Франс Бенгтсон
Червеният змей (31)

Първа глава: ЗА КРАЯ НА СВЕТА И ЗА ТОВА КАК ДЕЦАТА НА ОРМ ПОРАСНАХА

Най-после дойде годината, в която се очакваше краят на света. Орм вече бе на тридесет и пет години, а Юлва — на двадесет и осем. Всички християни вярваха, че сега, хиляда години след рождението на Христа, Бог ще се яви на небето, обграден от куп сияйни ангели, и ще съди хората — мъже и жени, живи и умрели — и ще реши кои от тях ще отидат в рая и кои — в ада. Орм беше чувал отец Вилибалд толкова често да говори за тава, че се бе примирил с този факт. Юлва пък така и не можа да разбере дали наистина вярва в тези приказки, но Аса-се чувствуваше щастлива, че ще е жива да присъствува на такова велико събитие, облечена в най-хубавата си премяна, и няма да е само труп, увит в погребален покров.

Две неща обаче безпокояха Орм. Едното бе, че Токе все още отказваше да се покръсти. При последното му посещение той положи, наистина големи усилия да го убеди, че ще постъпи разумно, ако смени вярата си, изброяваше му подробно всички привилегии, на които християните ще се радват в най-скоро време, но Токе упорствуваше и поднасяше Орм за неговото усърдие.

— Скучни ще бъдат вечерите в рая без Токе — неведнъж казваше той на Юлва. — Много велики мъже, които съм познавал, няма да попаднат там — Крок и Алмансур, Стюрбьорн и Олоф Пъстрата птица и още толкова големи воини. От тези, които обичам най-много, там ще имам единствено теб и децата, Аса, отец Вилибалд, Рап и хората от домакинството ни. Добре поне, че пак ще срещна епископ Попо и баща ти крал Харалд. Как бих искал и Токе да дойде при нас. Тая негова жена му пречи.

— Остави ги да правят каквото си искат — рече Юлва. — Нещата може да се развият не така, както очакваш. Лично аз смятам, че Господ надали бърза да унищожи света, който с толкова труд е създал. Отец Вилибалд твърди, че на всички ще ни пораснат криле. Като си представя него, теб или пък Рап с тях, и ми става смешно. Не искам криле, предпочитам да ми позволят да си взема златната верига, но свещеникът смята, че това е невъзможно. Така че за разлика от него не очаквам това събитие с голямо нетърпение и ще повярвам, когато видя всичко с очите си.

Орм се чудеше още дали да сее тазгодишната реколта. Щеше му се да знае по кое време на годината се очаква появяването на Христос, но отец Вилибалд не можеше да го осведоми точно. Не знаеше дали си струва труда, щом не е сигурен, че ще бъде в състояние да я прибере — дори да узрееше навреме, малка бе вероятността да му влезе в работа. Но скоро успя да разреши и този проблем.

Още от първия ден на Новата година младите покръстенн жени се впуснаха с неутолима жар да задоволяват плътските си желания. Не бяха сигурни, че в рая ще им позволят това удоволствие, тъй че, докато имаше време, се опитваха да му се наслаждават колкото може повече и по-често. Подозираха, че какъвто и вид любов да им предложат в рая, тя няма да им хареса така, както любовта на земята. Неомъжените слугини хукнаха като невидели, преследваха всеки мъж, който им се изпречи на пътя. Дори у омъжените се забеляза известна разлика, макар че те добродетелно се бяха вкопчили в мъжете си — смятаха за неразумно да поглеждат настрани, след като денят на Страшния съд е тъй близо. В резултат на това напролет повечето от жените в Грьонинг бяха бременни. Щом Орм разбра, че Юлва, Торгун и голяма част от останалите са в това състояние, той се разведри и нареди сеитбата да започне както обикновено.

— В рая не се раждат деца — рече той, — значи те всички трябва да се родят на земята. Но това не може да стане преди началото на идната, година — значи или свещениците са сгрешили в изчисленията, или пък Господ е променил плановете си. Можем да си живеем безметежно, докато не стане така, че в продължение на девет месеца никоя жена не зачене. Дойде ли такъв момент, ще трябва да очакваме края на света и да се приготвим за него.

Отец Вилибалд не успя по никакъв начин да убеди Орм, че предположенията му са грешни. По едно време дори и той започна да се съмнява — годината си минаваше и нищо особено не се случваше. Реши, че Господ вероятно е променил намерението си, като е видял още колко грешни, хора има по земята, до които неговото Евангелие не е достигнало.

