеникът закима тъжно с глава, леко прекара ръка по темето си, както правеше винаги когато споменаваха името на крал Харалд. Още носеше белег с формата на кръст, останал от силния удар, който кралят му бе нанесъл с разпятието в момент на раздразнение.

— Не можем да отречем, че крал Харалд бе окаян грешник — каза той, — а в случая, за който намекваш, за малко да отида при светите мъченици. Но в много отношения той приличаше на крал Давид — може би тази прилика изпъква особено ако го сравним с крал Свен — и смятам, че не би се радвал да чуе как някоя от дъщерите му се шегува с такова нещо като убийството на свещеник.

— Всички сме грешни — промълви Орм. — И аз не правя изключение — неведнъж съм използувал сила срещу божи служители по време на походите ни в Кастилия и Леон, когато нападахме християнските градове и изгаряхме църквите им. Свещениците се биеха смело с копие и меч и господарят Алмансур бе заповядал винаги да ги убиваме първи. Но това беше отдавна — тогава не познавах още истинската вяра, затова се надявам, че Господ няма да ме съди прекалено строго.

— Имал съм по-добър късмет, отколкото предполагах — рече Спяле. — Виждам, че съм попаднал сред достойни мъже.

Бледият мъж с късата брада, четвъртият просяк, бе седял до този момент безмълвен и мрачно загледан пред себе си. Сега той въздъхна и заговори:

— Всички хора са грешни. Уви, това е вярно! Но никой от вас не носи по-голямо бреме в душата си от моето. Казвам се Рейналд, един недостоен слуга на бога, каноник на добрия епископ Екхард от Шлезвиг. Родом съм от Цюлпих в Лотарингия и бях учител в школата на Аахен. Дойдох на север, защото съгреших и зла орис ме преследва.

— Човек трудно би открил по-интересни просяци от вас — всеки има своя история — обади се Орм. — Ако разказът ти е занимателен, Рейналд, нека го чуем.

— Историята на един грях е винаги интересна — рече Юлва.

— Само ако човек я слуша с благочестиви намерения и си извади поука — добави отец Вилибалд.

— Уви, от моята история може да се извлече много полза — тъжно промълви учителят. — От двадесетата си година нататък съм имал отвратителен късмет. Може би сте чували, че в една пещера, някъде между Цюлпих и Хаймбах, живее много мъдра ясновидка на име Радла. Имах голямо желание да служа на Бога и майка ми ме заведе при нея, за да разбере дали ще имам щастлива съдба, ако стана свещеник.

