Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Röde Orm, 1941–1945 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анелия Капсарова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: Библиотеката на Александър Минковски
Издание:
Франс Бенгтсон
Червеният змей
Прев. от англ. Анелия Капсарова
[С предг. от Майкъл Мейър]
„Народна култура“, София, 1992
(Печат: Абагар, В. Търново)
464 с.; 20 см
The Long Ships, Michael Meyer (trans.), HarperCollins (1984)
История
- — Корекция
- — Оправяне на бележки под линия
- — Добавяне на анотация (пратена от glishev)
- — Добавяне
Единадесета глава: ЗА ТОКЕ, СИНА НА СИВАТА ЧАЙКА, И ЗА СПОЛЕТЯЛОТО ГО НЕЩАСТИЕ, КАКТО И ЗА УЖАСНИЯ ПОДАРЪК. КОЙТО ОРМ ПОЛУЧИ ОТ ХОРАТА НА ФИНВЕДЕН
Пийваха си до късно през нощта от бирата на Токе и си разправяха какво им се беше случило, след като се разделиха. Орм разказа за това как бе ходил да плячкосва в Англия с Торкел Високия, за голямата битка при Молдън и за богатата плячка, която бе спечелил там; за това как случайно срещна отец Вилибалд и се покръсти и как отново намери дъщерята на крал Харалд (тук малкият свещеник честичко допълваше разказа му), а също и за огромното количество сребро, което крал Етелред предпочете да заплати на скандинавците, за да спаси себе си и страната от техния гняв.
После той описа завръщането си вкъщи, посещението в Йелинге и срещата с крал Свен; разказа какво се беше случило тогава и как бе принуден набързо да избяга от майчиния си дом и да се засели в пограничната област, за да се спаси от отмъщението на зет си.
— Но паметта му е дълга, също като ръката му — добави Орм. — Преследва ни дори в тия далечни земи, защото при последната ни среща нашият достоен свещеник му разкървави носа. Една нощ през тази пролет трябваше да се бия пред самия вход на къщата си с някакъв мъж от Финведен на име Остен от Орестад, който бил на морска служба при датчаните — беше тръгнал на път и го приех да пренощува у дома. Дойде с доста мъже и тайната му цел бе да ме убие и да изпрати главата ми на крал Свен. Но в замяна загуби много от хората и всичките си стоки и коне, а и не се отърва от цялата тая история без счупена глава — не се съмнявам, че случилото се ще се обсъжда по време на Събора. Щом оздравя, го пуснах да си върви заедно с двамата му другари, но преди това го накарах да се покръсти — отец Вилибалд, на когото рядко противореча, предпочете, вместо да ги убиваме, да ги направим християни.
— И най-умните понякога правят глупости — рече Токе. — Човек, който остави врага си жив и после съжали за това, може да обвинява само себе си. Знам, че християните често постъпват по този начин, за да спечелят благоволението на своя Бог, но в тия земи все още смятаме, че е най-добре да съблюдаваме старите обичаи. Следващия път сигурно няма да ти е лесно да го убиеш, той ще дири отмъщение за това, което е загубил, и за оскърблението, дето си му нанесъл, като си го покръстил.
— Правото беше на наша страна — каза отец Вилибалд. — Дано Дяволът и неговите привърженици потънат вдън земя.
— Освен това, Токе — добави Орм, — божията десница е по-силна, отколкото си мислиш. Но сега ни разкажи какво стана с теб, след като се разделихме.
Токе започна да им разправя. Не бил предприемал дълги пътешествия в чужбина, нито пък, подобно на Орм, преживял някакви интересни приключения, но все пак се борил с не по-малко неприятности, може би дори с повече.
— Когато се върнах в Листер, сякаш попаднах в змийско гнездо — продължи той. — Едва бях пристигнал в бащината си къща, поздравил старците и вмъкнал жена си и багажа вътре, и дотърчаха някакви мъже със спешни вести. Без да разбера как, неусетно се забърках в една вражда, която бе пламнала из цялата област.