През есента от изток пристигнаха някакви чужденци, които се придвижваха пеша покрай границата. Все войници и всичките ранени, на някои раните още кървяха. Бяха единадесет души и се мъкнеха от къща на къща, просейки подслон и храна. Там, където ги приемаха, те преспиваха нощ или две и продължаваха пътя си. Твърдяха, че са норвежци и се прибират вкъщи, но повече подробности не даваха. Държаха се кротко и никъде не се опитаха да употребят сила; ако някъде ги отпратеха, те продължаваха, без да се оплачат, сякаш не ги беше грижа дали са се наспали и нахранили.

Най-после пристигнаха и в Грьонинг. Орм, придружен от отец Вилибалд, отиде да поговори с тях. Щом видяха свещеника, те паднаха на колене и го помолиха да ги благослови. Той с удоволствие стори това. Изглеждаха щастливи, че са попаднали в християнска къща и особено че са открили там божи служител. Ядоха и пиха с огромен апетит, но след като се заситиха, станаха мълчаливи и очите им се зареяха с празен поглед, сякаш тяхното съзнание бе заето със съвсем други неща. Не обръщаха внимание на въпросите, които им задаваха- Отец Вилибалд прегледа раните, но мъжете се радваха най-много на благословиите му и сякаш не можеха да им се наситят. Щом разбраха, че следващият ден е неделя, те се примолиха да им позволят да останат и да присъствуват на службата и на проповедта. Орм веднага се съгласи, макар да бе раздразнен, че не му съобщиха нищо за себе си, дори откъде идват.

В неделя времето беше хубаво и доста хора дойдоха за църковната служба, спазвайки обещанието, което бяха дали пред отец Вилибалд в деня на кръщението. Настаниха чужденците на най-предните скамейки: те слушаха с благоговение свещеника.

Отец Вилибалд избра темата за края на света, както често правеше тази година. Уверяваше ги, че той ще настъпи много скоро, макар че бе трудно да се каже кога точно, и че всеки християнин трябва да живее праведно, за да е чист пред Бога, когато дойде денят на Страшния съд. Някои от чужденците презрително се усмихнаха на тези думи, но други се разплакаха и сълзи закапаха по страните им. След службата отново помолиха за специална благословия и отец Вилибалд удовлетвори желанието им.

След това те му казаха:

— Добър човек си ти, свещенико. Но не знаеш, че това, за което говориш, вече се случи. Краят на света дойде, Христос взе при себе си нашия крал, а нас ни забрави.

Никой не можа да разбере какво искат да кажат, а те не обелиха и дума повече. Най-накрая обясниха какво се е случило. Говореха сдържано, със съвсем безжизнен глас, сякаш всичко вече бе загубило смисъл за тях.

Разказаха, че техният крал, Олав Тригвасон, най-добрият човек след Христос, който някога е живял на земята, паднал в голямата битка срещу датчаните и шведите. Те самите били пленени живи, на кораба им нахлули вражески орди. Притиснали ги с щитове от две страни и те не успели да се защитят. Били уморени. Ранили мнозина, но други имали по-щастлива съдба — отишли при Бога заедно с краля си. Отвели ги с още някои техни другари на борда на един шведски кораб, щели да ги карат обратно в Швеция Били всичко четиридесет на брой. Една нощ спрели в устието на някаква река. Разбрали, че се нарича Свещената река, и решили, че това е знак от Бога. Всички, които имали сила, разбили оковите и се били с шведите. Успели да ги убият, но повечето им другари също паднали мъртви — останали. живи само шестнадесет. С гребане навлезли колкото може по-навътре в сушата. Петима, ранени по-тежко от останалите, умрели на греблата с усмивка на уста, а те, единадесетте оцелели, взели оръжието на мъртвите шведи и изоставили кораба — мислели да стигнат пеша до границата с Халанд и оттам — в Норвегия. Не сложили край на живота си сами, защото се смятали за най-недостойните хора на крал Олав, след като само на тях не позволили да го последват. Затова решили, че той не ще ги приеме. Вярвали, че това е тяхното наказание — да се върнат в Норвегия и да занесат на сънародниците си вестта за смъртта на краля. Всеки ден изричали молитвите, които знаят. Те им се стрували недостатъчни, затова често си припомняли и напътствията на своя господар как трябва да се държат християнските войници. Много се зарадвали, че най-после срещат свещеник, присъствуват на литургия и получават благословия. Но сега, без да губят време, трябвало да продължат пътя си, за да занесат тъжната новина в родината. Вярвали, че след това ще получат някакъв знак, може би от самия крал, и че най-после и те, макар и последни, ще бъдат достойни да го последват.