Мъдрата старица хвана ръцете ми и дълго седя на стола си със затворени очи, като простенваше и се полюшваше напред-назад. Накрая започна да говори. Каза, че ще стана добър свещеник и че повече го неща, с които се захвана, ще бъдат успешни. „Но ще те преследва едно нещастие — добави тя, — ще извършиш три гряха — вторият ще е по-тежък от първия, а третият ще е пагубен за теб. Това е съдбата ти и от нея не можеш да избягаш.“ Такива бяха думите й; повече нищо не пожела да каже. На връщане към дома майка ми и аз плакахме безутешно — и двамата искахме да стана свещеник и да нямам грехове. Отидохме при нашия стар свещеник и поискахме съвет; той рече, че за щастлив трябва да се смята този, който извърши само три гряха през живота си; но това не ме успокои. Така аз постъпих в духовното училище на Аахен и нямаше по-ревностен и по-съвестен ученик от мен, нито пьк някой, който повече да внимава да не стори грях. По латински и литургия бях първи в цялото училище и още преди да навърша двадесет и една години, знаех наизуст всички евангелия и псалми, както и голяма част от Посланията до Тесалонийците^[3] и Галатинците^[4], които бяха прекалено трудни за повечето ученици; затова деканът Руммолд ме похвали и ме взе за свой дякон. Той беше много стар и гръмогласен като бивол, а очите му бяха големи и искрящи. Хората потръпваха, когато им заговореше. Две неща обичаше най-много на този свят — вино с подправки и всякакъв вид знания. Беше вещ в науки, толкова отвлечени и трудни, че малко хора знаеха дори значението на техните имена; например: астрология, мантик^[5], алгоризъм^[6]. Разправяха също, че разговарял с императрица Теофано на родния й език — византийски. На младини ходил в източните земи заедно с епископ Лютпранд от Кремона и разказваше чудни, невероятни истории за тези части от света. Цял живот бе събирал книги и вече притежаваше повече от седемдесет. Често вечер, когато му носех в спалнята виното, ми изнасяше лекции на разни сложни теми или ме караше да му чета на глас творбите на древните поети, които се намираха в библиотеката му. Един от тях се наричаше Стаций^[7]; в сложни рими той възпяваше войните, които византийците водили с един град на име Тива. Другият се казваше Ермолдус Нигелус; той беше по-разбираем. Разказваше за свещения император Лудвиг, синът на император Карл Велики, и за войните, дето водил срещу езичниците в Испания. Когато правех грешки, четейки Стаций, старият декан ме ругаеше и замахваше с бастуна си; казваше, че трябва да обичам този автор и да го чета внимателно — бил първият римски, поет, които се покръстил в християнството. Стараех се да удовлетворя желанието на декана и да избягна бастуна, и правех всичко възможно да му се подчинявам; но макар че се опитвах, не успях да заобичам Стаций. Имаше още един поет, чиито творби деканът притежаваше; те бяха подвързани по-хубаво от останалите. Понякога го виждах как седи над тях и си мърмори. В такива случаи цялата му строгост се стопяваше и той ме караше да донеса още вино; но никога не ми даде да чета от тази книга. Любопитството ми се изостри; исках да узная какво съдържа тя и една вечер, когато деканът беше на