Спорът започнал още щом хората на Орм — Огмунд, Хале, Гуне и Гринулв — се върнали у дома с кораба на Стюрбьорн, дето бе отплавал от двореца на крал Харалд, докато Орм и Токе бяха останали там да се погрижат за раните си. Когато пристигнали, те открили, че не са единствените оцелели от похода на Крок. Седем години преди това Берсе се бил прибрал с един от корабите си. Екипажът се състоял само от тридесет и двама души, но пък товарът му бил богат — най-ценното от плячката, спечелена при крепостта на маркграфа, което успели да спасят от двата дракона, след като андалусците ги изненадали.
— Берсе беше много мъдър човек — рече Токе, — макар че скоро след като се завърна, умря от преяждане. Беше ужасно лаком и когато забогатя и нямаше нужда вече да се труди, тази страст го вкара в гроба. Загубил много хора в битката с андалусците, останали му само колкото за екипаж на единия дракон, а дори и те били недостатъчни; обрал най-ценната плячка от кораба, който изоставил, и успял да се добере без повече неприятности до дома. Моряците се изтощили до смърт от гребане, но били в добро настроение — знаели, че колкото по-малко останат, толкова по-голям ще бъде делът на всеки, когато дойде време да разпределят спечеленото. Преди да тръгнат с Крок от Листер, повечето били толкова мършави, че дори въшка не можели да изхранят по тялото си, но когато се върнали, нямало по-богати от тях в родния кран. Така си живеели, докато нашите хора пристигнали у дома и разбрали как стоят нещата.
— Но на тях не им липсваше злато и сребро — възкликна Орм.
— Не, съвсем не са били бедни — отвърна Токе; — и всички били скромни и пестеливи, защото освен парите, взети от продадените в Йелинге андалуски гребци, сигурно са донесли и много богатства от Испания. Смятали се за щастливци и били доволни от това, което притежават, докато не се върнали вкъщи. Но щом чули какво е станало с хората на Берсе и видели как те си седят, добре охранени, и управляват огромните си имоти с угоен добитък и с кораби от първокласен дървен материал и тънат в такъв разкош, че дори робите им, преситени, оставят порцията овесена каша, без да са достатъчно гладни, за да оберат добре чиниите, настроението им започнало да се променя. Замислени и раздразнени, си припомняли всички тегла, които трябвало да изтърпят през седемте години на робство в Андалусия. Постепенно гневът им срещу хората на Берсе съвсем се разпалил — едва стъпили в Испания, те се разбързали за вкъщи, натъпкани със злато и сребро. Седели на пейките превити, плюели по земята и размишлявали — струвало им се, че дори бирата, която пият, няма обичайния си аромат.
— Винаги е така с хората — рече отец Вилибалд, — независимо дали са езичници или лък християни: доволни са само докато не видят, че съседът им притежава повече от тях.
— Хубаво е да си богат — заяви Орм, — никой не може да отрече това.
— Единствено Гуне имал повод да е весел — продължи Токе. — Когато потегли с Крок, беше женен. После обявили за умрели всички, които не се прибрали с Берсе. Жена му се омъжила повторно. До момента, в който той отново се появил на вратата й, тя била вече народила на новия си съпруг цял рояк ревливи синове. Видяла му се поостаряла — не била в състояние да събуди желанието на един мъж, който е служил в охраната на Алмансур; така той се почувствувал свободен да си търси по-млада и по-красива жена, на чиито ръце да окачи хубавите сребърни гривни, които бил донесъл. Но гневът, че е бил измамен, скоро погълнал дори това утешение. Накрая четиримата решили, че е недостойно да търпят създалото се положение — да гледат как предишните им другари самодоволно излагат на показ своето богатство. Събрали родата си и тръгнали из областта, предявявайки претенции за дял от всичко, което Берсе бил донесъл в родината. Но им отговорили недружелюбно — със залостени врати и извадено оръжие. Това още повече засилило възмущението им, започнали да вярват, че хората на Берсе не само им дължат много сребро, но са и долни предатели, които най-малодушно са избягали от битката и са оставили Крок и другите да се оправят сами — накратко, че са виновни за попадането им в плен.
— Не можеха да направят нищо, за да ни помогнат — намеси се Орм, — бяха загубили повече от половината си екипаж. Било ни е писано да станем роби и да бъдем оковани за греблата.