Благодариха на Орм и на свещеника за любезността и си тръгнаха. В Грьонинг не чуха нищо повече за тях, нито пък за края на света.

Годината отмина, без на небето да се яви и най-малкият знак. Последва дълъг период на мир и спокойствие в пограничната област. Отношенията със смаландците бяха добри. Не се случваше нищо, което да си струва да се отбележи, освен обичайните убийства по сватби и пиршества и неколцината изгорели при пожари, избухнали в резултат от междусъседски кавги. В Грьонинг животът течеше спокойно. Отец Вилибалд се трудеше усърдно в името на Христа, макар и нерядко да се оплакваше, че въпреки положените усилия паството му нараства много бавно. Най-много го дразнеха онези, които идваха с молба да ги покръсти и искаха в замяна някое теле или юница. Но все пак признаваше, че нещата могат да бъдат и по-зле и че някои от новопокръстените за вярата сякаш не са така отчайващо грешни, както преди. Аса правеше каквото може, за да му помогне, беше все така пъргава, макар че вече започваше да остарява. Имаше много работа покрай децата и прислугата. С Юлва бяха приятелки и рядко разменяха остри приказки. Тя не забравяше, че снаха й е от царско потекло. Съгласяваше се с нея дори когато бяха на различно мнение, макар да бе явно, че това е против природата й.

— Сигурен съм — споделяше Орм с Юлва, — че старицата е по-упорита и от теб и това, което прави, е много. Добре, че стана така, както се надявах, и че не се опита да оспорва властта ти в тази къща.

И до този момент Орм и Юлва не намираха причина да се оплачат от избора си. Когато се караха, и двамата не подбираха думите; но това се случваше рядко и кавгите отминаваха бързо. Никой от тях не таеше омраза след това. Орм имаше една странна особеност, не налагаше с пръчка жена си — дори когато беше страшно разгневен, успяваше да се овладее. Единствените последствия бяха някоя преобърната маса или счупена врата. С течение на времето забеляза нещо много любопитно — всички кавги между тях завършваха винаги по един и същи начин: той трябваше да поправя нещата, които е повредил, а спорният въпрос все се уреждаше според желанието на Юлва, въпреки че тя никога не прекатури маса и не разби врата, само понякога хвърляше в лицето му някой парцал за миене или чупеше чинии в краката му. След като откри това, той реши, че е безсмислено да се кара с нея и често минаваше цяла година без тежка дума, която да застраши хармонията на семейния им живот.

Родиха им се още две деца — син, когото нарекоха Ивар, на Ивар Широката прегръдка и за който Аса хранеше надежди, че един ден ще стане свещеник, и дъщеря, която кръстиха Сигрун. Токе Сина на Сивата чайка беше най-важният гост на нейното кръщене. Той избра името й, след като дълго спориха с Аса. Тя искаше да даде на момичето християнско име. Токе настояваше, че няма по-красиво женско име от Сигруй, което да се среща толкова често в старинните песни. Орм и Юлва искаха да му окажат специална чест и затова изпълниха желанието му. Той твърдеше, че ако всичко върви както трябва, след време тя ще се ожени за някой от неговите синове — не можеше да се надява да вземе за снаха някоя от близначките, тъй като синовете му не бяха достатъчно големи и на тях не можеше да се гледа като на евентуални бъдещи съпрузи. Това, мърмореше той тъжно, взирайки се в Одню и Людмила, наистина е много жалко.

Близнчките вече израстваха и никой не можеше да храни съмнение дали ще станат хубавици. И двете бяха червенокоси и добре оформени, мъжете започваха да ги позаглеждат, но между тях лесно се долавяше една основна разлика. Характерът на Одню беше благ и смилен, отдаваха й се разни женски занимания. Слушаше родителите си и Юлва или Аса рядко бяха недоволни от нея. В случаите, когато това ставаше, вината бе предимно в сестра й. Още от самото начало Одню във всичко се подчиняваше на Людмила, която, обратно, не обичаше да се вслушва в нищо и с удоволствие даваше заповеди. Когато я биеха, викаше по-скоро от яд, отколкото от болка, и се успокояваше единствено с мисълта, че скоро ще порасне толкова голяма, че да може да си го връща. Не обичаше да работи на центрофугите за масло или на тъкачните столчета, предпочиташе да стреля с лък. В този спорт стана толкова сръчна, че не падаше по-долу от учителя си Веселия Улф. Орм не знаеше как да я контролира, но се радваше на смелостта и упоритостта й. Когато Юлва му се оплакваше от нейната своенравност и от начина, по който играеха на избягали в гората с Веселия Улф и Харалд Ормсон и стреляха с лък, той просто отвръщаше:

— Какво друго можеш да очакваш? Това е царската й кръв. Пък е получила двойна благословия, за себе си и за Одню. Трудно ще я укротим тая кобилка, можем само да се надяваме, че отговорността за нея ще легне предимно на нечии други рамене, не на нашите.

Понякога през зимните вечери, когато всички седяха край огъня и вършеха ръчната си работа, тя се държеше кротко, дори се залавяше да преде, особено ако някой от домашните разказваше интересна история: Орм — за приключенията си в чуждите земи, Аса — за миналото на тяхното семейство, отец Вилибалд — за великите събития по времето на Йехова^[1] или цар Давид^[2], или пък Юлва — за баща си крал Харалд. Беше много щастлива, когато Токе идваше в Грьонинг. Той разказваше хубаво и знаеше какви ли не приказки за старовремски герои. Ако разказът замреше, тя първа скачаше да му налее още бира и го молеше да продължи, а на него не му даваше сърце да й откаже.

Винаги беше така с Людмила Ормсдотер, още от най-ранно детство на нея мъжете нямаха сили да откажат. Имаше бледа, силно опъната над скулите кожа и тъмни вежди. Макар очите й да имаха същия сив цвят като на много други момичета, на мъжете, които се вглеждаха в тях и срещаха погледа й, им се струваше, че в цялата погранична област няма втори такива.

Първите й срещи с мъже бяха през лятото, когато навърши четиринадесет години — тогава Гудмунд от Уваберг пристигна в Грьонинг. С него яздеха още двама мъжаги. Той предложи на Орм да ги вземе на работа при себе си.

Гудмунд не беше идвал в Грьонинг още от времето, когато Орм го обиди на Събора, нито пък бе присъствувал пак на някоя от следващите срещи край Камъка на Върлината. Но сега дойде и разтопен от усмивки и любезност, твърдеше, че иска да услужи на Орм, за да сложат край на старата вражда.

— Довел съм със себе си двамина, по-добри работници от тях не си виждал. Ето, предлагам ти ги. Не са роби, свободни са и всеки поотделно върши работа за двама, дори за повече. Да знаеш, правя ти голяма услуга, като ти ги давам, макар че в действителност и ти ще ми помогнеш, ако ги приемеш. Изяждат невероятно количество храна. Четири месеца ги държах при себе си, но повече не мога. Не съм богат като теб, а те ще ми изядат ушите. Не смея да ги ограничавам, защото ме предупредиха, че могат да станат опасни — обхващала ги някаква лудост, ако обед и вечер не се нахранят до насита. Но с удоволствие работят за всеки, който им дава достатъчно ядене, а като работници нямат равни на себе си.

Орм се отнесе с подозрение към предложението. Преди да приеме, разпита внимателно Гудмунд и двамата мъже. Последните не скриха своите недостатъци, признаха честно как стоят нещата и какви претенции имат. Орм пък се нуждаеше от здрава работна ръка. Накрая реши да ги наеме и Гудмунд напусна Грьонинг доволен.

Мъжете се казваха Улбьорн и Грейп. Бяха млади, с издължени лица и лененоруси коси. Още от пръв поглед си личеше, че са много силни. За съжаление не бяха тъй надарени в главата. По говора им се познаваше, че идват от доста далечен край. Казваха, че са родом от земите отвъд Западен Гутеланд, от земята на желязото, където мъжете били силни като мечките, с които често се борели за забавление. Но настанал страшен глад и те напуснали родината. Тръгнали на юг, като се надявали да стигнат до места, където ще има достатъчно храна за тях. Работили в много имения и стопанства в Западен Гутеланд и в Смаланд. Щом яденето започвало да не им достига, убивали работодателя си и продължавали нататък.

Орм отбеляза, че бившите им господари трябва да са били хрисими хора, след като така лесно са позволили да ги убият; но те само го изгледаха сериозно — настояваха да запомни тези думи.

— Щом огладнеем, изпадаме в берсеркски пристъп и никой не може да се справи с нас. Иначе сме изпълнителни и кротки. Такива сме си по природа.