посещение при епископа, отидох в спалнята му и започнах да я търся. Намерих я в малко сандъче под стола в нишата. Книгата започваше с „Ръководство на учителя“ — напътствията на благочестивия Бенедикт за това как се води праведен живот. Имаше лекция върху целомъдрието от някакъв англичанин на име Алдхелмус. Следваше дълга поема, написана много красиво и внимателно. Заглавието й беше Ars Amandi, което означава „изкуството на любовта“. Авторът се казваше Овидий — древноримски поет; съвсем сигурен съм, че не е бил християнин.

Учителят погледна тъжно към отец Вилибалд, като стигна до този момент, от разказа си. Свещеникът му кимна замислено.

— Разказвали са ми за тази книга — рече той. — Знам, че разни глупави монаси и опитни монахини я ценят много.

— Тя е като питието на самия Велзевул — продължи учителят, — по-сладка е дори от мед. Трудно ми беше да разбера всичко, изобилствуваха думи, които не се използуват в евангелията и посланията, нито пък в творбите на Стаций; но желанието ми да открия нейното значение не бе по-малко от страха, който изпитвах, предчувствувайки съдържанието й. За него няма да кажа нищо, освен че дава пълни подробности за всякакъв вид милувки, сладковонни вещества, странни мелодии и всички чувствени удоволствия, на които човек може да се наслади. В началото се страхувах да не би да съгрешавам, като четях тия неща, но после размислих (Дяволът ми е шепнел тогава) и реших, че нещо, което е подходящо за един мъдър декан, не би могло да ме вкара в грях. А този сластолюбив Овидий, макар и изцяло под въздействието на Дявола, наистина беше велик поет. С изненада установих, че стиховете му се загнездват в ума ми, без да правя каквито и да е усилия да ги запаметявам, запомних ги далеч по-лесно от Посланието до Галатинците въпреки старанията и волята, които бях положил да ги науча. Четох, докато чух стъпките на декана пред къщата. Щом влезе, той здравата ме наложи с бастуна, защото бях забравил да го посрещна с горящ факел и да му помогна да се прибере. Но аз почти не усетих болка, умът ми бе зает с много по-важни неща. На два пъти по-късно, когато той отсъствуваше, се промъквах в стаята му и така успях да прочета поемата докрай. У мен настъпи коренна промяна — от този момент нататък в главата ми непрекъснато се въртяха грешни мигли под формата на най-мелодични стихове. Скоро след това заради добрата ми подготовка ме назначиха за учител в школата на катедралата. Всичко беше наред до момента, в който получих известие да се явя пред епископа. Той ме уведоми, че богатият търговец Дудо от град Маастрихт, който бил известен с набожността си и поднасял на църквата щедри дарове, поискал да му изпратят някой благочестив и начетен свещеник, за да възпитава сина му на християнски добродетели, а също и да го научи да пише и да смята. Епископът избрал мен за тази служба, тъй като деканът ме смятал за най-подготвен от младите учители и за единствения, който владее достатъчно добре смятането. За да мога също да отслужвам литургии в къщата на търговеца, добрият епископ ме ръкоположи за свещеник, имащ правото да изповядва. Заминах веднага за Маастрихт, където ме очакваше самият Дявол.