— Може би — отговори Токе, — но Крок имаше безброй роднини в тази област и те скоро започнали да мислят по същия начин. Претендирали да им изплатят неговия дял от плячката като водач. После двете страни откачили оръжието от стената, обявили открито враждата и започнали да воюват безпощадно. Когато аз пристигнах, и Хале, и Гринулв вече бяха на легло, ранени при едно нападение от засада. Независимо от това духът им беше бодър и без да губят време, ми обясниха положението. Неколцина от враговете им били намерени. мъртви на различни места; двама изгорели, когато Огмунд и един от братята на Крок запалили къщите им, а някои, размекнати от охолния живот, си платили, за да си осигурят спокойни старини. Но другите, изглежда, бяха по-упорити и настояваха Огмунд, Хале, Гуне и Гринулв да бъдат обявени за престъпници. Със същото искаха да накажат и мен, ако взема тяхната страна.
— Лесно мога да се досетя — обади се Орм, — че не си стоял дълго неутрален.
Токе кимна мрачно и каза, че единственото, което искал, било да си заживеят мирно и тихо с жена си и да избягват кавгите — двамата се разбирали чудесно още от момента, в който я отвлякъл, — но не могъл да откаже помощ на приятелите си, щял да загуби доброто си име. Затова веднага се съгласил да застане на тяхна страна. Малко по-късно, на сватбата на Гуне и новата му жена, му се случила ужасна неприятност, нелепо и срамно унижение, което било причина да се почувствува безкрайно нещастен и отнело живота на неколцина мъже.
— Предупреждавам ви и двамата — добави той, — докато разказвам, можете да се смеете колкото си искате. И не се безпокойте, че ще се нахвърля върху вас, макар да съм убил не един човек дори само заради най-лекото свиване на устни, когато е ставало дума за това. Ето какво се случи. Вечерта след сватбата отидох пиян в нужника — седейки, съм заспал там, както често се случва след продължителен гуляй. Двамина се бяха промъкнали тайно зад стената и намушкаха с копие задните ми части. Подскочих като ужилен, за секунда се отърсих от съня и от приятното опиянение — помислих, че съм тежко ранен. Явно същото са решили двамата ми нападатели — когато се втурнаха обратно, ги чух как доволно се смеят. Но попадението беше неточно може би защото копието бе малко дълго за пръта. — отървах се по-леко, отколкото си мислех в началото. Все пак прекарах дълго на легло и през цялото време трябваше да лежа по корем; доста дни минаха, докато отново бях в състояние да редна удобно. По-унизително нещо не ми се беше случвало дори по времето, когато бях корабен роб на андалусците.
— Значи не успя да разбереш кои са били мъжете? — запита Орм.
— Открих ги — отвърна Токе. — Не се сдържаха и се раздрънкаха, похвалили се на жените си — така историята се разчу из цялата област. Единият се казваше Алв, а другият — Стейнар. Безсрамни младежи от добри семейства, племенници на Отсур Самохвалкото, кормчията от кораба на Берсе, онзи, дето все се фукаше, че по майчина линия произхождал от крал Алв, Любимеца на жените от Мьоре. Научих, че те са го извършили, още докато бях на легло.
Заклех се, че докато не убия и двамата, няма да се отдам на никакво удоволствие — било то бира или пък жена. Ако щете, вярвайте, но удържах на думата си, Щом се изправих на крака, започнах неотстъпно да ги търся. Накрая ги открих. Един ден ги заварих да газят към брега след риболов в реката. Едва не се просълзих от щастие, когато ги видях да стъпват на земята — там тримата се бихме с меч в ръка, докато повалих Стейнар. Другият.хукна, а аз — по петите му. Беше чудесно надбягване — и двамата се представихме добре — през гори и през поля, сред стада на паша, през ливади, напред към бащината му къща. Младежът беше подвижен и летеше като стрела — спасяваше живота си, но аз пък го преследвах и освен това тичах, за да се пречистя от позора и от напиращото желание да изпълня дадената клетва. Хванах го, запъхтян, близо до къщата; сърцето ми сякаш щеше да се пръсне. Посякох го чак до зъбите пред очите на селяните, които жънеха на полето. През целия си живот не се бях чувствувал така добре, както когато го видях прострян в краката ми. Прибрах се вкъщи с леко сърце и до края на деня само се наливах с бира. Казах на жена си, че неприятностите ни са свършили. Оказа се обаче, че не е така.
— Какво друго след такова чудесно отмъщение? — учуди се Орм.