— Храна ще получите колкото искате — отговори Орм. — Струва си да ви храни човек, щом наистина сте толкова добри работници. Само едно запомнете, ако смятате честичко да получавате пристъпи, не сте попаднали където трябва. Аз не съм търпелив с берсерките.

Те го погледнаха замислено и попитаха след колко време ще обядват.

— Вече започнахме да огладняваме — добавиха те. Така се случи, че тъкмо беше време да се хранят. Двамата новодошли съсредоточено и така настървено се нахвърлиха върху обяда, че всички ги загледаха изумени.

— Ядохте за трима — каза Орм, — а сега искам да вадя как всеки ще свърши работа ако не за повече, то поне за двама.

— Ще ти покажем — отвърнаха те, — гозбите ни харесаха.

Орм ги накара първо да изкопаят кладенец и скоро трябваше да признае, че не са преувеличили — свършиха бързо, направиха го доста широк и дълбок, от горе до долу облицован с камък. Децата се бяха настанили край тях и ги гледаха. Двамата не разговаряха, но очите им често се обръщаха към Людмила. Тя не прояви страх и ги попита как се чувствува човек, когато изпадне в берсеркски пристъп, но не получи никакъв отговор.

Когато свършиха, Орм ги накара да построят до реката навес за лодките — тази задача също свършиха бързо и добре. Юлва забрани на дъщерите си да приближават до тях, докато работят, защото не можела да знае какво ще им дойде наум на тия полутролове.

Щом приключиха, Орм ги изпрати да чистят обора. Кравите бяха на паша и вътре бе останал само бикът — имаше прекалено зъл нрав, за да го пуснат свободен. Подът на обора беше покрит с изпражнения, които се бяха събирали в продължение на цяла зима. За Улбьорн и Грейп там имаше работа поне за няколко дни.

Децата и хората от домакинството изпитваха известен страх от новодошлите заради необичайната сила и странностите им. Улбьорн и Грейп нямаха много какво да кажат; само понякога, когато ги заговаряха, описваха накратко разни случаи, в които, показвали силата си, като например как удушили някого, задето не им дал достатъчно храна, или пък как счупили гръбнака на друг с голи ръце.

— Никой не може да ни надвие, когато сме ядосани — рекоха те. — Но тук ни давате достатъчно за ядене, затова сме доволни. Докато всичко върви така, няма защо да се страхувате от нас.

Единствено Людмила не се боеше, на няколко пъти отиваше до обора и ги наблюдаваше как работят, понякога придружена от братята и сестрите си, а друг път — сама. Мъжете не откъсваха поглед от нея, докато стоеше там, и макар да беше млада, тя добре знаеше какво си мислят.

Един ден, когато беше сама с тях, Грейп рече:

— Харесваш ми, май си момиче по мой. вкус.

— И на мен — обади се Улбьорн.

— Ако не се страхуваш — добави Грейп, — с удоволствие ще си поиграя с теб в сеното.

— Аз мога да играя по-добре от Грейп — каза Улбьорн.

Людмила се изсмя.

— Харесвам и на двама ви, така ли? — попита тя. — Колко жалко, че съм девствена и имам царска кръв, та не мога да легна с кой да е нехранимайко. Все пак мисля, че предпочитам един от двамата.

— Мен ли? — рече Грейп и захвърли лопатата.

— Не, мен — обади се Улбьорн и запрати настрана метлата.

— Харесва ми по-силният — отвърна Людмила, — интересно, кой ли е той?

Желанието на мъжете се разпали. Безмълвни, те впериха поглед един в друг.

— Може би бих позволила на по-силния от вас — меко добави Людмила — да поседи малко до мен, долу при реката.

Щом чуха това, двамата изведнъж започнаха да ръмжат страшно като върколаци и се нахвърлиха един върху друг. Изглежда, бяха еднакво силни и никой не можеше да надделее. Гредите и стените се тресяха, когато те се блъскаха в тях. Людмила се оттегли към вратата, за да не им се пречка.

В това време пристигна Орм.

— Какъв е тоя шум? — попита той. — Какво правят те вътре?

Людмила се обърна към него и се усмихна. — Бият се — рече тя.

— Бият ли се? — изненада се Орм и пристъпи към нея. — За какво?

— За мен — щастливо отговори тя. — Може би на това му викат да изпаднеш в берсеркски пристъп.

После страхливо се измъкна, като видя изражението на Орм — беше ново за нея и тя бързо схвана, че го е обзел страшен гняв.