Той стисна с ръце главата си и силно застена.

— Не е кои знае колко интересно дотук — обади се Орм, — но сега вероятно ще се случи нещо. Да чуем какво стана, когато срещна Дявола.

— Той не се яви пред мен от плът и кръв — рече учителят, — но и така преживях достатъчно. Търговецът Дудо живееше в голяма къща край реката: посрещна ме сърдечно. Всяка сутрин и вечер призовавах към молитва цялото семейство. Заех се енергично с обучението на сина му, а понякога и сам Дудо идваше да ни слуша — беше наистина набожен мъж и често ми напомняше да не щадя сина му с пръчката. Жена му се казваше Алхмунда. Имаше сестра, вдовица на име Апостолика, която също живееше с тях. И двете бяха млади и хубави; и двете имаха най-скромно и добродетелно държане. Движеха се бавно, с очи забити в пода, а по време на молитва бяха най-ревностни от всички. Избягвах да говоря с тях и не смеех да ги разгледам отблизо, защото похотливият Овидий бе още загнезден в душата ми. Всичко вървеше добре, докато един ден търговецът трябваше да замине по. работа на дълго пътешествие — на юг и в Ломбардия. Преди да тръгне, се изповяда и се зарече да поднесе богати дарове на църквата, ако се върне жив и здрав у дома. На раздяла даде последни напътствия на домашните си; накара ме да обещая, че ще се моля за него всеки ден, и накрая пое заедно с прислугата и конете си. Жена му и сестра й се разридаха безутешно на заминаване, но след като той напусна дома, сълзите им бързо пресъхнаха и изведнъж държанието им съвсем се промени. Когато се молехме, бяха набожни както винаги; но често идваха да слушат уроците и с впити в лицето ми очи седяха и си шепнеха нещо. Понякога загрижено се чудеха дали детето не си преуморява мозъка и го освобождаваха да играе, за да могат, както тайно ми шушнеха, да се съветват с мен по някои много важни въпроси. Изумени били, че съм толкова сериозен и мрачен, като се има предвид младостта ми; а господарката Апостолика попита дали е вярно, че всички млади свещеници са плахи с жените. Сега те двете със сестра й можели да се смятат за бедни вдовици в траур и имали страшна нужда от утешение и съвети. Казаха ми, че искат непремено да се изповядат преди Великден, и Алхмунда ме попита дали имам право да опрощавам грехове. Отговорих, че епископът ми е дал такава власт, защото, както сам ми беше обяснил, семейството било добро и благочестиво н членовете му надали имали големи прегрешения. При тези думи те радостно плеснаха с ръце; от този момент нататък аз станах играчка в ръцете на Дявола и тези жени обсебваха мисълта ми все повече и повече. За да не пострада доброто им име, Дудо беше забранил да ходят из града сами и бе предупредил камериера си да следи за спазването на нарежданията. Затова те честичко ми хвърляха сладострастни погледи и постепенно ме въвлякоха в ужасен грях. Уви, трябваше да остана твърд н да устоявам на молбите им или пък да избягам, както направил Йосиф в къщата на Потифар; но той не бил чел Овидий и положението му не било така опасно. Щом ги погледнех, мисълта ми отхвърляше всичко благочестиво и целомъдрено и се изпълваше с похот и греховни мисли. Разтрепервах се, щом минеха край мен, но не смеех да предприема нищо — бях още млад и невинен, не разбирах от тези неща. На тия жени обаче, обладани също като мен от нечисти помисли и далеч не толкова плахи, не им липсваше смелост. Една нощ, докато спях в стаята си, някаква жена се вмъкна в леглото ми и ме събуди. Не можех да говоря, бях обзет едновременно от ужас и буйна радост. Прошепна ми, че започва да гърми, а тя много се страхувала от бури. После ме взе в прегръдките си и ме разцелува страстно. В този момент проблесна светкавица й освети стаята — видях, че е Апостолика: и макар че също се боях, вече нямах време да мисля за това. Но малко по-късно, след като се бях насладял на Апостолика и удоволствието, което изпитах, далеч надминаваше всички описания на Овидий, чух как точно над къщата удари гръм. Уплаших се много — мислех, че Господ ще ме порази със своята гръмотевица. Но не се случи нищо подобно; а на следващата нощ, когато Алхмунда дойде при мен, изпълнена с не по-малко желание от сестра си, дори нямаше буря; с двойно по-голяма страст, с безразсъдна смелост и кораво сърце аз се отдадох на греховните удоволствия. Двете сестри имаха приятен и благ характер, никога не ме ядосваха и не се караха помежду си; у тях нямаше злина, само неутолимо сластолюбие. Нито веднъж не проявиха страх или угризение за извършеното, единствено се безпокояха да не би някой от прислужниците да заподозре какво вършат. Но Дяволът ги държеше здраво в своя власт; нима има нещо, което би му доставило по-голямо удоволствие от това да причини падението на един божи слуга? На Великден членовете на цялото домакинство се изредиха един по един да се изповядат. Последни дойдоха Алхмунда и Апостолика. Те най-сериозно ми описаха всичко, което се бе случило между нас, и аз нямах друг избор, освен да им дам опрощение. Беше ми наистина много мъчително да направя това; макар че бях дълбоки затънал в грехове, чувствувах се така, сякаш преднамерено изневерявам на Бога.

— Искрено се надявам, че си се поправил — строго промълви отец Вилибалд.