— Съседите — както приятелите, така и враговете ми, не можеха да забравят при какви обстоятелства съм бил ранен — мрачно отвърна Токе — и подигравките им нямаха край. Смятах, че отмъщението ще сложи точка на всичко това — бях убил и двамата съвсем сам в честен двубой — но този факт явно не впечатли простите им мозъци. Неведнъж се налагаше двамата с Алената шия да отучваме разни хора да прикриват лицето си с шепи, щом се появя. Но и това не помогна. Скоро не можех да понасям дори лицата с най-сериозно изражение, знаех какво се крие зад него. Съчиних една чудесна поема за това как съм убил Алв и Стейнар, но същевременно открих, че от ръка на ръка вече се предават три писания, в които се обясняват обстоятелствата, свързани с моето раняване, и че хората се заливат от смях по домовете си всеки път, щом ги чуят. Разбрах, че никога няма да преживея срама, който тази случка ми донесе. Взех жената и цялото си имущество и тръгнах през големите гори за Веренд, където имам роднини. Купих къща и оттогава си живея спокойно там — благодарение на търговията с кожи сега съм по-богат отпреди. Имам трима синове, всичките добре развити, и една дъщеря — сигурно след някоя и друга година момците ще започнат да се избиват заради нея. Но до този момент на никого не съм казвал по каква причина напуснах Листер. Само на теб, Орм, и на теб, малки свещенико, се доверих, защото зная, че няма да издадете тайната ми пред жива душа. Ако сторите това, аз пак ще се превърна в посмешище за хората, макар че вече изминаха четири години от тая злополучна случка.
Орм похвали Токе за разказваческото му умение и го увери, че от неговата уста никой няма да научи нищо.
— Искам да чуя поемите, дето са съчинили за теб — добави той, — но не познавам човек, който обича да декламира остри стихчета за самия себе си.
Отец Вилибалд изпразни чашата си и заяви, че не му доставят удоволствие такива истории за завист и вражди, за намушкване с копия тук или там, за отмъщения, подигравателни стихове и тям подобни, каквото и да мисли Орм по този въпрос.
— Освен това, Токе, мога да те уверя — продължи той, — че няма да тръгна да разнасям клюки — имам по-важни неща да кажа на хората. Но ако си човек, който се учи от опита си, би могъл да извлечеш още поука от тази нещастна случка. От краткото ти пребиваване в двореца на крал Харалд и от това, което Орм ми е говорил за теб, зная, че си смел, хладнокръвен и самоуверен мъж и имаш весел нрав. А е било нужно само да преживееш една. нелепа случайност, която разсмива глупците, и изведнъж си станал страхлив и потиснат; напуснал си родния край, щом си разбрал, че не можеш да затвориш устата на враговете. Ние; християните, сме облагодетелствувани, не се интересуваме какво говорят за нас хората, а само какво мисли Господ. Аз съм стар, малко сили са ми останали, но при все това съм по-силен от теб — никой не би ме уплашил с подигравките си, защото не ме е еня. Човек, който има зад гърба си подкрепата на Бога, не трепва пред хорския присмех, съвсем не го притесняват насмешливите усмивки и клюки.
— Мъдри слова — рече Орм, — струва си да помислиш върху тях. Вярвай ми, Токе, този свещеник притежава в малката си глава повече ум, отколкото ние в нашите, които са големи. Няма да сгрешим, ако запомним думите му.
— Мисля, че бирата започва да ви хваща и двамата — отвърна Токе. — Не бихте ми разправяли подобни глупости, ако бяхте трезви. Да не би да си си наумил да ме правиш християнин, малки свещенико?
— Да — рязко отговори отец Вилибалд.
— Значи поставил си си много трудна задача. Тя ще ти създаде повече неприятности, отколкото всичките църковни обязаности, които някога си извършил, взети заедно.
— Не е срамно да се покръстиш — каза Орм. — Имай предвид, че вече пет години изповядвам християнската вяра. Все съм си така весел, ръката ми не е по-слаба отпреди и откакто се покръстих, не съм имал повод да се оплача от късмета си.