На стената беше облегната една стара метла. Орм отскубна пръта й и въоръжен единствено с нея, влезе в обора, като тръшна вратата зад себе си. Гласът му заглушаваше тяхното ръмжене, после за момент в кошарата настъпи мъртва тишина. Но почти веднага воят се разнесе отново, този път още по-силно. Слугините наизлязоха в двора и се заслушаха, но никой от събралите се не прояви желание да отвори вратата на краварника и да надникне вътре. Някой се развика да доведат Рап с брадвата, но не успяха да го намерят. След това едната врата се отвори с трясък и бикът ужасен излетя към гората. Всички се разпищяха. Паника обзе Людмила и тя започна да плаче; страхуваше се, че е предизвикала нещо много по-сериозно, отколкото бе възнамерявала.

Най-после глъчката утихна и настъпи тишина. Задъхан, Орм излезе навън и избърса с лакът челото си. Накуцваше и дрехите му висяха на парцали; цели кичури от брадата му бяха отскубнати. Прислужничките се спуснаха към него с възбудени викове и въпроси. Той ги погледна и каза, че няма нужда да слагат вечеря за Улбьорн и Грейп тази вечер.

— Нито пък утре — добави той. — Само не знам как е кракът ми.

Той влезе, накуцвайки, вкъщи и накара Юлва и свещеника да прегледат раната.

В краварника всичко бе обърнато наопаки, а двамата берсерки бяха проснати в ъгъла един връз друг. Гърлото на Грейп бе набучено с острия край на пръта, а езикът на Улбьорн висеше навън. И двамата бяха мъртви.

Людмила се боеше, че ще я накажат с бой. Юлва смяташе, че заслужава това, защото е отишла сама при двамата берсерки. Но Орм се застъпи за нея и тя се отърва по-леко, отколкото очакваше. По такъв начин описа какво се беше случило, преди мъжете да се сбият, че не можеха да я обвинят в нито Орм съвсем не беше недоволен от събитията, особено след като отец Вилибалд прегледа крака му и заяви, че раната не е сериозна. Беше сигурен, че Гудмунд от Уваберг му е предложил двамата работници, като се е надявал да си отмъсти чрез тях — Орм беше горд, че е успял да се справи с двамата берсерки, без да използува истинско оръжие, само с голи ръце.

— Умно си постъпила, Людмила — рече той, — че си ги насъскала един срещу друг, когато са започнали да ти досаждат. Не съм убеден, че дори аз щях да ги победя, ако не бяха вече поуморени. Затова, Юлва, предлагам да не я биеш, въпреки че е постъпила неразумно, като е отишла там сама. Много е млада и не разбира какви мисли се въртят в главата на мъжете, когато я видят.

Юлва недоверчиво поклати глава, но изпълни желанието на Орм.

— Всичко завърши добре — рече той. — Не можем да отречем, че тия двама нехранимайковци свършиха добра работа, откак са тук. Сега си имам кладенец, навес за лодки и затвърдих доброто си име, а и на Гудмунд дадохме добър урок. Всичко е както трябва. Но ще се погрижа да му съобщят, че ако се опита да ме предизвика отново, ще му направя такова посещение, което никога няма да забрави.

— И аз ще дойда с теб — със сериозен глас се обади Чернокос, който слушаше разговора.

— Още си много малък за меч — отвърна Орм,

— Имам си брадва, Рап ми я направи — рече момчето. — Той казва, че по-остра от нея няма да намеря.

Орм и Юлва се засмяха, но отец Вилибалд смръщено поклати глава. Каза, че не му е приятно да слуша подобни думи от устата на едно християнско чедо.

— Пак ще ти напомня. Чернокос — добави той, — вече за пети, ако не за десети път, че трябва да мислиш по-малко за оръжие и повече за това как да нучиш молитвата Патер Ностер, която толкова често съм ти обяснявал и съм те молил да запомниш. Брат ти Харалд я знаеше наизуст, когато беше на седем години, а ти вече си на дванадесет и още не можеш да я казваш.

— Тогава Харалд ще я казва и за двама ни — смело му отговори Чернокос. — Хич не бързам да се уча на църковни приказки.

Така минаваше времето в Грьонинг и нищо особено не се случваше. Орм беше свикнал с мисълта, че ще седи кротко вкъщи до края на живота си. Но само година, след като уби двамата берсерки, дойдоха вести, които го накараха да предприеме третото си дълго пътешествие.