— Така се надявах и аз — отвърна учителят, — но друго ми било писано. Същото каза и онази жена, когато ме предупреди за трите ми гряха. Все пак дотогава Дяволът не беше обладал напълно душата ми. Всеки ден се молех за търговеца, както му бях обещал, за да се върне здрав и читав вкъщи, дори след време започнах да се обръщам към Бога по два-три пъти дневно. Исках да успокоя съвестта си и да потисна ужаса, който бе изпълнил сърцето ми. Но с всеки изминал ден той нарастваше, докато накрая, в нощта след празненството на Възкресение Христово, не изтраях; тайно се измъкнах от къщата и от града и тръгнах по трудните пътища, просейки, към дома, където все още живееше майка ми. Тя беше набожна жена и се разплака горчиво, когато й разказах за случилото се. После започна да ме успокоява. Не било чудно, каза тя, че жените забравяли своята смиреност, като ме видят; такива неща ставали доста по-често, отколкото хората обикновено си представят. Единственото, което съм можел да направя, било да се върна при добрия декан и да му разкажа всичко. Даде ми благословията си и аз потеглих, за да изпълня заръката й. Като ме видя, че пристигам, деканът ме погледна изумено и ме попита защо съм дошъл. Разплакан му разправих цялата история от начало до край. Той кипна, щом разбра, че съм чел Овидий без негово разрешение; а когато му разказах за случилото се между мен и двете жени, запляска с длани по коленете си и избухна в неудържим, гръмък смях. Настояваше да му опиша всички подробности, искаше да знае дали съм останал доволен от тях; после въздъхна и каза, че нищо в живота не може да се сравни с младостта и ни едно деканско място в цялата империя не би могло да възмезди нейната загуба. По-нататък обаче лицето му все повече и повече се навъсваше и щом свърших, той удари силно по масата и избоботи, че съм се държал скандално и че само епископът можел да реши този въпрос. Затова отидохме при него и аз повторих всичко. Двамата с декана бяха на мнение, че поведението ми е било недостойно и не съм оправдал тяхното доверие в две отношения: първо, защото съм напуснал длъжността, която са ми възложили, и второ, защото не съм спазил тайната на изповедта и съм разказал на майка си за случилото се. Естествено, това, че съм извършил прелюбодейство. също било тежък грях и той можел да се заличи само с усърдно разкаяние, но тъй като съм бил подтикван по-скоро от младежка глупост, отколкото от зли намерения, те казаха, че ще ми наложат възможно най-леко наказание. Предложиха ми да си избера едно от тия три неща: да прекарам една година като свещеник при прокажените в голямата болница в Юлих; да отида на поклонение в Светата земя и оттам да донеса на върховните църковни власти масло от Маслинения хълм и вода от река Йордан; или пък да стана мисионер и да покръствам датските езичници. Окрилен от съчувствието им и пламнал от желание да залича греха си, избрах най-тежката участ. И така, изпратиха ме при епископ Екхард в Хедебю. Той ме посрещна топло и заради познанията ми скоро ме направи свой каноник. При него прекарах две години. Проявих много усърдие и живеех благочестиво, преподавайки в училището, което бе основал там, докато съдбата ми отново взе връх и аз извърших втория си грях.

— Странен свещеник си ти — рече Орм — с твоите грехове и налудничави жени. Но още не си ни обяснил как попадна тук.

— Защо не се ожениш като всеки разумен мъж — попита Юлва, — след като изпитваш толкова силно влечение.към жените?

— Някои твърдят, че свещениците не бива да се женят — отвърна учителят. — Ето, и вашият свещеник си няма жена; но може би той е по-благочестив от мен и лесно устоява на съблазните.

— Занимавали са ме по-важни неща от жените — рече отец Вилибалд, — а сега, слава богу, стигнах възрастта, когато за мен не съществуват вече изкушения. Светите апостоли са имали различни мнения по този въпрос. Свети Петър например бил женен, дори взел жена си, когато пътешествувал сред езичниците. Но свети Павел мислел другояче; той цял живот останал сам — може би затова пътувал и писал много повече. От доста години насам духовниците се придържат към мнението на свети Павел. Сега абатите на свети Бенедикт във Франция твърдят, че свещениците трябва да се въздържат от брак и по възможност от всякакви форми на плътска наслада. Аз самият смятам, че скоро няма да успеем да убедим всички божи служители да стигнат до такова лишение.

— Думите ти са верни — потвърди учителят. — Спомням си как френският абат Одо и учениците му проповядваха, че женитбата е страшен грях за свещениците, и аз съм съгласен с тях. Но Дяволът е безкрайно хитър, а клопките му са многобройни. И ето ме сега тук, бездомен изгнаник, скитам се из тия диви земи, защото отказах да се оженя. Това бе вторият от трите гряха, за които ясновидката предсказа, че ще определят съдбата ми. Не мога да си представя какъв ще бъде третият.

Всички го подканиха да продължи; след като Юлва го подкрепи със силна бира, той им разказа за втория си грях.