— И така да е — отговори Токе, — ти не си търговец на кожи като мен. В тия земи не мога да си позволя да се покръстя, това ще предизвика недоверие у всичките ми купувачи. Вирдите ще кажат: „Щом сменя боговете си, как да разчиташ на него за другите неща?“ Не, не, заради приятелството ни бих направил много за теб, Орм, за теб също, свещенико, само не това. А и подобно нещо би подлудило жена ми. Мира, тя все още, като всичките си сънародници, мрази до смърт християните. Смятам, че и без това е достатъчно избухлива, та да подклаждам гнева й с подобни идеи. Безполезно е, малки свещенико, да се опитваш да ме спечелиш за своята вяра, макар че съм ти приятел и се надявам да остана такъв.
Дори отец Вилибалд не успя да обори доводите му. Орм се прозя и каза, че нощта преваля и е време да поспят. Разделиха се с Токе най-приятелски; двамата с Орм се радваха, че са имали късмет да се намерят отново, и се заклеха, че в бъдеще ще се виждат често.
Орм и отец Вилибалд се отправиха-към своя лагер — там цареше спокойствие и тишина. На лунната светлина се виждаха хъркащи мъже, излегнали се под струите дим, които се виеха от гаснещите огньове. Но един от хората на Орм седеше буден; вдигна глава, когато приближиха.
— Дойде съобщение за вас двамата — сънено продума той, — ето, тази торба. Откак съм я получил, бухалите не са спрели да пищят. Пиех вода при потока, когато от лагера на Финведен дойде някакъв мъж и попита за теб, Орм. Рекох, че си отишъл при вирдите. Подхвърли тая торба през водата и тя тупна в краката ми. Извика, че била подарък за Орм от Грьонинг и за дългоносия свещеник, Попитах го какво има вътре. „Зелки“, отвърна той, засмя се и си тръгна. Все си мисля, че в нея има нещо по-неприятно. Ето я, не съм докосвал връвта й.
Мъжът пусна торбата в краката на Орм, легна и заспа веднага.
Орм погледна мрачно първо нея, после свещеника. Двамата поклатиха глава.
— Това е работа на Дявола — рече отец Вилибалд, — друго не може да бъде.
Орм развърза връвта и изсипа съдържанието й. Две човешки глави се търколиха на земята. Отец Вилибалд падна на колене и простена.
— И двете са обръснати! — извика той. — Християнски свещеници, обезглавени от езичниците! Възможно ли е човешкото съзнание да разбере волята божия, след като той позволява подобни деяния и с тях доставя удоволствие на Сатаната!
Той се вгледа в двете глави и вдигна ръце към небето.
— Познах ги, и двете ги познах! Това е отец Себастиян, благочестив и достоен мъж, този. който побърканият учител трябваше да замести. Господ се е смилил над него и то е приел на небето при светите мъченици. А това е брат Нидард от Реймс, който преди време служеше при епископ Попо в двора на крал Харалд. Оттам отиде в Сконе и повече нищо не се чу за него. Сигурно и той е бил взет в робство. Познах го по ухото. Винаги е бил безкрайно усърден и фанатичен поклонник на правата вяра. Веднъж в двореца в Константинопол (града, който скандинавците наричат Миклагард) един от монасите на императрица Теофано му отхапа ухото, когато спореха за произхода на Светия дух. Свещеникът все казваше, че жертвувал ухото си, когато воювал с ереста, но че в борбата срещу езичеството бил готов да даде дори главата си. И ето, думите му се сбъднаха,
— Ако това е било неговото желание — рече Орм, — тогава не бива да плачем. Но според мен хората от Финведен не са обезглавили тия духовници, колкото и святи да са били те, само за да им направят услуга, а са го извършили и са изпратили главите им, за да ни оскърбят и да ни причинят страдание. Връщат си го, защото покръстихме Остен и двамата му другари и ги пуснахме да си вървят, вместо да ги убием, когато бяха в ръцете ни. Може би и ти като мен съжаляваш, че сме били толкова милостиви.
— Доброто дело остава и за него не трябва да се съжалява — отговори отец Вилибалд, — каквито и да са последиците. Тези святи глави ще погреба в двора на църквата си, защото те ще ни дават много сила.
— Вече понамирисват — мрачно каза Орм, — но може да си прав.
Отец Вилибалд го помоли да му помогне — събраха трева и клонки с листа и с тях напълниха торбата. После много внимателно поставиха двете глави вътре и отново я завързаха.